Анри Троая
Пастернак (3)

III
Разочарованията на един революционер, който се съмнява в революцията

Първите новини, които Борис получава от родителите си, са успокоителни. Той даже се изненадва от лекотата, с която те възприемат изгнанието си в Германия. Как може да не съжаляват за това, което са загубили? Едно писмо от приятелката му от детинство, деликатната и дискретна Олга Фрайденберг, укрепва приятната му илюзия, че щом той е имал причини да остане в Русия, то и родителите му са имали причини да я напуснат. Самата тя е предпочела да си остане у дома, в столицата, вместо да емигрира. Пише му, възхвалявайки чара на полуопустелия Петроград, и го уверява, че дългата поредица от нещастия са я направили оптимистка до такава степен, че опустошаването на града сега й изглежда абсолютно необходимо за раждането на свободата, „която ще накара цветята да разцъфнат“. На 29 декември 1921 г. той й отговаря, поздравявайки я за нейното радостно настроение. Съобщава й новини за своите родители, които добре са се аклиматизирали в чужбина. „Знаеш ли, там те се възстановяват и писмата, които пишат, са по-младежки от тези на получателите, а тези, които ги четат тук, не смеят да си признаят това“. Но в същото време, точно когато пише тези редове, мисълта за Олга Фрайденберг не го вълнува особено: в неговия живот се е появила като метеор нова жена. В момента, когато се запознава с нея, едва двайсет и две годишната Евгения Владимировна Лурие е студентка в запазения само за московските млади девойки горен курс по математика. Очите и устните й са озарени от лъчезарна усмивка. Лицето й постоянно е огряно от предчувствието за някакво предстоящо щастие. Дали това предразположение на щастлив ненаситен интерес към хората и събитията възпламенява така Борис? Във всеки случай той търси компанията на Евгения, както заради нейната непресторена хубост, така и за да укрепи край нея увереността си в своята много несигурна кариера на поет. В тези моменти на изключителна екзалтация той убеждава себе си, че човек не може да бъде истински поет, без да е истински революционер. Все пак необходимо е революционерите да спазват известна мярка в изискванията и жестокостта си, което невинаги е така. Ако в поезията всичко е наред, в политиката нищо не върви! Всеки ден сред населението избухват значителни смутове, които пречат на естествените стремежи на писателя. Месец март 1921 г. е белязан от изостряне на уличните безредици и с бунта на моряците в Кронщад, измъчени от налаганата им остаряла дисциплина. За да успокои духовете, X конгрес на комунистическата партия се опитва да спаси каквото още може да бъде спасено от отломките на революцията, която е съсипала СССР. Това е избраният от Ленин момент, за да обяви радикален поврат в своята политика: НЕП (новата икономическа политика) дава известно подобие на свобода на занаятчиите и на ползвателите на обработваемите земи. Тези няколко откъслечни мерки, предназначени да усмирят тревогата на „засегнатите“ от революцията, са приветствани от съветските вестници като доказателство, че винаги главната грижа на властта е да осигури равенство на възможностите, на правата и на отговорностите в пролетарското общество. През същия този месец Пастернак приема с известни опасения да участва в една вечер в Клуба на журналистите, в хода на която някои от неговите поеми ще бъдат рецитирани от професионални актриси, а други — от самия него. Признание ли е това или клопка? — се пита той, докато отива на срещата. До самия край на това поетично представяне той не знае какво да мисли. Разбира се, Маяковски, в качеството си на „папа на авангардната литература“, смята, че е задължен да похвали автора за „социалистическата и едновременно артистична смелост“ на неговия талант, но някои слушатели не се поколебават да заявят, че всичко това е литературен миш-маш и че те все още очакват сред тях да се появи „нов Пушкин“. Пастернак оценява, че е постигнал полууспех и се задоволява с това. Скоро след това Маяковски, все така предприемчив, представя младия си събрат на Александър Блок, който е събрал в Московския политехнически музей многобройни почитатели, за да им чете сбирка от свои творби. Приветстван от Блок като „бъдещия носител на факела на руската поезия“, Борис се поддава на похвалите и си тръгва с чувството, че в негово лице има по-голям брат, с когото тясно го свързва общата им любов към благозвучността на руския език. Когато няколко месеца по-късно научава за внезапната смърт на този, когото е бил готов да следва като непогрешим водач, той изпитва толкова дълбока покруса, сякаш този човек му е бил по-близък от който и да е член на семейството му.

