Джой Филдинг
Гранд авеню (9)

8.

Някой се смееше.

Или може би крещеше. Крещеше нейното име. Крис се опита да си обърне главата, но остра болка в основата на врата я предупреди да не се движи повече. Тя отвори уста, опита се да говори, но единственият звук, който чу, бе нисък, накъсан стон. Някой е в ужасна беда, помисли си тя, чудейки се защо не може да разбере кой е.

— Крис! — чу от разстояние, някой я дърпаше за ръцете, сякаш бе парцалена кукла. — Крис, отвори очи. Зная, че ме чуваш. Моля те, скъпа. Толкова съжалявам. Знаеш, че не исках да го направя. Моля те, Крис, отвори очи. Престани да си играеш.

Да си играя, повтори си тя. Чужди ръце я дърпаха насам-натам, наместваха й раменете, нежно я пляскаха по бузите. Какво правеше тя? Каква игра си играеше? Защо я болеше главата? Защо не виждаше нищо?

— Моля те, Криси, отвори очи — приканваше я гласът.

Гласът ставаше все по-отчаян и Крис се мъчеше да се отзове. Но очите й отказваха да се подчинят. Виждаше само тъмнина. Сигурно е брат й. Отново я бе заключил в онзи стар сандък и дори и сега продължаваше да седи победоносно на капака му, отказвайки да я пусне. Пусни ме да изляза! — викаше тя, но между смачканите й устни не излизаше никакъв звук.

Какво се е случило тук, чудеше се Крис, вдигна ръка към устата си и усети нещо лепкаво по пръстите си.

Джери, веднага ме пусни да изляза от тук! — викаше тя, удряйки във въздуха. Когато изляза от тук, ще има да съжаляваш. Много ще съжаляваш.

— Съжалявам, Крис — казваше някой. — Толкова съжалявам.

Какво ставаше? Защо не можеше да си отвори очите? Защо я боляха раменете и челюстта й трепереше? Да не би да е пострадала при някаква катастрофа? Да не е паднала? Да си е ударила главата? Да я е блъснала кола? Мисли, заповяда си тя, опитвайки се да събере мислите, които с бясна скорост се мятаха в ума й. Опитай се да подредиш нещата. Опитай се да ги подредиш, повтаряше си, а главата й се накланяше на една страна, очите й примигваха, но нищо не виждаха и отново се затваряха.

— Не ми припадай пак, Крис — умоляваше гласът; всяка дума бе изпълнена с паника.

Крис усети силен ритник в корема, после друг. Отвътре, осъзна тя с нарастващ ужас. Някак си някой бе проникнал в тялото й и я удряше отвътре. Опита се да се изправи на крака, да избяга, да се махне, но глезените й се огъваха и краката й не се помръдваха. Не можеше да избяга. Не можеше да се махне.

Помощ! — викна към една група жени, които я наблюдаваха от сенките. Моля ви, направете нещо. Измъкнете ме от тук. Кажете ми какво става.

Най-големият от силуетите пристъпи напред. Той ти следи цикъла? — попита Сюзан, облото й лице проби тъмнината.

Барбара тутакси застана до нея. Може би трябва да си идеш у дома. Вече всеки момент ще дойдат за мен. Няма причини да стоиш повече.

Търсила ли си ме? — попита я Вики, проправяйки си път пред другите две.

Да, търсих те, отговори и наум Крис, мъчейки се да си спомни защо. Беше в болницата. С Барбара. Без Тони. О, боже. Барбара и някаква операция. Аз с нея за подкрепа. Тони извън града по работа. О, боже. Ритането на бебето. Гаденето. Връщането вкъщи. Тони далеч по работа. О, боже. Никаква кола на алеята. Монтана на училище. Уайът с госпожа Макгинти. Къщата празна. Телефонното обаждане до Вики. Нуждата да си разбера възможностите. Отражението на Тони в прозореца. О, боже. Затвори телефона, Крис. О, боже. Какво има, Крис? Не се ли радваш да видиш съпруга си?

О, боже. О, боже. О, боже.

