Анри Троая
Пастернак (6)

VI
Последната битка на Доктор Живаго

Докато Пастернак се пита какво ще бъде бъдещето на литературата в родината на недоверието и систематичните забрани, се появява първата светлина на надеждата с промените, които се извършват в ръководството на правителството. На последното заседание на XX конгрес на Партията новият господар на Кремъл, Никита Хрушчов, се осмелява да осъди публично престъпленията на своя предшественик — „недосегаемия Сталин“.

Въпреки че съдържанието на неговата реч не е публикувано в пресата, съветските делегати говорят за нея извън сесията и новината, скоро известна на всички, се разпространява с радостна сила в цялата страна. Захвърленият, изобличен, стъпкан идол оставя в паметта на съвременниците единствено спомена за безкраен деспотизъм. Като научава за тази благоразумна еволюция в политиката, тогавашният ръководител на Съюза на писателите Александър Фадеев пише писмо, в което изразява отвращение от боричканията на властта. „Не виждам никаква възможност да продължавам да живея, след като изкуството, на което посветих целия си живот, е доведено до своята гибел от невежите и самодоволни хора от Партията и това вече не може да бъде поправено (…). След смъртта на Ленин ни доведоха до състоянието на деца, унищожиха ни, тероризираха ни идеологически и наричаха това «духът на Партията» (…). Литературата, този върховен плод на новия режим, е унижена, преследвана, изгубена (…). Самодоволните новодошли, които съдят само в името на великото ленинско учение, ми вдъхват абсолютно недоверие, защото от тях човек може да се страхува още повече, отколкото от Сталин (…). Моят живот на писател напълно загуби смисъла си и аз го изоставям с голяма радост и се отдавам на това противно съществувание, където върху всеки човек се изливат низости, лъжи и клевети.“

Споделяйки ужаса на Фадеев, Пастернак също се пита дали е възможно със Сталин да умре и сталинизмът. Научен от опит на предпазливост, той предпочита засега да изчака в траура и не проявява нито прекомерна радост, нито прекомерна скръб. Но, както е очевидно, макар и обновена, властта не се е отказала от предубеждението си към Пастернак. Престижът, с който авторът се ползва и в Русия, и в чужбина, наистина въздържа режима да се нахвърли върху него директно. Но без колебание го засягат още по-дълбоко, като нападат сантименталните му връзки. През октомври 1949 г. Олга Ивинская внезапно е арестувана и откарана в зловещите „единочки“ на Лубянка. Тя прекарва там четири години и загубва дете при раждане.

Двойката се събира отново при излизането на Олга от затвора през 1953 г. Несправедливото й хвърляне в затвора само укрепва нежността на Борис към жената, която може като него да страда и да мълчи, без да се отрече от нищо. Впрочем и за него нещата изглежда се оправят. Може би даже това е „краят на тунела“. Ето че по време на емисия на италиански език, говорител на радио Москва съобщава на слушателите си за възможното публикуване на романа на Пастернак в Италия. Като се улавя за възможността, италианският комунист, произлизащ от комунистически род, Серджо дʼАнджело, сътрудник на радиото и литературен агент в Москва на миланското издателство „Фелтринели“, който също е известен с непоклатимите си комунистически идеи, е натоварен да се свърже с Пастернак и да получи съгласието му за появяването на Доктор Живаго в превод в чужбина. С посредничеството на представител на Комисията по външните работи, Серджо дʼАнджело иска среща с писателя. Интервюто се провежда в дома на Пастернак, в отсъствието на Олга Ивинская. По време на приятелския разговор Серджо дʼАнджело иска от Пастернак да му заеме за няколко дни единственото копие на Доктор Живаго, с което все още разполага. Като го прочете, обещава, че ще му го върне с нанесени откровени бележки. Наивен и обезкуражен, Пастернак му поверява най-скъпоценното си съкровище. Човекът се измъква с пакета от сто страници под мишница. И внезапно Борис решава, че несъмнено няма да го види вече. Такова е мнението и на Олга Ивинская, която, като научава за последната „инициатива“ на своя Борис, избухва. Колкото и да й обяснява, че италианският пратеник е препоръчан от италианския посланик в Москва и че издателят отвъд Алпите е истински комунист, тя не се оставя да бъде убедена. „Какво направи? — вика тя. — Помисли малко. Ти ще бъдеш охулен от всички страни!… Като им поверяваш ръкописа си, ти косвено си им дал право да го използват. Те непременно ще се възползват от това право. Непременно ще стане скандал!“

