Джилиан Филип
Каменно сърце (17)

17

Докато яздехме обратно към лагера, всички мълчахме. Бяхме останали без Ленора — това обобщаваше всичко.

Шона си получи мъмренето, но Конал не вложи сърце в това. Той беше свикнал с нрава на брат ми; след половин хилядолетие заедно всички бяхме свикнали, а и както Шона сподели по-късно, стигаше му, че Конал не го беше обесил. Ейли беше твърде погълната от смъртта на Ленора, за да защити брат си; тя просто клекна и започна да остри единия си меч, а всяко движение разкриваше безумна мъка. Знаех, че горчилката няма да секне; там, откъдето идваше, имаше още много. Не можех да я виня. Зачеването на дете беше трудно и почти невъзможно, когато любимият ти отсъства през по-голямата част на предългия ти живот.

Джед все гледаше да се върти край Конал — малка планета около слънцето на брат ми. Това не ме дразнеше чак толкова, колкото очаквах. Момчето го боготвореше. Забелязвах го в непрекъснато примигващите му, зачервени от недоспиване очи. Горкото хлапе; и горката Ейли. На този етап Конал имаше очи само за Фин.

— Свали медальона. Искам да поговорим. Както трябва.

Тя изглеждаше така, сякаш бе готова да го удари.

— Не съм сигурна дали искам да го сваля.

— Вече съм тук, нали? Нима смяташ, че ще позволя някой да те нарани? Свали го.

Той не разбираше или поне се правеше, но тя изниза верижката през глава, потрепвайки, когато тя се отърка в ръката й. Конал забеляза и се намръщи.

— Какво ти се е случило?

Тя му позволи да я докосне внимателно. Знаех много добре, че ръката й нямаше нужда от повече грижи, но Фин очевидно не смяташе така.

— Аха. — Той затвори едното си око и се ухили. — Ти, преструвано.

— Ейли я оправи — обадих се аз, докато плъзгах бруса по острието на меча си. — Би трябвало да разпознаеш работата й.

Той затвори очи, но изля гнева си върху Шона. Фин гледаше незакопчаната яка на сиво-синкавата му риза, където се подаваше белегът на ключицата му. Знаех, както знаеше и тя, че бялата черта се спуска до единайсетото му ребро.

— Виж, това вече боли — каза му спокойно тя. — А ти наричаш мен преструвана.

Той въздъхна, разтвори яката си и погледна виновно надолу.

— Съжалявам, че те нараних. Наистина. Не исках.

— Знаех си, че онази автомобилна катастрофа е лъжа — каза тя. — Виждаш ли се какъв си? Винаги ми се караше затова че подслушвам на вратите, а самия ти си ме следил. Ровил си в главата ми. В целия ми живот.

— Не — каза Конал и прокара ръка по главата си. — Не. Не бих го направил.

Тя се изправи, счупи злобно една суха съчка и хвърли парчетата върху купчината дърва.

— Работата е там — каза му тя, — че вече не вярвам на нито една твоя дума.

— Не мога да те виня за това.

— Стига се прави на такъв умник! — извика тя.

Издишах бавно през зъби. Конал завъртя запалката си „Зипо“ между пръстите.

— По-тихо — рече спокойно той.

Тя утихна.

Той щракна запалката. Пръстите му трепереха и съчките за лагерния огън бяха нахвърляни небрежно, заради вина или гняв, но най-накрая пламъците затанцуваха, облизвайки кората на дърветата.

— Мислех си, че ще постъпиш като бойскаут — каза тя. — Ще започнеш да търкаш две съчки.

Конал ми хвърли поглед, удържайки с усилие смеха си.

— Фин, имам доста добра представа как се чувстваш през повечето време. Това не е необичайно, нали? А надникването в ума ти е като да гледам през осветен прозорец — понякога не мога да се удържа, макар да не е прилично да гледам.

— Някои от мислите й направо смазват — вметнах аз.

