Джой Филдинг
Гранд авеню (2)

1.

Крис лежеше със затворени очи в широкото си персон и половина месингово легло. Снежнобелите памучни чаршафи плътно я обвиваха от краката до брадичката. Ръцете й лежаха вдървени от двете страни като приковани. Представи си, че е египетска мумия, погребана в древна пирамида, а тълпи любопитни туристи тъпчеха над главата й с износените си мръсни сандали. Това би могло да обясни главоболието, помисли си тя и би се засмяла, ако не беше непрестанното пулсиране в слепоочията й, което отразяваше глухото биене на сърцето й. Кога за последен път се бе почувствала толкова изгубена, толкова уплашена?

Не, страх бе твърде силна дума, незабавно се поправи Крис, преди още мисълта й да се е оформила напълно. Това, което я бе накарало да замре, не бе толкова страх, колкото уплаха, някакво смътно неспокойно гъделичкане, протичащо през тялото й като отрова. Тъкмо това неопределено и може би неопределяемо чувство държеше очите й плътно затворени, ръцете й прилепнали до вцепененото тяло, сякаш бе умряла в съня си.

Дали мъртвите чувстваха това натрапчиво, всепроникващо чувство на безпокойство, зачуди се тя и, изнервена от мрачните си мисли, допусна утринните звуци да проникнат в главата й: шестгодишната й дъщеря Монтана пееше долу в хола; тригодишният Уайът си играеше с влакчето, което получи за Коледа; Тони отваряше и затваряше кухненските шкафове точно под нея. За няколко минути парализиращият страх бе сведен до обикновено неудобство, с което можеше да се справи много по-лесно и в крайна сметка да пренебрегне. Още няколко минути и Крис би могла действително да убеди сама себе си, че случилото се предната нощ не бе нищо друго, освен лош сън, продукт на претовареното си — превъзбуденото би казал Тони — въображение.

— Това е душевна мъка! — провикваше се Монтана от стаята си в края на коридора.

— Трака-трак, трака-трак, трака-трак, трака-трак, трака-трак — силно шептеше Уайът, имитирайки тракането на влака.

Някъде под нея още една вратичка на шкафа се отвори и затвори. Дръннаха съдове.

— Просто душевна мъка!

Крис отвори очи.

Имам си тайна, помисли тя.

Очите й обходиха малката съпружеска спалня, но главата й остана да лежи по средата на огромната пухкава възглавница. Слънцето се процеждаше през тежките завеси с цвят на слонова кост, оцветяваше бледосините стени в призрачнобяло и осветяваше блуждаещите във въздуха над главата й прашинки. Черното поло, което Тони носеше снощи на вечеря, бе небрежно метнато върху облегалката на малкия син стол в ъгъла. Единият му ръкав висеше над износения син килим, точно там, където все още лепнеше от отдавна разлят ябълков сок. Вратата към тясната им баня бе отворена, както и гардероба и най-горното чекмедже на камъшитения шкаф. Часовникът на нощната масичка до нея показваше 9:04.

Вероятно трябваше вече да стане, да се облече и да види какво правят Уайът и Монтана. Тони очевидно вече им бе дал да закусят, което не я изненадваше. Неделя бе неговият ден да се оправя сутринта с децата. Освен това, след голям скандал той винаги се държеше изключително мило с нея. Тя го усети, когато тихо се измъкна от леглото при първите викове на Уайът, но се престори, че спи, докато той набързо си облече дрехите и се наведе да я целуне по челото. „Поспи“ — чу го да шепне и с кожата си усети успокоителния му нежен дъх.

Опита да се унесе отново, но не можа, а сега, когато сънят милостиво натежа на клепачите й, бе вече твърде късно. Всяка минута децата щяха да се отегчат от самотните си занимания, да нахлуят през вратата на спалнята и да изискат нейното внимание. Трябваше да стане, да вземе душ и да се подготви за натоварения ден, който й предстоеше. С решителен жест Крис отметна завивките и плъзна крака отстрани на леглото. Невидими трохи полепнаха по босите й ходила, докато вървеше към банята. „О, боже“ — промълви тя, щом видя подпухналото си лице в огледалото над мивката. — „Зная, че си там някъде.“ Пръстите й опипаха отеклата плът около очите. Не беше ли вече твърде стара, за да плаче, докато заспи?