Разтревожен за последствията на своята „грешна стъпка“, Пастернак очаква със страх връщането на Серджо дʼАнджело. Обаче той междувременно е изпратил ръкописа на Доктор Живаго на изд. „Фелтринели“. Машината се завърта и нервите на Пастернак са опънати докрай. Книгата, на която толкова държи, за няколко седмици се превръща в адска машина, за която той се страхува, че ще избухне в лицето му. Твърде късно е, за да се избегне експлозията!

В средата на юни 1957 г. Серджо дʼАнджело неочаквано се появява отново с радостна физиономия: той носи редовен договор, подписан от „Фелтринели“. Според клаузите на договора авторът упълномощава издателя да даде за превод и да публикува Доктор Живаго на италиански за срок от две години. Докато Пастернак заявява, че е доволен от този съвсем класически договор, Олга Ивинская трепери от безпокойство. Тя се опасява, да не би в държава, където всички издателства принадлежат на държавата, да няма единствено право да преговаря за преводи в чужбина, и да не би да обвинят Пастернак, че е действал на своя глава, без да се допита до висшестоящите власти. Въпреки тези заплахи, които вече се изясняват, Пастернак не съжалява за необмислените си действия. „Единствената причина, заради която не съжалявам за нищо в живота си — заявява той на 20 август 1957 г. на Дмитрий Поликарпов, директор на Министерството на културата — е, че написах това, което мисля, и че до днес оставам на същото мнение. Може би е грешка, че не го скрих от другите. Уверявам ви, че щях да го скрия, ако бях писал с по-малко охота (…). Но неговата по-нататъшна съдба не е във властта ми. Не искам да й се меся. Ако трябва да изкупя със страдания истината, която познавам, това не е нещо ново и аз съм готов да ги изтърпя всички, каквито и да са те.“

Когато пише това предизвикателно писмо, той не знае за бележката, изпратена от Министерството на външните работи на 31 август 1956 г. до Президиума на Централния комитет, за да предупреди, че авторът на Доктор Живаго незаконно е дал разрешение за публикуването на тази книга в различни европейски страни, като става дума за „злобен памфлет срещу СССР“.

Докладът на Министерството на културата от същия ден уточнява, че в тази скандална работа „целият период от нашата история през последния половин век е представен от гледна точка на пълен с ненавист буржоазен индивидуализъм, за който революцията е абсурден и варварски метеж, хаос и израз на всеобща диващина“. В заключение: „Държавното министерство, което отговаря за връзките с чуждестранните комунистически партии, взема мерки, за да предотврати публикуването на тази клеветническа книга“. Съветският натиск е толкова голям, че генералният секретар на италианската комунистическа партия — Толиати, лично се намесва пред издателя „Фелтринели“, за да предотврати този опит за очерняне на единствения режим, който работи в интерес на народа. За да се наложи на Пастернак, съветското Министерство на културата му нарежда да изпрати на „Фелтринели“ следната телеграма: „Смятам за невъзможно публикуването на моята книга Доктор Живаго в сегашния й вид… Бихте ли желали да направите необходимото, за да ми изпратите в най-скоро време на московския ми адрес ръкописа на моя роман, който ми е необходим за работата ми“. Във всички издателства в Европа пристигат още телеграми и писма от този род. Но „Фелтринели“ остава непоколебимо. Руският „другар“ Серков, който е пристигнал в Италия, за да се срещне с издателя и да се опита да го накара да отмени решението си да публикува книгата на Пастернак, разбира, че се е разкарвал напразно. По повод на писмата и телеграмите, с които се иска връщането на ръкописа, от „Фелтринели“ заявяват презрително: „Знаем много добре как се фабрикува този вид писма!“.

Възстановявайки се постепенно от умората и скръбта си в почивния дом в Узкое, близо до Москва, Пастернак непрестанно си представя италианската печатница, където ред след ред се печата неговата проза на чужд език, докато в собствената му страна няма право да съществува.

