Джой Филдинг
Гранд авеню (18)

17.

— Боже мой, какво ти се е случило? — Барбара размахваше ръце около Крис, без да знае къде да ги спре. Тя докосна треперещите й рамене, подгизналата й от сняг коса, измокреното й от сълзи лице. — Трейси, донеси ми няколко одеяла. Побързай!

Крис погледна назад към алеята, към шофьора на таксито, който се бе облегнал на вратата на колата и гледаше нервно.

— Това е неговото сако — дрезгаво прошепна тя и смъкна окаяното черно кожено яке от раменете си. Барбара го хвана, преди да е паднало на пода. — Нямам никакви пари.

— Ние ще се погрижим за това. — Барбара се чудеше, какво по дяволите ставаше тази нощ. Всички ли бяха полудели? Дори не беше пълнолуние, разсеяно помисли тя. В това време Трейси слезе забързано по стълбите, носейки в ръце няколко сини и зелени одеяла, които Барбара незабавно уви около Крис. Мили боже, в какво бе облечена тя? — Върни това яке на шофьора и вземи малко пари от портмонето ми — инструктира дъщеря си Барбара и поведе Крис към всекидневната. — И донеси някакви по-дебели чорапи — извика тя към Трейси, която вече тичаше нагоре за портмонето на майка си. — Не мога да повярвам, че си била навън в студа боса. Нещастните ти крака — добави и взе да ги масажира.

— Ще приготвя малко горещ чай — няколко минути по-късно предложи Трейси. Вече бе платила на шофьора, след което го увери, че всичко е наред. — Добре ли сте, госпожо Маларек? — Тя гледаше как майка й нахлузва дебелите сиво-бели чорапи за аеробика на посинелите от студ крака на Крис.

Тялото на Крис трепереше толкова силно, че не бе ясно дали нарочно кимна с глава или не.

— Чорапите стават ли?

— Напълно, мила — отговори й Барбара. — И чаят е добре дошъл.

Барбара бързо обгърна с ръце приятелката си и нежно я залюля напред-назад, като бебе. Не можеше да повярва, че Крис наистина е тук, че я държи в ръцете си. Колко бе жадувала да я види. И колко красива беше Крис, въпреки отминалото време и ужасите, които несъмнено бе изживяла. Барбара целуна леденото й чело, жестоко измръзналата й буза и усети как годините и болката се стопяват. Изведнъж те някак се озоваха отново в пясъчника в далечния край на Гранд авеню. Смееха се, бяха щастливи и безгрижни, също като децата, които си играеха в краката им. Нищо лошо не би могло да им се случи. Не и докато бяха заедно.

— Можеш ли да ми кажеш какво се е случило?

Крис се взря в Барбара с объркани, уплашени очи.

— Тони и аз се скарахме ужасно. — Тя потрепери, но Барбара не можеше да каже дали от студа, или от спомена. — Той ми купил това. — Крис разтвори отпред одеялата и втренчи празен поглед в бельото си. — Настоя да го облека. Можеш ли да повярваш? — попита с растящо недоумение. — Искам да кажа, чувствах се такава идиотка в това нещо, с тази шантава кожена украса и вееща се пелерина. Не можех да повярвам, че го прави на сериозно.

Барбара погледна към кухнята, чу Трейси около мивката да сипва вода в чайника.

— И какво стана?

— Опитах се да се пошегувам. „Аз съм супермама“ — казах. Помислих си, че може би ще се засмее, но той така побесня. Никога не съм го виждала толкова ядосан.

— Удари ли те?

Крис я погледна учудено, отне й време да осъзнае въпроса, сякаш той трябваше да преодолява дебели пластове замръзнала кожа, за да достигне до нея.

— Не — произнесе тя след дълга пауза. — Не е ли странно? Той не ме удари.

— Защо да е странно?

— Защото ме бие през цялото време.

Барбара почувства как бузите й се изчервяват от срам.

— Какво стана, Крис? Какво те накара да избягаш от къщи без пари, без дори да се облечеш? Защото можем да повикаме полиция…

— Моля те, не викай полиция.

— Защо не? Ако те е заплашвал…

— Не ме е заплашвал.

— А какво направи?