Той се престори, че не ме е чул.

— Но, Фин, колкото и да те обичам, имам доста по-важни неща за вършене от това да надничам в главата ти по цял ден.

Тя погледна към огъня и хвърли в него една съчка.

— Чувстваш ли се по-добре от това?

— Не. — Сега дори аз можех да видя, че тя едва сдържа усмивката си. — Че кое може да е по-интересно от мен?

Този път той се засмя на глас.

— Скоро ще можеш да го контролираш и да блокираш. Като… — Той погледна към Джед, а след това виновно и към мен. Видях го как преглътна. — Както и да е. Не се притеснявай. Ще свикнеш.

— Сигурна съм в това — отвърна спокойно тя. — Ще свикна и да бъда несъщество.

Той сви рамене.

— Прости ни, че ти съсипахме живота, Фини, но го предпочетохме пред това да изгориш на кладата. — Той протегна ръка.

Тя не помръдна.

— Това не оправдава лъжите ви.

Конал свали ръката си.

— Фин. Ти не си толкова ядосана, колкото си мислиш.

— А това — сопна му се тя — означава, че пак ме лъжеш.

— Добре. — Конал се изправи, грабна коженото си яке и прибраната в него юзда иззвъня. — Трябва да се успокоиш. А аз трябва да отида при Ейли. — И той се отдалечи, без да се обръща назад.

Фин разрови огъня. Изруга тихо и примигна.

Не исках да изпитвам съчувствие към нея, но то се появи от само себе си.

— Дръж си устата затворена, дечко. Така после няма да ти се налага да съжаляваш за казаното.

Очите й проблеснаха. Тя процеди през зъби:

— Мразя те.

— Знам — отвърнах аз и в главата ми проблесна спомен; след миг вече го нямаше.

Ах, горката малка глупачка. Той бе единственият, който имаше нещо общо с нея; нищо чудно, че го обичаше, нищо чудно, че имаше нужда от него.

Всъщност не беше съвсем вярно; вече не. Джед не каза нищо, но ме гледаше като верен ротвайлер. Тя демонстративно се отмести от мен и се притисна към него. Не можах да не забележа как той се вцепени и дори когато я прегърна през раменете, у него се усещаше колебание. Значи не я харесваше.

Скоро щеше да съмне. Небето над източния край на гората бе започнало да просветлява, разкривайки дърветата, наредени като мълчалива армия. Спеше само Торк и хъркаше като повреден трактор. Шона седеше и се взираше в огъня, докато точеше ловния си нож, пъхнал в ушите си слушалките на любимия си айпод.

Изправих се и се протегнах.

— Изпусна крайния срок, Кулан.

Джед примигна, а аз кимнах към небето.

— Щеше да си мъртъв до полунощ.

Може би това не бе най-утешителното нещо, което можех да му кажа, но му желаех доброто.

* * *

Странно колко малко неща усещаше. Мъката я тормозеше като опрян в гърдите нож, който се опитва да пробие копринената си ножница, но все още не е успял да я докосне. Тя бе видяла как Леони скача във водата, но това не се беше случило в истинския живот.

Все още не.

Истинският живот. Всъщност не й беше трудно да приеме, че това е той. Не беше обърнала гръб на дома си — не още. Но Джед трябваше да си отиде. Приятелството си е приятелство, но приятелите могат да се окажат пречка. Мястото му не беше тук. А нейното беше. Изненада се с каква лекота се съгласи да се освободи от него.

Фин. Не допускай студения метал в сърцето си.

Значи след всичките години Леони беше намерила време да й изнесе лекция. Колкото и да бързаше към собствената си смърт. Фин потрепери от възмущение.

Ние сме студени същества, Фин, студени. Ще трябва да се бориш, за да запазиш човешкото у себе си.

Това не беше нечовешко. Тя се притесняваше за Джед. Не, умираше от страх, след онова, което се случи — едва не се случи — на брега. Страхът разяждаше сърцето й като личинка.