— Събуди се, Крис. Моля те, миличка, отвори очи. По дяволите, Крис!

Крис видя юмрука на Тони да лети към нея, стегна се, за да посрещне удара, който щеше да размаже челюстта й, но вместо това бе изненадана от плисване на студена вода, която напълни ноздрите й и се изсипа в устата й. Тя дойде напълно в съзнание и широко отвори очи.

— Какво става? — проплака Крис, чувствайки как бебето в нея я бута да се изправи на крака.

— Всичко е наред, скъпа — казваше Тони, хванал празна чаша в ръка. — Сега ще си добре. Всичко ще е наред. Просто претърпя малък инцидент.

— Инцидент?

— Знаеш, че нямах такова намерение, любима. Знаеш, че никога не бих направил нищо, с което да навредя на теб или на бебето. — Ръцете му бяха навсякъде по нея. По лицето й. В косата й. На корема й.

Крис се опита да отблъсне ръцете му, но те все се връщаха, сякаш слепешката се препъваше в паяжина.

— Не ме докосвай.

— О, моля те, скъпа. Не бъди такава. Просто се опитвам да ти помогна, миличка. Знаеш, че нямах намерение да те наранявам.

— Ти ме удари, Тони. — Крис се мъчеше да се изправи, клатушкаше се на коленете си, но те заплашваха всеки миг да рухнат. — Преби ме до безсъзнание.

— Стана случайно. Знаеш това.

Крис влезе препъвайки се в банята и се взря в смачканото си лице, отразено в огледалото над мивката. Тони стоеше точно зад нея, образът му се въртеше около нейния. Коя си ти? — Крис попита уплашената жена, която се взираше обратно в нея. Коя е тази покъртителна изгубена душа?

Смътно те помня, единият чифт очи викаше на другия, над издраната и посинена челюст. От сцепените и премазани устни капеше кръв по бялата якичка на синия й пуловер, а от косата се стичаше водата, която Тони й бе плиснал, за да я свестява. Какво ти се е случило? Какво се е случило с палавото малко момиченце, което обичаше да гони по-големия си брат из цялата къща, редовно го хващаше и се бореше с него на земята? Къде изчезна то?

— О, боже. Как можа да направиш това? Обеща ми, че никога няма да се случи отново.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че стана случайно? — загрижеността в очите на Тони внезапно бе изместена от гняв. — Никога нямаше да се случи, ако не ме беше излъгала.

— Да те лъжа? — Крис не можеше да повярва. За какво говореше Тони? — Кога съм те излъгала?

— Излъга ме за ходенето в болницата.

— Никога не съм те лъгала.

— Каза, че няма да ходиш.

— А ти каза, че заминаваш от града.

— Какво значение има това?

— Ти не беше тук — възрази Крис и се опита да се обърне, да избяга от тясното пространство на малката баня. — Не виждах какво лошо има.

— Не си виждала какво лошо има? — Той я хвана и я завъртя обратно към огледалото, изправяйки я насила пред отражението на смазаното й лице. — Не си виждала какво лошо има? Сега виждаш ли? Виждаш ли?

— Тони, моля те — проплака Крис. — Последният път обеща, че няма повече да ме удряш.

Тони незабавно отпусна ръцете си отстрани, излезе от банята и закрачи напред-назад пред вратата й.

— Защо ме караш да правя тези неща? Знаеш, че не искам да те наранявам. Защо не можеш просто да стоиш мирно?

Крис не каза нищо, пусна студената вода и си сложи компрес на устните, в опит да премахне тънките кървави линии по кожата си.

— Нали се съгласи да не ходиш в болницата с Барбара? — попита Тони, не позволявайки да отминат темата. — Нали така реши?

— Ти го реши.

— Но ти се съгласи. Не е ли така?

— Да. — Какъв смисъл имаше да казва нещо друго?

— И излъга.

— Не съм… — Крис млъкна. — Не съм го направила нарочно.

— Ти никога не правиш нищо нарочно — каза Тони и тръсна глава.

