Джилиан Филип
Каменно сърце (1)

1

— Не трябва да сме тук — каза Ангхис.

На това можеше да се отговори по толкова много начини, че не знаех с кой да започна.

Предпочитах да си държа устата затворена. Брат ми изобщо нямаше да е доволен, ако започна кавга. Конал притисна дланта си към разядената от солта скала, без да поглежда към мен или Ангхис, но аз видях как раменете му се напрегнаха от раздразнение и въобще не ми се искаше да го предизвиквам.

Скалата също му лазеше по нервите: височините винаги го бяха плашили. Бях намерил пътека надолу и той се спусна след мен, но изобщо не му беше харесало и чепатият му характер напомни за себе си. Мислех си, че нощта, прекарана с Ейли Макнийл, щеше да го поотпусне малко, но след като си тръгнахме, нещата се влошиха още повече.

И какво от това? И на мен ми липсваше Орах, доколкото бях способен да усещам липсата на някого. Но това не означаваше, че ще попия светлината и пейзажа на родината и ще го съхраня в клетките си за следващото продължително изгнание. Бях наясно, че сребристият блясък на водата е същият и от другата страна на воала, както и плясъкът на разбиващите се в скалите вълни или писъкът на чайките. Сърцето ми знаеше, че това е друг свят: на един дъх и цяла една вселена далеч оттук. Винаги щеше да ми липсва и никога нямаше да го забравя. Щях да дам всичко от себе си, за да го видя отново.

Намерете ми Камъка, беше казала Кейт. И не се връщайте без него.

Мястото ни не беше тук. Но нямаше друг начин. Не бяхме дали клетва, че няма да прекосяваме Воала, че няма да се връщаме у дома, докато не намерим Камъка.

Казахме на Кейт, че ще стоим настрани, но не сме се заклевали в това.

Значи ще излъжем. И какво от това? Като че ли можехме да живеем, без поне веднъж на десет години да вдишаме нашия си въздух.

Кейт Никнивън сигурно също го знаеше. И сигурно подозираше, че от време на време преминаваме тайно през водния портал, сякаш бяхме някакви си дебнещи ламири, а не синовете на Григар Ду. Но ако нашата кралица искаше да ни убие, то първо трябваше да ни намери.

Това бе просто една игра. Играта на живота ни. Всеки път, когато я играехме, рискувахме да го изгубим, но ако се откажехме от нея, щяхме да полудеем. Пък и какво би представлявал животът без някой и друг адреналинов ритник?

И все пак на мен това ми харесваше повече, отколкото на Конал. А на Ангхис му харесваше най-малко, особено сега.

— Сериозно говоря — продължи той. — Този път останахме твърде дълго.

— Знам! — сопна му се Конал.

Погледнах многозначително Ангхис и той завъртя очи. Те изглеждаха още по-зелени, заради зеленикавия оттенък на тениската му. Той бе облякъл съдраните си дънки, беше преметнал ножницата с меча си на гърба и макар да се опитваше да звучи сериозно, се бе ухилил до уши.

Освен това в очите му проблясваше онзи копнеж, боговете да ни пазят. Знаех какво ще последва.

— Нали знаете — каза той, — че бихме могли да останем тук. При простосмъртните. Да се заселим.

— О, богове. Говориш като Рейлтин. — Кой би могъл да предположи, че тази горда кучка ще се превърне в такава поклонница на другия свят?

— На нея й харесва тук. И знаете ли какво? Може и да е права. Може би трябва просто — нали се сещате — да се приспособим. Всичко ще бъде наред. Кога някой простосмъртен се е опитвал да ни навреди?

Аз се разсмях невярващо.

— Имаш предвид след месец май миналата година?

— Вината си беше твоя. Ако тя беше моя приятелка и аз щях да накарам другарчетата си да те спукат от бой.

— Какво искаш да кажеш? Че трябва да оставим Воала на милостта на Кейт? Да го оставим да загине?

— Разбира се, че не. Но може би… да оставим нещата да се поуталожат. Да се скатаем. Поне за известно време. — Той погледна раздразнено към морето. — Докато Фин порасне.

