Анри Троая
Пастернак (2)

II
Вчерашните и утрешните футуристи

Той едва е дошъл на себе си от суетното удоволствие да бъде публикуван в „истинско списание“, с „истинско мастило“, върху „истинска хартия“, като „истински поет“, когато издаването на първия му сборник стихове Близнак в облаците (Сборникът се среща и под наименованието Близнак в мъглата — б.р.), с предговор от неговия приятел Николай Николаевич Асеев, предизвиква разцепление сред литературната група, която до този момент единодушно го подкрепя. В желанието си и в стихотворната метрика да вървят напред, както и в мисълта, „новаторите“ начело с Борис Пастернак, Николай Асеев и Сергей Бобров открито се дистанцират от „изостаналите конформисти“, обединени около основателя на футуристичното движение Вадим Г. Шершеневич, който според Борис Пастернак отдава прекомерно значение на еквилибристиката с езика и идеите. Убеден, че тези заблудени са на лъжлив път, той се отделя от тях, и заедно с няколко борци за интелектуално обновление върху руините на група Лирика основава оригиналната група Центрифуга. Като отива още по-далече, той включва в Руконог — първият алманах, вдъхновен от това движение — жлъчна статия, озаглавена Васермановата проба. В нея осмива всякаква естетична стойност на претенциите на футуристите и обвинява редакторите на тяхната брошура Руският футуризъм, че събират префинени и лъжливи декларации. Според него Вадим Шершеневич води тази група неуравновесени хора към бъдеще в задънена улица. Като преценяват, че са оклеветени, футуристите начело с Вадим Шершеневич изискват тържествено и публично изясняване, под което да се подпишат техните клеветници.

Срещата за изясняване на позициите, на която и едната, и другата страна отиват с отмъстителни намерения, се провежда през май 1914 г. в преценено като неутрално кафене в Арбат. Но освен всичките футуристи от своя екип, Вадим Шершеневич е извикал на помощ и младия и блестящ Владимир Маяковски. Борис Пастернак е чел някои негови стихове и веднъж или два пъти го е зървал, но отдалече, по време на събрание или конференция. Този път, когато го доближава, слуша и наблюдава, той бързо е покорен от неговата представителност и авторитета му. „Главното у него — пише по-късно той — са желязното му самообладание (…) и чувството за дълг, което не му позволява да бъде друг, по-малко красив, не толкова духовен, по-малко надарен.“

Но ето че започва атаката на критиките и репликите, отстъпленията и отмятанията. Тази размяна на несъстоятелни аргументи между съперничещите си представители на някогашния литературен изказ и рушителите на езика, които се смятат за изобретатели на оригинална чувствителност, не довежда до нищо конкретно. Всеки остава на своите позиции. Истината е, че по времето, когато в Русия се разиграват тези артистични караници, планетата е заплашена от конфликт от съвсем друго значение и вестниците говорят повече по този въпрос, който вълнува европейските столици, отколкото за крамолите между хората на словото, които търсят своята идентичност.