— Ти също излъга — чу се Крис да казва, думите се изплъзнаха от устата й, преди да може да ги спре.

— Какво?

— Ти каза, че отиваш извън града по работа. Защо го направи? — Крис осъзна, че наистина е любопитна.

Тони се облегна на рамката на вратата, тялото му запълни пространството между банята и спалнята.

— Имах подозрения. Исках да ги проверя.

— Подозрения за какво?

— А ти как мислиш?

— За мен? Защо? Направила ли съм някога нещо, за да предизвикам твоите подозрения?

— О, не зная. Какво ще кажеш за това, че пренебрегваш децата си, само и само да ходиш и да се шляеш с приятелките си?

— Не си пренебрегвам децата. Монтана е на училище — каза Крис в опит да внесе някакъв смисъл в разговора, — а Уайът оставих на госпожа Макгинти само за няколко часа, за да мога да отида с Барбара в болницата. Това едва ли може да се нарече шляене. Почакай. — Крис млъкна и се опита да си възстанови разговора. — От къде знаеш, че съм била в болницата?

— Какво?

— Ти каза, че съм те излъгала за болницата. От къде знаеш, че съм била там?

По лицето на Тони се плъзна усмивка и заседна в очите и устата му. Той не каза нищо.

— Проследил ли си ме? — попита Крис, въпреки че вече знаеше отговора.

— Видях ви двете с оная Барби да се качвате на едно такси и сладко да се усмихвате на шофьора. Чернилка, нали така? Чувал съм, че са доста надарени…

— Тони, за бога! — Крис усещаше яростта на Тони под лъжичката си. Това бе неговият почерк, така започваха всички сцени. Ярост. Насилие. Разкаяние. Мили думи, които се превръщаха в лъжливи обвинения, докато накрая всичко се оказваше по нейна вина. Винаги по нейна вина. Нейна бе вината, че е налетяла на юмрука му, сама си бе виновна, че се е препънала в краката му, по своя вина цялата се оказваше покрита с рани.

— Все същата стара история — говореше Тони. — Приятелките ти са по-важни за теб от семейството ти. Сюзан и Вики значат за теб повече от собствените ти деца. И Барбара. Тя е най-лошата. Викне ли те и скокваш. Какво има между вас двете все пак? Има ли нещо, за което да искаш да ми кажеш?

— Тя беше уплашена, Тони. Уплашена от операцията. Уплашена, че няма да може да има други деца.

— Така че ти й предложи да й дадеш едно от нашите.

Крис ахна и полетя към мивката, когато пълното значение на думите му я удари тъй силно, както по-рано юмрукът му. В края на краищата инстинктите й се бяха оказали верни. Той е бил точно там, в коридора, с тях, току зад тях, за бога, направо под носовете им. Опита се да си представи оживения болничен коридор, видя хора да се отправят насам-натам, пациенти, придвижващи се на инвалидни колички, разговарящи лекари, подтичващи сестри, санитар, прегърбен над купчина картони, един мъж по-надолу, почистващ пода, друг — скрит зад старо списание, посетители, изчезващи навън-навътре от стаите на пациентите. Кой от тях е бил? Колко време я е наблюдавал?

— Точно така, Криси — каза Тони, сякаш бе прочел мислите й. — Аз бях точно там. Чух всяка дума, която каза. Чух те да й предлагаш да й дадеш нашето дете.

— Аз се шегувах — прошепна Крис. Отпуснатите й от двете страни ръце трепереха.

— Да бе, прекарваше си страхотно, нали, скъпа? Хилите се и си правите майтап с Барбито. А какво ще кажеш за онзи хубавичък доктор, с който те видях да се закачаш?

— Какво?

— Не си мислеше, че ще пропусна това, нали? Не, добре ви видях какъв спектакъл спретнахте двамата във фоайето.

Крис се помъчи да се сети за кого говори мъжът й. С какъв доктор се е закачала?

— Не зная…

— Хайде, Крис. Добре изглеждаше момчето. Доста висок, точно каквито ги харесваш.

Образът на младия доктор изскочи пред очите й.

