Джой Филдинг
Гранд авеню (7)

6.

— Е, как се чувстваш?

— Добре, предполагам.

— Нервна ли си?

— Малко.

Крис се пресегна да хване треперещата ръка на Барбара, при което докосна огромния си бременен корем. Тя усети как бебето в нея незабавно се приведе напред и притисна уши към вътрешния слой на плътта й, сякаш внезапно хвърлено в тревога. Коя е тази жена, безмълвно поиска да узнае бебето вътре в Крис и остър ритник й напомни да не се приближава твърде много. Тази жена не е приятел, навира се в чужди работи, предупреждаваше ритникът, някоя си, която предявява неразумни претенции към твоето време, откъсва вниманието ти от семейството, на което го дължиш. Ти не би трябвало дори да си тук. Не ти ли каза тати да не идваш? Нов ритник, по-твърд, по-остър от предишния. Какво би казал тати, ако знаеше?

Докато преглъщаше яда, напиращ в гърлото й, Крис получи пристъп на гадене. О, моля те, не, мислеше си тя, докато панически оглеждаше дългия коридор за изход. Не можеш да повръщаш. Не тук. Не и в болничен коридор, за бога. Макар че какво по-добро място? Тя почти се изсмя, само дето бе твърде уплашена, за да се смее. Вечно беше уплашена, помисли си, борейки се с внезапния импулс да скрие уста с ръка и да маскира страха си зад усмивка. Доста се смееше напоследък.

— Всичко ще бъде наред — каза Крис, повече на себе си, отколкото на най-близката си приятелка. — Разбрах, че вече правят тези процедури непрекъснато. — Зачуди се дали това е вярно, или си го беше измислила. Тони казваше, че тя все си измисля, заменя фактите с бъбрене, в опит да прикрие липсата си на образование. Но не успяваше да измами никого, добавяше той.

— Зная. — Барбара леко разшири очи, което подсказа, че се усмихва по своя си начин. — Не е кой знае какво. Не трябваше да те моля да идваш.

— Не ставай глупава. Аз искам да съм тук.

— Рон каза, че ще се опита да дойде веднага, щом му свършат часовете.

— Наистина се радвам, че успях да дойда.

— Благодаря. — Барбара заби поглед в скута си. — Зная, че вероятно не ти е било лесно да се измъкнеш.

— По-лесно, отколкото си мислиш. — Крис отново огледа тайно забързания болничен коридор, търсейки познати очи да надничат над стерилните маски. — Тони трябваше да напусне града по бизнес.

— Бизнес? Намери ли си нов клиент?

— Не съм сигурна — неясно каза Крис, потисната не толкова от факта, че е в неведение, колкото от облекчението, което изпита, когато Тони каза, че се налага да напусне града за няколко дни, дотолкова, че не бе го и питала нито къде отива, нито какво ще прави там. Радостта й от неочакваното му съобщение бе такава, че трябваше да се хване за кухненската маса, за да не почне да подскача нагоре-надолу.

— Какво има, скъпа? — бе попитал Тони, вземайки я в прегръдките си. — Няма да отсъствам дълго. Няма от какво да се безпокоиш.

Какво ми става, запита се Крис сега. Тони й бе съпруг, за бога, бащата на нейните деца. Той работеше толкова усилено, за да я осигурява с всички онези удобства, които тя възприемаше като даденост. Как можеше да е толкова неблагодарна, коравосърдечна, толкова егоистична, че да предпочита той да се намира където и да е, само не и при нея, единственото място на света, където той искаше да бъде. Защо непрекъснато му създаваше неприятности? Толкова ли беше трудно просто да си кротува и да върши нещата, които мъжът й желаеше: да поддържа ред в къщата, да наглежда децата, да държи приятелките си на разстояние? Тони бе прав — ако се тревожеше за него поне наполовина, колкото за приятелките си…