— Изхвърли ме навън. — Крис се засмя с пресеклив глас, който при допира с въздуха сякаш се счупи като ледена шушулка от стряхата.

— Изхвърлил те е от къщи практически гола?

— Моля те, не викай полиция.

— Защо не? Този човек е луд. Можеше да измръзнеш до смърт.

— Той каза, че никога повече няма да видя децата си.

— Е, той може да си бълва каквото поиска — твърдо заяви Барбара. — Ако някой няма да види вече децата си, то това по-скоро ще е той.

Крис се опита да се усмихне.

— Не може да ми попречи да виждам децата си, нали, Барбара?

— Разбира се, че не. Първата ни работа сутринта ще е да се обадим на Вики. Тя ще знае с кого трябва да говориш.

— Ако повикаме полиция, нещата само ще се влошат.

— Как могат да се влошат повече от това? Те ще арестуват копелето, Крис. Натикай го в затвора.

— Той ще излезе и ще се върне. Ще бъде моята дума срещу неговата. И тази на децата — меко добави Крис. — Той не би могъл да ми попречи да виждам децата, нали?

Барбара чу чайника да изсвирва в кухнята.

— Не, не може да ти попречи.

В следващия момент се появи Трейси с две чаши димящ чай в ръце.

— Билков е — отбеляза тя и отмести няколко списания от масичката пред дивана, за да постави чашите. — Ягода и киви. Нов вид.

— Благодаря. — Крис се наведе напред и взе да си топли ръцете на парата.

Въздухът се изпълни с успокояващия мирис на екзотични плодове.

— Благодаря ти, миличка — каза Барбара, изпълнена с чувство на гордост от единственото си дете. Нека Рон да произвежда бебе след бебе с младата си жена. Тя вече бе взела най-доброто от неговото семе. — Защо не се върнеш вече в леглото, скъпа? Утре сутрин си на училище.

— Мога ли да ви донеса още нещо, госпожо Маларек? Може би малко бисквити?

— Не, благодаря ти, Трейси. Много си мила.

Трейси се помая, пристъпи от крак на крак, сякаш се опитваше да си представи какво е да имаш сняг между пръстите на краката и лед по петите.

— Лека нощ, госпожо Маларек. Лека нощ, мамо. Ще съм в стаята си, ако ви потрябвам за нещо. — Тя целуна майка си по бузата и изчезна нагоре по стълбите.

Барбара вдигна едната от чашите и я приближи до устните на Крис, която засърба горещата течност.

— Хубав е — каза Крис, пое чашата от ръцете на Барбара и я обгърна със своите.

— Значи той просто те изхвърли на улицата — поде отново Барбара, в опит да подреди фактите, да чуе подробностите и да осмисли цялата история. Дали Крис е изтичала при съседите? Дали те са отказали да я приемат? Как ли е намерила такси, което да я откара до Мариемонт в почти един часа през нощта, при положение че имаше вид, сякаш е излязла от някой филм на ужасите.

— Не знаех какво да правя. — Погледът на Крис се мяташе насам-натам, сякаш търсеше отговорите. — Не можех да повярвам, че това се случва, че Тони ме изхвърля от къщи гола, че наистина стоя навън в мразовития студ без палто, без обувки и пари, и той не ме пуска вътре. Удрях по вратата. Хукнах към задния вход. Помислих дори да счупя един от прозорците. Но се уплаших, че ако го направя, той ще побеснее още повече. И тогава си помислих… о, господи, ужасно е, че децата ми са все още вътре… Помислих си, не, не искам да се върна в къщата. Аз напуснах. Наистина напуснах. Той вече не е над мен. Не ми диша във врата. Не ме изнасилва.

— О, боже.

— Аз съм свободна. — Крис се огледа из всекидневната на Барбара, невярваща и благодарна. — Напуснах.

Очите на Барбара се напълниха със сълзи.

— Да, така е. Не се налага да се връщаш повече там.

— Но децата ми…

— Ще измъкнем децата ти от там. Никой съд на света няма да присъди децата на това чудовище.

Крис кимна и пое нова голяма глътка от чая.

