Анри Троая
Пастернак (7)

VII
Непокорният покойник

Макар земният живот на Борис Пастернак да е приключил, неговата неподвластна на времето съдба продължава. Даже трупът му създава затруднения. След като измива и облича тялото му с помощта на болногледачките, Зина го полага върху леглото и се вдълбочава в молитва, въпреки че не е особено вярваща. На другия ден никой вестник не съобщава за смъртта на писателя. Събитието не е „актуално“. Но все пак новината се разпространява от ухо на ухо толкова бързо, че на 2 юни, денят на отнасяне на тялото, цяла Русия знае. Литературният фонд изпраща венец с възможно най-малко компрометиращ надпис: „На члена на Литфонда Борис Леонидович Пастернак, от неговите другари“. Няма религиозна церемония. На гробището се е събрала значителна тълпа. Ритуалът на сбогуването над гроба се провежда в тишина и вглъбеност. Обаче дори и мъртъв, Борис Пастернак остава подозрителен за съветската полиция. На 4 юни 1960 г. Министерството на културата публикува рапорт за „погребението“ на този неизтощим покойник. Чуждестранната буржоазна преса — се казва в описанието на церемонията — се опита да си послужи с болестта и смъртта на Пастернак, за да предизвика антисъветски реакции в общественото мнение. На 2 юни, близо петстотин души, между които сто и петдесет до двеста очевидни представители на старата интелигенция, се бяха събрали за погребението, което по волята на Пастернак се състоя в гробището на Переделкино. Имаше почти толкова младежи, между които и малка група от Института по изкуствата, от Института по литература и от Московския университет. След като споменава много сдържаната реч за писателя на философа историк Валентин Асмус, материалът описва внезапния протестен гняв, обхванал част от присъстващите. „В тълпата се надигна вик — продължава Перов, заместник-директор при Министерството на културата — «Искам да говоря от името на работниците!». След това един млад малоумник започна да крещи приблизително следното: «Не дадоха на Пастернак да публикува книгата си в нашата страна! Нито един съветски писател не можа да достигне такива върхове!». Петнайсетина души, които се намираха около него, започнаха да аплодират, но като цяло присъстващите не посрещнаха много добре тази намеса. Една жена с дете на ръце извика: «Наистина странен писател! Той се обяви срещу съветската власт!». Повечето хора напуснаха гробището със замислени физиономии. До гроба остана само една малка група младежи. Те четоха стихове, посветени на Пастернак, но без политически намеци. (…) Въпреки това, необходимо е да се обърне внимание на Съюза на писателите и на Министерството на културата върху необходимостта да се усили образователната работа сред младежта, част (малка) от която, критично настроена, се опитва да превърне Пастернак във велик неразбран човек на изкуството на своята епоха.“

В момента, когато вече затвореният ковчег ще бъде спуснат в гроба, камбаните на църквата Преображение започват да бият. Несъмнено, както отбелязва Олга Ивинская, това е само съвпадение, тъй като така призовават няколкото вярващи на вечерня. Но ужасен, разпоредителят започва да вика: „Бързайте. Това е началото на нежелателна демонстрация!“. И наистина, докато първите шепи пръст падат върху ковчега, се чуват отделни гласове около ямата: „Слава на Пастернак!… Сбогом, ти най-велик от всички нас! Осанна!… Слава! Слава!“. Олга Ивинская е едновременно и възхитена, и разтревожена от тази ненавременна популярност на Пастернак. Докато законната вдовица Зина има право на сдържано уважение от страна на властите, Олга не се чувства вече в безопасност от нови неприятности. Преди няколко дни много любезни представители на Министерството на културата са я посетили и са я разпитвали за средствата й за съществуване, докато е бил жив Пастернак и след като вече го няма. Не се ли готвят да я обвинят, че е служила за посредник между Борис и чуждестранните издатели за уреждане на авторските му права? Това е също много удобен начин да стоварят върху нея цялата отговорност за антисъветското престъпление, каквото Доктор Живаго все още представлява! Предположенията й са верни: КГБ не си губи времето в безсмислени обиски. С един удар внезапно отвеждат и Ивинская, и дъщеря й Ирина. И двете са арестувани, закарани в Лубянка и трябва да отговарят по обвинение за трафик на валута. За Олга Ивинская това е мерзко и смехотворно повторение на драмата, която е преживяла преди единайсет години, когато е била обвинена, че е злият гений на писателя, готов на всичко, за да й се хареса. Доказателствата на съдебния следовател са бетон. Неговите критики се прибавят към тези на бившия генерален секретар на Съюза на писателите Алексей Сурков. Според него случаят е прозрачен: със своята наивност на поет Пастернак се е поддал на гибелните съвети на любовницата си — професионална авантюристка, която го е накарала да напише Доктор Живаго и да го публикува в чужбина, за да се обогати лично тя. Отричанията на Олга Ивинская и на дъщеря й не смущават следователите. Воденият при закрита врата процес е проведен с грубо незачитане на човешките права. В края на съдебното заседание Олга Ивинская е осъдена за пореден път на осем години заточение в лагер, а дъщеря й Ирина — на три години.

