Джилиан Филип
Каменно сърце (30)

30

Червеникавокафявата кобила изпръхтя леко, ушите й потрепнаха и Джед докосна с длан шията й, за да усети лекото гъделичкане на гривата, влажна от потта, и топлата кръв във вените й. Усещаше я спокойна, здрава и нормална, и му се струваше, че тя е единственото нещо, което го свързва с реалността. В същото време нямаше да има нищо против, ако тя се спънеше, той паднеше и загинеше под копитата й.

Някой яздеше бързо към него по каменистото плато, но очите на Джед пареха и бяха замъглени, но пък той и без това не бе особено заинтригуван. Не знаеше дали ездачът е приятел, враг или безучастен странник, а и някъде по средата на долината Джед бе изгубил интерес към всичко. Майка му бе мъртва. Той беше попаднал в капана на място, което му беше чуждо, а единствената му алтернатива беше свят, в който не съществуваше. Знаеше, че няма начин да се върне в пещерите, че никога повече няма да види Рори, че за него вече нямаше живот, който да си заслужава да се живее.

Когато другият кон се приближи, Джед не го погледна. Беше му все едно, че поводите на кобилата бяха издърпани от ръцете му. Не се възпротиви, когато го обгърнаха ръце, свалиха го от гърба й, прехвърлиха го върху другия кон и го притиснаха в най-силната прегръдка, която бе познавал. Той подуши ръкава на познатото вълнено яке, който изтриваше сълзите от лицето му, а после главата му се притисна към топлото рамо, придържана здраво от силна ръка.

Конал не препусна веднага в галоп. Той поведе бавно кобилата, притиснал Джед в прегръдките си, и през цялото време не спираше да говори тихо. Джед не успя да чуе част от казаното, а останалото не би разказал на никоя жива душа, но известно време след това чувствата отново започнаха да се завръщат в сърцето му. Той започна да усеща, че може би ще оцелее, може би дори ще се надява на това. В гърдите му дори се появи странна искрица щастие — усещането за принадлежност, че са чувствали липсата му, че са го търсили, че са го обичали. Че поне веднъж някой се грижи за него.

Конал спря, погледна през рамо и Джед усети дълбоката му въздишка. После мъжът пое отново към очакващите го приятели. Но дори тогава Конал не се забърза, а остави черния жребец да води кобилата в спокоен ход към горичката.

* * *

— Все още имаме време, Конал — каза Ейли. — Можем да се махнем оттук.

— Ех, Ейли, брат ми е там. — Устните на Конал се изкривиха в усмивка. — Бих искал да разменя няколко остри думи с него, преди да отида където и да е.

— Конал. — Гласът на Шона беше нежен. — Брат ти е изгубен за нас.

— Не — сопна му се Конал. — Не и за мен.

Шона отвори отново уста, но Торк го изгледа мълчаливо.

— Конал. — Маската на Ейли се свлече от лицето й и за миг тя не беше вече неговият лейтенант, а само неговата любима. — Моля те — прошепна тя. — Можем да се махнем оттук.

Джед объркано се почеса по главата. Ръката на Конал продължаваше да го притиска здраво. Тя му вдъхваше увереност и утеха, но Джед усещаше още нещо в нея: Конал не искаше да му позволи да се обърне назад. Но момчето така или иначе се обърна и погледна покрай него. В долината се забелязваше някакво движение. Той присви очи и се опита да се фокусира. Изведнъж разбра какво е това и сърцето му спря.

— Конал — започна Шона.

— Вече е късно — процеди Конал през зъби. После пусна Джед и му помогна да се прехвърли на кобилата. — Тя взе брат ми и Рори. Взе ми Фин. Няма да си тръгна без тях. Но не карам никой да остава с мен.

Те не си направиха труда да му отговорят. Когато Конал подкара черния жребец към високия хълм, всички го последваха. Очите на коня му проблясваха в зелено, ноздрите му пламтяха, а Конал стискаше здраво юздите му в едната си ръка, докато наблюдаваше как тринайсетте ездачи изкачват отсрещния хълм. Лия скочи върху една изпъкнала скала и изръмжа.