— Мислех си да ида при съседите — продължи тя нишката на разказа си. — Но вече бе почти полунощ. Всички къщи бяха тъмни. Знаех, че всички вече сигурно спят. Не можех да разбудя хора, които едва познавам и да им позволя да ме видят в този вид. Така че просто взех да тичам.

— Тичала си? Къде? Как?

— Не зная. В кръг. Подхлъзнах се, паднах няколко пъти, накрая се намерих на някакъв главен път. Няколко коли ме отминаха с надути клаксони, но никой не спря. Предполагам, че съм ги изплашила. После изведнъж се появи това такси. То спря, шофьорът не говореше много добре английски, но разбра, че съм в беда и каза, че ще ме откара до болницата или полицията, но аз отвърнах не, закарайте ме до Мариемонт, при приятелката ми Барбара, тя ще ви плати, когато пристигнем. Тогава той си свали сакото и го наметна върху мен. — Гласът й заглъхна. Тя погледна към входната врата.

— Погрижила съм се — успокои я Барбара.

— Да. Благодаря. — Крис допи остатъка от чая и постави чашата обратно на масичката.

Барбара незабавно постави втората чаша в ръцете й.

— Децата чуха ли нещо? — Барбара си мислеше за Трейси и как тя слушаше от върха на стълбите сблъсъка й с Рон. Каквото и да е копелето, помисли си сега тя, поне не беше като Тони.

— Момчетата спяха.

— А Монтана?

Крис поклати глава, че не знае. По бузите й потекоха сълзи.

— Всичко ще се оправи. Сега си в безопасност. Той не може да те нарани повече.

— Той държи децата ми.

— Не за дълго. Още утре сутрин ще се обадим на Вики. Тя знае какво трябва да се направи. Междувременно ще останеш тук с мен. А веднага щом вземем твоите деца, и те ще останат тук, поне докато нещата се изяснят. Което и ще стане, обещавам ти. Сега нека се качим. Ще махнеш тези смешни дрехи, аз ще ти напълня една хубава гореща вана и после ще поспиш. Как ти звучи?

Крис се усмихна:

— Твърде хубаво, за да е вярно.

 

 

Барбара приседна на ръба на ваната, загледа се във водата, която течеше от кранчето, протягаше от време на време ръка към струята, за да провери и намести температурата. Гореща, но не прекалено. Не толкова, че Крис да не може да се отпусне. Не искаше по никакъв начин да увеличава страданията й. Мили боже, през какво е трябвало да премине тази жена? Явно нещата, които сподели с Барбара тази нощ, бяха само върхът на айсберга. Въпреки че това не я учудваше, нима Тони не я тормозеше от години? Та той бе отрязал косата й, за бога! И тя — всички те — се бяха отдръпнали и не бяха направили нищо!

Гранд дамите. Приятелки за цял живот.

Какви ти приятелки.

Барбара затвори очи от срам и разкаяние. Твърде лесно бе да се заключи, че никой нищо не може да направи. Твърде лесно бе да се прехвърли отговорността само на треперещите рамене на Крис и бруталните юмруци на Тони. Всички те бяха отговорни.

И все пак, какво би могла да направи тя?

— Вината не е твоя — внезапно се обади Крис, влезе в банята и седна до Барбара на ръба на ваната. Тя бе загърната в широкия кадифен халат на Барбара, а косата й, пораснала отново до раменете, бе втъкната зад ушите.

Конската опашка си бе отишла завинаги, каза си Барбара и осъзна колко много й липсва.

— Трябваше да съм до теб — прошепна тя. — Трябваше поне да съм до теб.

— Ти беше. — Крис се пресегна и взе ръката на Барбара в своята.

— Не. Спрях да се опитвам да те намеря.

— Какъв избор си имала?

— Мислех за теб през цялото време.

— Зная.

— Всички си мислехме. Гранд авеню никога не беше същото без теб.

— Как са останалите? — попита Крис с внезапно жадни за информация очи. — Вики и Сюзан? Оуен и Джереми? Децата?

— Всички са добре.

— Заедно ли са още? Добре ли са?

— Заедно са и са добре.

— Толкова се радвам. А ти, как си ти?