Въпреки протестите на СССР пред различни западни консулства, на 22 ноември 1957 г. издателство „Фелтринели“, в Милано, пуска италианския превод на Доктор Живаго. Фитилът е запален. Огънят се разпространява бързо. Тъй като от лекомислие или небрежност Пастернак е отстъпил на „Фелтринели“ световните права за публикуването на романа на чужд език, следва истински потоп. Доктор Живаго излиза последователно на френски („Галимар“), немски, английски, испански, португалски, шведски, датски, норвежки, китайски, иврит, турски, персийски, но остава непубликуван на оригиналния си език. Когато някой от тези „натурализирани другаде“ Доктор Живаго случайно попада в ръцете на Пастернак, той трябва да си преведе обратно наум няколко реда, за да се убеди, че това наистина е неговата творба.

Докато в Русия първите стъпки на Доктор Живаго са покрити с гробна тишина, в останалия свят се вдига невъобразим шум. Повечето чуждестранни вестници преценяват, че това е творба, която примесва перспективите на фреските с изискаността на сантименталността в традицията на големите руски разказвачи като Толстой, и че нейните страници освен всичко друго имат и заслугата да обяснят някои малко познати страни на „съветската болест“. Някои даже не се колебаят да наредят автора сред най-великите личности на епохата. Тук-там вече се чуват гласове, че той ще има шанс и за Нобелова награда. Обаче това отличие получава лоши отзиви в печата на СССР още с присъждането му през 1933 г. на големия руски писател Иван Бунин, емигрант във Франция, от цялото творчество на когото лъха носталгия по някогашна Русия. Ако двайсет и пет години по-рано тази типично капиталистическа награда, присъдена на автор с традиционен стил, е предизвикала презрение в страната, където той вече не живее, то съвсем друго е отношението на съветските ръководители по отношение на един другар писател, чийто талант носи риска да бъде използван срещу режима в произведение с двусмислени намерения. Това раздразнение сред мислещите глави в Кремъл изглежда още по-оправдано, като се има предвид, че през същата епоха в Русия съществува друг виден писател, Михаил Шолохов, който също е обрисувал смутовете на революцията в романа си Тихия Дон. Но скромният произход на този конкурент и неговите леви политически убеждения гарантират верността му на пролетарската кауза. Наистина, в Русия се шушука, че той е измъкнал половината от книгата си от ръкописа на казашкия писател Фьодор Крюков и че даже повече или по-малко е плагиатствал от него. Но това са само перфидни инсинуации и никой няма да се осмели да ги задълбочи, дотолкова Шолохов е „идеалният образ“ за получаването на една съветска Нобелова награда. За нещастие господата от Стокхолм упорито се дърпат. Те са се залепили за Пастернак като мухи върху гърне с мед. Какво да се прави, ако най-безумните прогнози се потвърдят и журито се остави да бъде омаяно, като увенчае „писател“, който е нежелан за някои от най-видните си сънародници?

Всички мозъци от Министерството на културата кипят. Неговият директор Поликарпов е извън себе си. На 21 октомври 1958 г. той информира отдела по пропагандата, че без да чакат развитието на тези уж литературни слухове, трябва да се публикува „колективна декларация на най-прославените съветски писатели, която да окачестви присъждането на Нобелова награда на Пастернак за враждебен акт по отношение на тяхната страна“. Освен това, ако за беда това предупреждение не постигне никакъв ефект, ще трябва „да бъде убеден Пастернак да се откаже от тази награда, която очевидно е насочена срещу интересите на Родината му“.