Само дето изобщо не бе спала. През цялата нощ. „Крис“ — тя чуваше Тони да шепне от време на време в ухото й, после, след като не му отговаряше, се дръпваше в своята част на леглото. „Крис, будна ли си?“

Така че и той не беше спал, каза си със задоволство, докато плискаше лицето си със студена вода. Сложи на очите си студен компрес и почувства как уморената й кожа постепенно се прибира в нормалното си положение. „Коя си ти?“ — питаше се уморено не за първи път, отмятайки от страните си няколко кичура матоворуса коса. „Избиват ми чивиите“ — отговори отражението й с гласа на Вики и Крис се изкикоти с глас, който стържеше в гърлото й като котка по вратата.

— Това е душевна мъка! — Монтана изпя зад стената на банята.

Можеш да го кажеш отново, помисли си Крис и пристъпи под душа. Завъртя кранчето и изпита удоволствие, когато горещата вода обля ръцете и краката й, зашиба гърба й с хиляди тънки жилави камшичета. Случилото се предната нощ бе колкото по вина на Тони, толкова и по нейна, призна си тя и се намести точно под струята, така че водата да удря косата й в центъра и после да тече надолу по лицето.

Дали децата ги бяха чули като се карат, почуди се тя и долови далечното ехо от караниците на родителите си под пороя гореща вода. Три десетилетия по-късно гласовете им бяха все още тъй силни и мощни, както и тогава. Крис си спомни как лежи в леглото си и чува разправията им долу, яростните им реплики чукаха по стените на стаята й, сякаш искаха да въвлекат и нея, нервно се завъртаха из коридора, процеждаха се през прага, просмукваха се във въздуха, който дишаше. Тя притискаше малката възглавница към лицето си, за да не вдиша отровата, запушваше уши с треперещите си ръце в опит да заглуши неприятните звуци. Веднъж дори слезе от леглото си и се скри в дъното на вградения гардероб, но гласовете станаха дори по-силни, сякаш вътре при нея имаше някой. Тя усети как някакви невидими пръсти я мушкаха откъм окачените над главата й дрехи, а чужди езици я ближеха по бузите. Тогава с плач се втурна обратно към леглото си, зави се през глава и така лежа до сутринта, вцепенена, с ръце от двете й страни и плътно затворени очи.

Всъщност, не беше ли направила същото нещо предната нощ?

Изобщо ли не бе пораснала?

Крис спря водата, излезе изпод душа и уви главата си с мека хавлия, раирана в синьо и бяло, а тялото си с друга, благодарна на парата, че замъглява образа й в огледалото. Тя отвори вратата на банята и незабавно усети как студеният въздух я обгръща. Как стигнах до тук, зачуди се, пристъпвайки обратно в спалнята. Насред кошмара на своите родители.

— Здравей, мила — Тони се обади меко иззад прозореца.

Крис кимна безмълвно, с поглед забит в пода, а носът й долови аромата на току-що приготвени палачинки.

— Донесох ти закуската в леглото — добави той.

Крис се отпусна на леглото, облегна се назад върху възглавниците и видя как пред нея като по чудо се материализира един поднос с купчинка палачинки с боровинково сладко, заедно с чаша прясно изцеден портокалов сок и каничка великолепно ухаещо кафе. Купичка от неръждаема стомана, пълна с масло, бе положена до малка бяла керамична кана с истински кленов сироп. Изкуствен червен гербер се подаваше от тънка стъклена вазичка.

— Нямаше нужда да правиш това — с нисък глас каза Крис, все още загледана настрани. Не го заслужавам, мислеше си тя.

Тони седна на края на леглото. Усещаше погледа му, докато мажеше палачинките с масло, топеше ги в топлия сироп, внимателно набождаше една след друга хапките с вилицата и ги поставяше в устата си. Странно, но с всяка хапка ставаше все по-гладна и все по-жадна с всяка глътка. За няколко минути палачинките изчезнаха, чашата със сок остана празна, кафето свърши.