Барбара се усмихна:

— Сега, като си тук, съм по-добре. — Тя докосна красивото лице на Крис, сякаш да се убеди, че тя наистина е там, а не просто видение на самотното й въображение. — Моля те, кажи ми, че никога повече няма да се върнеш при него — помоли се тя. Почти не смееше да произнесе думите на глас, от страх какво може да й отговори Крис.

— Никога няма да се върна при него. — Гласът на Крис бе изненадващо твърд.

— Независимо какво може да каже или да направи.

— Никога няма да се върна — повтори Крис още по-твърдо.

— Обещаваш ли?

Крис кимна:

— Обещавам.

Барбара се изправи.

— Влез във ваната.

Крис развърза колана на кръста си и махна прекалено големия халат. Като пеперуда, която се измъква от пашкула си, помисли Барбара. Тя вече се канеше да излезе от банята, когато я спря гласът на Крис:

— Остани.

Барбара не каза нищо. Вместо това затвори капака на тоалетната чиния, седна на него и се загледа в Крис, която се отпусна гола във ваната, а тялото й бързо потъна в топлата вода. Винаги ли е била толкова слаба, така ужасно крехка, почуди се Барбара и трепна при вида на многобройните синини по тялото на приятелката си — по вътрешната страна на ръцете й имаше мръсножълти петна, по бедрата — ярколилави кръгове, навсякъде охлузвания. Имаше и други белези, осъзна Барбара, неспособна да отмести поглед. Драскотини по врата и ребрата, следи от ухапвания на лявото рамо и на гърдата, точно над малкото кафяво зърно.

— Как е водата? Не е ли твърде гореща? — Барбара си даде сметка, че говори само за да чува собствения си глас, защото в противен случай щеше да заплаче и нямаше да може да спре.

— Идеална е.

— Сигурно си изтощена.

— Мислех си същото за теб.

— Не се тревожи за мен — каза Барбара.

— Ти не се тревожи за мен.

Двете жени кимнаха мълчаливо, разбиращо.

— Искаш ли да ти изтрия гърба? — след няколко минути попита Барбара.

Крис се засмя, взе сапуна от поставката и го подаде на Барбара. После повдигна колене, наведе се към тях и приближи бедрата си до гърдите, а Барбара натопи гъбата във водата и започна да разтрива гърба й. Крис простена, изви глава наляво-надясно и затвори очи.

— Силно ли е?

— Чудесно е. Съвършено.

Барбара натри сапун на гъбата и започна да я хлъзга по гърба и врата на Крис. Нежните движения хипнотизираха и двете.

— Обещай ми, че никога няма да се върнеш при него — настоя както по-рано Барбара.

И Крис отново обеща:

— Никога няма да се върна.

Едва по-късно, когато Крис пак бе загърната в белия кадифен халат, мократа й коса завита в дебела бяла хавлия и двете жени седяха на леглото й, Барбара забеляза, че Крис я гледа с особен, любопитен поглед, сякаш я вижда за първи път.

— Какво има?

— Лицето ти. — Крис повдигна ръка към бузата й. — Има нещо различно.

Барбара стеснително потупа крайчеца на косата си:

— Наскоро си направих малка операция.

— Каква операция?

— Малко подръпване оттук-оттам. Момичетата трябва да остават красиви.

— Ти винаги изглеждаш красива.

Барбара усети, че очите й натежават от сълзи.

— Наистина си красива. — Крис нежно изтри сълзите от лицето на Барбара.

— Благодаря. — Барбара прехапа устни, за да не изхлипа.

— Толкова ми липсваше.

— И ти на мен. — Барбара притисна другата жена към себе си и двете се разплакаха.

В същия момент всяка се отдръпна и започна да трие сълзите на другата.

— Обичам те — каза Крис.

— И аз те обичам.

Тогава Крис внезапно се наведе и притисна устни до устните на Барбара, толкова нежно, че Барбара не бе сигурна дали ги усеща наистина.

Боже мой, какво става, запита се Барбара. Опита се да си представи, че всичко е сън, че цялата налудничава нощ е сън, само че знаеше, че не е. Не знаеше само как да реагира. Не знаеше какво да направи сега. Тя обичаше Крис. Обичаше я с цялото си сърце и душа. Но никога не си бе мислила за нея в сексуален смисъл, никога не си бе фантазирала нещо подобно да се случи между тях. Крис също бе уплашена и объркана. Тя току-що бе избягала от един луд мъж. Бе благодарна и отпусната и отчаяно се нуждаеше от топлина. От привързаност. От любов.