Напразни усилия. На 23 октомври 1958 г. Нобеловата награда пада като гръм на главата на Пастернак. Той тъкмо е завършил нова лечебна почивка и току-що е излязъл от болницата, когато трябва да се изправи пред грижите, които му създава тази неочаквана известност. Той би желал да се гордее с нея заради самия себе си и заради страната си, но накъдето и да се обърне, среща само лъжи и недоразумения. Поканен официално да замине за Стокхолм, за да получи наградата си както повелява традицията — от ръцете на краля, отначало той смята, че е задължен да направи тази визита на благодарност и куртоазия. Но в същия ден Президиумът на Централния комитет заявява, че за „другарите писатели“ този жест на Шведската академия е проява на враждебност към СССР и че това е маневра, предназначена да разпали Студената война между двете страни. Но междувременно Пастренак вече е благодарил на постоянния секретар на Шведската академия Андерс Ойстерлинг за честта, която по този начин е оказана на Русия. „Безкрайно признателен, трогнат и смутен съм“, се казва в телеграмата му, написана на английски. Той даже си позволява да даде интервюта на няколко западни журналисти. Необмислена постъпка, от която почти веднага се възползват враговете му. Радио Москва съобщава, че „присъждането на Нобелова награда само за едно-единствено и посредствено произведение, каквото е Доктор Живаго, е политически акт, насочен срещу СССР“. Тонът е зададен, кучетата са развързани: отсега нататък и най-последният вестникар се смята за задължен да плюе върху този, който е изградил славата си върху осмиването на Родината си. В статия на две страници Литературная газета опозорява автора и мимоходом цитира член на редакционната колегия, според когото Доктор Живаго „е животът на един злобен дребен буржоа, който ненавижда руския народ“. Това е, се казва по-нататък, „дребнаво, незначително и злобно произведение; едновременно снобско, книжовно и яростно“.

Олга Ивинская, която изчита цялата преса преди Борис, се радва да види неговото безразличие пред такъв поток от оскърбления. Като прегледа вестниците с отсъстващ поглед, той веднага след това се затваря в мълчание, чиято причина е трудно да се отгатне: дали е израз на морално превъзходство или на доброволно мъченичество? Може да се помисли, че, докато е пишел книгата си, е знаел за всички удари, които го очакват след публикуването й, и че това наказание по някакъв начин е част от „общата цена“ на произведението.

В тази надпревара за опозоряването му, най-трудно ще му бъде да запази хладнокръвие на 27 октомври 1958 г., понеделник. В този ден „случаят Пастернак“ трябва да бъде разгледан на сесия на всички съюзи на съветските писатели. Още същия следобед, като взема думата пред десетки събратя, които не крият враждебността си, той им заявява, че с написването на Доктор Живаго никога не се е стремял да очерни родината си, че, ако му бяха казали, той е щял да приеме да преразгледа един или друг пасаж, че не се смята за „паразит“ сред народа, че нищо няма да го застави да се откаже от честта да бъде лауреат на Нобеловата награда и че освен това е готов да даде парите във фонда на „Съвета на мира“. Като оправдава по този начин своето поведение, Пастернак завършва: „Аз не очаквам от вас справедливост, вие можете да ме разстреляте или да ме изпратите на заточение, да направите всичко, каквото си искате. Но ви призовавам да не бързате. Това няма да допринесе с нищо за щастието ви, нито за славата ви“.

Тъй като е изслушан в почтителна тишина, Пастернак може да сметне, че временно е удържал победа. Но на другия ден, 28 октомври 1958 г., Литературная газета излиза с огромно заглавие: „Отношението на Пастернак, член на Съюза на писателите на СССР, е преценено като неподобаващо на положението на съветски писател“. И с по-малки букви: „Резолюция на Президиума на Съюза на писателите на СССР. Той (Пастернак) се превърна в оръдие на буржоазната пропаганда (…). Той скъса последните връзки със страната и народа й. (…) Имайки предвид неговото предателство към съветския народ, към социализма и прогреса, (Президиумът) лишава Борис Пастернак от качеството му на съветски писател, като го изключва от Съюза на писателите на СССР“. Борис Пастернак очаква това, но се вбесява от безсилна болка. От своя страна, главният редактор на месечното списание Новый мир — поетът Александър Трифонович Твардовски, атакува отново, като сравнява „ренегата“ Пастернак с Юда и завършва статията си с тази убийствена фраза: „Безславен край очаква също и възкръсналия Юда Доктор Живаго, и неговия автор, който ще получи презрението на народа“.