Ето че и двете са в затворнически фургон на път за ледената самота на лагера Тайшет, в Сибир, откъдето са прехвърлени в друг лагер, в Молдавия, за да продължат да излежават присъдите си.

Разбира си, това абсурдно продължаване на „аферата Пастернак“ е оценено в чужбина като доказателство за нечовешкия и анахроничен догматизъм, който властва в СССР. През януари 1961 г. различни членове на ПЕН-клуба, между които генералният президент на английския ПЕН-клуб Дейвид Карвър и писателят Греъм Грийн, пишат и телеграфират на Алексей Сурков с искането спешно да се намеси пред правителството за освобождаването на Олга Ивинская и дъщеря й. Отговорът на Сурков от 24 януари 1961 г. е: „Съюзът на съветските писатели не вижда никаква причина, нито морална, нито законова, да изисква освобождаването на Олга Ивинская и нейната дъщеря (…). Ние намираме за странно, че ПЕН-клубът и Дружеството на писателите в Лондон говорят с такава лекота и толкова решително в защита на най-обикновени авантюристки, които нямат нищо общо с литературата, без да се опитат да разберат кои са те и за какво са осъдени“. Тъй като Дейвид Карвър продължава да настоява, получава в отговор поток от оскърбителни и цинични твърдения за двете нещастнички. Възмутен от толкова много злонамереност, този път на мястото на генералния секретар на английския ПЕН-клуб възражение отправя Серджо дʼАнджело, споменат мимоходом в клеветническия пасквил. То е язвително: „Смъртта на Пастернак не бе достатъчна, за да засити вашата ожесточеност, която сега с помощта на хули и клевети изливате върху две беззащитни жени, които при това са тежко болни — пише той. — Отсега нататък няма повече да си правя илюзии, че вие сте в състояние да преразгледате отношението си, да дадете доказателство за хармония и човечност. Но и вие, от ваша страна, не си правете повече илюзии, че сте приключили със случая Ивинская: твърдата решимост на всички цивилизовани и почтени хора няма да ви позволи да го приключите, докато не бъде раздадена справедливост“.

Въпреки потока от писма, телеграми и статии в защита на Олга Ивинская и на нейната дъщеря Ирина, които идват от чужбина, те са освободени чак след като излежават половината от присъдата си и ще бъдат реабилитирани от Върховния съд едва след преразглеждане на досиетата им на 2 ноември 1988 г.

За сметка на това веднага след смъртта на съпруга си Зина Пастернак получава право на грижи от страна на Централния комитет на Съюза на съветските писатели. В това литературно общество се надигат някои гласове, които изтъкват напредналата възраст на вдовицата (шейсет и девет години), разклатеното й здраве и пълната липса на доходи. Веднага съветските власти правят постъпки в Италия. Последните трудности, свързани с авторските права на Пастернак в чужбина, се уреждат много бързо за най-голямо задоволство на Зина Пастернак и семейството й.