Може би, ако поне за малко беше оставяна сама на себе си, помисли си Крис. Но през цялото време, откакто Тони бе започнал да работи у дома, изглежда повече го занимаваше мисълта как Крис си прекарва дните, отколкото той неговите. През седемте месеца откак превърна кабинета в свой офис, той бе реорганизирал програмата й напълно и макар да трябваше неохотно да признае, че сега къщата се поддържа много по-лесно, все пак няколко дни на нейно разположение прозвучаха ужасно хубаво. Можеше да се отпусне, да се обади на приятелките си, без да се безпокои за нараненото его на Тони, може би дори да се срещне със Сюзан или Вики за обяд, определено щеше да придружи Барбара в болницата за назначената й лапароскопия, идея, която Тони бе отхвърлил още в началото. „Това е страхотна мисъл, Крис, със сигурност“ — присмя й се той първия път, когато му каза за молбата на Барбара преди няколко седмици. — „Ти, с бебето, което всеки момент ще изскочи от корема ти, да идеш в болницата с жена, на която ще правят процедури да установят защо не може да има друго дете! Много тактично от твоя страна, няма що.“

Крис разсеяно се потупа по корема и почувства как бебето от другата страна удря дланта й, сякаш я изритва, предупреждава я да стои на разстояние. Изглеждаше, че то съзнава двойственото й отношение към него, като че ли предварително я бе преценило и намерило за смахната. Видеозонът бе показал, че бебето е момче. Тони вече бе избрал име. Рауди, съобщи й той, като някакъв каубой, който Клинт Истууд бил играл веднъж по телевизията. Що за име е Рауди, почуди се тя, но не си даде труда да пита. Какъв смисъл имаше?

— Сигурна ли си, че това не те разстройва? — Тя шепнешком попита Барбара.

Двете жени погледнаха към корема на Крис.

— Шегуваш ли се? Дава ми надежда. Напомня ми защо върша всичко. — Барбара се пресегна и погали бременния й корем, тръпнещите й ръце явно се надяваха да усетят признаци на живот. Бебето в Крис моментално притихна, отказвайки да помръдне и пръст, докато накрая Барбара се отказа и победена си отдръпна ръката.

Сякаш знае, помисли си Крис. Сякаш нарочно не мърда.

Барбара потупа собствения си корем.

— Какво ще кажеш да ги накарам да ми направят лифтинг и на корема, докато съм тук?

Крис се засмя:

— Изглеждаш чудесно.

— Не зная. Май няма да мога да се отърва от това шкембе. Ти поне си имаш извинение.

— Изглеждаш чудесно — повтори Крис, удивена колко добре изглеждаше наистина приятелката й, по-малко от час преди операцията, седнала до нея, официална, с високи токчета, костюм в стил Шанел, черната й, дълга до раменете коса, обрамчваше идеално гримираното й лице, кафявите очи бяха подчертани от бледоморави сенки, сочните розови устни с червен молив, а скулите — с руж в прасковен цвят.

Крис повдигна ръка към собствените си бузи, по които все още чувстваше болката от дланта на Тони. Разбира се, това бе станало случайно. Той нямаше намерение да я удря. Да, наистина се бе ядосал, но тогава просто бе замахнал в яда си; не бе очаквал, че тя ще си обърне главата. Защо ли бе избрала точно този момент да се обръща?

— Господи, скъпа, толкова съжалявам — чу го да проплаква, гласът му отекваше по болничния коридор, отскачаше от стените. — Добре ли си? Знаеш, че не исках да те наранявам. Моля те, прости ми. Знаеш, че стана случайно, нали? Знаеш колко много те обичам. Моля, те, скъпа, кажи, че ми прощаваш. Обещавам ти, че това никога няма да се повтори.

— Нещо не е наред ли? — попита Барбара.

— Какво?

— Дълбаеш дупка в бузата си.

Крис усети как вратът й се загрява и бузите й се изчервяват.