За да оцелее през тези месеци на немотия, бездействие и колебание, Борис започва работа като възпитател на сина на литовския поет Юргис Балтрушайтис и прекарва лятото в имението му на брега на Ока, близо до град Алексин. Там той използва свободното си време като превежда комедията на Клайст Счупената стомна и бъбри с другите гости в къщата, които всички са повече или по-малко загрижени от неизбежността на евентуална война. Като се имат предвид неотдавнашният френско-руски съюз и приятелството на русите към „братята славяни“ в Сърбия — прицелна точка на германските претенции, няма ли Русия да бъде въвлечена да се бие с Германия? Събитията се развиват бързо и през юли 1914 г. Борис Пастернак е призован в Москва, за да се яви пред наборна комисия. В този ден той благославя злополуката с кон през детските си години. След медицинския преглед той получава „бял билет“ заради скъсяването на счупения през детството му крак. Успокоен, с освободено от скрупули задоволство той се завръща към временното си занятие на възпитател. Но междувременно е сменил ученика и сега се занимава с младия Валтер Филип, син на установилия се в Русия богат германски търговец Мориц Филип, който се отнася с него добре и му плаща много коректно. И все пак, когато Русия е във война, дълг на всеки добър патриот е да мрази Германия. Какъв абсурд! Като репресалии екзалтираното простолюдие опустошава канторите на миролюбивия Филип. „Разрушаваха методично, със знанието на полицията — твърди Борис Пастернак. — Във всеобщия хаос ми оставиха бельото, гардероба ми и други дреболии, но моите книги и ръкописи споделиха общата съдба и бяха унищожени.“ И добавя с горчив сарказъм: „В живота е по-належащо да губиш, отколкото да придобиваш. Семето не пораства, ако не умре. Трябва да се живее неуморно, да се гледа напред и да се храним с тези живи запаси, които забравата заедно със спомена се захващат да създадат“.^[1]

В началото въодушевлението замъглява преценката и на най-благоразумните хора. От уважение към дадената дума на Франция, на Сърбия, на целия цивилизован свят, Русия се притичва на помощ на невинните народи. Впрочем тя изглежда неизброима и непобедима. Смазва австрийците, които се бият на страната на Германия. Всички надежди са позволени. Войната ще свърши бързо и няма да струва много човешки жертви. Но непосредствено след това многообещаващо начало, когато се опитват да нахлуят в Източна Прусия, русите претърпяват такива загуби, че Москва е обхваната от съмнение. Около Борис Пастернак вече се шушука, че националната армия несъмнено е най-смелата, но също и най-лошо екипираната, най-лошо продоволстваната и може би даже най-лошо командваната от целия съюзнически лагер. От битка на битка войниците на царя са унищожавани на място или са принуждавани да отстъпват. Даже в Полша те са принудени жалко да се оттеглят. Падането на Лодз бележи края на илюзиите на онези, които все още мечтаят за бърза победа. Списъкът на мъртвите и изчезналите нараства с ускоряващо се погребално темпо. Вече почти няма руско семейство, което да не е в траур.

Въпреки че страда, че не може да застане редом със сънародниците си пред лицето на опасността, Борис изпитва гузна благодарност към недъга си, който му дава възможност да остане встрани от кървавата авантюра, в която Европа се е оставила да бъде въвлечена. Колкото повече касапницата се разраства, толкова повече той се убеждава, че е по-полезен на страната си като се опитва да „създава“, вместо да се настървява да „руши“. Докато извън границите бушуват боевете, той се мъчи да живее „другояче“ и продължава да се среща с писатели, музиканти, актриси, за да говори с тях вече не за умопомрачителната кланица, която опустошава планетата, а за поезия, за живопис, за музика. Той си казва, че това е най-доброто лечение срещу отровата на насилието, която кара три четвърти от човечеството да полудее. И ако междувременно той се влюбва в хубавата студентка от Консерваторията, пианистката Надежда Синякова, то това се дължи не толкова на физическо привличане, колкото на потребността му от емоционално равновесие. Това, което търси у нея, не са нито ласки, нито комплименти, а илюзията за онзи мир на душите, който е познавал преди.