Измъчен докрай, Пастернак си казва, че залага спокойствието, щастието, живота си заради жалкия въпрос за почетно отличие, присъдено му от страна, в която той даже не е стъпвал. Не е ли това върхът на абсурда? Не е ли дошло време да се подчини на изискванията на действителността? На 29 октомври, въпреки че предния ден е рендосван в пресата както обикновено, той се представя пред Олга Ивинская с решително изражение на лицето и й съобщава, че, тъй като във вестниците широко са отразени острите реакции на общественото мнение, той преценява, че е дошъл моментът да се опита да се помири с всички. След като размислил, предпочита — казва той — да му се сърди Комитетът за Нобеловите награди, отколкото цяла Русия. С други думи, ще се отметне от думите си и ще се откаже от наградата. Едновременно смутена и възмутена, Олга Ивинская го умолява да не прави нищо такова. Ако постъпи така, заявява тя, ще означава, че се отрича от дълбоките си убеждения и ще разочарова истинските си почитатели. Но Борис, малко посрамен, признава, че вече е изпратил телеграма в Стокхолм и й показва текста, предназначен за Андерс Ойстерлинг: „Като се има предвид смисълът, който това отличие придоби сред моите сънародници, аз желая да се откажа от незаслужената награда, която ми беше присъдена. Не се обиждайте от доброволния ми отказ“.

Докато, без да обръща внимание на това закъсняло „разкаяние“, Московският градски комитет на Партията продължава да изобличава „нелоялните машинации на Пастернак срещу съветския народ, мира и социализма“ и одобрява изключването му от Съюза на писателите, започват да пристигат многобройни писма от международния ПЕН-клуб, от писатели от Париж, Лондон и Вашингтон, защитаващи невинността на този прославен жертвен агнец. Тази намеса от чужбина още повече разпалва дебатите. Враждебни манифестации на студенти и работници, непрекъснати обири на дачата на ренегата, подозрителни сбирки около дома му в Москва — всичко това кара Пастернак да бъде внимателен. По време на митинг на комунистическата младеж, Комсомола, някой си Семичацки сравнява Пастернак със свиня, която няма уважение даже към мястото, където яде и където спи, и иска той да емигрира в „капиталистическия рай“. „Сигурен съм, че нито общественото мнение, нито правителството ще се възпротивят!“ — заключава той сред аплодисменти.

Притиснат да се разкайва, Пастернак се решава да се обърне с молба към Хрушчов: „От думите на другаря Семичацки разбрах — пише той — че правителството няма да се противопостави на заминаването ми от СССР. Това е невъзможно за мен! Аз съм свързан с Русия по рождение, с живота и с работата си. Не си представям съдбата си разделена на две — в нея и извън нея. Колкото и да са големи грешките и заблудите ми, не можех да си представя, че ще се окажа в центъра на такава раздута политическа кампания около моето име на Запад. Когато научих за това, информирах Шведската академия за моя доброволен отказ от Нобеловата награда. Да напусна страната си за мен е равносилно на смърт и затова ви моля да не вземате по отношение на мен тази крайна мярка“.

Едва подписаното от Пастернак писмо заминава и Олга Ивинская започва да се самообвинява, че не е могла да го разубеди да не се моли толкова смирено за милост. За нея той е от раса, различна от тази на всички тези шпиони, всички тези бюрократи и всички тези политици. Той е чистотата и щедростта, а те са мерзостта и калта. Между тях не може да съществува общ език. Кой най-сетне ще разбере, че при цялата твърдост на принципите си Пастернак е човек на постоянната искреност. „Не трябваше да се изпраща това писмо — ще пише тя в своите Спомени. Не трябваше! Но беше изпратено. Това е моя грешка.“ В течение на няколко седмици Хрушчов си прави оглушки. Но противниците на Пастернак са упорити. Този път Генералната асамблея на Съюза на московските писатели иска да прояви своята язвителност. Събраните в залата осемстотин делегати гласуват единодушно резолюция, която изисква от правителството „предателят Пастернак“ да бъде лишен от съветско гражданство и изведен извън границата, със забрана да се връща. Тази резолюция веднага е отпечатана в Литературная газета под заглавието Гняв и възмущение. Разбира се, в случая става дума за гнева и възмущението на читателите на вестника от снизходителността на обществените власти към такъв подлец като Пастернак. А Правда публикува писмото на Пастернак до Хрушчов, придружено с официален коментар на ТАСС: „В случай че той (Пастернак) поиска да напусне окончателно Съветския съюз, чието общество и народ оклевети в своето антисъветско творение Доктор Живаго, правителствените органи няма да му създават никакви пречки. Ще му бъде дадена възможност да напусне границите на Съветския съюз и да вкуси лично «удоволствията на капиталистическия рай»“.