Във всеки случай, беше казала тя, забелязах, че майка ми не се бори кой знае колко.

Единствената реакция на Леони бе нетърпелива въздишка. Не обвинявай майка си, Фин. В сърцето й има бучка лед, защото тя се нуждае от нея.

Абсолютно. Онова, от което се нуждаеше Фин, бе също бучка лед, която да запази собственото й сърце. Нещо, което да го направи неуязвимо за личинките на страха.

Освен това всичко се свеждаше до простата истина. Това място бе нейно. А не на Джед.

Сънят идваше на вълни, този път смущаван не от сънищата за майка й, а от пулсиращото негодувание, страх и вина. Когато слънцето се появи между върховете на боровете, сипейки златисти лъчи, тя вече бе будна и видя завръщането на Ейли и Конал. Те не се докосваха, но Конал бе изгубил обречения си вид, а Ейли изглеждаше доста доволна. Фин се надигна и се отдръпна настрани от спящия Джед.

— Недей да ме наказваш с мълчание, Фин. — Конал седна до нея. — Трябваше да отида. Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Знам, че беше тежка нощ. Съжалявам, че не останах с теб, но сам не се чувствам щастлив. — Той отмести смутено поглед. — А и не бях виждал Ейли от доста дълго време.

Фин завъртя очи и сподавено се засмя. Когато отново го погледна, той й се ухили нагло.

После взе ръката й и я огледа.

— Ейли се е справила много добре. Няма да остане белег.

Беше й писнало да слуша за талантите на Начупените устни.

— Сън ти трябва, приятел, не романтика.

— Аха, командаджийка се извъди — изсмя се Конал. — А Начупените устни ти направи услуга.

— Все тая. — Тя го погледна. — Кога смяташ да се наспиш?

— Няма да спя — рече тихо той. — Така. Ако ти е омръзнал високия кон, искаш ли отново да опиташ моя? Този път за забавление. — Той събра косата й на конска опашка и я пристегна здраво. — Едно хубаво надбягване ще прогони всякакви мисли за смърт и ревност от главата ти.

Тя повдигна вежди.

— Безопасно ли е?

— Когато си с мен, да.

— Как се казва той?

— Няма си име. Той не е такъв кон. — Конал се усмихна. — Е, какво ще кажеш?

* * *

Тя щеше да умре. Не можеше да повярва, че го е направила отново и то доброволно този път. Смърт от воден кон, препускащ с всички сили — какъв начин да си отидеш от този свят.

Фин се притискаше силно към гърба на Конал — отчасти, за да не може вятърът да й духа в очите, но най-вече защото я беше страх да погледне — така не виждаше нищо освен част от ризата му, а ухото й се притискаше болезнено към ножницата на гърба му, докато ужасът помпаше адреналин в кръвта й. Когато конят заби копита в пясъка и след кратко плъзгане се спря, Конал я хвана през кръста и я придърпа пред себе си.

— Този път ти ще го водиш. Вдигни поглед, миличка. — Конят подскочи напред.

Когато Конал пусна юздите, тя ги сграбчи, заслепена от мятащата се копринена грива. Ръката на Конал се задържа около кръста й достатъчно дълго, за да успее да възстанови равновесието си, достатъчно дълго, за да успее да се вкопчи в юздите и да усети зиналата паст на коня. След това той я пусна.

Конят се впусна напред и тя се наведе, сливайки се с галопа му. В далечината се виждаха надвисналите над пясъка скали, които стърчаха като начупени кости и тя си помисли, ако въобще можеше да мисли, че ще се разбият в тях като вълна. Тогава, сред плющенето на гривата и свистенето на дробовете си тя чу гласа на Конал в ухото си. Щом пясъчната ивица свърши, тя заби пети и конят отскочи. Купчината скали се сля в неясно петно под краката им. Фин нададе вой и то не от страх.