За да се разсее, той започва да пише роман в проза Апелова черта, вдъхновен от пътуването му в Италия. (Аналогия на исторически недостоверния разказ за съревнование между древногръцките художници Апелес и Зевксис, чрез която осмива представата за творчеството си преди престоя си в Германия — б.пр.) В този текст той се отдава на прелестите на декадентския романтизъм и на фантастичния символизъм. Това е неговият начин да реагира срещу деградиращата действителност на войната. Но романът ще бъде отхвърлен от Руска мисъл, защото това списание я оценява като особено анахроничен и безполезен сред грохота на оръжията. За сметка на това от месец май 1915 г. списание Съвременник започва да публикува Счупената стомна на Клайст. Но — какъв удар! — като започва да чете текста, Борис установява, че той е преработен и коригиран, без той даже да е предупреден. Като „новак“ в занаята, той би могъл да не се формализира за тази липса на уважение. „Но — пише той — чувствата за справедливост, за скромност, за благодарност нямаха място сред лявата творческа младеж. Те бяха смятани за признаци на сантименталност и на прекалена мекушавост. (…) Вместо да съм пълен с благодарност към редакцията на Съвременник, аз се оплаквах от нея.“^[2] С язвително перо Борис пише на отговорния за „осакатяването“, за да му изрази възмущението, което предизвиква у него тази неучтива постъпка. Но се оказва, че директор на списанието е не друг, а прочутият Максим Горки, чиято революционна ориентация, основаваща се на „руски реализъм както в литературата, така и в политиката“, е известна на всички. Освен това протестираните поправки са направени от самия Горки. Той не смята, че е необходимо да отговаря на смешните протести на един дебютант, само вдига рамене, и нещата остават така.

Съвсем различна е реакцията на скъпия, висок Владимир Маяковски, когото Борис среща отново при едно продължително пребиваване в столицата. Въпреки че Санкт Петербург още от обявяването на войната е заменил своето звучащо твърде германски име срещу надлежно русифицираното наименование Петроград, Маяковски, от своя страна, си е останал същият. Все така екзалтиран, разрошен, щедър и непредсказуем, той се залавя да представи този млад и стеснителен събрат на своите най-влиятелни приятели. Той го препоръчва даже на критика Осип Брик като корифей на руската поезия, която върви към освобождаване от всякаква система. Обаче каквито и да са амбициите му, Борис трябва най-напред да си осигури препитание. За да може да продължи да пише каквото му хрумне, той приема второстепенна служба в химическите заводи „Ушков“, разположени в Пермска губерния. Назначен в административната служба на учреждението, той се възползва от достъпа си до „военното бюро“, за да освободи, по собственото му признание, призованите в частите си войници „от цели окръзи“, които били назначавани във фабриките и работели за отбраната. Предчувствайки катастрофално поражение на руския фронт и като очаква масови протести от бъдещите мобилизирани срещу идеята да се присъединят към по-възрастните на огневата линия, той никак не се изненадва да научи, че работниците в Санкт Петербург поставят началото на революция.

Има ли още правителство? Има ли още единна Русия? Във война ли сме още? Без да се опитва да научи повече, Пастернак заминава за Москва. Когато пристига там, той се пита дали все още се намира в Русия. По официалните учреждения вече ги няма имперските символи; пред вратите на луксозните магазини няма и следа от аристократична клиентела. Променило се е облеклото на минувачите и даже изражението на лицата им. Някогашните прислужници са станали арогантни и гледат отвисоко бившите си господари, които им правят път. И все пак, във въздуха витае вълнение, защото неколцина екзалтирани все още вярват, че краят на войната ще настъпи утре и че като започват от нищото, всички заедно ще изградят един нов свят.

По-благоразумният Пастернак се задоволява да наблюдава това преобразяване на унизената си, опустошена и все пак пълна с надежди Родина. Най-напред той се настанява при родителите си на улица Волхонка, но тяхното непрестанно ожесточаващо се настроение го кара да бяга от тази атмосфера на носталгия, озлобление и преждевременно състаряване и той отива на квартира в мебелирана стая в центъра на Москва. След тази стая отива в друга, а след нея в трета. Докато сменя така жилището според настроението си, самата Русия пък сменя режима. Притиснат от собствените си генерали да абдикира, царят вече не е нищо повече от фантом, интерниран със семейството си в Царское село. Съвет на работници и войници диктува решенията си на Временното правителство, в което никой не вярва. За да се убеди в необходимостта от този всеобщ безпорядък, Борис подновява връзките си с някогашната си приятелка Елена Виноград, студентката с благородна политическа ярост, която все още е в горния курс на младите девойки, но изглежда все повече доминирана от брат си Валериан, който е истински Робеспиер! Впрочем Валериан е приобщен към революционните дейности на местното правителство, нещо като земство на Саратов. Събитията така се надпреварват, че всеки ден изглежда на Пастернак като сбор от противоречиви обещания и заплахи. Като решава да продължи войната, каквото и да струва това, Временното правителство засилва още повече позициите на тези, които искат незабавно мир на всяка цена.

