Жул Верн
Приключенията на трима руси и трима англичани (16)

Глава 16
Различни приключения

Към края на септември астрономите напреднаха още с един градус на север. Дъгата от меридиана, която бяха измерили с помощта на тридесет и два триъгълници, съдържаше вече в себе си четири градуса, а това беше само половината от цялата работа.

Тримата учени се отнасяха към работата много усърдно: но работейки трима, те чувстваха понякога такава умора, че бяха принудени да прекъсват работата за няколко дни.

Горещината беше страшна, просто непоносима. Октомври в южното полукълбо е същото, каквото е април в северното, и температурата на двадесет и четвъртия паралел е почти тропична. От няколко дни в първите часове след обед беше съвсем невъзможно да се работи. Това забавяше триангулацията, което страшно безпокоеше бушмена. И ето причината.

На север, на сто мили от последната станция на наблюдателите, дъгата на меридиана минаваше по местност, която туземците наричат Карру. Тази местност напомня мястото в полите на Гогевалдските планини, в Капщадската колония. През време на дъждовете тази страна е крайно плодородна: появява се гъста трева с безброй благоуханни цветя; наоколо се ширват ливади; стада антилопи пасат по тези нови пасбища. Но този период не трае много: най-малко един месец, а най-много шест седмици. Влагата, нагрята от слънчевите лъчи, се изпарява. Почвата става твърда и не може да доставя храна на тревите. Растителността изчезва за няколко дни. Животните се пръсват — и доскоро пълните с живот ливади се обръщат в пустиня.

Такава беше местността, която трябваше да премине полковник Еверест със спътниците си, преди да стигне истинската пустиня, която се простираше по бреговете на езерото Нгами.

Сега напълно е ясно защо бушменът толкова се стремеше да мине по тази местност, преди сушата да унищожи всичко. Той каза съображенията си на полковник Еверест, който си взе бележка от тях и обеща да побърза с работата. Но във всеки случай бързината не трябваше да се отрази на правилността и точността на работата. Не във всеки момент е удобно да се правят ъгловите измервания. За това се изискват известни атмосферни условия.

По такъв начин работата не можеше да върви много бързо, макар че бушменът крайно настояваше за това. И той през всичкото време се страхуваше, че, когато пристигнат в Карру, ужасната жега ще успее да унищожи там всичката растителност.

Но когато триангулацията заведе астрономите в Карру, те можеха да се наслаждават на всички дарове на природата, които тя щедро сипеше пред тях. Никога още до сега работата не ги беше довеждала всред такава чудна природа. Въпреки ужасната горещина, потоците даваха достатъчно влага. Грамадни стада си намираха изобилна храна по великолепните пасбища. Тук имаше няколко напълно проходими гори, прилични на английски паркове, които на места се зеленееха като грамадна ливада.

Полковник Еверест не се възхищаваше много от величествената природа. Но сър Джон Мърей и особено Уйлям Еймери се подадоха на поетично настроение под влиянието на тази разкошна местност, която беше захвърлена всред африканските пустини. Сега младият учен си спомняше с тъга за Михаил Цорн и за навика им да изливат един пред други душите си. Той навярно също би се наслаждавал през времето между наблюденията, те биха могли да мечтаят и да си поприказват.

Тъй керванът се задълбочаваше все повече и повече в тази чудна страна. Ята птици пееха и хвърчеха над полята и горите. Между другото се срещаха корани, които принадлежеха към рода на дроплите! Виждаха се също и южноафриканските дакопи, месото на които е много вкусно и се цени. И още много птици, които не се ядат, привличаха вниманието на европейците. По бреговете на потоците или по повърхността на реките няколко големи птици пъдеха лакомите врани, които се опитваха да грабнат яйцата им от направените в пясъка гнезда. Сини жерави с бели черти на шията, червени фламинго, пепеляви рибари, бекаси, калаени, които често седят върху гръбнака на биволите, дъждовници, ибиси, сякаш покрити с йероглифни знаци, безброй пеликани — всичко това крайно оживяваше местността. Тук липсваше само човека.

От птиците най-голям интерес представляваха умните тисерини. Зелените им гнезда, изплетени от тръст или тревни стъбла, висяха като круши по клоните на плачещите върби. Уйлям Еймери ги взе за особен вид плодове и откъсна един-два. Но какво беше учудването му, когато чу да долита отвътре чуруликане като от врабчета. Лесно можеше да се разбере, защо някои пътешественици по Африка мислеха, че съществуват дървета, от плодовете на които излитат живи птички.