Но какво представлява съобщението за естествената смърт на Блок в собственото му легло на четирийсет и една година в сравнение с разпространеното през следващия август съобщение за екзекутирането от политическата полиция на поета Николай Степанович Гумильов, обвинен, че е участвал в някакъв контрареволюционен заговор. Този път Пастернак с ужас си дава сметка какво „престъпление“ в очите на властите представлява свободната мисъл. Оттогава насетне в името на сигурността на държавата и идеологическата чистота на гражданите полицията е упълномощена да пребърква чекмеджетата, да си пъха носа в цялата кореспонденция и да хвърля в затвора когото намери за добре, под какъвто и да е претекст. Никой не е защитен от тези опиянени от всемогъществото си маниаци. В техни ръце са животът и смъртта както на кварталния обущар, така и на най-големите писатели на Русия. За да не сбърка по някакъв начин, режимът твърди, че е възможно и даже похвално да се пише поезия, произлизаща от голямата социалистическа идея. За тази цел е достатъчно да се следват съветите на администрацията и да се избере лична муза — вече не зад кулисите на театрите, а в бюрата на КГБ, където под всяка униформа бие сърце, посветено на каузата на пролетариата. Без да вярва особено на това идилично сътрудничество между поетите и полицаите, Пастернак се оставя да бъде убеден от Брик и Маяковски да създадат заедно издържани в политическо и естетическо отношение издателство и списание: МАФ (Московска асоциация на футуристите). Като се старае да приема нещата с търпение, Пастернак даже присъства на 23 декември 1921 г. на откриването на IV конгрес на Съветите, на който непогрешимият Ленин, председател на Съвета на народните комисари, обещава да представи доклад за електрификацията на страната и за интелектуалното развитие на нейното население. Седнал до Маяковски, Пастернак с изумление се вслушва в тази програмна реч за провеждането на индустриализацията на цялата страна и за унифицирането на комунистическата идея, която вече единствена ще се ползва от правото на израз. Това робство на духа, с чиято необходимост изглежда всички слушатели са съгласни, кара Пастернак да настръхне, както би настръхнал от нахлуване в дома му. Изведнъж той вече не се чувства у дома си в тази Русия с намордник и в същото време не знае къде да отиде, за да накара да го чуят. Измъчван от поройното красноречие на Ленин, той ще изчака да си отиде у дома, за да произнесе присъда над човека, който отсега нататък според него въплъщава всички заплахи на диктатурата чрез всички съблазни на интелигентността.

Намеренията на комунистическата власт спрямо интелектуалците скоро брутално се изясняват. Вдъхновявано от марксистката теза, според което културата трябва да бъде изключително пролетарска, правителството най-напред сформира групата „Пролеткулт“, съставена от разпръснати в цялата страна идеологически ядра, предназначени да образоват масите „в здравия смисъл“! Тези различни литературни групи скоро се обединяват в „Руска асоциация на пролетарските писатели“, или РАПП, която е натоварена със задачата да ръководи творците по пътя на историческата и политическата правда. От самото начало тя се сблъсква с Маяковски и с Пастернак, чието списание ЛЕФ е преценено като анахронично и буржоазно. Тъй като е подкрепяна от държавата, РАПП не може да не смаже всякакви опити на съперниците. За пореден път Пастернак чувства, че клонът, на който се е приютил, се огъва и застрашава да се счупи. Обаче той иска да накара целия свят да научи за тази смесица от надежда и тревога, която го владее. Пред един журналист той казва: „Чувствам, че в лицето ме брули вятърът на историята, този вятър иска да диша с революцията, с която и аз искам да дишам, и естествено изпитах желание да дишам с нея едновременно с развитието й (…), но за да може диктатурата на пролетариата да се отрази в културата, не е достатъчно просто да съществува. Необходимо е освен това тя да упражнява действително гъвкаво господство, което да говори у мен, без аз да си давам сметка за това“.^[1] И се пита дали това е наистина така в настоящия момент.

Проснись, поэт, и суй свой пропуск.

Здесь не в обичае зевать.

Необичайно дългата за този автор поема завършва с образа на Ленин, призоваващ тълпата и набиващ своето мнение по всеки въпрос, даже когато има предвид само развитието на електрификацията или най-доброто приложение на петрола:

Но корпуса его изгиб

Дышал полетом голой сути

Прорвавшей глупый слой лузги (…)

Когда он обращался к фактам,

То знал, что, полоща им рот

Его голосовым экстрактом

Сквозь них история орет.