Те чакаха. Като че ли никой не бързаше. Конят на Конал извиваше силната си шия, престъпваше нетърпеливо напред-назад и копитата му потропваха силно по торфената почва. Над тях се ширеше синьото небе, обсипано с перести облаци, но над далечните хълмове бе надвиснал тъмен облак, натежал от неизбежния сняг. Джед усещаше тъпа болка под лъжичката, сякаш в гърдите му се бе вързал на възел мокър парцал.

— Ку Хорах! Кръщелницата ти се присъедини към Кейт. Тя те изостави! — Ласло излезе напред и гласът му се понесе подигравателно из чистия въздух. — Сладка е, но щом приключим с теб, Кейт ще я обеси. Тя иска да си наясно с това.

Конал не отговори нищо, но не сваляше мрачен поглед от Ласло.

— О, и брат ти те предаде, разбира се! Дори кутрето ни доведе право при теб. Кажи ми, как се чувстваш сега?

Ездачите зад гърба на Ласло се размърдаха неспокойно и един от конете изцвили. Кобилата на Джед изцвили тихо в отговор, но черният жребец на Конал застана неподвижно с прилепени към главата уши и пърхащи хриле, а сумтящото му дишане премина в ръмжене. Конете на отсрещния хълм се извъртяха и отстъпиха назад, докато ездачите им се опитваха да ги овладеят.

— Съжалявам, Ейли — каза едва чуто Джед. — Наистина съжалявам.

Тя извъртя пъстрия си кон, подкара го към него и застана от другата му страна.

— Не говори така. Ти трябваше да ни потърсиш, нямаше друг избор, и тя проследи съзнанието ти. Сега вземи това. Преди да попиташ, знай, че е по заповед на Конал. — Тя леко се усмихна и му подаде една прибрана в кания кама. — Ще ти е по-полезна от онзи смешен пистолет.

Той се заигра с токата на колана си.

— Мислех си, че тя не може да проникне в главата ми. — Изпълни го такъв срам от арогантността му, че чак му се догади. — Бях толкова сигурен, че…

— Кулан — каза нежно Ейли, — тя може да проникне във всяко съзнание.

Това не му помогна особено. Трябваше да се досети.

— Конал не може ли да повика помощ? От неговата крепост?

— Ти не разбираш. Те те проследиха, така е; но това просто ускори нещата. След като тя ни отне Фин и Рори, Конал се отказа да се връща в крепостта. — Ейли леко сви рамене. — Освен това не можем да се свържем с крепостта; намираме се твърде далеч, а и тя ни блокира по някакъв начин. Дори Торк не може да се свърже със собствения си син. Толкова силна е магията й. Така че не се срамувай. Ти също си силен, но не можеш да се мериш с нея.

— Не трябваше да оставаме — каза Шона, който застана до близначката си. — Но Конал се ядоса много. На себе си и на Кейт, не на теб. Не можеше да те изостави, нито пък Фин. И нямаше да изостави… — Думите му заседнаха в гърлото и Джед осъзна, че той се е задавил с името на Сет. — А ние никога няма да изоставим Конал.

Шона се опитваше да го накара да се чувства по-добре, но не беше свикнал да се обяснява толкова и опитът му беше доста недодялан. Единственото, което постигна, бе да накара Джед да поиска да се измъкне някъде, да се свие на кълбо и да остане там скрит до края на времената.

— Ейли, знам, че трябваше… просто… Рори…

— Богове, още колко трябва да ти обяснявам? Конал счита отнемането на Фин и Рори за провал. Това означава, че той има… право на един последен опит да изравни позициите.

Джед искаше да каже „Последен опит?“. Но преди да го произнесе на глас, той го чу да отеква в главата си. Не. Нямаше да каже двусмислените думи.

— Значи вината не е твоя. — На лицето на Ейли се изписа нескрита жестокост. — Можем да разчитаме само на себе си.