— Да бе, да. Пак не мислиш рационално. Войните няма да те чакат да спреш да се плодиш.

— Млъквайте и двамата. — Конал опря глава в скалата, сякаш се вслушваше в собствения си глас. — Простете ми — промърмори той, — но ние стигнахме дотук. Можем просто да… аха!

Минаха четиристотин години, а внезапната му усмивка продължаваше да ме изненадва и да ме кара да му се ухилвам в отговор.

— Намери го — казах аз и се засмях.

— Намерих го.

* * *

— Знанието наистина е сила — казах аз, докато яздехме на изток. — И Ленора не би искала да го притежавам.

— О, стига си се овайквал. Нали вече знаеш. — Конал изглеждаше разсеян, но аз все още бях ядосан. Преди години тунелът в скалата би могъл да ме спаси от доста кавги. Щеше да ми спести отчаяното бягство през равнината под ярката луна, катеренето, което едва не ме уби, и всичко останало, което направих, за да докарам двама ни с Конал в собствената ни крепост.

— Можеше да ми улесни живота. И без това никой друг не знае за него. — Около изхода на тунела воалът бе изплетен здраво и дебело като въже и това бе дело на вещицата. Нищо чудно, че никой не го бе намерил.

— И никой не трябва да узнава. И двамата веднага започнете да изграждате бариера. Натикайте спомена навътре в съзнанието си.

— Защо ни го показа точно сега? — След като вече се приближавахме към дома, Ангхис изглеждаше по-доволен, но това бе разбираемо.

— Защото тя ми каза за него точно сега — отвърна Конал. — Ако щете вярвайте.

— Освен това — намесих се аз, — той се тревожи за стария прилеп. Ох. — Досега трябваше да съм научил, че ако смятам да обиждам майката на Конал, трябва да съм доста далеч от него.

Но…

— Сет е прав. — Гласът на брат ми бе тъжен. — Кейт още не е докопала крепостта само заради Ленора. Ако нещо й се случи…

— И няма никаква причина това да стане — подчерта Ангхис.

— Искаш ли да се обзаложим? С онзи поглед в очите…

Да. Виждал съм я и изпитвах смесени чувства. Всички се страхуваха, че краят на Ленора наближава, а след смъртта на любимия й, с когото бяха обвързани, тя бе живяла три века и половина по-дълго от всички останали, за които бях чувал. Това си беше адско постижение, защото след бдението на Григар душата й бе теглена към него всяка минута, всеки ден. Това не можеше да ме накара да я харесвам, но все пак си беше постижение.

И все пак, ако се откажеше и се предадеше на смъртта, на изгнанието ни щеше да бъде сложен край, а аз копнеех за това. Колко време бе минало, откакто бях спрял да вярвам в Камъка? Бях изгубил бройката на вековете, ако изобщо имах някаква вяра в него. Пророчество? Съдба? Талисмани? Фъшкии. Ленора и Кейт може да бяха най-могъщите вещици, които Ший бяха познавали, но и двете се бяха оплели в мрежите на някакво си безумно старо пророчество и аз предполагах, че по времето, когато ламирите на Кейт най-после я убиха, древната луда предсказателка сигурно бе започнала да ръси още по-големи безсмислици. Чух какво бе казала за мен — опитайте се да го забравите, ако живеете с някаква суеверна стара шийска вещица — и го натиках дълбоко в съзнанието си, заедно с лошите шеги, старата вина и всички останали житейски отпадъци. Никой луд полумъртъв ненормалник не можеше да ми нарежда как да живея живота си. Вече не. Тя ме бе изпратила в продължило четиристотин години изгнание, за да търся някакъв несъществуващ Камък, и това беше повече от достатъчно.

Никакво парче скала нямаше да спаси Воала, да победи кралицата и да върне двама ни с Конал при нашите хора в крепостта. Знаех много добре какво щеше да ни помогне: бойци с остри мечове, и колкото по-скоро зарежем тия небивалици и се впуснем в истинска битка, толкова по-добре.