След като изпълнява своя дял от политическата поръчка, Пастернак остава с впечатлението, че се е предпазил от заплахите, които няколко дни по-рано изправят нещастния Гумильов пред наказателния взвод. Като се възползва от видимо доброто разположение на властите към него, той с удоволствие завързва връзки на взаимно уважение с поетесата Ахматова, публикува няколко статии в Современник, продава книги в една кооперативна книжарница на Арбат, за да закърпи края на месеца, и като живее пестеливо, се отдава на удоволствието ден след ден да открива в това, което чете, нова причина да се възхищава от поетите на страната си зад стената от затворнически надзиратели. Именно по този начин след като получава от Марина Цветаева един сборник, чиито изключително чисти и откровени стихове го покоряват, той й пише изпълнено с бурно възхищение писмо в Берлин, където тя се е приютила предходната година, за да избегне материалните и моралните трудности, които смазват Русия. Насърчен от примера на това успешно „дезертиране“, Пастернак все по-сериозно се пита дали и той не трябва да емигрира. Но от месец юни 1922 г. неговият сборник Сестра ми — животът излиза в Москва в нова редакция. От момента на появяването си тази поредица от повече или по-малко биографични поеми с едновременно сдържано и дръзко звучене, ентусиазира познавачите. И Валери Брюсов, и Николай Асеев, и Иля Еренбург, и Осип Манделщам, и даже далечната, но винаги внимателна Марина Цветаева, всички просветени умове единодушно предричат на автора мечтаното бъдеще в изцяло обновената Русия от двойния ефект на футуризма и на революцията. Впрочем Борис е посветил книгата си на паметта на Лермонтов, тъй като — както ще пише по-късно — „за мен той винаги е бил олицетворение на съзидателната дързост (…) и на ежедневното утвърждаване на свободата“. В това време друг революционен лидер оспорва на Ленин благосклонността на тълпите. Това е Троцки (истинското му име е Лев Давидович Бронщейн). Отдавна бежанец в чужбина, където води активна пропаганда, в крайна сметка той се присъединява в Петроград към Ленин и там веднага оглавява авторитетно и с успех Червената армия. Но той знае как да се погрижи успешно за популярността си както сред войниците, така и сред цивилните. Влиянието му много бързо се прехвърля от военната в цивилната сфера. След като разбива съпротивата на Бялата гвардия, той безпощадно продължава делото си на чистка сред фалшивите революционери и истинските буржоа, които енергично са затваряни, депортирани и разстрелвани. Но Борис Пастернак е нащрек. Той знае, че отскоро ЧК е заменена от ГПУ и че при това ново название хайката за интелектуалци е узаконена и засилена. Отсега нататък виновността на всеки започва от чекмеджето с документите му. Всяко привикване от властите е опасен знак. Обаче става така, че Троцки иска да види Пастернак и че той пък искал да го помоли за някои лични услуги. Когато се отправя към съдбовната среща, сърцето на Пастернак е в зъбите му. Обаче още от самото начало, когато го посреща, Троцки се показва любезен към посетителя. Той просто би искал да знае какво кара този широкоизвестен писател да иска да направи една обиколка в чужбина. Запитан за лоялността си към режима, Пастернак отговаря спонтанно, което кара събеседника му да смята, че единственото му желание е да брани зад граница добродетелите на съветския социализъм. Борис даже признава, като се изчервява, че е влюбен в забележително младо момиче — Евгения Лури (умалително Женя), студентка в Ателието по изкуствата в Москва, че е решил да се ожени за нея и че се надява да получи виза, за да направи сватбено пътешествие в Германия, където те имат роднини и приятели. Като великодушен принц Троцки дава визата.