Решаващо събитие в този политически миш-маш е завръщането на Ленин, бежанец в Швейцария, когото обаче германците имат възможност да прехвърлят в Русия с надеждата, че той незабавно ще извади страната си от войната, за да я насочи към революцията. Несъмнено именно вечно кипящата от напрежение Елена Виноград убеждава Пастернак да присъства на един от първите митинги на комунистическия лидер. Не толкова ентусиазиран от красноречието на трибуна, колкото от своята компаньонка, Пастернак все пак разбира, че като проповядва национализирането на банките, работнически контрол във фабриките, разпределение на земята между селяните, незабавен мир и предаване на цялата политическа власт на Съветите, Ленин всъщност призовава своите сънародници към може би мъчително „второ раждане“. Като искрен, но благоразумен „футурист“, Пастернак, разбира се, одобрява всяка промяна в традиционната идеология на своите съвременници. Впрочем падането на Временното правителство, масовото приобщаване на работниците към идеите за всеобщ социализъм, избирането на Троцки в президиума на Петроградския съвет, създаването от него на Червена гвардия, завземането на властта от болшевиките, въпреки че са малцинство в новото Учредително събрание, и даже създаването на политическа полиция с изключителни пълномощия — ЧК, всички тези нововъведения Елена приветства от цялото си сърце като чаши водка на банкета на свободата. И Пастернак споделя нейното опиянение. За него тя е двойно желана: както с тялото си, така и с ума си. За нея — той се досеща за това и това го стимулира — да прави любов и да прави революция са двете лица на една и съща плътска необходимост. Докато по улиците на Москва се водят битки, където верните на стария режим военни напразно се опитват да отблъснат въстаналите орди, които издигат барикади, разграбват къщите и екзекутират на място подозрителните „с буржоазен вид“, Елена намира оправдание за всички крайности, извършвани в името на справедливата кауза. Може би изпитва тайно удоволствие да си представя, че в момента, когато Борис я обсипва с целувки, в града съвсем близо до тях се извършват обиски, грабежи, арестувани са десетки непознати, които треперят за своя живот, докато нейният е изпълнен с наслада. Задоволен напълно физически, но не и морално, Пастернак, както винаги, търси спасение от ужасите на живота в писането. Но въпреки всичко, когато говори за това хаотично време, той пише: „Каква изумителна хирургия. Едно, две, три и старите зловонни абсцеси са изкусно срязани!… Това е чудото на историята, това е революция, осъществявана на живо във всекидневието, без особен респект към живота. Тя не започва от началото, а от самата среда (…) на ежедневието от дни, подобни на всички останали, докато трамваите се носят из града.“ Или друго: „Може да се твърди, че всеки е преживял по две революции — своята и всеобщата“.^[3] По този повод в Доктор Живаго той кара своята героиня Лара да каже: „Такива налудничави истории се случват само веднъж във вечността! Помислете си, цяла Русия загуби своя покрив и ние, заедно с цял един народ сме под открито небе. Никой не ни надзирава, свобода! Истинска свобода, не тази на думите и на домогванията, а тази, която съвсем неочаквано пада от небето. Свободата по случайност, по недоразумение“.