— Имам чувството, че ми излиза пъпка — излъга тя. Ставаше все по-добра в лъгането на приятелките си.

— Като си помислиш, че би трябвало вече да сме отминали възрастта за тия гадости. — Барбара се доближи и с тренирано око разгледа бузата на Крис. — Не виждам нищо.

— Май е едно от ония подкожни неща.

— Те са най-лоши. — Барбара се огледа и въздъхна. — В моменти като този ми се ще да пушех.

— Нервна ли си?

— Малко. Да си чувала някой хубав виц напоследък?

— Какво казала едната стена на другата? — плахо попита Крис.

— Ще се срещнем на ъгъла?

— Доста тъпо — призна Крис и двете жени се разсмяха. — Така става, когато слушаш вицове от четиригодишни.

Барбара въздъхна дълбоко.

— А ако установят, че не мога да имам повече деца?

Крис взе ръцете на приятелката си в своите.

— Това няма да се случи.

— А ако все пак се случи?

— Ще ти дам едно от моите — меко каза Крис, а Барбара положи глава на рамото й. Бебето в корема на Крис моментално ритна, като че ли я бе чуло, сякаш докато е било затворено в тялото й през всички тези месеци, бе започнало да разбира всичко, което тя казва или чувства, или си мисли. И я мразеше заради тези мисли, вече я мразеше. Рауди, безмълвно произнесе тя, опитвайки се да свикне с името, а бебето изстреля канонада от добре прицелени ритници в пикочния й мехур. Не исках да кажа това, опита се да обясни Крис. Бе просто една шега. Никога не бих могла да се откажа от теб. Ти си моя плът и кръв. Никога няма да те изоставя. Не че няма да те обичам, че вече не те обичам. Просто…

Просто какво? Просто времето не е подходящо ли? Не каза ли така на приятелките си? Че трето дете е последното нещо, от което се нуждаеш точно сега? Защото имаш толкова много други неща да правиш, толкова по-хубави неща. Защото предпочиташ да си с приятелките си, отколкото със семейството си, чуваше бебето да я обвинява с гласа на Тони.

— Не! — Крис скочи на крака.

Барбара моментално се изправи до нея.

— Какво има? Да не ти изтекоха водите?

Двете жени погледнаха едновременно към пода. Слава богу, той бе сух, както и краката и бедрата на Крис. Какво й ставаше? Напълно ли бе изгубила самоконтрол?

— Трябва да ида до тоалетната.

— Искаш ли да дойда с теб? — Сянка на загриженост падна върху кафявите очи на Барбара, гримирани в бледомораво.

Чудесно, няма що, помисли си Крис. Тя се притеснява за мен, а всъщност аз трябваше да се грижа за нея. Тя отива на операция. Нея ще я упояват, режат, бодат и мушкат. От мен се очакваше само да седя тук и да й правя компания, докато влезе, това ми беше всичката работа, а аз дори и толкова не мога да свърша. Аз съм абсолютно некадърна. Най-добрата ми приятелка се подлага на това изпитание, защото повече от всичко друго на света иска да има друго бебе, а аз практически раждам — бебе номер три, не нещо друго — точно тук, пред нея. Какво още да говорим за чувствителност! Тони беше прав. Не трябваше изобщо да идва.

— Крис? Добре ли си? Не изглеждаш много добре.

— Добре съм — излъга тя.

— Може би трябва да си идеш у дома. — Барбара си погледна часовника. — Вече всеки момент ще дойдат за мен, а Рон ще пристигне, преди да изляза от упойка. Няма причини да стоиш повече. Ето, позволи ми да ти дам малко пари за такси. — Тя бръкна в портмонето си, грабна банкнота от двайсет долара и я мушна в ръката на Крис.

Крис се изчерви от срам. Как можа Тони да забрави да й остави пари?

— Не отивам никъде — настоя тя, пъхайки парите обратно в портмонето на Барбара. — Само до тоалетната. Веднага се връщам.