С други думи, властта все още се колебае да се произнесе и предлага на Пастернак много притеснително status quo в очакване на ситуация, която повече да отговаря на желанията на „народа“. Разбира се, между купищата обиди, които Олга Ивинская сортира всеки ден с нарастващ страх, има и много писма от почитатели. Но Пастернак усеща, че вече едва се крепи в Русия. Междувременно нелегално се появява пиратско копие на романа на руски, което има известен успех в нелегалност. След това „Фелтринели“ пуска интегралната версия на руски въз основа на ръкописа, който все още притежава. И този път Пастернак се уплашва, че, разпространена на собствения му език, неговата книга ще му навреди повече от всички преводи, взети заедно. За да се освободи от ежедневните си опасения, той написва стихотворение изповед, озаглавено Нобеловата награда, което започва така:

Я пропал, как зверь в загоне

Где-то люди, воля, свет,

А за мною щум погоны,

Мне на волю хода нет.

 

Тëмный лес и берег пруда

Елы сваленной бревно.

Путь отрезан отовсюду.

Будь что будет, всë равно.

 

Что же сделал я за пакость,

Я убийца и злодей?

Я весь мир заставил плакать

Над красой земли моей.

 

Но и так, почти у гроба,

Верю я, придëт пора —

Силу подлости и злобы

Оделеет дух добра.

Тази жалба на вечно неразбран, той пуска най-напред в превод на английски в Морниг пост, след това на руски в американски вестник, в Ню Йорк. Но международната известност на Пастернак е станала толкова смущаваща, че през февруари 1959 г. по повод визитата в Москва на министър-председателя на Великобритания Харолд Макмилан, Хрушчов, чието недоверие към толкова неконтролируемия автор не е намаляло, търси начин да отдалечи от столицата този злополучен нобелист. Идеалното решение е намерено от съпругата на Пастернак, съобразителната и действена Зина: те двамата ще заминат в любимата им Грузия, за да забравят до Нина Табидзе, която ги кани там, политическата и литературната врява.

Далеч от Москва и обичайните си главоболия, Пастернак наистина се наслаждава на няколко дни отдих. Но откакто неговата книга е публикувана и получила кръщение, той се чувства трагично бездействен. До този момент тази творба заема целия му хоризонт и всеки нов ден той има само едно опасение, да не би болест или смърт да му попречат да я завърши. И ето че се е отървал едновременно от страховете си, от надеждите си, от работата си и от смисъла на съществуванието си. Пред него вече няма нищо: нито ръкопис в процес на работа, нито сериозен проект. Едновременно щастлив и ограбен, той използва своята „твърде дълга ваканция“, за да се разхожда със съпругата си и с Нина Табидзе, да ги развлича, като им разказва спомените си за една нелегална Нобелова награда. Но когато крадешком наблюдава съпруга си, Зина започва да се тревожи от неговата бледност. При завръщането им в Переделкино тя настоява да го прегледа лекар. Той отказва; бърза да започне работа. В главата му се върти една идея. Действието ще се развива по времето на реформите на Александър II и ще описва последствията от премахването на крепостничеството. Той вече има заглавието: Сляпата красавица. Възбуден от сюжета, той работи така трескаво, че му се струва, че се подмладява. За да направи необходимите справки, взема назаем от библиотеката на Почивния дом на писателите много исторически книги, които занася със себе си на дачата в Переделкино и си вади очите над тях до малките часове на нощта. В тази драма, според него, ще има наченки на социалната еволюция на Русия и преклонение към издръжливостта на руската душа, устояваща на всички промени. За да оживи споровете на главните действащи лица — едните от Запада, другите — славянофили — той даже замисля да въведе в пиесата персонажа на Александър Дюма, който пътува из страната през миналия век.