В сянката или по-скоро в жарката топлина на Елена Виноград той поставя началото на роман, чието временно заглавие е Трите имена^[4]. Но преди това отделя време, за да напише с рядко чувство на щастие стихотворенията на две стихосбирки — Сестра ми — животът^[5] и Теми и вариации. В тези стихове с много свободно вдъхновение той иска, както ще признае по-късно на Троцки, да възпее „утрото на революцията“, каквото го е почувствал както в заобикалящото го общество, така и в сърцето си. По време на работата си, без специално да се стреми към това, той се отдава на удоволствието от импровизацията и спонтанността. Игра на сюрпризи, поднесени на автора от самия автор. Впрочем, в няколко символични строфи той индиректно го обяснява:

Сестра моя — жизнь и сегодня в разливе

Расшиблась весенним дождем обо всех,

Но люди в брелоках высоко брюзгливы

И вежливо жалят, как змей в овсе.

Или пък:

А в саду, где из погреба, со льду,

Звезды благоуханно разахались,

Соловьем над лозою Изольды

Захлебнулась Тристанова захолодь.

А също и:

Расколышь же душу!

Всю сегодня выпень.

Это полдень мира. Где глаза твои?

Видишь, в высях мысли сбились в белый кипень

Дятлов, туч и шишек, жара и хвои.

Тази смесица от пантеизъм и чувственост притежава много непретенциозна свежест, причина за която е любовната авантюра, която Борис Пастернак преживява с Елена Виноград. Той вече иска да вижда само нея, да слуша само нея и се възползва от всяка възможност да отиде при нея, независимо дали става дума за Москва или за Саратов. Това „изключително“ привличане го държи в плен в продължение на няколко месеца. През следващата година той най-сетне скланя да излезе от черупката си и да започне да се среща с някои късни поети символисти като прочутите Константин Дмитриевич Балмонт, Всеволод Вячеславович Иванов, Андрей Бели (псевд. на Борис Николаевич Бугаев — б.р.) и все така събраните около лъчезарното влияние на Маяковски футуристи. Тази среща между две поколения писатели е едновременно вдъхновяваща и меланхолична. Тези, които са в края на кариерата си, гледат със завист онези, които утре ще ги заместят. Не може да се каже дали това е банкет за посрещане на новото или погребален помен. Като преодолява своето притеснение, Пастернак отличава между „новаторите“ едно женско лице, което го поразява с мълниеносния и директен израз на погледа си. Това е една позната на поетите Брюсов и Иля Еренбург — някоя си Марина Цветаева, чиито стихове, които някога е прегледал, не са го развълнували особено. Но ето че подканена от приятели да рецитира в момента някои стихове, тя се съгласява. И внезапно за Пастернак всичко се променя. Като слуша Марина Цветаева, той по собствено признание открива, че „думите могат да имат съдържание и смисъл, независимо от финтифлюшките, с които ги украсяваме“. И продължава: „Сред тази младеж, която не знаеше как да се изрази като мери думите си, която издигаше пелтеченето си в качество и която се заставяше да оригиналничи, тези две същества Асеев и Цветаева се изразяваха по човешки и пишеха с класически език и стил. (…) Цветаева беше точно това, което искаха да бъдат, но не бяха всичките останали символисти, взети заедно. Там, където тяхната литература се мяташе безпомощно в свят на изкуствени схеми и на безжизнени архаизми, тя преминаваше с лекота над трудностите на истинското творчество“^[6] Той заключава: „Цветаева беше жена с мъжествен, действен, решителен дух, победоносен както в живота, така и в творчеството й; тя се хвърляше стремително, ненаситно, почти хищно към окончателното и решеното“.^[7]