— Сине на кучето Григар — извика Ласло. — Ела си вземи плячката!

Ъгълчетата на устните на Конал се повдигнаха и оголиха зъбите му.

— Значи си чул исканията ми? Ставаш все по-добър.

— Кейт ми ги каза. — Ласло се изсмя. — Доволен съм от предизвикателството.

— Съмнявам се. Но нищо друго не би могло да те накара да си подадеш красивата глава от дупката.

Ейли и брат й излязоха напред и застанаха от двете му страни.

— Това е капан, Конал — изръмжа тя.

— Знам. — Черният му жребец потрепери от несдържана враждебност. Хрилете му блестяха от пот и Конал го погали успокояващо по гърба. — Но някои капани просто трябва да бъдат задействани.

Той се обърна към Джед, усмихна му се и се приближи до него.

— Чуй ме. Остани тук. Камата е единствено за самозащита. Не се намесвай, каквото и да се случи. Това е заповед. Разбра ли?

— Но…

— Джед. Ти дори не знаеш как да я държиш. — Конал се изсмя, но от очите му струеше доброта. — Дори не я докосвай, освен ако не се налага. Ще се порежеш.

Джед също се опита да се засмее, но не успя.

— Ще се върнем бързо, ясно ли е? Не е голяма работа. — Конал се наведе към него и положи длан върху главата му. — Джед — промърмори той, — ако нещата се объркат, просто бягай. Препускай на северозапад като ужилен. — Той се ухили, разроши косата му и посочи с пръст. — Това е натам, разбра ли? Не поглеждай назад. Не спирай да яздиш и някой от нашия клан ще те усети и ще те намери. Кажи им, че аз те пращам.

Джед го погледна, стиснал силно зъби. Само така можеше да се удържи да не заплаче.

— И богове, позволи им да надникнат в главата ти, упорито кутре такова, или ще ти я отрежат. Но ние ще се върнем, ясен ли съм? — Той обърна коня си и погледна отново към Ласло и хората му. — Просто трябва да си разчистим сметките с тези момчета.

Той докосна черната плешка под крака му и тихо заговори на коня си. Ушите на животното щръкнаха, то изпръхтя и подскочи напред, спускайки се надолу по склона, устремено нетърпеливо към каменистото плато. Близнаците го последваха, но Торк остана при Джед.

Ласло излезе напред да ги пресрещне и усмивката му огря топлите му кафяви очи. Двамата с Конал започнаха да се обикалят на почтително разстояние и всеки от тях бавно извади меча си.

Конал се ухили.

— Време беше.

— Всъщност дори отмина. Този път няма да побегнеш към сенките, Ку Хорах. Кейт ме научи как да те блокирам. Няма да успееш да ми влезеш в главата, ако на това се надяваш.

Конал се усмихна тънко.

— Дори не искам да влизам там.

— И много правилно, вещере.

— Не можеш без обиди, нали? — Конал сви рамене. — Виж какво. Остави момчето на мира.

Ласло изкриви устни.

— Другите няма да го пипнат. Гарантирам ти. Останалото зависи от теб.

— Значи край с уговорките. — Конал го поздрави с вдигане на меча пред лицето си и се изсмя, когато Ласло направи същото, но с изпънат среден пръст.

Черният жребец подскочи и препусна гръмотевично към Ласло. Дъхът на Джед се затъкна в гърлото му и зъбите го заболяха от стискане. Устремът му бе толкова свиреп, че отстрани изглеждаше, че двата коня ще се сблъскат и ще се пръснат на парчета, но щом се приближиха, черният промени посоката си, изви главата си настрани и заби зъби в шията на червеникавокафявия кон на Ласло. Конал скочи от гърба му, хвърли се върху Ласло и го събори на земята.

Двамата се затъркаляха, вкопчени един в друг, а остриетата проблясваха толкова бързо, че Джед не можеше да ги проследи с поглед. После скочиха на крака, дишайки тежко и започнаха да се обикалят един-друг. Ласло се хвърли напред, Конал парира, и изведнъж двамата се впуснаха в смъртоносен танц на мушкания, замахвания и отскоци, а въздухът затрептя от яростния звън на стомана.