С несигурна стъпка Крис се отправи по коридора, който с всяка следваща крачка сякаш ставаше по-дълъг.

— Къде ли е проклетата тоалетна? — промърмори тя. — Би трябвало да има, за бога.

— Мога ли да ви помогна? — попита я някакъв мъж зад нея.

Крис вдигна очи по посока на познатия глас, сърцето й се забърза, по челото й потече пот. Открил ме е, осъзна тя, затвори очи, готвейки се да понесе яростта на мъжа си. Бе отишла против волята му, хвана се за първата възможност да го измами, изложи семейството си на риск, създавайки предпоставки бебето да пипне някакви микроби. Не й ли бе казал Тони да не ходи? Имаше всичкото право да се ядоса.

— Търсите ли нещо конкретно? — попита мъжът, когато Крис се насили да си отвори очите.

Мъжът, когото тя видя, мъжът, който се взираше в нея с любезни сини очи от поне сто деветдесет и осем сантиметра височина, изобщо не приличаше на Тони. Нито пък звучеше подобно на него, осъзна сега Крис, докато я насочваше към тоалетната зад ъгъла вдясно.

— Благодаря — каза тя, позволявайки му да я прихване за лакътя и да я съпроводи донякъде. — Благодаря — повтори, когато стигна до вратата, макар че младият човек си беше вече отишъл. — Благодаря — произнесе за трети път, застанала пред огледалото. Плисна вода на бузите си и погледа как водата се стича надолу по врата й към бялата якичка на морскосиния й пуловер.

Малко по-късно, с празен мехур и успокоени нерви, Крис се върна обратно, само за да открие, че Барбара я няма. Постоя няколко секунди по средата на чакалнята, несигурна какво да предприеме, дали да седне и да изчака Барбара да излезе от операцията или да си иде вкъщи, както бе предложила приятелката й. Но нямаше никакви пари, само десет долара, които да даде на госпожа Макгинти, задето бе гледала Уайът. Следователно, нямаше друг избор, освен да чака да се появи Рон. Така ставаше. Монтана бе на училище. За Уайът се грижеха добре. Тук бе спокойно. Тихо. Никой не й казваше какво да прави или как да го прави, никой не й повтаряше, че е мързелива, глупава или егоистка.

В този момент тя усети някаква ръка на гърба си, познати пръсти притиснаха плътта под блузата й. О, боже, помисли си Крис, потисна един писък, раменете й се стегнаха. Беше я открил. Такава глупачка бе да си мисли, че няма да разбере, че няма да знае къде да я търси.

— Вие ли сте Крис Маларек? — попита я един женски глас.

Обърна се толкова бързо, че почти събори жената зад себе си — на средна възраст, в бяла сестринска престилка. Крис буйно закима.

— Госпожа Ейзингер бе отведена в операционната — обясни сестрата. — Тя ме помоли да ви предам това и да ви кажа, че по-късно ще ви се обади. — Сестрата пусна в ръката й пет нови двайсетдоларови банкноти.

— Благодаря — прошепна Крис. — Много ви благодаря. — В следващата минута тя хлипаше неудържимо на рамото на жената.

 

 

Трябваше да го напусне.

Бременна или не, не можеше повече да живее по този начин, вечно да се оглежда, да се страхува и от сянката си.

— Не мога да живея така — повтаряше си Крис, а ръцете й трепереха, докато се мъчеше да отключи входната врата. — Не мога да живея повече така. Да се страхувам да изляза от къщи. Да нямам свои пари. Да лъжа приятелките си. Да рухвам пред напълно непознати хора. Не мога.