Докато той се забавлява със своите „марионетки“, Зина го умолява да щади силите си. Той й отговаря с все по-голямо упорство, че решително иска да завърши тази пиеса, че това е вече въпрос на дни и че във всеки случай той предпочита да умре на работната си маса, отколкото в болницата. В писмо до Жаклин дьо Поаяр той говори за пръв път за това: „Ако е рекъл Бог да съм жив дотогава, ще завърша драмата, а ако я завърша, тогава ще имаме много работа, мероприятия, срещи (…) още по-широки от тези, които съставят базата на Доктор Живаго (…). Приближавам се към прага на зараждаща се реалност, тази на пълното освобождаване от Доктора и негови действия, от всичко, свързано с него, не в смисъл на неговата репутация, а напротив, в смисъла на изместването му от една творба, която ще го продължи и задълбочи“. В същото писмо той намеква за условията за уреждане на правата му относно многобройните преводи на неговия роман и на стиховете му зад граница. Макар и да се е отказал от паричната сума на Нобеловата награда, той не иска да позволи да загуби нормалните си литературни доходи и натоварва Жаклин дьо Поаяр да се грижи за редовността на изплащанията на хонорарите. Той разчита на нея тя да задължи издателя, който и да е той, да му изпраща на „тримесечие“, „четири пъти годишно“ „суми, подобни на тези, които вече ми бяха предавани от ваша страна през лятото от любезната жена, кавалеристката Д.“.

Тази странна „кавалеристка Д.“ е всъщност някоя си мадмоазел Дуров, прапраплеменница на една героиня от Наполеоновите войни от руска страна. Несъмнено тази приятна личност е имала обичай да оказва услуги на приятели, като пренася без контрол пари през границата. Благодарение на това „уреждане“, Пастернак оценява, че вече нито той, нито семейството му имат непреодолими финансови затруднения. Той даже възнамерява да напуска от време на време бърлогата си и отново да стане, ако не светски човек, то поне общителен.

Със силата на добротата и убеждението Зина успява да го накара на 11 септември 1959 г. да я придружи на концерт на Нюйоркския филхармоничен оркестър под диригентството на Ленард Бърнстейн. Представен на маестрото и след като го поздравява под аплодисментите на залата, той се оттегля с потайното изражение на пакостник. Самата гледка на тълпата го ужасява: той бърза да се върне у дома, отново при работната си маса, при тишината и своята Сляпа красавица. Понякога той казва, че Сляпата красавица е символ на Русия, която толкова дълго време е забравила своята красота и своето велико предначертание. Той би искал да завърши пиесата преди зимата. Първите есенни студове предизвикват неговото неразположение. От ден на ден му е все по-трудно да хване перото. Разбира се, в моменти на голяма умора може да се ободри, като си припомни, че точно в този момент неговият сборник поеми Разведряване се публикува на руски в Париж и че един театър в Стокхолм се готви да закупи правата за Сляпата красавица, дори преди още той да е завършил последното й действие. Но поради натрупването на почетните му успехи или може би именно поради тях, внезапно той изпитва нежелание за каквото и да е допълнително усилие. Неговата загуба на енергия, световъртежите му, задъхването му изострят нервността му, която е станала болестна. Когато разбира, че след като е скъсал с бившата си любовница Олга Ивинская, той продължава да поддържа с нея отношения на нежно приятелство, съпругата му язвително го укорява. Но на нея й е прекалено жал за него и докато го обвинява, го съжалява. Обаче при едно бурно обяснение той признава вината си и обещава на Зина, че тя никога вече няма да има причини да се оплаква от него. Съпругата се успокоява. Облакът се разсейва. Но Борис става все по-зле. Този път обезумялата Зина е готова да му прости всичко както от миналото, така и за в бъдеще, само да оздравее. До леглото на болния се редуват лекари. Правят му всевъзможни вземания на кръв, всякакви анализи, всички препоръчани от науката електрокардиограми. В края на тези резултати Зина с изумление научава, че Борис страда от остър двустранен инфаркт. Прикован на легло в Переделкино, над него ден и нощ бдят болногледачки на Литературния фонд. Когато се чувства в състояние да държи молив, той надрасква няколко нежни думи за „другата“ и дежурните болногледачки тайно доставят тази бележка на скъпата Олга Ивинская, която се е заклел на Зина да не вижда повече. По всяко време от дачата в Переделкино измамно заминават плачевни бюлетини за здравето: „Олга, вчера вечер бях спокоен, бях добре и даже малко останах легнал по гръб. Но нощта беше ужасна“. Или пък: „Олга, грижите за мен стават все по-сложни и по-трудни. Нямам повече сила да разсейвам тревогите ти“. Или: „лекарят идва (…). Трудно ми е да си представя, че такава болка, която е постоянна като забит трън, е дело на сърце, което — трябва да признаем — беше много, много занемарено“. В четвъртък, на 5 май 1960 г., Олга настоява той да замине да се лекува в санаториум, близо до Москва, където ще има на свое разположение всякаква медицинска помощ. Той с отчаяние обяснява: „Олга, любима, аз нямам сили да се обръсна; бръсначът ми пада от ръцете поради болката в плешката и най-простите функции на моя организъм са забавени и прекъснати поради същите причини; и в това състояние, когато не могат да ме пренесат до града, за да ми направят рентгенова снимка, как да се завлека в почивен дом близо до Москва? (…) Обективните показания (кардиограми и т.н.) позволяват да се мисли, че оздравявам. Вече се чувствам малко по-добре (…). Пиша, като през цялото време усещам ужасни болки, които започнаха от първите редове на това писмо. Сигурен съм, че няма да умра от това (…). Ако действително бях на смъртно легло, щях да настоявам да те накарат да дойдеш (…). Спирам да пиша, имам сърцебиене, което става все по-силно“.