Сватбата е отпразнувана в Москва в пълна еуфория посред горещините и влюбената двойка се измъква към нов, едновременно германски и брачен свят. Те се чувстват отчуждени в този капиталистически Берлин, където може да се купи всичко, да се мисли всичко и да се говори всичко, без човек да бъде обвинен в предателство. Водени от родителите на Борис, те намират там толкова сънародници, доволни от съдбата си на емигранти, толкова руски издатели, библиотекари и журналисти, че се питат дали истинската Русия не е тук, докато те си мислят, че е там, под вледеняващия поглед на Ленин, на Троцки и на хората от ГПУ. В тази среда на изгнаници, изпълнени едновременно с носталгия и с желание за разплата, възхищението на Борис Пастернак от последните поеми на Марина Цветаева е толкова голямо, че те си разменят безкрайни писма, за да споделят общата си страст към изкуството. Евгения Лури, която е колкото красива, толкова и ревнива, и колкото благоразумна, толкова и властна, се изпълва с подозрения към това приятелство. Ако любимият автор на Борис бе от мъжки пол, тя би приветствала неговия избор, но тъй като става дума за жена, тя вижда в нея съперница, дегизирана заради целите си като писателка, и това я ядосва. И тъй като Борис Пастернак и Марина Цветаева продължават да си изпращат послание след послание с поздравления, тя даже се страхува, че тази претоварена кореспонденция може да отклони съпруга й от собствената му истинска работа. Засегнат от критиките на Теми и вариации, чиято мистичност авангардните духове непохватно възхваляват, Пастернак прави опити в прозата. Но най-вече очаква с нетърпение хонорарите, които Държавното издателство му е обещало за Сестра ми — животът и се захваща да преведе на руски германски революционни поеми; те са оскъдно платени, но са повече от двайсетина. Това ще му позволи поне да осигури „готовите“ ястия в германската лавка. Обаче неговите потребности му пречат, си мисли той, да покаже още отсега истинския си поетичен ръст. Като се връща за няколко дни в Москва, на 11 май 1924 г. той пише на жена си: „Мила Женя, ако можех наистина да направя нещо свръхфантастично, да можех да пиша до три часа и на другия ден — това е началото на нов текст — да можех да се съзерцавам от висотата на всички дървета, с очите на всички къщи, с жегата на нагорещения до бяло площад! Но случаят не е такъв!“.

Обаче завръщането в Москва не го вдъхновява повече от броденето из Германия. Все пак той преживява огромната радост да присъства там на раждането на своя първи син Евгений^[2]. Изведнъж самите думи „жена“ и „дете“ придобиват чудотворен смисъл за него. До този ден той ги е произнасял нормално, както и който и да е друг термин от ежедневния речник. И внезапно всичко засиява. „Истинска жена и истинско дете. Моите! — пише той на Женя. — Това са точно те. Искам да кажа, че в моя език — след като цял живот съм бърборил или говорил на него, (…) тези две думи «жена» и «син» не биха могли да означават нищо по-прекрасно, нито по-пълно със смисъл.“ Новите му задължения като баща на семейство го карат да не се задоволява вече за препитанието си с невзрачната работа по преводите, а от края на 1924 г. приема редовна работа на документалист в библиотеката на Комисариата по външните работи. Там издирват документи, които „хвърлят светлина“ върху идеите на Ленин относно огромното начинание за икономическо и социално възраждане, които той е разработил по време на престоя си в чужбина. Задачата му е да се намери проява на гениалност във всяка инициатива на великия човек още от най-ранната му възраст.

Тъй като му се плаща, за да размахва кадилницата, Борис не протестира срещу това славословие по команда. Но когато е сам в стаята си, пред белия лист, той отстъпва на потребността да пише заради себе си, без да мисли за преценката, която другите ще правят на неговото свидетелстване. Като се възползва от предвидените през 1925 г. чествания по повод двайсетата годишнина от първия метеж срещу царския режим, той написва на един дъх своя разказ в стихове Деветстотин и пета, който е ехо от неговите юношески емоции при спомена за първия политически трус, разлюлял страната. В тази поредица от поеми, в която се стреми да опише мизерията на фабричните работници, куража на студентите от левицата, чийто ръководител Бауман е убит от противници от крайната десница — „черносотниците“, той си доставя удоволствието да опише също както ледената оскъдица в Москва в навечерието на сблъсъците, така и свирепите схватки по улиците на Санкт Петербург. За всяка обрисувана картина го вдъхновява един и същи ентусиазъм, една и съща горест:

Тротуары в бегущих.

Смеркается.

Дню не подняться.

Перекату бальбы

Отвечают

Пальбой с баррикад.

Мне четырнадцатъ лет. (…)

Эти дни: как дневник

В них читаешь,

Открыв наугад.

