Жул Верн
Приключенията на трима руси и трима англичани (21)

Глава 21
Fiat lux! „Да бъде светлина…“

Минаха се девет дни, откак младите астрономи и водачът напуснаха Скорцев. Какво ги е задържало — хора или животни? Задържани ли са или бяха загинали? Страхът заменяше надеждата. Минаха се девет дни, а за отиването им бяха достатъчни шест-седем дни. От благополучното им пристигане на върха на Валкирия зависеше участта на цялото предприятие.

Учените знаеха това и не можеха да се бавят напразно. А тъй като минаха вече девет дни и нямаше сигнал, това значеше, че те са убити или хванати в плен.

Ето от какви печални мисли бяха обзети полковник Еверест и другарите му. Те очакваха с нетърпение залязването на слънцето, за да подновят наблюденията си. Всичката надежда се възлагаше на далекогледа, в който трябваше да се забележи далечния сигнал. Целият живот сякаш беше съсредоточен в тесния кръгозор на далекогледа.

На 3 март бяха изядени последните остатъци от мравояда и трябваше пак да се хранят с мравки.

Моколосите не подновиха нападенията си. Навярно те мислеха с глад да принудят обсадените да се предадат. На 4 март гладът стигна най-високата си точка. Нещастните европейци дъвчеха луковични корени, като се надяваха с това поне малко да заглушат глада си. Те не бяха пленници в пълния смисъл на думата, защото можеха да отплуват на другия бряг на езерото, където имаше много дивеч. Няколко пъти дори мислеха да изпратят ловеца, но това беше опасно, защото рискуваха да изгубят шалупата и тогава напълно да загинат, Колкото за това, да си отидат преди да са свършили работата, и дума не ставаше — това беше мъченичество заради науката.

Този ден полковник Еверест събра другарите си и произнесе следната реч:

— Драго, Био и Родриг, когато са измервали меридиана от Дюнкерк до остров Ивиса, са се намерили почти в същото положение като нас. Те трябвало да съединят острова с испанския бряг чрез един триъгълник, страните на който били повече от сто и двадесет мили. Астрономът Родриг трябвало да запали фенер на един връх на острова, а френските учени чакали на сто мили далеч в пустинята Палмас цели шестдесет нощи. И едва на шестдесет и първата нощ фенерът светнал. Защо руските и английските учени да не могат да направят същото?

— Ура! — беше отговорът на тези думи, макар да можеше да се възрази, че Драго и спътниците му не са чувствували глад от който страдаха нашите пътешественици.

През деня се забелязваше особено раздвижване в лагера на обсаждащите: те отиваха някъде и се връщаха.

Бушменът явно се обезпокои. Дали мокололосите не мислят през нощта да извършат нападение или пък се готвят през нощта съвсем да си отидат? На бушмена се стори, че приготовленията имат враждебен характер. Жените и децата отидоха на изток, а останалите мокололоси навярно мислеха да извършат едно последно, решително нападение.

Мокум съобщи на европейците за подозренията си. Беше решено да следят внимателно през нощта и да бъдат готови. Нападението беше опасно, защото те бяха няколкостотин души и ставаше невъзможно да им се попречи през нощта да се изкачат по стената.

Полковник Еверест заповяда на моряка да запали машината и да държи шалупата готова, за да могат да избягат, ако стане нужда. Тази заповед даде вечерта, за да не могат мокололосите да забележат шалупата в езерото.

Вечерята се състоеше от сухи корени и мравки. Такава храна, разбира се, не можеше да подкрепи достатъчно хората, които очакваха сражение, но тях ги ободряваше твърдата решителност.

В шест часа вечерта, когато изведнъж се стъмни, механикът отиде да запали машината на шалупата. Бягството можеше да стане само в краен случай. Учените не искаха да напускат поста си, когато всяка минута можеше да се очаква сигналната светлина. Моряците бяха настанени при стените. Оръжията и картечницата бяха приготвени.

Няколко часа беше тихо. Полковник Еверест и Матвей Струкс седяха на кулата и не сваляха очи от върха, към който беше насочен далекогледа. Звездите светеха на небето и наоколо царуваше пълна тишина.

Бушменът стоеше сгушен под една скала и внимателно се вслушваше в шума, който долиташе от долината и ставаше, все по-силен и по-силен. Той беше уверен, че тази нощ ще бъдат нападнати.

До десет часа обсаждащите не мръднаха. Огньовете в лагера бяха угасени и в долината се възцари пълен мрак.

Внезапно Мокум забеляза по склоновете подозрителни сенки: нападателите се намираха най-много на сто крачки от крепостта.

— Ставайте, ставайте! — извика бушменът.

Гарнизонът изтича към южния фронт на крепостта и откри стрелба. Мокололосите изпуснаха войнствени викове и продължиха да се изкачват. Въпреки силното опустошение на куршумите, те продължиха да нападат, като не хвърляха нито една стрела, за да не губят време.

Полковник Еверест вървеше най-напред, а другарите му го следваха неотстъпно, включително и Паландер, който навярно за първи път в живота си държеше пушка в ръце. Сър Джон вършеше чудеса, като прибягваше от едно място на друго и стреляше непрекъснато. Бушменът беше храбър и хладнокръвен като на лов.