Джед имаше чувството, че сърцето му се блъска в ребрата; беше му трудно да диша.

— Той е по-бърз от Ласло — промълви отчаяно момчето. — Нали?

— И Ласло не е бавен — отвърна Торк. — И е добър с меча. Много. — Той замълча и лицето му внезапно грейна. — Аха! Гадове такива!

Смехът му бе насочен към дванайсетте конници, които се спускаха по склона на отсрещния хълм в гръмотевична групичка.

— Знаех си, че копелетата няма да го оставят само на капитаните. Страхотно! — Той смушка с пети оловносивия си жребец и той се хвърли напред с изненадваща лекота. Торк се заклати опасно, после се обърна към Джед и му махна весело. — До скоро, Кулан!

Ейли се обърна първа срещу вражеския отряд, нададе възторжен вик и още преди двата й меча да опишат първия си кръг, един от ездачите се въргаляше обезглавен на земята. Тая жена е луда, помисли си Джед, но първоначалният му потрес бързо бе затиснат от студено, зловещо спокойствие.

Ейли скочи от коня си върху животното на загиналия ездач и след това се озова на земята, налитайки върху следващия воин. Огромният сив кон на Торк се изправи и размаха предните си копита, а мъжът извади с един замах меча от прикрепената към гърба му ножница. Шона профуча като демон между тях, въртейки своите тънки мечове с пестелива грация.

— Само дванайсет? — Ейли се разсмя диво, докато издърпваше острието на меча си от гърдите на нападналия я мъж. Зад нея друг подскочи, за да нанесе удар отгоре, но бялата вълчица го пресрещна във въздуха. Лия го събори на земята и впи зъби в гърлото му.

Кобилката на Джед стоеше спокойно на хълма. Поне не умираше от нетърпение да се включи в мелето. Това трябваше да се отнася и до Джед, но уви. Изоставен на хълма, той се чувстваше опозорен, наказан. Сега вече наистина се чувстваше като кутре; като бебе, изоставено край полето, докато възрастните вършеха цялата работа. Срамът затъкваше гърлото му по-лошо и от страха. Той нямаше изобщо да се бие, дори за да защити себе си; трябваше просто да побегне с подвита опашка. Това бе най-лошият сценарий. Най-добрият бе Ейли, Шона и Торк да направят на кайма малката армия на Ласло, а той да не допринесе с нищо за това.

Но въпреки това той се страхуваше ужасно; не искаше да слиза долу и бе доволен от заповедите на Конал. Джед се изплю на земята, изпълнен с отвращение от себе си.

Внезапно той потрепери инстинктивно и студени тръпки го полазиха по гърба. Сред сражаващите се бойци се мяркаше нещо; мършава фигура с дълго палто, което се ветрееше зад нея. То напредваше с лекота към Торк, защото бойците на Ласло отскачаха от пътя му. Движеше се безгрижно, като дори не си правеше труда да бърза.

Скиншанкс. Треперещите пръсти на Джед стиснаха здраво дръжката на камата. Няма, в никакъв случай няма да се пореже.

Торк беше слязъл от коня си и се биеше с един от хората на Ласло. Не виждаше приближаващия се ламир. Не и Торк, помисли си отчаяно Джед. Торк не може да избяга от ламира; той не бе достатъчно бърз. И не виждаше приближаващата се опасност.

Тънка нишка гняв се уви около сърцето му, отслабвайки хватката на ужаса. Проблесна само късче кураж; страхът все още си беше там, но той можеше да го изблъска встрани. Ако просто си стоеше там и позволеше на ламира да се приближи незабелязано до Торк, той повече нямаше да може да живее със себе си. Джед смушка тромаво кобилата си и тя изцвили търпеливо, но не помръдна от мястото си.

Той я срита отново. Тя наведе глава и продължи да стои.