Когато копитата докоснаха късата трева и твърдата земя, конят завъртя глава и я погледна. Фин можеше да се закълне, че той се смее, но и самата тя трудно щеше да изтрие усмивката от лицето си.

Конал отново обърна коня и го накара да скочи от скалите. Той се спря на брега, душейки соления въздух. Животното копнееше за още скорост, мускулите му потрепваха, то зашляпа с копита в плискащите се вълни и се загледа в морето. Лия оплези език и легна на пясъка.

— Хубаво, а?

— Аха — отвърна тя, когато най-после успя да си поеме дъх.

Конал взе юздите от ръцете й, свали я от коня и скочи след нея. Той седна на пясъка, сплете пръсти на тила си и се загледа в слънцето. Лия се отърси от пясъка и легна в краката му; конят джапаше щастливо с копита във вълните, а Фин полегна сънливо назад и се загледа в безкрайното небе.

Тя облиза зъбите си с език.

— Джед трябва да се прибере у дома — каза най-накрая тя.

— Да, знам.

— Аз няма да отида.

Мина доста време преди Конал да й отговори.

— Ще видим — каза най-накрая той. — А аз ще отведа Джед веднага, щом мога.

— Няма да отида и ти го знаеш — рече тя. — Нали умираш от желание да вбесиш майка ми.

— Фин…

— Сам го каза снощи. Забрави ли?

— Бях ядосан. Тук не е безопасно за теб.

— И там не е безопасно — сопна му се тя. — Не е безопасно за никого.

— Шаная Рууни? Трябваше да те нашамаря заради това.

Тя се наежи.

— Точно ти не ми ги приказвай такива, не и с тоя меч на гърба. Какво щеше да направиш ти, да й отрежеш главата с него?

Той сви рамене и се разсмя. Но не отговори.

— Как изобщо успя да ме забележи Шаная?

Той отново сви рамене.

— А Джед как те е забелязал? Не знам. Може и двамата да имат Ший сред предците си.

— Като стана дума за това, ти имаш ли?

— Да. Ха! Падналите ангели, не знаеш ли. Нали се сещаш за онази приказка, която разказват старите простосмъртни? Когато техният Бог изгонил бунтовните ангели от Рая, онези, които паднали в морето, се превърнали в тюлени, онези, които били уловени от небето, се превърнали в Северното сияние, а онези, които паднали на земята, станали феи.

Тя се извърна и се загледа в облаците, за да скрие усмивката си от него. В настъпилото приятелско мълчание тя скръсти ръце пред лицето си, чувствайки се твърде удобно, за да помръдне. Конят изтича към морето, протегна глава към вълните и започна да пие.

— Значи вие — ние винаги сме живели тук?

— И Воалът ни е пазел, да. Не можем да се справим без него. Има някои неща, за които съм готов да умра, но политическата кариера на Кейт не е сред тях.

Фин се загледа в ножницата на гърба му.

— Моля те, постарай се да не умираш за нищо.

— Нямам и намерение, миличка.

— Ще ми се да спреш да ме наричаш така.

— Късно е вече. Миличка.

Тя завъртя очи.

— И с кого точно се биете?

— С хората на Кейт. Които искат война с простосмъртните. Хора, които вечно са недоволни.

— Значи като Сет — промърмори Фин.

— Не — каза Конал. — Фин, не. Той е недоволен, но няма да стигне чак дотам.

Тя го погледна с вдигнати вежди.

— Това го чух, млада девойко.

— Между другото, той защо ме мрази?

Конал изруга под носа си и зарови пръсти в пясъка.

— Не те мрази. Когато нямаш собствени деца, понякога просто не си толкова мил с децата на другите. Ясно ли е?

— Ти нямаш деца.

— Не, но имам теб. — Той леко й се усмихна. — Сет изгори мостовете си за връщане заедно с мен. В деня, когато двамата напуснахме крепостта на Кейт и отведохме с нас половината от най-добрите й бойци.