Но нищо не можеше да спре мокололосите. Всеки убит биваше заместван от двадесет нови. Борбата не беше по силите на дванадесетте европейци и след половин час стана ясно, че мокололосите ще нахлуят горе. Те се изкачваха на тълпи, като се криеха от куршумите зад телата на убитите. Бяха по-страшни от диви зверове и никаква милост не можеше да се очаква от тях.

В десет и половина часа първите мокололоси се показаха на площадката. Обсадените трябваше да се скрият зад стената на крепостта, защото не можеха с изстрели да задържат нападателите.

Полковник Еверест изкомандва със силен глас, който заглуши шума на битката.

— Отстъпление!

След като дадоха още един залп, обсадените бързо се скриха зад стената на крепостта.

Туземците изпуснаха вик на тържество и скоро се появиха пред средния процеп, като се мъчеха да разрушат стената.

Изведнъж се чу страшен тътнеж, като гръмотевичен удар и гърмежите последваха един след друг. Картечницата влизаше в боя управлявана от сър Джон Мърей. Двадесетте и петте дула, разположени като ветрило, обсипваха с куршуми едно пространство от стотина фута, където се намираха туземците.

Площадката бързо се очисти, останаха само труповете. Чуха се викове, стенания, цяла градушка от стрели падна, но тя не постигна целта си.

— Чудесна машина! — каза бушменът, като се приближи до сър Джон. — Кога ще се уморите от тази свирня?

Картечницата млъкна. Неприятелите бяха изчезнали, като се спасяваха от градушката куршуми. Те се събраха по склоновете на планината.

През тази малка почивка полковник Еверест и Матвей Струкс отидоха на кулата, приближиха око до окуляра на далекогледа и успяха да разгледат върха на Валкирия. Когато нападението се поднови, те продължаваха да стоят при скъпоценния инструмент, като се сменяваха един други.

Битката пак започна и картечницата вече не беше достатъчна да отблъсва неприятелите, които никнеха при всички процепи. Битката продължи още половин час с най-голямо ожесточение. Европейците се защищаваха с огнестрелните си оръжия и сами получаваха само одрасквания от стрелите.

Към единадесет и половина часа, в разгара на битката, Матвей Струкс се приближи до полковник Еверест. На главата му имаше шапка, на която трептеше още една стрела. Лицето му изразяваше и радост, и ужас.

— Сигналната светлина, сигналната светлина — извика той.

— Какво? — попита полковник Еверест, като пълнеше пушката си.

— Да, сигналната светлина!

— Видяхте ли я?

— Видях я!

Като гръмна още веднъж, полковникът извика „ура“ и се спусна към кулата, последван от Матвей Струкс.

Полковникът приклекна пред далекогледа и загледа с разтуптяно сърце. Светлината се виждаше на планината Валкирия точно в пресечната точка на нишките в окуляра. Най после беше намерен върха за последния триъгълник!

Чудна гледка представляваха учените, които работеха в разгара на битката!

Туземците превзимаха стената. Сипеха се куршуми, стрели, разнасяха се удари на копия, на брадви, а в това време полковник Еверест и Матвей Струкс спокойно вършеха измерванията, докато Николай Паландер нанасяше в регистъра резултатите от наблюденията си. Стрелите много пъти изфучаваха над главите им и се забиваха във вътрешната стена на кулата.

Учените невъзмутимо продължаваха да визират светлината на Валкирия и с лупа разглеждаха означенията във верниера, като всеки непрекъснато проверяваше резултата, добит от други.

— Нека направим още едно измерване, — каза Матвей Струкс, като мълчаливо обърна далекогледа.

Най-после един грамаден камък, хвърлен от туземец, отнесе от ръцете на Николай Паландер регистъра и счупи теодолита.

Но наблюденията бяха вече свършени! Направлението на светлината беше определено с точност до хилядни части от секундата.

Сега вече трябваше да бягат, за да спасят резултатите от славните и величави изследвания. Туземците вече проникнаха долу и всяка минута можеха да се появят на кулата.

Полковник Еверест и двамата му колеги грабнаха пак оръжието. Паландер пак прибра скъпоценния регистър и всички се изкачиха през един отвор. Там ги чакаха другарите им, някои леко ранени, но готови за отстъпление.

— Ами нашият сигнал! — извика Матвей Струкс.

И наистина, беше уговорено да се отговори със сигнал на светлината на астрономите! За сполучливото завършване на геодезичната работа Уйлям Еймери и Михаил Цорн трябваше от Валкирия да визират върха на Скорцев и навярно сега с нетърпение очакваха появата на светлина.

— Още една минута! — извика полковник Еверест и изтича в кулата, докато другарите му с нечовешки усилия отблъсваха диваците.

Кулата беше построена от сухи греди, и една искра беше достатъчна, за да се запали. Той бързо я подпали с прахан. Дърветата пламнаха.

И след няколко минути полковник Еверест и другарите му се впускаха вече под склона под дъжд от стрели, като караха пред себе си картечницата, която не искаха да оставят в ръцете на неприятелите.

Шалупата беше под пара. Мигновено отвързаха въжето, колелото се завъртя и „Кралица и Цар“ се понесе бързо по тъмните вълни на Нгами.

Скоро те се отдалечиха толкова от брега, че виждаха само кулата, която светеше като фар и навярно добре се виждаше от другарите, които чакаха на Валкирия.

Екипажът извика „ура“, като видя този грамаден факел, който надалече осветяваше пътя.

Уйлям Еймери и Михаил Цорн трябваше да бъдат доволни: в отговор на звездичката им показаха цяло слънце.