— Вкусно ли беше? — попита Тони. Долавяше усмивката в гласа му.

— Чудесно — отговори му, твърдо решена да не го поглежда, защото знаеше, че ако го погледне, това ще бъде край на играта.

— Толкова съжалявам, Крис.

— Недей.

— Знаеш, че не исках да стане така.

— Моля те…

— Знаеш колко много те обичам.

Крис усети, че очите й се изпълват със сълзи. Господи, никога ли не спираше да плаче?

— Моля те, Тони…

— Няма ли поне да ме погледнеш? Толкова ли много ме мразиш, че не можеш дори да ме погледнеш?

— Не те мразя. — Крис повдигна очи и те погълнаха съпруга й с един бърз поглед.

Тони не би могъл да бъде описан като блестящ, за разлика от съпруга на Барбара, или изискан като съпруга на Вики, нито дори мил, първата дума, която ти идва на ум, описвайки съпруга на Сюзън, но щом веднъж те уловеше с очи, нямаше връщане назад. Загадъчен мъж, произнесе се Барбара. Впечатляващо присъствие, прецени Сюзън. Секси, кратко обобщи Вики. Нешлифован диамант, съгласиха се всички.

По-грапав, отколкото лъскав, помисли си Крис сега, наблюдавайки как съпругът й бавно се приближава към нея в леглото, ръката му едва докосва влажната кожа на краката й, но сякаш през нея преминава електрически ток и стига до сърцето й. Отблизо Тони изглеждаше по-дребен, по-стегнат, отколкото на пръв поглед, едва един и седемдесет и три висок, макар да беше по-мускулест, отколкото предполагаха тесните му рамене. Носеше дънки и тревистозеления пуловер, който му бе купила за последния рожден ден, мекият цвят на вълната подчертаваше по-остро зеленото на очите му. Косата му бе гъста и кафява, с изключение на едно малко бяло петно до дясното слепоочие. Тони разправяше на всички, че петното било резултат от някаква травма в детството, макар че конкретната травма се променяше всеки път, когато разказваше, подобно на обяснението за белега, който разсичаше кожата му от основата на лявото око до извивката на челюстта. През единайсетте години на техния брак Крис бе чула толкова много версии за това как е получил този белег, че вече не можеше да си припомни дали е било в резултат на почти фатално падане в детството, почти смъртоносна катастрофа, или кръчмарско сбиване. Бе сигурна, че отговорът се съдържаше в нещо много по-прозаично, отколкото който и да било от тези варианти, макар че никога не би си и помислила да се усъмни в историите на Тони. Той имаше слабост към драматизма. Изопачаваше подробностите, преувеличаваше обикновеното, пресилваше нещата. Това бе част от неговия чар, от енергията му, правеше го по-творчески. Човек не можеше да отвори вестник, без да види някоя от неговите реклами, на всяка пресечка се виждаха проектирани от него билбордове. Негови бяха и „Котешкото мяукане“, кампания за квалитетна котешка храна, и „Истинското сирене“, кампания за сирената „Деъривейл“. Затова беше най-бързо издигналият се до поста старши художествен директор в историята на „Уорш Рубикан“. А нима тази негова естествена склонност към преувеличаване не бе поне част от онова, което я бе привлякло най-напред към него? В ония ранни години Тони правеше всичко да изглежда толкова вълнуващо и неограничено, толкова възможно.

Крис се усмихна и това бе достатъчно да го окуражи. Тя го видя как незабавно се придвижи в леглото към нея. Той отмести подноса, внимателно го постави на пода и взе ръцете й в своите.

— Тони…

— Това никога няма да се повтори, Крис. Обещавам.

— Не бива.

— Няма.

— Уплаши ме.

— Уплаших и себе си — съгласи се той. — Чух някакъв глас да крещи. Не можех да повярвам, че е моят. Ужасните неща, които казах…

— Не говоря за това.

— Зная. Моля те, прости ми.

Можеше ли, зачуди се Крис. Можеше ли да му прости?