Радвах се да видя, че колкото повече се приближавахме до водния портал, толкова повече се оправя настроението на Конал. Може би най-накрая той бе започнал да мисли като мен. Или може би просто бе наивен, като своя брат по обвързване. А когато Ангхис дори започна да си подсвирква, усетих, че щастието почва да ми идва в повече.

— Моля те, млъкни — казах му аз. — Това носи лош късмет. И изтрий тая глупава усмивка от лицето си.

— О, остави го на мира, Сет. Мозъкът му се е размекнал. От хормоните е.

— Нали не е забременял той.

— Човек би си помислил, че е точно така. Кълна се в боговете, че повръщаше всяка сутрин.

— И дори си отгледа коремче. Всъщност още си го има.

— Вие двамата що не си наврете главите в собствените си задници — рече бодро Ангхис, потупвайки се по корема, който, честно казано, бе също толкова твърд и плосък като моя. Е, може би наистина му завиждах малко. Той имаше пълното право да е щастлив. Двамата с Рейлтин бяха чакали достатъчно дълго.

Денят беше от онези, в които се редуваха ярко слънце и черен дъжд. Когато пороят секваше също толкова внезапно, както се беше появил, светлината се появяваше изпод облаците като лъч на фенер, огряваше полето и караше подгизналите от водата дървета да блещукат. Беше красиво. Поне засега си бяхме у дома. Никой от нас нямаше нищо против да се намокри. Яздехме под лъчите на слънцето и яркостта им ни караше да навеждаме глави.

Сигурно това бе причината детето да не ни види.

То осъзна опасността едва когато се озова под копитата на Конал, но бързината му успя да го спаси. Детето изскочи от другата му страна, спъна се и се стовари в папратта. Хълцайки от ужас, то се опита да се изправи и аз трябваше да дръпна юздата на синия жребец, за да го възпра да се хвърли към момчето. Да, беше момче, макар и в такова състояние, че синият жребец го приемаше единствено като плячка. Черньото на Конал също започна да проявява интерес и вече виждах как се заформя битка за храна.

— Недей да бягаш! — изкрещях ядосано аз. — Недей да бягаш, глупав малък…

Все едно виках на дъжда да спре да вали. Момчето — седем- или осемгодишно — отново се беше впуснало в бяг. За негов късмет тичаше право към Ангхис, който просто се наведе, вдигна го във въздуха и го сложи пред себе си на седлото.

— Всичко е наред. Господи, хлапе, всичко е наред, това е кон, не е…

Думите на Ангхис нямаха по-голям ефект от моите. Момчето го удряше с юмручетата си по гърдите, хапеше голите му ръце, бореше се и риташе. Ангхис изруга и го плесна; хлапето го плесна в отговор и го засипа с ругатни, докато на него най-накрая не му писна и не притисна силната си ръка към челото на малкия.

— Спи, дете.

Момчето се противи две-три секунди, но беше твърде младо, за да издигне ефективна бариера, и тялото му се отпусна неподвижно. Поне изпадналото в безсъзнание дете не представляваше такова изкушение за черния и синия жребец. Докато двата коня пръхтяха и потрепваха с копита, постепенно успокоявайки се, Конал погледна към Ангхис, детето и мен.

— Богове, какво беше това? Не може ли да разпознае воден дух, като го види? Родителите му не…

Аз погледнах над рамото му и кимнах.

— Не се е уплашил от нас.

Тримата гледахме мълчаливо гъстия дим, който се кълбеше над хребета на хълма. В тишината можехме да чуем писъците, силните удари и звънтенето на мечове, които се забиват в плът, и жадното пукане на поглъщащите домовете пламъци.

Конал вдигна ръка и показа съвсем малко разстояние между палеца и показалеца си.

— Ей толкова близо — процеди той през зъби. — Ей толкова близко сме до земите ни.

— Но все още не сме навлезли в тях — погледна го Ангхис.

— Мерзавци! — изсъска Конал. — Как се осмеляват?

— Можем да вземем детето с нас. Да го отведем оттук. Така е по-разумно.