Тя погледна надолу по улицата, към таксито, което изчезна зад ъгъла. Обичам тази улица, помисли си и отвори вратата. Особено по това време, в началото на април, когато хладният влажен въздух бе изпълнен с обещания. Как би могла да я напусне? Как би могла да напусне приятелките си, чудесните жени от Гранд авеню, които обичаше с цялото си сърце? Най-добрите й приятелки на света. Крис се усмихна, като си представи всяко красиво лице. И все пак, нейните приятелки щяха да разберат защо се налага да ги напусне. Те знаеха от месеци, че нещо не е наред. Само големият срам й бе попречил да им каже истината.

Щеше да си стегне един малък куфар, да вземе Уайът от дома на госпожа Макгинти и Монтана от училище, да прекара нощта на хотел и после да реши какво ще прави по-нататък. Все още имаше кредитна карта, нали? А може би не. Не. Тони й беше взел кредитните карти с думите, че и без друго са затънали в достатъчно дългове, а тя бе толкова безотговорна по отношение на парите. Той беше прав. Парите винаги се изплъзваха между пръстите й с тревожна лекота. Ето защо той намери за необходимо да й вземе кредитните карти, да спре седмичните й пари, да й дава само по няколко долара на ден и да я кара да се отчита за всеки цент.

Не беше толкова ужасно. Така нямаше да се налага да се притеснява, че харчи прекалено много или да планира отнапред. Умът й все препускаше от едно нещо на друго, поради което бяха решили, че всъщност не бива да шофира, понеже толкова лесно се разсейваше, а те и двамата знаеха, че никога не би си простила, ако направи катастрофа, особено ако бъдеха засегнати и децата. Освен това, защо изобщо й бе нужна кола, особено сега, когато Тони по цял ден си беше вкъщи и можеше да я закара навсякъде където поискаше да отиде? Не, втората кола бе ненужна екстравагантност, нещо което не можеха повече да си позволят. Ако се наложеше, ако той не бе на разположение, тя винаги можеше да скочи в някое такси.

— Скачам в такси — повтори си Крис, пристъпвайки във фоайето. — Скачам в такси. Скачам в такси.

Просто скача в такси и заминава. Къде, помисли си тя и пусна палтото и чантичката си на пода, после ги прескочи, сякаш бяха локва на пътя. Беше бременна в осмия месец, за бога. Къде щеше да отиде? У дома при майка си? Майтап. Майка й беше в Калифорния с бъдещия си съпруг номер три. Баща й беше във Флорида със съпруга номер четири. И беше ли някой от тях по-щастлив, отколкото когато бяха заедно? Съмняваше се. Не, те бяха разрушили семейството, откъснали децата, бяха заминали неизвестно къде неизвестно с кого, преобърнаха наопаки живота на всички и за какво? Само за да бъдат точно толкова нещастни някъде другаде. Крис сериозно ли мислеше да причини същото на собствените си деца? На Тони? На себе си?

Би ли могла наистина да напусне съпруга си поради един каприз, да разбие семейството си, само защото се чувстваше малко потисната? И това бе всичко. Бе малко своенравна, така ставаше винаги, когато беше бременна. Това бе всичко. Хормоните й я правеха толкова чувствителна към всяко дребно нещо, караха я да отговаря на Тони, да го разпитва за всяка измърморена дума, да се дразни от факта, че се грижи за нея, че е толкова внимателен. Нима не бранеше най-добре интересите й? Не се ли опитваше винаги да й помага, да я защитава, дори когато това означаваше да я пази от самата нея, ако се налагаше? „Ти си най-лошият си враг“ — казваше й и беше прав.

Може би трябваше да се консултира с терапевт, реши тя, докато напредваше бавно нагоре по стълбите към спалнята и чувстваше как краката й потъват в износения килим, сякаш стъпваше в плаващи пясъци; треперещата й ръка тежеше на дървения парапет. Трябва да се почисти от прах, разсеяно помисли тя, избутваше единия си крак след другия, мускулите от вътрешната страна на бедрата й се извиваха и схващаха от усилието. Нямам нужда от терапевт, реши Крис. Имам нужда от чистачка.