Джед стрелна с поглед Конал, който парираше удара на Ласло, но при завъртането му острието успя да го пореже по рамото. Чекиджията. Бойскаутът. Големият фукльо. Той трябваше да се съсредоточи изцяло върху противника си, но не го правеше. Конал мамеше. Умът му държеше на място кобилата на Джед.

В тая игра можеше да има двама измамници. Джед гневно скочи от гърба на кобилата и се затича бързо, толкова бързо и устремно, както не бе тичал в живота си. Ако се спънеше и се порежеше, вината щеше да е на Конал. Но не падна. Профуча надолу по склона и продължи по платото, прескачайки камъните, а отчаянието придаваше стабилност на краката му. Преди да успее да размисли, той вече се бе озовал насред мелето.

Хората на Ласло спазваха думата, дадена от водача им, и избягваха момчето с лекота, без да му се пречкат.

Джед внезапно се озова зад ламира и спря рязко, надавайки вик. То се обърна безгрижно, сякаш някой просто го бе потупал по рамото.

Джед се зачуди дали бе постъпил правилно. Когато ламирът пристъпи към него, той тромаво замахна с камата.

— Тц. Не се замесвай в това. — Кокалестата ръка на Скиншанкс улови острието и придърпа Джед към себе си толкова близо, че той усети сухия му сладък дъх. — Прави каквото ти е наредил капитанът ти, непокорно пале.

От дланта му бликна бледа кръв, намокри дръжката на камата и потече по ръката на Джед. Момчето стисна зъби в очакване на гаденето, но то така й не се появи. Вместо това почувства ръката на Мила на бузата си, долови тихото й дишане в ухото си и сграбчи дръжката на камата с двете си ръце. После мушна напред и надълбоко с цялата си сила.

Скиншанкс залитна назад, опитвайки се да задържи заедно двете половини на разрязаната си ръка. Устата му се отвори в доволна усмивка; то се обърна рязко, развявайки пешовете на палтото си и се отдалечи, като от ръкава му се стичаше безцветна течност. Където падаха капки, тревата изсъхваше. Джед потрепери и отново вдигна камата. Пред очите му острието й се пръсна на парчета и зазвъня върху камъните в краката му.

— Торк! — изкрещя Шона. Неговият пъстър жребец, омазан в кръв от раната в задницата му, се хвърляше вманиачено върху нападателя си. Шона скочи на земята и се затича към Торк, но двама от хората на Ласло го пресрещнаха.

Ламирът продължаваше да се приближава необезпокояван към Торк. То бръкна под палтото със здравата си ръка и извади някакви извити предмети, които проблеснаха зловещо на зимната светлина. Торк вдигна меча си и се озъби, но първото въртящо се острие на ламира не се целеше в него. То преряза гърлото на коня му точно под каишката на юздата. Конят изпищя ужасяващо, залитна напред и се стовари на земята, а от аортата му бликна фонтан от кръв, която обля Торк от главата до кръста.

Мъжът зави от гняв, сграбчи меча си с две ръце и бързо отби следващите две летящи остриета. Второто се завъртя хаотично и рикошира в гърлото на един от хората на Ласло, което накара Скиншанкс да поклати глава и да се засмее иронично. Без да спира да се смее, то измъкна трето острие, направи лъжливо движение вляво и после го запрати дълбоко в гърдите на Торк.

— Не, не, не! — Писъкът на Ейли се извиси над глъчта от битката, заглуши вика на Джед, а Торк се свлече на колене. Едрият мъж погледна към ламира с изпепеляваща омраза, а Скиншанкс извади камата си, хвана брадичката му, за да отметне главата му назад, и му преряза гърлото.

Когато бликна кървавият фонтан, то притвори блажено очи, но не изчака да види как трупът на Торк се свлича на земята като отсечено дърво. Обърна се бавно с изражение на екстаз. Лия се промъкна напред с наведена глава и настръхнала козина, но Скиншанкс просто замахна към нея с ранената си ръка и опръска лицето й с безцветната си кръв. Вълчицата зави от болка, започна да трие муцуната си с лапа и побягна с подвита опашка.