Мимоходом изказва възхищение от бунта на моряците и посвещава химн на Лейтенант Шмит, който е екзекутиран заради това, че застава начело на въстанието на флота в Севастопол. Тези текстове с безукорно революционно звучене са публикувани на части в различни списания и спечелват на автора почти братското одобрение на властите. Но ако по върховете преценяват, че той е разбрал добре единодушния порив на първите болшевики, там не престават да се питат какво мисли той за резултата от политиката на колективизацията и на последвалата от нея уравниловка. Макар по принцип да е „признат“, в действителност той се намира под много внимателно наблюдение. Като повечето от своите събратя, той е принуден да търси общественото отношение към творенията на перото си извън бюрата на администрацията, извън изцяло зависимите от режима вестници. Така с изключителна радост научава от едно писмо от баща си, че той се е срещал с Райнер Мария Рилке и че според големия германски поет Марина Цветаева и Пастернак са бъдещето на руската поезия. Но на 31 декември 1926 г., тъкмо когато се готви да напише материал в почит на Рилке, научава от вестниците за смъртта на своя безусловен почитател и тази новина му отнема всякакво желание да се бори по-нататък чрез думите. С празна глава и скръстени ръце той не чака вече нищо от живота. Някои от неговите поеми или стихове все още се появяват тук-там в предназначени за ограничена публика списания. Приказката му в стихове Спекторски минава почти незабележимо, въпреки ласкателното представяне, което й прави в последните си броеве списанието Красные новости. Хората не възприемат нито с чувства, нито с разум този непостоянен герой, който не знае точно кой е, къде отива и който шляпа непохватно в реката на историята. Обаче по това време съкровената мисъл на автора е точно такава. Въпреки че е дълбоко влюбен в жена си и е горд, че му е родила син, в същото време той се пита дали е способен да бъде друго, освен най-обикновен жребец за разплод. Впрочем той не страда извънредно много от това, че временно е разделен от нея. Даже в момента, когато от Москва й пише: „Какво щастие, че си моя! Какъв ужас, ако принадлежеше на някой друг! Бих полудял от мъка и бих умрял от това!“, той не престава да се укорява за интелектуалното си бездействие. Струва му се, че целият свят около него се движи и единствен той тъпче на едно място. Внезапно започва да си мисли, че цялото му нещастие произтича от етикета „футурист“, който са му лепнали, когато всъщност е верист^[3]. Той се опитва да обясни това в писмо до Маяковски и, за да е последователен в принципите си, си дава оставката в ЛЕФ. След като напуска Артистичния фронт на левицата, той не мисли за никакво друго обединение. Единствената му амбиция е да бъде „самия себе си“. Но възможно ли е това все още в страна, в която всеки изглежда виновен за нещо? Руската асоциация на пролетарските поети (РАПП) възнамерява да накара да се уважават политическите и социалните предписания на СССР. Така че в края на 1925 г. тя започва кампания на убийствено очерняне на писателите Борис Пилняк (псевд. на Борис Андреевич Вогау — б.р.) и Евгений Иванович Замятин, които се осмелили да публикуват свои творби в чужбина, без предварително да са поискали разрешение от Партията.

