Жул Верн
Приключенията на трима руси и трима англичани (6)

Глава 6
Гдето свършва познанството

Отрядът под командата на бушмена, който се състоеше от сто души, беше издръжлив, трудолюбив и способен на тежки физически лишения. Тези туземци бяха всички бушмени. Някога, преди да дойдат мисионерите, те бяха лъжци, живееха от разбойничество, грабеха неприятелите си през време на сън и ги заколваха. Мисионерите посмекчиха нравите им, но все пак не можаха да ги отучат от грабеж, задигане на добитък и разбойничество по чифлиците.

Десет коли, освен докараната кола от бушмена, караха целия багаж на експедицията. Две от тези коли представляваха цели къщи и заменяха палатки, за построяването на които се губеше време и които не биха били тъй удобни. Тези коли представляваха сухи жилища с покриви от непромокаемо платно. В тях се намираха необходимите мебели и всички тоалетни принадлежности.

В една от тези коли се помещаваха полковник Еверест, сър Джон Мърей и Уйлям Еймери, а в другата — Матвей Струкс, Николай Паландер и Михаил Цорн. Останалите петима руси и петима англичани се бяха настанили в други две коли.

Разглобената шалупа следваше пътешествениците. Тъй като в Южна Африка има много езера, тя можеше да им принесе много услуги.

Останалите коли караха различни неща: оръжие, инструменти, нужни за предполагаемата триангулация, всичко необходимо за изследване за основа и багажа на кервана. От хранителните припаси най-много беше взето пушено месо от антилопи, биволи и слонове, защото такова месо дълго време не се разваля и не изисква сол, която мъчно се намираше. Хляб не бяха взели, като смятаха да го заменят със сърцевината на едно растение, наречено „кафърски хляб“ и с плодове: местни кестени, смокини и фъстъци. Плодовете събираха по пътя, а дивечът бе доставян от ловците на отряда.

Всяка кола се караше от шест вола с дълги крака, високи гърбове и големи рога. За тези първобитни коли, които всъщност не се движеха бързо, пречките по пътя не бяха страшни.

За яздене имаха малки коне от испанска порода, докарани от Южна Америка, много силни и издръжливи. В кервана още се намираха половин дузина домашни „куага“, особен вид мулета с тънки крака и издути хълбоци, които щяха да послужат за превозване на инструментите по такива пътища, където колите не можеха да минават.

Мокум яздеше едно великолепно животно, на което се държеше с чудна ловкост. Това животно беше зебра с необикновено хубава козина на ивици. Високо беше четири фута, а дълго — седем. Това недоверчиво и плашливо животно позволяваше да седи на гърба му само бушменът, който беше можал да го привикне и опитоми. Отстрани тичаха няколко кучета, погрешно наричани „ловджийски хиени“. Те имаха дълги уши и напомняха европейски хрътки.

Такъв беше съставът на кервана. Той бавно се движеше напред. Воловете биваха карани от остените на коларите.

Керванът се беше проточил в дълга линия и представляваше много любопитна гледка.

Къде отиваше тази експедиция?

— Направо! — беше казал полковник Еверест.

И наистина, нито полковникът, нито Матвей Струкс имаха определено място, където да отидат, защото търсеха само арена за геодезични изчисления. На нея трябваше да измерят основата на първия от триъгълниците, с каквато мрежа от триъгълници трябваше да покрият едно протежение от няколко градуса в Южна Африка.

Когато обясняваше на бушмена, какво му е потребно, полковник Еверест говореше за триъгълници, съседни ъгли, основа, измерване на меридиана и т.н. Бушменът го слуша няколко минути, но най-после изгуби търпение и извика:

— Господин полковник, аз нищо не разбирам от вашите ъгли, меридиани и основи! Изобщо не разбирам, какво искате да правите в пустинята. Но това е ваша работа. На вас ви трябва равна долина и аз ще ви помогна да я намерите.

Мокум заповяда кервана да завие на югоизток. Тук трябваше да има долина, малко по-южно от Латаку.

От този ден бушменът вървеше пред кервана. Сър Джон Мърей яздеше винаги с него. Добре въоръжен, той от време на време стреляше по африканския дивеч. Полковник Еверест беше оставил коня да го води, като мислеше за експедицията, на която предстояха много мъчнотии. Матвей Струкс също мълчеше. Николай Паландер се возеше в кола или вървеше пеша, като през всичкото време правеше изчисления.

Уйлям Еймери и Михаил Цорн бяха неразделни. Те съвсем се сприятелиха, яздеха един до други, спореха и приказваха, често задминаваха с няколко мили кервана и преставаха да бъдат астрономи. Възхищаваха се на природата, вдишваха чудния въздух, смееха се и бъбреха като ученици и забравяха, че са важни хора, които живеят в обществото на кометите и на другите небесни тела. Те бяха пълна противоположност на полковника и Матвей Струкс.

Те често говореха за тези учени. Уйлям Еймери се запознаваше с тях от разказите на Михаил Цорн.