Или адвокат, каза си, когато стигна горе и звучно въздъхна.

— Адвокат — повтори на глас, превъртайки думата около езика си, влезе с клатушкане в спалнята и се просна странично на леглото. Чувстваше се толкова тежка, непохватна, на сухо като кит, изхвърлен на брега. Бебето в нея отбеляза неудоволствието си от мислите й с остър ритник.

— Всичко е наред, бебче — опита се да го увери тя. — Наред.

Но Крис знаеше, че не е наред. Улови отражението си в прозореца на спалнята и едва разпозна изгубената душа, която я гледаше от там. Взря се в образа си, но колкото по-дълго гледаше, толкова по-бързо избледняваше, докато най-сетне, след едно бързо извръщане на главата, напълно изчезна във внезапен сноп слънчеви лъчи. Какво бе станало с нея, зачуди се Крис. Къде бе изчезнала?

В следващата секунда ръката й бе на телефона и тя натискаше цифрите една след друга, като отказваше да мисли нито какво прави, нито да се усъмни в него, нито да го спре.

— Вики Латимър, моля — произнесе тя в телефона, изненадана от силата, която прозвуча в гласа й.

— Съжалявам. Госпожа Латимър е на съвещание.

— Тук е Крис Маларек, нейна приятелка. Много е важно да говоря с нея, колкото се може по-скоро. — Така ли, зачуди се Крис. Какво точно се канеше да каже на Вики? Дали щеше да й поиска съвет? Или заем? Или името на някой добър адвокат по бракоразводни дела? — Просто искам да зная какви възможности имам — каза тя, без да съзнава, че говори на глас.

— Ще уведомя госпожа Латимър, че сте се обаждали — отговори секретарката на Вики.

Крис седя със слушалка притисната до ухото си дълго след като секретарката бе затворила. Звукът от телефона отекваше в мозъка й, подобно на този, който издава сърдечният монитор, след като пациентът умре. Не бе сигурна колко време бе седяла така, с хлътнали рамене, подути гърди, отпуснати на корема й, с телефона, наврян в ухото й, с очи, сляпо вперени в прозореца, бебето в нея неочаквано тихо. Не беше сигурна и в кой точно момент осъзна, че не е сама. Може би за миг улови отражението на Тони в стъклото на прозореца или дочу дишането му някъде зад гърба си. Може би имаше някакво движение, раздвижване на въздуха, което наруши обичайния приток на кислород в стаята. Може би го бе подушила, подобно на обречена газела, която улавя дъха на гладния тигър в мига, преди да я нападне. А може и през цялото време да е знаела, че той е там, даде си сметка Крис, една тъпа увереност, заседнала под лъжичката й, така че бебето в нея се измести, за да направи място на натрапника.

— Затвори телефона, Крис — чу Тони да казва с глас като назъбено острие.

— Тони… — Думата замръзна на езика й.

— Затвори телефона и се обърни.

Крис усети как телефонът пада от рамото й и се удря в пода. Той увисна на жицата си като човек на бесилка. Тя не направи никакво движение да го вдигне и да го постави на мястото му. Вместо това го гледаше как се люлее напред-назад над стоманеносиния едротъкан килим, като махалото на стар стенен часовник, отброявайки миговете на нейното тъжно, глупаво съществуване.

— Обърни се — каза отново Тони.

Крис пое дълбоко дъх, закри за всеки случай корема си с една ръка, после бавно и неохотно направи каквото й бе заповядано.

— Изглежда, че в крайна сметка се отказах да заминавам. — Тони се усмихна. — Какво има, Крис? Не се ли радваш да видиш мъжа си?

Крис видя как усмивката на Тони се изкривява в гримаса, а дясната му ръка се стрелва във въздуха с хипнотична скорост. И тогава внезапно светът експлодира в светкавица от ослепяваща светлина и тя вече не виждаше нищо.