Изведнъж Съюзът на писателите, който до този момент претендира за пълна професионална независимост, се оказва оглавен от „комитет за контрол“, вече не художествен, а политически. Тутакси Пастернак е обзет от зловещо предчувствие. И то не го лъже: към месец април научава, че един от приятелите му, член на ЛЕФ, журналистът Владимир Силов, е ликвидиран от ГПУ, без никой да сметне за необходимо дори да обясни мотивите за тази екзекуция. Скоро след това, на 14 април 1930 г., избухва новината за самоубийството на Маяковски. Каква е причината за този отчаян жест? Неразумен политически ход? Литературно разочарование? Любовна мъка? Или просто умората от вегетирането в държава, където животът, както и изкуството са станали еднакво безсмислени? Впрочем, колкото повече писателите се свиват в бърлогите си, толкова повече функционерите се перчат в своите кабинети. Когато Пастернак, Женя и техният син си позволяват кратка почивка в провинцията близо до Киев, навсякъде започват постепенно да „ликвидират“ собствениците на няколко къса земя, за да изтръгнат от главата им сатанинската концепция за собственост. Наричани кулаци (дума, която на руски означава „юмруци“), тези „грабители“ са депортирани с цели влакове и на мястото на конфискуваните от тях земи са организирани кооперативни организации, колхози. Кулаците даже не се опитват да протестират срещу конфискуването на благата им в полза на колективите. Те много добре знаят, че да протестираш в СССР, означава да влошиш положението си. И за капак на всичко, през декември същата година в Москва започва процесът срещу всички онези, които чрез действията си, пропагандата си или своята злонамереност саботират съветския прогрес, като се опират на чуждестранни капитали. Така се оформя юридически амалгамата между фалшивите революционери и истинските агенти на западния капитализъм. Комунизмът вече не може да се критикува дори и най-меко, без едновременно с това да не станеш предател на родината си. Налаганите в случай на отклонение наказания са толкова тежки, че е по-добре да се стои колкото е възможно по-далече от трибуналите. Впрочем Пастернак вече е възприел това отношение — едновременно почтително и предпазливо, още когато през 1925 г. започва да се придържа към резолюцията на Централния комитет на Комунистическата партия относно литературата: „Ще бъде абсолютно неоправдано да пренебрегваме фундаменталния факт, какъвто е завземането на властта от работническата класа и съществуването на диктатура на пролетариата в нашата страна. Следователно всичко води до предположението, че ще бъде създаден отговарящ на нашето време стил (…). Във всеки случай, аз ще добавя няколко думи (…). Въпреки всичко, напоследък аз започнах да работя и усетих, че у мене се съживяват убеждения, които изглеждаха отдавна погребани. Мисля, че трудът прави човека по-умен и по-благороден и че човекът на изкуството не може да очаква добро отникъде другаде, освен от собственото си въображение“. С други думи, въпреки че признава еволюцията на изкуството към един вид популистки реализъм, Пастернак отказва да отрече царствената независимост на твореца, когото никаква политическа принуда не може да застави да промени нито идеите, нито стила си. Във всяка диктатура съществуват много степени на покорство на заповедите на властта. Те варират от пасивното приемане на декларираното одобрение до пропагандирането й със слово и с перо. Като възприема поведение, което е междинно между първото и второто отношение, Пастернак си въобразява, че ще обезоръжи недоверието на властите към неговата литература, която е твърде ексцентрична по форма и не е достатъчно конвенционална по същността си. Започва да се чувства известно подобрение във всекидневието на градовете и селата, където вече не се опасяват от бедствията на глада. Даже Съюзът на писателите си построява сграда, запазена за членовете на гилдията. Пастернак ходатайства за апартамент в този благословен от боговете дом, защото, както пише в официалната молба: „Тук от всички страни ме връхлитат шумовете на съседите, успявам да се концентрирам само на моменти и то под влиянието на крайно и върховно отчаяние, което прилича на загуба на съзнание“. Уви! Независимо от многобройните постъпки, той няма да получи благоволението за редовно настаняване в Дома на писателите. Въпреки че отношенията с неговата съпруга Женя значително са охладнели, у себе си той я упреква, че не го подкрепя повече в разочарованията и неволите му. Освен това му се струва, че тя не е успяла да му помогне, когато се е опитал да осигури квартира в Дома на писателите.

За да се утеши за този неуспех, той решава да замине с цялото си семейство във взетата под наем селска къща близо до Киев, заедно с един от своите приятели, пианиста Генрих Густавович Нейгауз и неговата съпруга Зина. Обаче този престой, от който той не очаква нищо друго освен простички удоволствия, внезапно придобива за него смисъла на прозрение. Там са също децата на семейство Нейгауз. И всички заедно, младите и не толкова младите, поддържат във вилата атмосфера на веселие, на ежедневни сюрпризи, на музика и игри, от която на Борис му се замайва главата. Ден след ден, като демонстрира „законната“ нежност към съпругата си, той се отегчава край нея и остава с впечатление, че си губи времето, като се опитва да я заинтересува с проблеми, различни от материалните. На моменти тя му е съвсем чужда, сякаш не са живели осем години под един покрив. С всеки ден тя все повече се отдалечава от него и се сближава със сина им, седемгодишния Евгений, когото обожава. Дали е приела събирането със семейство Нейгауз, за да достави удоволствие на мъжа си или на сина си? Центърът на тази приятелска сбирка безспорно е съпругата на Генрих Нейгауз, изключително красивата Зина — лъчезарна брюнетка със съвършено оформено лице и с огромни горещи кестеняви очи. „Зина беше толкова красива тогава — ще пише художникът Роберт Рафаилович Фалк — че никога няма да забравя стойката на главата й и този профил.“ В предговора на своята книга Охранна грамота Пастернак също упоменава тази почти свръхестествена гледка. „Тя много приличаше на един портрет на жена от Гирландайо (Бигорди Доменико — итал. живописец — б.р.). Човек би искал да се къпе в усмивката на лицето й. (…) Целият свят не може без нея, защото сама по себе си тя е събрала всичката женственост на света.“ Това, което удивлява Пастернак, е фактът, че тя съблазнява, без да се стреми да съблазни. Оглеждайки се около себе си, той намира собствената си съпруга все повече и повече банална и разочароваща. Внезапно има усещането, че се е заблудил, като се е оженил за Евгения, и се страхува от перспективата да понася последствията от този избор до края на дните си. Има ли още време да поправи тази грешка на младостта? За да приведе мислите си в ред, той приема да участва в екип от писатели, натоварени от Новое время и Известия да честват в пресата чудото, осъществено благодарение на петгодишния план в мините на Урал, за което се говори, че ще преобрази из основи световната икономика.