— Тони, той просто ме насочваше към тоалетната.

— Лично те съпроводи до там — поправи я Тони. — Хвана те за ръката.

— Човекът просто се опитваше да бъде мил.

— Малко прекалено фамилиарен, не мислиш ли?

— Абсолютно нищо не се е случило. Ти видя.

— Видях мъж, обхванал с ръка жена ми.

— Той само ме докосна по лакътя. — Крис млъкна. Това бе налудничаво. Тони е бил там. Той знае какво точно се бе случило. Защо се опитваше да се защитава?

— Какво ти каза той, Крис? Какви планове скроихте двамата?

— Не сме кроили никакви планове. Това е смешно.

— Подшушна ли му номера си? Каза ли му, че мъжът ти е извън града?

Крис поклати глава, не каза нищо. Тони не се нуждаеше от отговорите й. Имаше нужда само да я тормози.

— Трябваше да кажеш на нещастния приятел, че няма шансове — продължи Тони. — Не и с Барбито наоколо.

— Не зная за какво говориш. — Крис се опита да се промъкне покрай Тони в спалнята, но той се пресегна и й затвори пътя.

— Къде отиваш, Крис? Да не би да закъсняваш за среща?

Крис поклати глава, усети я как пулсира.

— Обещах на госпожа Макгинти, че ще взема Уайът до два часа.

Лицето на Тони бе обзето от паника.

— Не искаш ли първо да се почистиш? Искам да кажа, че сигурно не би искала някой да види, че изглеждаш, сякаш току-що те е блъснал камион. — Тъмните му очи се свиха обвиняващо. — Или пък искаш? Това част от плана ти ли е?

— Няма никакъв план — каза Крис и усети с езика си, че единият й зъб се клати.

— Сигурна ли си? Няма ли някакви инструкции от приятелките ти? От малката Вики Богатата Кучка? Чух те да й се обаждаш, Крис. Чух те да казваш, че трябва да говориш с нея, колкото се може по-скоро. За какво беше всичко това?

— Просто исках да й кажа за Барбара — отговори му Крис и контузената й буза почервеня.

— Не те чух да казваш нищо за Барбито. Чух те да споменаваш нещо за възможности.

— Не.

— За какви възможности би могла да говориш, скъпа?

— Не зная — искрено отговори Крис. За какви възможности би могла да говори? Какви възможности имаше изобщо?

— Не би говорила с нея евентуално да ме напуснеш, нали?

В очите на Крис се събраха сълзи, потекоха по бузите й, смесиха се с кръвта по устните й.

— Защото мисля, че няма да го понеса, ако ме напуснеш, Крис. Ще полудея без теб. Няма да искам да живея.

Крис вкуси солта от сълзите в засъхналата кръв около устата си.

Тони бавно се приближи към нея.

— Обичам те, Криси. Моля те, кажи ми, че знаеш това.

— Зная това — прошепна Крис.

— Знаеш, че нямах намерение да те ударя.

Крис безмълвно кимна.

— Това просто е от всичкото напрежение, на което бях подложен, да се опитвам да намеря клиенти, да задържа глава над водата. Банката отхвърли молбата ни за заем.

— Какво?

— Не ти казах, защото не исках да се тревожиш.

— Отказали са ни заем?

— Не искам да се безпокоиш за това, Крис. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред, докато сме заедно, докато зная, че ти си с мен, че мога да разчитам на теб. Само дето ме подлудяваш понякога. Искам да ти вярвам, но не мога. Ти не ми позволяваш. И това ме подлудява, защото толкова много те обичам. — Той се пресегна и я обхвана в задушаваща прегръдка, заровил лице в косата й. — Кажи ми, че ме обичаш, Крис. Кажи ми, че ме обичаш толкова, колкото и аз те обичам.

— Тони, моля те…

— Имам нужда да чуя тези думи, Крис. Имам нужда да те чуя да ги казваш.

— Об… — Крис се опита да изтика думите от устата си, но те упорито се запънаха на един малък съсирек кръв и отказаха да излязат.