Джед погледна безпомощно към мястото, където Конал и Ласло стояха един срещу друг, дишаха тежко и се гледаха стръвно, попаднали в патова ситуация. Кръвта слепваше косата на Конал и се стичаше по лявата част на лицето и шията му; ръката на Ласло бе окървавена, а на рамото му зееше ужасна рана. Без да отпускат мечовете си, и двамата се обърнаха към касапницата на ламира. После се спогледаха отново, усмихнаха се студено един на друг и отново се впуснаха в смъртоносния си танц.

Ейли се отпусна на колене до Торк. С едната си ръка го обърна по гръб, а другата протегна напред, за да изцели раните му. Ръката му продължаваше да стиска меча, но кръвта бе спряла да тече; хвърленото острие бе спряло сърцето му. Ейли не можеше да направи нищо, освен да си поеме треперливо дъх, докато гледаше безжизнените му очи и зейналото гърло.

Джед зърна бързо движение с крайчеца на окото си, но предупреждението, което изкрещя, закъсня. Той се затича към Ейли, но един от хората на Ласло скочи във въздуха и го изрита в гърдите, запращайки го на земята.

Ламирът се хвърли към гърба на Ейли, обгърна я нежно с ръце и заби зъбите си в рамото й. Тя се надигна с рев, вдигна и двата си меча и описа с тях дъга над главата си. Ламирът се извъртя и се наклони встрани.

— За бога — изсъска то. — Съдействай ми! — Окървавената му уста я захапа отново, този път по-близо до врата, и устните му се разтеглиха в усмивка, докато то продължаваше да дълбае още по-силно и по-дълбоко в плътта й. После стисна ранената си ръка и изцеди от безцветната си кръв в раната. Сигурно при втория опит бе уцелило по-добри нерви, защото Ейли изпусна мечовете си, задраска с нокти по съществото, което се беше впило в нея, и измъченият й писък се сля с ужасения гневен крясък на Шона.

Скиншанкс я пусна и облиза устните си, наслаждавайки се на течащата кръв. Джед се изправи със залитане и я видя да посяга към мечовете си, но двама от хората на Ласло я хванаха още преди да успее да помръдне. Единият дръпна главата й назад и допря камата си към гърлото й, поглеждайки към Шона.

— Назад, Шона. Не искам да я нараня.

— Говори за себе си, Лус-нан-Лак — обади се сухо вторият.

Шона бавно отпусна меча си.

— Шона, недей — изръмжа Ейли. Очите й бяха изцъклени и замъглени. Тя стисна зъби и бръкна с треперещите си пръсти в раната от ухапването на ламира. Вторият боец изгледа мъртвия кон на Торк и го изрита силно в главата. На лявата си ръка имаше останали само два пръста.

Силен презрителен вик привлече погледите им; настъпи тишина. Конал бе паднал на колене пред Ласло и притискаше силно ръката си, в която държеше меча, а между пръстите му бликаше кръв. Самият меч лежеше на няколко метра от него. Ласло го бе избил от ръката му, когато Конал се бе обърнал при сърцераздирателния писък на Ейли. Сега мечът на Ласло бе опрян в гърлото му и от кожата се стичаше тънка струйка кръв.

— Гнусен простосмъртен — изръмжа Ейли, бръкнала с окървавената си ръка в рамото. — Шона!

— Шона, ако само мръднеш, лично ще й прережа гърлото — рече спокойно вторият боец. — Моят приятел тук някога я харесваше, но за мен ще бъде удоволствие да я убия, така че не ме изкушавай. Пусни мечовете си.

— Шона, не! — извика тя. — Иди при Конал!

Вперил поглед в тъмните му очи, Джед видя точно кога Шона се пречупи. Той срещна погледа на близначката си и леко поклати глава. Тънките извити мечове иззвъняха фалшиво, когато паднаха върху камъните.