На връщане от този вълнуващ и изтощителен репортаж Пастернак, придружен от съпругата си, се среща със Зина Нейгауз в Тбилиси, Грузия, където са им предложили гостоприемството си грузинският поет Тициан (Юстинович) Табидзе и неговата съпруга. Тази втора среща със Зина е решителна. Междувременно Евгения е имала бурна разправия с мъжа си; тя не приема новия му захлас по Зина. Напразно той й се кълне, че тя не е за него нищо повече от приятна приятелка, тя отдавна е отгатнала истинските му чувства. Евгения заминава със сина им за Германия при родителите на Борис Пастернак, които са готови да я приютят и да й съчувстват, без да се надяват твърде много, че между съпрузите ще настъпи помирение. От друга страна, макар че се радва на предстоящата раздяла, Пастернак се чувства виновен, че я е причинил. „Скоро след това — пише той в Хора и положения — в две семейства, моето и едно приятелско семейство (семейството Нейгауз), настъпиха бъркотии, усложнения и морално мъчителни за засегнатите промени. За известно време аз и моята спътница (Зина), която впоследствие ми стана втора съпруга, нямаше къде да се подслоним. Ташвили ни предложи да живеем при него в Тбилиси.“ Въпреки че винаги категорично е твърдял, че презира материалните удобства и официално утвърдените положения, веднага след завръщането си от Грузия Пастернак не се колебае повече, скъсва окончателно с Евгения и се жени повторно за Зина Нейгауз, която в това време се е развела, и съобщава за събитието на обичайната си довереница Олга Фрайденберг: „Аз съм напълно щастлив със Зина. Да не говорим за мен, но аз вярвам, че и за нея също няма нищо случайно във факта, че се срещнахме“. Това „влизане в правия път“ го кара да се настани с жена си в много порутения апартамент на ул. Волхонка. Но след разпускането на всички повече или по-малко легални писателски организации и след създаването на Съюза на съветските писатели, който обхваща всички тях, той отново ходатайства да му се даде прилично жилище в принадлежаща на тази организация сграда на Тверски булевард, в Москва. И за негова изненада молбата му е удовлетворена. Веднага след това, за да отпразнува чудото на срещата си със Зина, той й посвещава сбор от пламенни поеми, самото заглавие на които прилича на изповядване на вяра: Второ раждане. Обаче още от първите строфи Пастернак предупреждава читателя, че тази поетична поредица е плод на разнообразни и същевременно свързани помежду си вдъхновения:

Здесь будет все: пережитое.

И то, чем я еще живу,

Мои стремленья и устои

И виденное наяву.

Така по странен начин възпяването на идеалната жена се смесва с описанието на пейзажите, където тя му се е явила за пръв път — тези на снежните планини на Кавказ или на бреговете на Черно море. В еуфорията на това двойно прозрение той не се колебае да смеси поривите на сърцето, красотите на природата и тежката работа на тези, които се блъскат, за да се увеличат природните богатства на страната. Той се възхищава от работниците с мазолести ръце, които не щадят силите си, и тези, които „бащински“ ги наблюдават. За да завърши този химн на живота, макар и труден, мрачен и несправедлив, поетът възклицава: „И ето че идва четвъртата година от петгодишния план!“.