Да, Карру имаше възхитителен вид. Преживните животни също намираха в изобилие всичко нужно за съществуване. Тук се срещаха острокопитни гну, каамаси, които сякаш се състояха само от триъгълници, елени, сърни.

Колко разнообразен дивеч!

Сър Джон Мърей не можа да устои на острото изкушение да иде на лов. И след като получи два дни почивка от полковник Еверест, той ги употреби за тази цел. Разбира се, той има успех през тези два дни заедно с бушмена и Уйлям Еймери, който го придружаваше като любител. Колко нови страници се появиха в ловджийския му дневник! Колко трофеи ще занесе в шотландския си замък! Като се отдаде изцяло на лова, той съвсем забрави и геодезичната работа, и триангулацията, и меридиана.

Кой би можал да мисли, че ръката, която тъй твърдо държеше пушката, също тъй добре умее да борави с окулярите на теодолита! Кой може да помисли че това око, което тъй вярно се прицелва в антилопите, е също тъй остро и внимателно, когато търси в небесните съзвездия звезда от тринадесета величина! Да, сър Джон Мърей изцяло се отдаде на лова през тези два дни, при което съществуваше опасението, че никога вече не ще стане астроном.

Между всички дребни произшествия трябва да се отбележи едно съвсем неочаквано обстоятелство, което накара бушмена сериозно да се усъмни в успеха на експедицията. Основателните си страхове той сподели с полковник Еверест.

Това се случи на 15 октомври. От два дни сър Джон се отдаваше на ловджийските си инстинкти. Едно стадо от двадесетина антилопи се показа на около две мили в дясно от кервана.

Като ги разгледа, Мокум се убеди, че те бяха особен вид антилопи, известни под името орикси, улавянето на които е крайно мъчно и е мечта за африканските ловци.

Бушменът обясни на сър Джон, че му се удава великолепен случай за лов и му предложи да го използува. Той му разправи колко е мъчно да се уловят тези орикси, които тичат по бързо от най-бързите коне, тъй че известният Куминг, когато отиваше на лов за тях в страната на мокоазите с най-добри коне, през целия си живот не е успял да хване и четири от тези великолепни антилопи.

Това беше предостатъчно, за да подтикне почтения англичанин да иде на лов за антилопите. Той взе най-добрия си кон, най-хубавата си пушка, най-хубавите си кучета и нетърпеливо тръгна пред бушмена, като вървеше покрай гората, близо до която пасеше стадото антилопи.

След като яздиха един час, ловците се спряха. Мокум се скри зад една смоковица и показа на другаря си стадото, което пасеше на няколкостотин крачки от тях. Предпазливите животни още не ги бяха забелязали и спокойно продължаваха да пасат. Изведнъж едно от тях застана на щрек. Бушменът показа това на сър Джон.

— Това е пазач — каза му той. — Животното навярно е крайно опитно. При най-малката опасност то ще почне да блее и тогава цялото стадо, начело с него, ще побегне с всички сили. Само от близо и съвсем безпогрешно трябва да се стреля в тях.

Сър Джон утвърдително кимна с глава и се премести малко, за да наблюдава по-добре стадото.

Ориксите спокойно продължаваха да пасат. Пазачът проявяваше известно безпокойство, като често повдигаше украсената си с рога глава. Но той беше много далече от ловците, за да може успешно да се стреля в него. Колкото за преследването на стадото, не можеше и да се мисли за това на такава равна долина, по която нямаше никакви препятствия. Може би стадото ще се приближи до гората и в такъв случай сър Джон Мърей и бушменът ще могат да стрелят при по благоприятни условия.

Щастието като че ли им се усмихна. Малко по малко стадото, начело със самеца, се приближи до гората. Без съмнение, те не се смятаха в пълна безопасност всред откритата долина и бързаха да се скрият в гъстата гора. Когато намерението им се разбра, бушменът посъветва другаря си да слезе от коня.

Двамата ловци завързаха краката на конете за една смокиня, като завиха главите на животните с одеала, за да не може цвиленето им да безпокои стадото. После те, придружавани от кучетата, почнаха да се промъкват между шубраците покрай гората, на триста крачки от мястото, гдето пасеше стадото.

Там двамата ловци се спотаиха и зачакаха с готови пушки. От това място, което заеха, можеше добре да се наблюдават ориксите и дори да се любуват на тези красиви животни. Самците малко се отдалечаваха от самките и, по една чудна игра на природата, която се среща много рядко, самките бяха по-добре въоръжени от самците, като носеха на главите си по-силни, завити назад рога. Няма по-красиви животни от антилопите, от които ориксите представляваха един вид!