Въпреки че в своите емоционални, политически и литературни предпочитания не е толкова яростно категоричен, колкото Цветаева, Пастернак решава да скъса с футуристите и през април 1918 г. публикува в своите Писма от Тула окончателното сбогом на старите си приятели от авангарда. „Какво нещастие е да се родиш поет! — иронизира той — какво изтезание е въображението!“ И повече или по-малко сполучливо той изобразява раздиращите чувства, които е изпитал при раздялата си със скъпото на Маяковски общество на футуристите, чрез образа на един млад поет, който изпраща на гарата любимата си, заминаваща накрая на света. Но, противно на очакванията си, той има възможност многократно отново да среща Маяковски, без ни най-малко смущение. Даже веднъж — през януари 1919 г. — той се одързостява дотам, че му рецитира Сестра ми — животът, което по това време още не е издадено. Маяковски го поздравява за таланта му, но се старае преди всичко да подчертае значението на мисията на писателите и главно на поетите в новото общество, което в момента се ражда в Русия. Съвсем младата Руска Социалистическа Федеративна Съветска Република (РСФСР) е избрала за столица Москва. Междувременно оглавяваното от Ленин Политбюро най-сетне се съгласява да подпише мирен договор с Германия. В замяна на прекратяването на боевете в Брест-Литовск, Съветите се съгласяват да изоставят някои от най-богатите провинции на старата империя. След това, като преценяват, че присъствието на царя, макар и детрониран и поставен под наблюдение в Царское село, е вредно за процъфтяването на „свободния“ дух на населението, Николай II и семейството му са изпратени вдън Сибир, в Екатерининбург, където през юли 1918 г. с одобрението на Ленин те всички са избити от „местната милиция“.

Като познава методите на правителството да действа по бързата процедура, сега цялото население на Русия живее в ужас от доносите и арестите за действителни или въображаеми престъпления. И Пастернак като другите всеки ден — от сутрин до вечер се пита в какво могат да го обвинят. Всеки път, когато пред къщата спре кола или на вратата се почука, той застава нащрек! И в същото време, въпреки че се оплаква от деспотизма на този нов диктатор с каскет и брадичка, той не може да не му признае голяма историческа роля. „Той беше — ще отбележи той — духът и съвестта на едно от най-редките забележителни явления: лицето и гласът на велика, уникална и изключителна руска стихия. С трескавостта на гения, без ни най-малко колебание, той пое отговорността за такова пиршество от кръв и разрушения, каквито светът още никога не бе виждал. (…) Той позволи на морето да се развилнее, ураганът премина с неговата благословия.“^[8]

С течение на времето Пастернак убеждава себе си, че след сътресението от болшевишкия циклон, неговите сънародници отново ще се овладеят и ще се обединят в благоразумието, още повече че след победата на съюзниците над Германия през юли 1919 г., във Версай е подписан надлежен мирен договор между воюващите страни. За да закали вярата си във всеобщото разведряване, през януари 1920 г. той отива в Московския лингвистичен клуб, председателстван от Роман Якобсон, за да чуе как Маяковски ще рецитира последната си поема, за която се говори, че е възхвала на революцията. В интерес на истината Пастернак от доста време се дразни от крайността на метежническия прозелитизъм на своя събрат. Впрочем ръководеното от Маяковски списание ЛЕФ (Левый фронт искусств) е така яростно ориентирано към екстремистки идеи, че на всяка страница изкуството и политиката се смесват и си противоречат. „Аз не разбирам неговото пропагандистко престараване — пише Пастернак — начина, по който той самият и неговите приятели се опитват да се внедрят насила в общественото съзнание, това групиране, този корпоративен дух, това подчинение на гласа на злободневното.“ И Пастернак цитира с насмешка случая с един от членовете на същия екип, поетът и драматичният автор Сергей Третяков, който нагло твърди пред всеки: „В една млада социалистическа държава няма място за изкуство, поне не в момента на раждането й“. Разгневен от сарказма на някои свои събратя и на първо място от най-арогантния и най-високомерния от всички, неподражаемия Маяковски, Пастернак яростно отбелязва: „За нашето време се говореше само с две прословути фрази: животът е станал по-хубав и е по-приятно да се живее!“. Този двоен афоризъм, чийто фалш всеки ден може да се установи по улиците на Москва от съсипания, изгладнял и наплашен вид на минувачите, го възмущава като систематична употреба на лъжа. Тъй като той самият би желал отново да се потопи в сянка и почти в анонимност, за да може идеите му да съзреят по-добре и да усъвършенства стиховете си, той се удивлява, че приятелят му изпитва такова удоволствие да се афишира като един от важните хора на Нова Русия. Изведнъж хроникьорите откриват у Маяковски символа на пролетарската поезия. Вестниците преливат от възхвали към изтънчения интелектуалец, който, слизайки от пиедестала си, най-сетне е разбрал, че истинският смисъл на изкуството е в стимулирането на социалния прогрес. Отвратен от толкова низост, Пастернак иронично отбелязва в Хора и положения: „Започнаха насилствено да внедряват Маяковски, както картофите по времето на Екатерина“. Според Борис Пастернак тази фалшива слава се равнява на преждевременно убиване. Той не се притеснява да даде на някогашния си спътник да разбере, че последната му поема вместо да го развълнува, го е отчаяла. Двамата мъже се разделят любезно, но студено. Даже като говори за последните творби на Маяковски, Пастернак ще напише: „Аз си оставам равнодушен към този тромаво римуван модел на писане, към тази остра липса на съдържание, тези шаблонни изрази и тези изтъркани истини, изложени по толкова изкуствен, по толкова объркан начин и с толкова малко вдъхновение. Според мен това е никакъв, несъществуващ Маяковски. И е удивително, че този несъществуващ Маяковски започнаха да смятат за революционен“.^[9]