Вследствие на някакъв странен обрат в мисленето приближените на правителството отскоро се питат дали не са сбъркали, като са се настървявали така срещу един писател, чиято книга с право или не им е изглеждала подривна. Те смятат, че политиците от предишната генерация са били поразени от слепота, дължаща се на общата атмосфера на времето, и че сега цялата днешна интелектуална Русия плаща за грешките на неколцина бесни привърженици на вчерашния ден. Няма ли — ако продължават да презират Пастернак — да станат за присмех на Европа, която навремето им завиждаше за Пушкиновците, Гоголевците, Толстоевците, Тургеневците, Достоевците, Чеховците — на тяхното литературно наследство? За пръв път и общественото мнение догонва по бързина политиците. За няколко години репутацията на Пастернак сред читателите укрепва. Изданията на произведенията му на руски се умножават, неговите стихотворения се изучават в училище, цитират го на всяка стъпка. Неусетно вчерашният ренегат става литературен маяк, равен на най-великите.

Идването на власт на Горбачов, настъпването на перестройката и на гласността, или с други думи, „преустройството и прозрачността“ в политиката ускоряват захласа на публиката от автора, който довчера беше величествено пренебрегван.

Наистина, на 30 април 1985 г. група съветски писатели, след като си дава сметка за грешките на предишните правителства в оценките им за творчеството на Пастернак, изпраща колективно писмо до Михаил Горбачов, който тогава е член на Политбюро, за създаването на музей на Пастернак. „През 1990 г. ще бъде стогодишнината от раждането на големия руски поет Пастернак — се казва в документа. — Тази паметна дата ще бъде широко чествана в нашата страна и в чужбина (…). По мнението на всички, неговото творчество е едно от съкровищата на световната култура. От смъртта му през 1960 г. гробът и домът му в Переделкино са се превърнали в места за поклонение за съветските и чуждестранните читатели (…). Поради ремонт домът му бе заключен и неговата съдба трябва да се реши тези дни. Според нас ще бъде жалко да не се възползваме от тази възможност, за да основем музей на Пастернак. Неговите наследници са готови да отстъпят всичко безвъзмездно на държавата, ако се създаде музей.“

Въпреки че разрешението е дадено незабавно, за да се „отговори на желанията на общественото мнение“, след многобройни пречки, дължащи се на административни усложнения, музеят ще отвори врати едва пет години по-късно, през февруари 1990 г.

Музей на Пастернак! Несъмнено, ако по някакво чудо той можеше да се върне на Земята и ако можеше да посети това посветено на паметта му светилище, Борис Пастернак щеше да се усмихне горчиво при вида на всички тези познати предмети, които се опитват да пресъздадат живота му, когато всъщност те вече нямат никакво значение и никаква стойност, тъй като него вече го няма, за да ги стопли с докосването на ръката и на погледа си. Това мистериозно съучастничество между хора и предмети, между одушевеното и неодушевеното, между личната участ и съдбата на света, това усещане, че си понесен като мушичка в същия подвижен поток, както и падащия от дървото лист, това изначално сливане с природата, това именно искаше да изрази той в прозата си, както и в своите стихове. Но в студената и подредена с етикети експозиция на неговото минало в превърнатата в музей и отворена за тълпата дача в Переделкино, той не би открил и най-бегла следа от тази философия.

Но всъщност, дали неговите съграждани харесваха и харесват все още в Доктор Живаго точно тази концепция за поетичен пантеизъм пред земята и историята? Не ценят ли те автора не толкова заради идеята му за универсална хармония, колкото заради куража да се осмели да се изправи въоръжен единствено с перото си и със съвестта си на писател срещу ордите на полицията, на шпионите, на функционерите на Партията, натоварени да го накарат да замлъкне на всяка цена? Не му ли се възхищават повече заради характера му, отколкото заради таланта му? С най-добри намерения хората го превърнаха в защитник на свободната мисъл, изложена на нападките на насилието и на лъжите на потисничеството, когато той вярваше, че преди всичко е пророк на нов начин да се оценява животът. Не се ли лъжат по отношение на истинското послание на неговите герои? В ледената скръб на Отвъдното не страда ли Пастернак заради ласкателната двусмислица, на която и сега е обект? Но по всяка вероятност, сред всички знаменити хора, даже и между тези, които се перчат в речниковите издания, не съществува нито един, за когото да може да се твърди, че посмъртната му слава не се дължи на недоразумение.