Аз мълчах. Ангхис бе неговият съветник. Но се надявах да изгуби този спор.

Всъщност мисля, че донякъде и той се надяваше да стане така.

— Ангхис, вслушай се.

Ангхис наведе глава.

— Трима са. Най-много четирима.

— И не ни очакват. — Конал кипеше от гняв.

Жребецът стоеше послушно. Беше забравил за момчето и протягаше глава към звуците и мириса на битката. Потупах го по копринената шия.

— И както е известно — казах аз, — притежаваш цяла армия в мое лице.

Ангхис завъртя очи.

— Длъжен бях да опитам.

Устните на Конал се разтеглиха и той оголи зъби в безрадостна усмивка.

— Да, така е. Но можеш да останеш тук с детето. Аз и армията ми от един човек ще се справим.

— О, стига…

— Това е заповед. — Конал му намигна. — Не ме е страх от теб толкова, колкото от сестра ми.

Ангхис погледна към припадналото в ръцете му момче и крайчетата на устните му се извиха в усмивка. Мда. Изглупял от радост.

— Добре, но действайте бързо. Не ми се иска да идвам и да ви спасявам задниците, не и с дете на ръце.

Те не ни очакваха. Не очакваха нищо друго, освен зле въоръжени фермери, които сигурно бяха отказали да дадат своя десятък на Кейт или някой от капитаните й. Арендаторът беше вече мъртъв, но капитанът на нападателите все още не бе посякъл по-голямото момче; стискаше го за врата, докато то риташе бясно с крака.

— Пусни го — излая Конал и набързо го принуди да го направи.

След смъртта на капитана всеки от нас оставаше с по един противник, а Конал бе твърде разярен, за да проявява милост. Той се хвърли от гърба на черньото, събори третия мъж на земята и заби зъби в ухото му, а аз се втурнах след последния паникьосан ездач, като се опитвах да не нараня още по-малкото дете, което пищеше в ръцете му.

Мъжът вкара коня си в ъгъла до горящия навес и в допълнение към тази глупост пусна и детето. След това въобще не си направих труда да вадя меча си или да се опитвам да го обезоръжавам. Той беше толкова уплашен от коня ми, че дори не ме забелязваше, така че аз го сграбчих за яката на ризата, придърпах го към себе си и го ударих с всички сили. После пак. И пак.

Продължавах да го удрям, когато Конал ме дръпна за ръкава.

— Само си губиш времето — каза ми той и изплю парче ухо. — Вземи детето. Майка му е жива.

Майката бе полузаслепена от кръв, мъка и ярост, но наистина бе жива и бе запазила достатъчно разсъдък, за да знае, че това си беше чист късмет. Но след като земята й бе опожарена, а добитъкът и любимият й бяха убити, тя нямаше друг избор. Жената взе най-малкото дете от ръцете ми и прибра средното си момче от Ангхис.

После двамата с най-голямото издърпаха оръжията от телата на нападателите и закуцукаха в посоката, указана им от Конал. Крепостта се намираше най-много на два дни път, а извън стените й те нямаше да се намират в безопасност.

Аз ближех отеклия си и разранен юмрук и проклинах собствената си глупост.

— Смъди, а? — Конал ми намигна. — Глупак.

— Не го слушай — каза ми Ангхис. — Имаш стил.

— Знам, че имам. Той завижда.

— Ти имаш стил, а той е принуден да се държи етично. Разбира се, че ще ти завижда.

Аз се изсмях.

— Ти го наричаш етика, а аз политика.

— Циник.

Аз продължавах да му се хиля, когато смехът му рязко секна. Той вече не гледаше към мен; вирнал глава се взираше в горящата нива. Усетих как сърцето ми се свива.

— Конал! — извика той.

Конал изтича до нас и също впери поглед в появилите се в далечината ездачи; те се приближаваха бързо; може би това бе остатъкът от патрула. Бях се изненадал, че са само трима.

— Мамка му. Да се махаме.

— Всичко е наред. Още не са ни видели.