В настъпилата тишина прозвуча нещо, наподобяващо срутване на камъни, но това беше просто подигравателния стон на ламира, който се бе изправил върху гранитната скала над главите им.

— Колко трогателно — изхълца то и деликатно избърса с пръст сухото си око. Използваше мъртвия пръст на разрязаната си ръка, един вид черен хумор.

Лус-нан-Лак потрепери и острието му одраска кожата на Ейли.

— Извинявай — промърмори той.

— Тц! Къде ти е честта, Ниле? — Скиншанкс скочи от скалата и се стрелна към меча на Конал.

Конал не го изпускаше от поглед, докато то вдигаше оръжието му. В замръзналите му очи не проблясваше никаква надежда, а само смъртна омраза.

Ламирът вдигна високо меча, усмихна се и прокара острието през грозния разрез на ръката си, забивайки го още по-надълбоко в зейналата рана. После хвърли оръжието на Конал, който инстинктивно го улови за дръжката и погледна към лигавата слуз, която го покриваше.

Ласло се изсмя и отдръпна меча си от гърлото на Конал, отдавайки му подигравателно чест.

— Хайде, Ку Хорах. Да го направим като рицарите.

— Да го направим по моя начин — отвърна Конал и хвърли меча си високо във въздуха.

Те го гледаха как се завърна и проблясва, отразявайки светлина. Дори Ласло го наблюдаваше като хипнотизиран. Още преди да докосне земята, Конал скочи от мястото си и се хвърли върху Ласло.

Избягвайки вършеещия меч на противника, Конал се уви около него като питон, сграбчи главата му и стисна врата му в сгъвката на лакътя си, търсейки опора да го пречупи. Стиснал зъби, Ласло с пъшкане посегна към ръката на Конал, напрегнат целия в усилие да не умре.

Тогава мечът на Конал най-после достигна земята и се заби в торфа. Вместо да остане прав и вибриращ, той се пръсна на парчета, засипвайки двамата мъже.

Покрит с капчици кръв, Ласло като че ли се съвзе.

Ръката, в която държеше меча си, замахна силно назад и острието се заби в Конал достатъчно дълбоко, за да го накара да отслаби хватката си. После го отърси от себе си.

Конал погледна отново към групичката, която стоеше в подножието на хълма. Когато видя, че Ейли все още е жива, той се извърна с усмивка, но тогава зърна Джед.

Цялата гордост и сдържаност на Джед се изпариха. Конал бе най-близкото нещо до баща, което бе имал, единственият баща, когото бе познавал, а той стоеше там долу без меч. Джед отвори съзнанието си за него. Моля те, победи. Моля те, победи. Моля те, живей.

Конал само му се усмихна накриво. След това насочи цялото си внимание към Ласло, който самоуверено се приближаваше към него, изнесъл меча си назад за един последен, разпарящ страничен удар.

Конал се затича към него и точно когато острието се люшна напред, за да го разсече, той скочи и се изви във въздуха като котка. Ласло залитна под напора на собствения си устрем, претърколи се, докато падаше на земята, и видя как Конал се стоварва върху него, протегнал ръце към гърлото му. Той изкрещя и сграбчи меча с двете си ръце.

Успя за части от секундата. Извъртя се яростно и го насочи към корема на Конал. Когато той се стовари с цялата си тежест върху него, Ласло наклони острието настрани, улови върха му с другата ръка, и натисна, докато металът не опря в гръдната кост.

Той изпъшка от болка при удара и с всичка сила отблъсна тялото на Конал от себе си. После се изправи със залитане, ухили се, хвана меча за дръжката и го издърпа рязко. Плисна фонтан от кръв. Тялото на Конал се изви в дъга, после се отпусна и той въздъхна почти спокойно.

— Боже, ама и ти си един досаден вредител — каза Ласло, прокарвайки острието на оръжието си по гърдите на Конал, след което отново притисна върха му към гърлото, където се червенееше раната от първия му опит. — Да завърша ли започнатото, Ку Хорах? Или да се подчиня на моята кралица и да оставя хищните птици да те довършат?