— Може би трябва да потърсим консултация. — Крис затаи дъх и се приготви за яростта, която бе сигурна, че ще последва. Нима Тони не бе изразил болезнено ясно мнението си за брачните консултации? Не й ли каза, че по никакъв начин няма да допусне някой много учен шарлатанин да се бърка в личния му живот?

— Консултацията няма да помогне — тихо отговори той.

— Би могла. Можем поне да опитаме. Каквито и проблеми да имаме…

— Уволниха ме.

— Какво! — Крис бе сигурна, че не е чула добре. — За какво говориш?

— Освободиха ме — заяви той, без повече обяснения.

Крис видя как думите се разхвърчаха пред очите й, подобно на прашинките, носещи се в светлината, опита се да ги улови, да ги задържи достатъчно дълго, за да разбере смисъла им, но те отказваха да се дадат толкова лесно.

— Освободиха те? — повтори безпомощно, но думите не й станаха по-ясни от това, че ги произнесе на глас. — Защо?

Тони сви рамене.

— Дан Уорш спомена нещо за необходимостта от свежи виждания, нови идеи.

— Но те винаги са харесвали твоите идеи. Кампаниите „Котешкото мяукане“, „Истинското сирене“, мислех, че ги харесват.

— Харесваха ги — миналата година. Сега е 1982, Крис. Намираме се сред голяма рецесия. Всички са уплашени.

— Но… — Крис млъкна. Тони не се ли оплакваше винаги, че тя не знае кога да спре? — Кога се случи това?

— В петък сутринта.

— Петък! Защо не ми каза?

Очите му се напълниха със сълзи. Той се извърна.

— Опитах се да ти кажа снощи.

Крис пое дълбоко въздух и се опита да си припомни последователността на събитията от миналата нощ, точния ред на всичко казано, преди нещата да излязат от контрол. Но тя толкова усърдно се бе опитвала да потисне гневните думи, че те сега отказваха да дойдат, явяваха й се само някакви неясно изръмжани откъслеци, обстрелваха я смътни образи, само за да се замъглят още повече, като снежинки в стъклото на кола при снежна буря. Тони винаги я бе обвинявал, че не го слуша. Господи, нима беше прав?

— Толкова съжалявам — каза му сега, взе главата му в ръцете си и я притисна през хавлията към гърдите си.

— Ще се оправим — побърза да я увери той. — Не че не мога да си намеря друга работа.

— Разбира се, че ще си намериш друга работа.

— Не искам да се тревожиш.

— Не се тревожа. Просто ми се иска да бях знаела. Тогава може би снощи нямаше…

— Не се опитвам да се извинявам за поведението си снощи.

— Зная.

— Бях извън себе си.

— Бил си разстроен от загубата на работата си.

— Това не ми дава право да си го изкарвам на теб.

— Вината беше колкото моя, толкова и твоя. Тони, толкова съжалявам…

— Обичам те, Крис. Толкова много те обичам. Не ме е грижа за проклетата работа. Мога да загубя милион работи. Не мога да загубя теб.

— Няма да ме загубиш. Няма. Няма.

И тогава те се прегърнаха, и той я целуваше така, както я бе целувал, когато тя бе на деветнайсет, а той я бе убеждавал да избяга с него, така, както я бе целувал първия път, когато правиха любов, така, както я целуваше винаги, когато се сдобряваха след скандал, къси, нежни целувки, едва докосващи устните й, почти боязливо поддаващи се на поканата. После изведнъж усети как той размотава хавлията от главата й и тя се свлече върху голите й рамене. Влажната коса падна в небрежни къдрици на лицето й. Крис автоматично посегна да я подвие зад ушите си, но ръцете на Тони вече дърпаха хавлията от гърдите й и я разтвориха, докато я събаряше на леглото.

— Мамо! — разнесе се внезапен вик зад вратата.

Крис незабавно усети как тялото на Тони се стяга и затаи дъх в очакване на реакцията му. Но той само се засмя и в този неочакван гърлен звук тя долови всички причини, поради които се бе съгласила да избяга с него преди толкова много години. Звукът обещаваше едновременно сигурност и постоянство, нещата, които й липсваха в детството.

— Точно сега мама е малко заета, Монтана — провикна се Тони. Ръцете му вече бяха на ципа на дънките му.