— Не ме карай да те моля, Крис. Моля те, не ме карай да те моля. — Ръцете му я опипваха изотзад, езикът му се навираше в ухото й.

— О, господи — промърмори Крис. — Ще повърна. — Тя се изскубна от ръцете на Тони, падна на колене пред тоалетната и повърна. — О, боже — простена Крис, когато усети как нещо в нея се скъса и между краката й потече вода. Не сега. Мили боже, не сега.

— Какво става? Какво, по дяволите, правиш?

— Изтекоха ми водите. — Крис притисна лице към тоалетната чиния, тялото й се тресеше от болезнени спазми. Не беше възможно това да се случва.

— Бебето не се очаква поне още един месец — каза Тони, сякаш я поправяше, сякаш я предупреждаваше да не си играе игрички.

— Ражда се сега — простена тя. Искаше й се да е мъртва. Жените непрекъснато умират при раждане, помисли си тя, докато мъжът й се мъчеше да я изправи на крака.

— Дръж се, Крис. Не се паникьосвай. Ще те закараме в болницата за нула време.

— Не мога да се помръдна.

— Това е просто контракция, скъпа. Ти си старо куче в раждането. — Той я насочи през спалнята към стълбите. — Стъпвай внимателно, миличка. Много бавно.

— Не мога да го направя — изпищя тя. — Не мога. Не мога.

— Разбира се, че можеш. Разбира се, че можеш. Просто давай леко и бавно. Аз съм с теб през цялото време.

— О, боже.

Тони някак успя да я смъкне надолу по стълбите и да я изведе на улицата.

— Колата е паркирана точно зад ъгъла — съобщи й, сякаш искаше да каже, че тя сама се е озовала там, сякаш той не я бе паркирал на това място нарочно, за да я скрие, да я заблуди, че е заминал.

Крис погледна към предницата на пуловера си, покрит с кръв и повръщано, мократа й коса бе полепнала по изпотеното чело, панталоните й лепнеха по влажните бедра. Искам да умра, помисли си тя.

— Не мога да го направя — каза.

— Няма да те изоставя, скъпа.

Докато стигнат до колата, Крис вече се прегъваше от сухи контракции. Моля те, просто ме остави да умра, мислеше си тя, докато Тони внимателно я настаняваше на предната седалка.

— Какво ще им кажеш в болницата? — попита я той, когато скочи до нея и подкара колата. — Когато те питат за раните и синините. — Колата се отдалечи от бордюра. — Струва ми се, че можеш да им кажеш, че си се подхлъзнала, докато си къпала Уайът, ударила си си челюстта на ваната, сцепила си си устната, че се чувстваш наистина глупаво, неща от този род. Ти раждаш, няма да се задълбават.

— Тони…

— Какво?

Тя обърна лице към него и го наблюдава как влиза и излиза от фокус.

— Това не бива никога повече да се случва. Трябва да ми обещаеш, че никога повече няма да се случи.

— Няма — съгласи се той и се пресегна да хване ръката й.

— Трябва да ми обещаеш. — Крис се почуди защо настоява толкова. Колко пъти вече Тони бе нарушавал обещанието си? Кое я караше да си мисли, че този път ще е по-различно?

— Обещавам — леко каза той. — Ще видиш, Крис. До тогава, до когато зная, че ме обичаш, всичко ще бъде наред.

До тогава, до когато зная, че ме обичаш. Думите се удариха в мозъка й като серия ковашки удари, по-корави от юмруците на мъжа й. Крис изпищя, престори се, че започва нова контракция. Мили боже, помисли си тя и затвори очи, когато истинската контракция започна. Опита се да се нагоди към новата болка, да свикне с нея, да се изгуби в почти хипнотичната й мощ. Съвсем скоро щеше да бъде майка на три малки деца. Какво изобщо си бе мислила по-рано? Къде точно си мислеше, че ще отиде?

Всичко ще се оправи, опита се да увери сама себе си, докато Тони препускаше по улиците на Мариемонт. Трябваше да бъде. Тя нямаше никакви други възможности.