Но докато Борис все още се насилва да вярва, че изкуството може да бъде утеха срещу всичко, той установява, че неговите родители — Леонид и Роза, все по-трудно понасят хаотичния и несигурен живот в Москва. Те вече не се чувстват у дома си в този град без душа. Присъщите на този град ненавист, всевъзможните видове преследвания, мизерията, страхът ги карат да поглеждат към границата. И вече не могат да си намерят място. Тъй като у дома си те вече не са на земята, където са родени, защо да не потърсят убежище сред по-благоприятен климат и режим? В началото на 1921 г. решението им е взето. Ще заминат за Германия. Отсега нататък визите за чужбина се издават без особени усложнения. Двете им дъщери ще ги придружават в това приятно изгнаничество. Но колкото до двамата синове, те показват по-голямо нежелание. Александър, който се посвещава на архитектурната професия, не иска да се изсели от родината, преди да е доказал своите способности в нея. Колкото до Борис, той е още по-категоричен и заявява, че не си представя да живее в страна, чийто народ — каквато и да е културата му — не говори на езика, на който той пише поемите си. Той заявява, че предпочита нищетата сред хора, които го разбират от половин дума, пред удобствата и лукса в чужда на вътрешната му музика среда. С една дума, това, което го задържа на родната земя, не е нито почитта на съвременниците му, нито красотата на пейзажите, нито сладкото бреме на спомените, а магията на руската реч, на чието богатство не се насища да се наслаждава. Борис току-що е станал на трийсет години, Александър — на двайсет и седем. И единият, и другият изпитват чувството за належаща еманципация. За тях началото на активния живот съвпада с началото на Нова Русия. В момента, когато казва на гарата сбогом на родителите и сестрите си, Борис остава едновременно самотен и натъжен, но и освободен.

За да покриват разходите си, двамата братя дават под наем част от апартамента на родителите си на няколко непознати, които са им наложени от кварталния комитет. Естествено, те вече не се чувстват съвсем у дома си в този хан. Но никое от тези неудобства не обезсърчава Пастернак. Всичко около него е разрушено — традициите, доброто име, домовете. И въпреки това, когато мисли за поемите, които ще напише утре, той усеща, че най-сетне има правото и даже задължението да реди песни сред това гробище.