Това почти библейско възвестяване на „възкресението на СССР“ благодарение на ревностното прилагане на петгодишния план, скоро след това се проявява в публикуването на тома Второ раждане и в публикуването през следващата година на цялата дотогавашна поезия на Пастернак. Но това прояснение е скоро помрачено за него от арестуването на поета Осип Емилович Манделщам, виновен според ГПУ, че е написал сатирични стихове за Сталин, които се предават от ръка на ръка. Донос, обиск, изземване на всички компрометиращи документи. В средата на май 1934 г. Осип Манделщам е откаран в зловещите помещения на Лубянка, където инквизиторите на службите го подлагат на неумолим разпит. Нали именно той се е осмелил да напише в своите стихотворения: „Живеем без даже да усещаме страната под нозете си“ и „На десет крачки от нас гласът ни заглъхва“?

Манделщам признава, че е автор на това „оскърбление“ към свободата и следователно към гениалния Сталин, великият вдъхновител на победоносната революция. След разпита си той е хвърлен в затвора за разпространение на диверсионни творби. Като се подчинява на рефлекса на възмущението и след като се е консултирал със съпругата на поета, Пастернак се опитва да направи постъпки пред Бухарин — големият комунистически теоретик, ръководител на Коминтерна и главен редактор на Правда. След това, като не получава никакъв задоволителен отговор на своите протести „в името на изкуството“, той се нагърбва да телефонира лично на Сталин. Версиите за този странен телефонен разговор варират според свидетелите. Но съпругата на Манделщам е категорична. След като изказва учудване, че Пастернак се намесва в толкова банална история, Сталин го пита направо:

— Според вас, този Манделщам е голям поет?

— Проблемът не е там — заеква Пастернак.

— Какъв проблем?

— Проблемът за вината на интелектуалците. Бих искал да се срещнем, другарю Сталин, за да разговаряме!

— За какво?

— За живота и смъртта!

В представата на Пастернак става въпрос преди всичко за „смъртното наказание“, но Сталин, който има други идеи наум, внезапно затваря телефона и отказва да отговаря повече на каквито и да е въпроси на този „смахнат представител на буржоазната литература“. Скоро след това Манделщам е изпратен за три години в ледената самота на Воронеж. Там той се самоубива след изтощителен престой в местния ГУЛАГ.

В края на 1934 г. „аферата Манделщам“ е отдавна забравена и Борис Пастернак, с чувството, че е изпълнил докрай дълга си да помогне на нещастен събрат, приема да участва в първия конгрес на Съветските писатели на 17 август. Аплодиран от някои, отричан от други, той обединява цялото събрание с речта си, с която закрива дебатите. Без да бяга от неизбежната разлика между истинските пролетарии и техните „спътници“, той определя конгреса като първа стъпка към искрено побратимяване между твърде гордите със знанието си интелектуалци и твърде недоверчивия към образованите умове народ. „Не се отделяйте от масите — препоръчва той горещо в заключителната си реч; (…) При голямата топлота, с която ни обграждат държавата и народът, има много голяма опасност да се превърнем в сановници на литературата. Нека се пазим от тази суетност в името на това, което е самият й източник, в името на дълбоката, активна и плодотворна любов към родината ни и днешните й велики личности.“

Тази помирителна реч отприщва буря от аплодисменти. Пастернак е избран с овации в управлението на Съюза на съветските писатели. И все пак това официално ръкополагане, с което всички, като се започне със съпругата му Зина, го поздравяват като заслужаващ почитта на поколенията, му оставя усещането за неприятен вкус. Струва му се, че с прекаленото си красноречие или снизхождение е предал някого. В действителност той се опасява да не би видното му положение да го повлече към изпълняването на безбройни протоколни задължения, тъй като той е щастлив само в сянката и тишината. На 30 октомври 1934 г., няколко седмици след триумфа си, той пише на Олга Фрайденберг, която може да го разбере по-добре от всеки друг: „Иска ми се да забравя всичко и да се измъкна някъде за година-две. Имам ужасно желание да работя, най-сетне да напиша за пръв път нещо, което си струва, нещо човешко, в проза, тъжно, досадно, скромно, нещо велико и същностно. Но няма начин. Подложен съм на някаква телефонна безочливост, отвсякъде ме викат, като че ли съм куртизанка в служба на обществото. Аз се боря с това, отказвам на всички. Този отказ поглъща времето ми и всичките ми сили. Колко срамно и тъжно е всичко това!“.

Никога той не е бил толкова искрен, както когато изразява отвращението си да се появява пред хората, когато всъщност иска да посвети цялото си свободно време на изразяването на мислите и на мечтите си, които понякога неочаквано му хрумват. Не може ли да го оставят да работи в сянката? Даже и ако единствено на него му доставя удоволствие да се лута под музиката на своите идеи и своите стихове.