— Ох, ренегати.

— Не е просто ох, а живо мъчение.

— И вие трябва да воювате, така ли?

— Виж какво, Кейт е по-ужасна от всички нас. Тя би започнала война само защото няма с какво да се забавлява в някой скучен уикенд. И се разбира много добре с ламирите. А това не е хубаво, вярвай ми.

Фин се надигна, за да наблюдава коня, който стоеше край водата. Изглеждаше като омагьосан от островите в далечината. Морето се ширеше синьо и копринено под перестите облаци, но в него сигурно се бяха удавили стотици мъже. Хиляди. Фин потрепери, представяйки си гниещите им на дъното тела. Не й харесваше да вижда под покривалото на света и не искаше да знае какво представляват ламирите или защо й навяват мисли за смърт.

— Кейт иска Воалът да умре и това ще бъде краят за нас. — Той вдигна показалец и палец. — Веднъж бях ей толкова близо до изгаряне на клада. Не можем да живеем в онзи свят, Фин. Винаги се стига до сълзи. Или до пламъци.

Тя изпуфтя отвратено.

— Нещо друго да си забравил да ми кажеш?

— Сигурно има още. Все някога ще се сетя и за него.

— Тогава защо не ми разкажеш за снощи? Защо отказа да говориш с мен?

— Какво? — Той се засмя. — Разговаряхме достатъчно дълго снощи. Когато спря да се цупиш.

— Да, да. Не тогава, преди това. Часове по-рано. Когато бях в гората сама и ти се приближи.

Той отвори уста. После я затвори.

— Видях те сред дърветата. Знаеш го.

Конал силно пребледня и смехът му се стопи. Лия седна и зяпна откровено Фин.

— Не съм бил там по-рано — каза той. — Трябваше да яздя като вятър, за да успея да се върна навреме.

— Знам, че е тайна. — Тя се огледа нетърпеливо. — Но тук сме сами, Конал. Хайде де.

Той изглеждаше смаян, че е бил видян.

— Сигурен съм, че знаеш, Фин. Какво ти казах?

— Нали чу. Не ми каза нищо. Сега вярваш ли ми?

— Разбирам. — Зениците му се бяха разширили, но в тях проблясваха възбудени светлинки. — И как бях облечен?

— С дългото си черно палто. Онова супер якото, кашмиреното. Хайде, стига вече, става ли?

— Очите ми, Фин. — Той се опита да се усмихне. — Какъв цвят бяха очите ми?

— Сиви, дърво такова, също като… — Смехът й секна рязко. — Черни — рече тя. — Очите ти бяха черни.

Той я хвана толкова рязко за главата, че тя потрепна, но той просто я стисна здраво и я погледна право в очите.

— Да не е бил твоят зъл брат близнак или нещо такова? — Започваше да му се ядосва. — Пусни ме.

И Конал я пусна. Внезапно.

— Две зрения — прошепна той. — О, Фин. Ти имаш две зрения. — После въздъхна тихо. Прибра кичур коса зад ухото й и го задържа, за да не увисне отново. — Разбира се, че си ме видяла — рече Конал с плашещо ярки очи. — Но сега ме чуй. Това си е моя работа. Не го споменавай на никого. Чу ли? На никого. — Той се поколеба. — Особено на Сет.

Фин кимна, останала без думи. Когато Конал се изправни й помогна да стане, тя се наклони към него и положи длан върху гърдите му. Изведнъж я дръпна рязко.

— Ти се страхуваш!

— Да — отвърна той. — Но ти недей. Фетчът няма да те нарани.

Тя отвори устата си да попита какъв е този фетч, но Конал вече вървеше с широки крачки по пясъка. Черният кон се обърна и изтопурка подире му. Бялата вълчица ги последва, но не и преди да удостои Фин с най-укорителния поглед, който момичето бе получавало през живота си.