Като се досеща в какъв сантиментален смут се намира той, когато всеки момент може да умре, Зина най-сетне му казва, че ще помоли Олга Ивинская да дойде при него. Какво не би направила, за да облекчи последните мигове на съпруга си? Тя даже се шегува с някогашната си ревност. „Сега ми е все едно, мога да я оставя да влезе заедно с петдесет кралици на красотата!“ — казва тя на Борис с извинителна гримаса. Не е ли удивително, че в руския език един-единствен глагол — жалеть — означава едновременно „ожалвам“ и „съжалявам“? Когато някой ожалва или съжалява една жена, че я е оставил, една и съща дума идва на езика на виновния. Но Пастернак още веднъж се отказва от това разрешение за последния момент. За сметка на това моли Зина да му вчеше косата, като внимава за пътя отстрани. Зина остава зад вратата, докато на Борис му правят кръвопреливане. Като я вижда отново, лекарят й дава да разбере, че краят е близо! „Не мога да го спася — казва той — това е белодробен кръвоизлив.“

Разположил се в дъното на кревата си, Борис вече не се съмнява, че е на прага на непознатата и черна нощ, за която толкова е мечтал, когато се е бунтувал срещу многобройните безумия на живота си. Понякога си мисли за странностите на своя темперамент, които твърде често поради милосърдие са му пречели да скъса с някоя, станала второстепенна, отминала страст. Той си припомня своя баща, който набожно е пазел в един ъгъл на ателието първите си картини, скици без стойност, които разглеждал отново от време на време с носталгична нежност, сякаш за да измери изминатия път. Дали при Борис това не е атавизъм на сърцето? Въпреки че обича Зина, той не жертва заради нея Олга. След като е обичал поезията, не поиска да се откаже от нея, когато написа роман в проза. Привлечен в своето юношество от порива на младата болшевишка революция, той не се поколеба да я очерни, когато тя показа истинското си лице. А при това не е нито непостоянен, нито слабоволев. Не се бои да се злепостави заради идеите си. Просто това, което за него е на първо място, е писането. Когато изписва върху хартията дума, той влага в това цялата си душа, докато когато говори, не се доверява на интонациите на гласа си. Именно заради това като замлъкне завинаги, той няма да лиши никого от собствената му истина. Внезапно съдбата на незавършената му пиеса, на последния му сборник стихотворения, на договорите му с издателите, на международната му известност, всичката тази бъркотия отстъпва на заден план. Дали е истински лауреат на Нобеловата награда или незначителен кърпач — важно е не какво е правил вчера, а това, което ще стане днес. С едва доловим глас той моли да го оставят насаме със съпругата му. И пред Зина, която не го изпуска от очи, той измърморва: „Аз обичах живота и обичах теб. Но напускам живота без никакво съжаление. Има много грозота не само у нас, но и в целия свят. Каквото и да става, аз не бих могъл да се примиря с това“.^[1] После, след като е целунал жена си и благословил децата си, той се оставя в ръцете на болногледачките: бутилките с кислород и всякакви инжекции безсмислено забавят агонията на болния. На 30 май 1960 г. нощта е неподвижна, равнодушна, потискаща. Борис Пастернак диша на пресекулки. Но тук ли е той все още? В единайсет и двайсет, когато все още мърда устните си, от устата му не излиза никакъв звук. Смъртта му е отнела думата, вече може да се защити само с устни. Току-що е направил седемдесет години.