— Да, аз внимателно ги следях през време на пътуването ни с парахода Августа и забелязах, че те си завиждат един на друг — каза Михаил Цорн. — Макар полковник Еверест да изглежда началник на експедицията, Матвей Струкс е съвсем равен на него по права. Руското правителство точно е определило положението му… Та нашите двама началници имат еднакви права да заповядват. Обаче двамата са еднакво горди и упорити и си завиждат един друг, а когато си завиждат учени, това е най-лошата завист.

— И най-безсмислената — допълни Уйлям Еймери, — защото успехът на науката зависи от всички. Ако предположенията ви са верни, а за това има много основания, това ще бъде много лошо за експедицията ни, защото за успешното завършване на работата е потребно пълно съгласие.

— Безспорно — каза Михаил Цорн, — а при това се страхувам, че това съгласие не съществува. Какво ще стане, ако за всяка дреболия изниква недоразумение: избиране на основа, начин на изчисление, избиране на място, проверка на цифрите и т.н. Ако не се лъжа, ще изникнат куп неприятности при бъдещата проверка на двойните ни регистри и при внасянето в тях на миналите наблюдения, които ще дадат възможност да се определи дължината на метъра.

— Вие ме плашите, драги ми Цорн. Ще бъде много неприятно и мъчително, ако пропаднат всички трудове поради липса на съгласие и се върнем с празни ръце. Дано не се случи това!

— И аз желая това — отвърна младият руски астроном, — но повтарям, че през пътуването ни няколко пъти ми се случи да бъда свидетел на научните им спорове. Тогава се уверих в упоритостта на двамата, а освен това се чувствуваше, че тук играе роля завистта.

— Но те винаги са заедно, по-неразделни са от нас. Никога не можете да ги видите по отделно.

— Да — каза Михаил Цорн, — те не се разделят, защото през всичкото време се наблюдават един други. И ако някой от тях не вземе връх, ще бъде много мъчно да се работи.

— А кого бихте избрали? — попита Уйлям нерешително.

— Драги ми Уйлям, аз с удоволствие ще призная онзи, който победи, защото и двамата са знаменити учени. А в тези случаи няма място за национално самолюбие. И за това не е ли все едно, кой ще застане начело — русин или англичанин? Не е ли тъй?

— Точно тъй е, драги Цорн. Предразсъдъците не трябва да попречат да изпълним задачата си. Затова нека се помъчим да направим всичко, за да попречим на кавгата на двамата противници. Па и вашият съотечественик Николай Паландер…

— Николай Паландер ли? — със смях отвърна Михаил Цорн. — Не, той нищо не ще види, нищо не ще чуе, нищо не ще разбере. Той не е русин, не е англичанин, не е немец, не е китаец, не е жител на луната. Той е просто Николай Паландер!

— Това не може да се каже за сър Джон Мърей. Той е англичанин до мозъка на костите си, страстен ловец е, и за него ловът на жираф или слон е по-интересен от изследването. И тъй, на него също не можем да разчитаме, за да предотвратим вероятните стълкновения. А пък ние, разбира се, винаги ще си останем добри приятели.

— Винаги, каквото и да се случи — каза Михаил Цорн, като протегна ръка на приятеля си.

Керванът се спускаше на югозапад. На 4 март той се приближи до подножието на хълмовете, по които вървеше от Латаку насам. Когато се приближиха до равнината, тя излезе неудобна за начало на триангулацията, защото повърхността й беше вълнообразна.

И те пак тръгнаха да търсят. Мокум вървеше пред кервана, а сър Джон Мърей, Михаил Цорн и Уйлям Еймери се отбиха доста в страни.

Вечерта те се приближиха до един лагер на бури, които понякога стоят на едно място по няколко месеца, когато намерят хубави пасбища. Един от тези бури, стар холандец, гостоприемно се отнесе към всички и се отказа от заплащане. Той беше трезвен и смел човек, който умееше да обърне в цяло богатство малкия капитал, похарчен за крави и овце. Когато добитъкът опасе всичко, колонистите, като древните патриарси, тръгват да търсят ново голямо пасбище и се спират на него за известно време.

Чифликчията показа на полковника една голяма равнина, удобна за геодезическата им работа.

Рано сутринта на 5 март керванът пак тръгна. Еднообразието на пътуването се наруши само от изстрела на сър Джон Мърей, който свали с куршум от хиляда и двеста метра едно любопитно животно. То беше гау, див вол с остри рога и бяла дълга опашка.

Бушменът беше във възторг от изстрела, а твърде вкусното месо на това животно послужи за храна на ловците и се хареса на всички.

На пладне керванът беше на мястото, посочено от чифликчията. Това беше грамадна, съвсем равна ливада. Не можеше да се желае нищо по-хубаво за измерване на основа.

Бушменът внимателно разгледа долината, приближи се до полковник Еверест и каза:

— Ето ви онова, което търсехте, господин полковник!