— Искам мама — настоя детето, натискайки бравата.

— Идвам след минута, тиквичке — каза й Крис и се опита да седне, но Тони неочаквано я обхвана здраво за раменете, докато Монтана продължаваше да бута вратата на спалнята. Защо той я бе заключил?

— Мамо! Мамо! — Тънкото гласче на Уайът се присъедини към това на сестра му в коридора.

— Помните ли какво говорихме на закуска, деца? — попита Тони. Ерекцията му видимо издуваше дънките. — Че мама не се чувства много добре и ще й позволите да си поспи до късно? Помните ли?

— Но тя вече е будна — настоя Монтана. — Чух ви да си говорите.

— Да, но тя все още не се чувства много добре.

— Какво й е? — Гласът на Монтана съдържаше повече обвинение, отколкото загриженост.

— Мамо! Мамо! — проплака Уайът.

— Тони — прошепна Крис и целуна брадичката му. — Можем да направим това и по-късно.

Хватката му върху раменете й се затегна.

— Върнете се в стаите си, деца. Мама наистина ще дойде скоро.

— Сега! — настоя отново Монтана.

— Тони, моля те — каза Крис. — Няма начин да се отпусна.

— Няма да отнеме много време. — Тони си смъкна дънките и дръпна главата й към слабините си. — Хайде, Крис. Не можеш просто да ме оставиш така.

— Мамо! Пусни ме вътре.

— Моля те, Крис.

— Мамо-о-о!

— Защо не изпееш на мама една песен? — предложи Тони и насочи устата на Крис към себе си. Бавно движеше главата й с ръка напред-назад.

— Какво да изпея?

— Каквото иска мъничкото ти сърчице — каза Тони, а пръстите му се забиваха в темето й.

— Това е душевна мъка! — Монтана запя с пълно гърло. — Просто душевна мъка!

Мили боже, помисли си Крис. Това наистина ли се случваше?

— Обзема те, щом стане твърде късно. Чувстваш се като клоун.

Наистина ли правеше това със съпруга си, докато шестгодишната й дъщеря пееше за душевни мъки зад вратата на спалнята? Не, не би могла да прави това. Бе твърде откачено, абсурдно.

Сякаш усетил нарастващото й неудобство, Тони пое инициативата. Крис се хвана за рамката на леглото, за да не загуби равновесие.

— О, това е душевна мъка…

— Господи, Крис, толкова е хубаво. Толкова те обичам.

— Просто душевна мъка…

— Тони…

— Сега, Крис. Сега!

Тя усети как тялото му потрепери над нея, ръката му се отпусна върху косата й, когато се отдръпна. Той бързо нахлузи отново дънките си. Крис преглътна, избърса си устата, масажира си челюстта, а той отиде до вратата и я отвори. Монтана и Уайът моментално нахлуха вътре, скочиха на леглото и в скута й, сдърпаха се за място.

— Миришеш смешно — каза Монтана.

— Утринен дъх — намигна Тони, вдигна Уайът във въздуха и го задържа високо над главата си, а детето закрещя от възторг.

— Брей — каза Монтана, изхлузи се от ръцете на майка си и се хвърли към краката на Тони.

Баща й без усилие я подхвана със свободната си ръка и я провеси от другата си страна.

— Кой ще спечели Суперкупата? — предизвика ги той.

— „Бенгалс“ — извика Уайът.

— Ти си мой човек.

— „Бенгалс“, „Бенгалс“! — Монтана се разпищя още по-силно, за да не я надвикат.

Господи, Суперкупата, помисли си Крис и срамежливо закри уста с ръка. Напълно бе забравила. Имаше толкова много да свърши, а дори не бе помислила какво ще сервира за обяд.

— Крис — обърна се към нея Тони, докато избутваше Монтана и Уайът извън стаята. — Виж, ако нямаш нищо против, да не казваш на никого нищо за това, че съм без работа…

— Разбира се, че няма.

— Поне не днес.

— Естествено.

— Няма смисъл да проваляме купона.

— Разбирам — усмихна се тя.

Сега вече си имам две тайни, помисли си Крис.