Между това стадото, което се състоеше от двадесетина животни, се приближи до гората и се спря. Пазачът, както лесно можеше да се забележи, се мъчеше да изведе стадото от долината. Той ходеше из високата трева, като се мъчеше да събере цялото стадо, както прави овчарското куче с поверените му овци. Но животните лудуваха по ливадата и не мислеха да напускат разкошното пасбище. Те не слушаха водача, тичаха, скачаха, като прибягваха от едно място на друго.

Това нещо силно учуди бушмена. Той го сподели със сър Джон, без да му дава каквито и да било обяснения. Ловецът не можеше да разбере постъпката на стария самец, не можеше да разбере, защо иска да изтика стадото в гората.

Това се продължава известно време. Сър Джон нетърпеливо стискаше дулото на карабината. Мокум едва го задържаше.

Мина се цял час и ловците почнаха вече да губят търпение, когато изведнъж едно куче, навярно също тъй нетърпеливо като сър Джон, силно залая и се спусна в долината.

Ядосаният бушмен беше готов да застреля предателското животно. Но стадото вече се носеше с най-голяма бързина, без да се озърта, и сър Джон разбра, че никакъв кон не можеше да го настигне. След малко ориксите изглеждаха вече като черни точки, които се мяркаха във високата трева.

Но, за най-голямо учудване на бушмена, старият самец не беше дал сигнала за бягство на стадото. Противно на това, което се наблюдава винаги у антилопите, той остана на мястото си и не последва поверените му орикси. След като те избягаха, той поиска да се скрие в тревата, за да изчезне после в гората.

— Я гледай, интересна история! — каза бушменът. — Какво му е на този стар орикс? Постъпката му е много чудна. Ранен ли е или е толкова вече стар?

— Ей сега ще узнаем! — отговори сър Джон, като се спусна към животното с готова пушка.

При приближаването на ловеца ориксът все повече и повече се отпускаше в тревата. Виждаха се само дългите му рога, дълги четири фута, краищата на които се издигаха над зелената трева.

Той се мъчеше не да избяга, а само да се върне.

Сър Джон се приближи до това чудно животно. Когато стигна на сто крачки от него, той гръмна. Очевидно куршумът улучи главата, защото рогата, които по-рано се виждаха, сега изчезнаха в тревата.

Сър Джон и Мокум с всички сили се спуснаха към животното. Бушменът държеше в ръка ловджийския си нож, за да довърши животното, ако е все още живо.

Но тази мярка беше излишна. Ориксът беше мъртъв, толкова мъртъв, че когато сър Джон го дръпна за рогата, в ръцете му остана мека и празна кожа.

— О, свети Патрикий! Ето история, която може да се случи само с мене! — извика той комично, че всеки на мястото на бушмена би се разсмял.

Но Мокум не се разсмя. Стиснатите му устни, набърчените вежди и примижалите очи изразяваха безпокойство. Като скръсти ръце и поглеждаше ту на ляво, ту на дясно, той внимателно изучаваше местността.

Внезапно един предмет привлече погледа му. То беше малка кожена торбичка, украсена с червени арабески, която се търкаляше в пясъка. Бушменът веднага я дигна и внимателно я разгледа.

— Какво е това? — попита сър Джон.

— Това — отговори Мокум, — това е торбичка на мокололос.

— Как е дошла тука?

— Много просто: собственикът я е изпуснал когато е хукнал да бяга.

— Мокололос?

— Сега всичко ще ви стане ясно — отговори Бушменът, като стисна юмруци от яд. — В кожата на орикса е бил моколоса. В него сте и стреляли.

Сър Джон нямаше време да изрази учудването си, когато Мокум забеляза на петстотин крачки от себе си известно движение на тревата и гръмна в тази посока.

Сър Джон и Мокум затичаха към подозрителното място, но нищо не намериха там. Виждаше се по смачканата трева, че преди малко е минавано от тука. Мокололосът беше изчезнал и трябваше да се откажат от мисълта да го проследят в неизмеримото пространство.

Двамата ловци бяха силно обезпокоени от тази случка, която даваше повод за сериозни страхове. Присъствието на мокололоса при изгорялата гора и тази среща показваха, че се стремят да преследват кервана на полковник Еверест. Навярно не без причина туземците-разбойници следяха европейския отряд.

И докато се приближаваха все повече и повече на север, европейците рискуваха да паднат в ръцете на степните разбойници.

Сър Джон Мърей беше много поразен от това, което се случи. Като се върна в лагера, той каза на приятеля си Уйлям с известна горчивина:

— Никак не ми върви, драги ми Уйлям! Първият орикс, който убих, беше отдавна — отдавна мъртъв!