— Да, но ще ни видят. Трябва да ги прогоним оттук. Мамка му.

Разбира се, че трябваше. Знаехме много добре какво щеше да стане, ако остатъкът от патрула настигне жената и децата. Изругах тихо през зъби, просто за да изпусна парата, след което смушкахме конете и препуснахме напред.

Появихме се пред тях в пълния си блясък на фона на залязващото слънце и горящите сгради. Нямаше как да не ни забележат, а ние не можехме да не чуем виковете им, изпълнени с изненада и триумф.

— Ку Хорах! Ку Хорах, копелето-бунтовник!

В никакъв случай нямаше да ни оставят на мира. Всеки един от тях копнееше да ни докопа и времето ми стигна само да изпитам отново задоволство, че арендаторското семейство се беше махнало оттук и може би за петстотен път да съжаля за самоубийствения алтруизъм на брат ми. След това ми оставаше само да изтегля меча си и да препусна.

Между нас имаше дървета и растителност, които доста ни улесниха. Жребецът прескочи един паднал пън и бързо се шмугна сред брезите и гъстия храсталак. Отдясно яздеше Конал, отляво — Ангхис. Виждах ги само като размазани фигури в движение, профучаващи покрай сребристите стволове, чувах единствено своето дишане и тропота на копитата на жребеца, виковете и грохота на преследването.

Всичко беше наред. Когато се осмелих да погледна през рамо, знаех, че всичко е наред. Заля ме вълна от облекчение и нададох силен вик. Вече бяхме напреднали доста, а и ги бяхме изненадали с появата си; с лекота щяхме да ги изпреварим. Познавах тази земя и знаех точно накъде ни води Конал. Той бе направил широк завой, но вече се намирахме съвсем близо до североизточната част на земите ни, почти на наш терен, а патрулът на Кейт никога нямаше да се осмели да ни последва там.

Когато се отдалечихме от дърветата и препуснахме през глава към тресавищата, аз едва не се разсмях на глас. Късметът отново не беше изоставил Конал. Знаех, че зад ниския хълм ще видя първия граничен камък. Благодаря на боговете на бързите коне и глупавите врагове.

Разочарованите им викове звучаха все по-слабо и когато внезапно видях белия граничен камък да проблясва край левия ми крак, аз разбрах, че преследвачите ни са се отказали. Но във виковете им се долавяше странна нотка; едновременно разочарование и триумф. Нямах време да мисля върху това. Пришпорих жребеца надолу по каменистия склон, право към следващия пояс от дървета; Конал препускаше на една дължина пред мен, Ангхис ме следваше по петите.

След няколкостотин метра Конал рязко спря коня си, завъртя се на седлото към мен и се разсмя. Жребецът ми го приближи с танцувалия стъпка и двамата ухилени се обърнахме да посрещнем Ангхис.

Той се бе отпуснал на гърба на коня си и за миг ми се стори, че ни играе някакъв глупав номер. Типично за него, но неподходящо за момента. Усмивката ми замръзна и постепенно се стопи.

Ангхис гледаше към Конал с жал и болезнена печал. В ъгълчетата на устните му потрепваха усмивка и няколко капки кръв. Зеленикавата му тениска бе подгизнала от влага, която бавно се процеждаше към дънките му. Под светлината на залязващото слънце всичко изглеждаше толкова отчетливо, че никога нямаше да забравя цветовете: зеленото на тениската и очите на Ангхис, тъмно червеното на уголемяващото се петно, и сребристото крайче на острието, което се подаваше между ребрата му.

— Ангхис — казах аз.

Той не отвърна. Гласът му вече се бе изгубил, а животът му отлетя когато Конал го свали от коня и го залюля в ръцете си, плачейки и викайки името му.

Ще ми се да можех да кажа нещо: исках да предупредя Конал, че стърчащият метал раздира гърдите му, смесвайки кръвта му с кръвта на Ангхис, но не мисля, че това щеше да му направи впечатление. Мисля, че в онзи момент той бе готов да приеме острието в сърцето си, ако това щеше да върне обратно приятеля му.