Това бе всичко.

Една изгубена душа протягаше ръце към друга.

И тогава те чуха звука. Бързо се раздалечиха.

— Какво беше това? — попита Крис. Страхът бързо се върна в очите й и те се замятаха от прозореца на спалнята към коридора, после пак към прозореца.

Барбара изтича до прозореца, надникна зад тежките завеси към задния двор. Тя се взря в тъмнината, опитвайки се да зърне някой или нещо. Но видя само безмълвна зимна картина — голям, колкото пощенска картичка двор, обилно посипан със сняг, обледените клонки на малките дръвчета се люлееха безредно на студения вятър. Дали някоя от тях не бе изпукала или паднала на земята? Дали някой не бе хвърлил камък по прозореца?

Барбара огледа за стъпки по земята и за драскотини по прозореца, но не откри нищо необичайно. Дали Тони не бе разбрал, че Крис бе дошла тук? Дали сега не се криеше отвън, притихнал в тъмното и наблюдава къщата?

— Стой тук — нареди Барбара и се отправи към коридора. Имаше ли вероятност Рон да се е върнал и сега да претърсва къщата за нещо, което е забравил първия път?

— Къде отиваш?

— Веднага се връщам.

Барбара пресече коридора, отвори вратата към стаята на Трейси и погледна към леглото. Може Трейси да е отишла до банята. Може това да са чули. Само че Трейси си спеше дълбоко в леглото, дишаше спокойно и ритмично.

— Приятни сънища, мое мило момиче — произнесе Барбара и целуна челото на дъщеря си. После оправи завивките на раменете й и излезе на пръсти от стаята.

Стигна до стълбите като опипваше с пръсти стената. Предпазливо заслиза по стълбите, готова всеки момент да почувства неприятелски ръце на раменете си. Но нямаше нищо. Никакви нежелани гости не бяха проникнали в къщата. Не се носеха зловещи духове. И входната, и вътрешната врата бяха добре заключени. Барбара отново надникна навън, но не видя никого.

— Махай се, който и да си — заяви тя в злокобната тишина. — Стой настрани.

— Барбара? — Гласът на Крис достигна до нея от върха на стълбите.

— Всичко е наред. Няма никой.

— Може би беше от самата къща — каза Крис, когато Барбара се върна при нея. — Знаеш как понякога къщите пукат, когато стане много студено.

Барбара предпазливо се огледа.

— Сигурно е било това.

Двете жени стояха неловко по средата на стаята. За първи път се чувстваха неловко една с друга, тъжно си помисли Барбара.

— Барбара — започна Крис, но млъкна, чувствайки се несъмнено по същия начин.

— Трябва да поспиш — каза Барбара. Опитваше се да не мисли какво се бе случило помежду им само преди няколко минути. — Сигурно си напълно изтощена.

— Да — с готовност се съгласи Крис. — Така е.

Барбара кимна с облекчение.

— Аз също.

— Това, което стана преди малко…

— Разбирам — прекъсна я Барбара.

— Наистина ли? Защото аз не съм сигурна за себе си.

Барбара се опита да изобрази една от своите красиви усмивки, но устните й отказаха.

— Може ли да поговорим за това сутринта?

— Разбира се.

Без повече думи, двете жени легнаха в леглото на Барбара. Гърбът на Крис се изви пред нея, като две лъжици сме, помисли си Барбара и позволи на ръката си да се отпусне върху Крис.

— Лека нощ — промърмори Крис. Дрямката приглуши думите й, те прозвучаха повече като въздишка.

— Приятни сънища — прошепна Барбара, докато тялото на Крис се отпускаше под ръката й. В следващия миг Крис вече спеше. Барбара обаче упорито оставаше в съзнание, не се предаваше на съня. Тя лежа будна през остатъка от нощта, гледа как тъмното небе избледня и накрая просветна, стоеше като страж до любимата си приятелка до сутринта.