Джилиан Филип
Каменно сърце (20)

20

Ако Ласло не беше убил момичето, аз щях да го направя вместо него.

Липсата на Фин беше много по-плашеща, отколкото присъствието й в плът и кръв. Шона, Торк и аз изгубихме много време опитвайки се да убедим Конал, че я няма и че няма смисъл да я търсим повече; Ейли трябваше да му набие малко здрав разум в главата, заради което после отнесе калая. Но след прекараните часове в търсене нямаше смисъл да си го признава.

— Ласло я е докопал — казах аз. — Сигурно така е станало.

— Благодаря, че ми показа очевидното. — Той скръцна със зъби.

— Пак заповядай. Сега да се връщаме в крепостта. Няма как иначе да й помогнем, а и загубихме доста време.

— Трудно ще е да се върнем в крепостта — посочи Торк. — Разполагаха с достатъчно време да пуснат допълнителни патрули, освен това знаят къде се намираме.

— Не мога да тръгна, още не. Не мога да я изоставя.

— Нямаш друг избор — каза твърдо Ейли. — Съжалявам. Но поне момчето си замина; един проблем по-малко.

— Какво иска тя от Фин? Момичето не може да навреди на Кейт. Не може и да й помогне.

— Хванала я е, за да те ядоса? — предположи Ейли.

И тъй като това си беше чистата истина, той не можеше да й възрази. Но тя не трябваше да му го казва поради много причини. Той се умълча и не спря да чеше белезите по ръката си, макар те сигурно да бяха спрели да го сърбят още преди векове.

— Изгубихме твърде много време — рече най-накрая той.

— Точно каквото исках да ка…

— Не. Имах предвид, че изгубихме твърде много време в тази гора. Крепостта се намира на два дни езда; майната му на всичко. Трябва да си я върнем, преди Ласло да я отведе в пещерите на Кейт; ако не успеем, ще измислим нещо по-късно. Щом се озове там, целият клан няма да успее да я измъкне.

— Ку Хорах, това е…

— Ейли, да не си посмяла да продължиш — сопна й се той. — Няма да я изоставя. Кейт иска да отида и да я прибера; ако не го направя, тя ще я обеси.

— Можем поне да извикаме подкрепления. Дори от такова разстояние Торк може да призове Сулир…

— Така ли? Да е опитвал напоследък?

Торк се изчерви, когато всички вперихме мрачни погледи в него. Дори не се опита да отговори.

— Видя ли? — рече горчиво Конал. — Не знам как успява да го направи Кейт, но й се получава. Отрязани сме. Свиквайте. — Той сграбчи кичур от гривата на жребеца. — Сега отивам да прибера кръщелницата си. Някой ще дойде ли с мен?

* * *

Въобще не ми харесваше, че се разделяме отново, но щеше да е глупаво от наша страна да не увеличим шансовете си. Ейли настоя да язди с Конал и Торк тръгна с тях; аз се радвах на мълчаливата компания на Шона, който беше и най-добрият следотърсач.

— Ще ми се да бях убил Ласло, когато имах тази възможност — казах аз.

Шона се изсмя сухо.

— Ще имаш и друга. Стига брат ти да не се добере пръв до него.

Искаше ми се и аз да бях такъв оптимист. Боговете са ми свидетели колко омразно ми бе да държа Ласло на мушка, а стрелбата да ми е забранена от някакъв си технократ в заврян накрай света офис, който има повече опит в политиката от мен, но никога не е виждал хората си в действие. Всеки ден се ругаех заради това. А ругатните станаха още по-грозни след като отново му хванах следите и когато най-накрая реших, че е настъпил моментът да го вкарам в гроба, намерих само седемдесет и осем заложници от онова, последното село.

Всъщност не беше точно така. Открих останките от телата им, накълцани на парчета и нахвърляни в един масов гроб.

Тръснах глава, за да прогоня спомена.

— Между другото — обадих се аз, — не го подценявайте. По-добър е с меча, отколкото би трябвало.

— Но не и колкото Конал — рече Шона.

— Колко предано от твоя страна — заядох се аз, — но не бих заложил на това. Смъртоносните маниаци не ги дисквалифицират от олимпиадите. Той спечели злато.

Шона рязко дръпна юздите на коня си и подуши въздуха.

— Какво? — Извадих меча си наполовина от ножницата.

Той поклати глава.

— Не е наблизо, но усещам нещо, което досега го нямаше.

— О, богове. Не ми казвай.

— Хубаво. — Той ми се усмихна печално. — И дума няма да обеля. Нещо отново мина през водния портал.

* * *

Странното усещане бе дишането. И то само защото не очакваше, че ще може да го прави. Пръстите на Джед загребаха водорасли и мокри камъчета, той се надигна на колене и повърна в плитката вода. Забеляза, че всъщност не повръща вода. Изтощението и ужасът изхвърляха навън последния му обяд и щом стомахът му се изпразни, той се почувства много по-добре.

Рори. Джед се надигна, олюлявайки се.

Слава Богу. Рори се намираше на брега и се заливаше от смях, хвърляйки шепи ситен пясък във водата. Джед се преви на две и изчака спазмите в стомаха му да утихнат. Небето изглеждаше оловносиво и зловещо, но тъничката косица на Рори блестеше като огряна от слънцето пшеница. Детето — ако наистина беше Рори, — дори не изглеждаше толкова мършаво, сякаш по време на престоя си във водата беше наддало доста. В главата му се зароди подозрение.

Рори го погледна озадачено. След това познатите му бебешки зъбки проблеснаха в широка усмивка, той се изправи с мъка и се заклатушка към брат си.

— Ед! — извика детенцето.

Джед се свлече на колене и го прегърна. Ох, гърбът му беше вир-вода и вонеше на урина. Горкото хлапе — това си беше точно Рори. Джед бързо смени разпадащия се памперс; само Бог знае как щеше да се оправи следващия път. Нахлу му отново мокрите дънки и се изправи.

Когато усети първите дъждовни капки върху ръцете си, той се усмихна на детето.

— Да вървим, ангелче.

От небето се бе спуснала плътна дъждовна завеса, която замъгляваше хоризонта и покриваше руините на замъка. Джед го зърна за миг, после го изгуби. Дъждът го приближаваше, но облаците не бяха единствената опасност. Заедно с тях се носеше още нещо, което той усещаше в стомаха и костите си.

Налучквайки посоката, той се изкатери по брега и пое през равнината, обрасла с ниски храсти. Рори го беше яхнал през хълбока, но дори веселото му настроение не можеше да издържи над дъжда, който започна да се излива върху тях, когато се отдалечиха на стотина метра от брега. Джед подгизна за секунди, а Рори се сгуши в него и водата започна да се стича от главата му по врата на брат му. Хлапето захленчи.

— Шшт — промърмори машинално Джед, макар да не виждаше причина детето да млъкне. Самият той бе на път да захленчи. Беше сам, без приятели, изпълнен със самосъжаление и беше почти сигурен, че е сбъркал пътя. Но въпреки това нямаше смисъл да се връща назад. Джед притисна здраво Рори към гърдите си и продължи да крачи.

За няколко минути хоризонтът се изгуби съвсем, сякаш размазан от гигантски палец върху водния пейзаж, и времето изгуби всякакво значение. Единственото, което Джед долавяше, беше жвакането на обувките му и унилото шумолене на дъжда. Животът му представляваше единствено отегчение, изтощение и подгизващ студ: той бе напълно дезориентиран и нямаше представа колко километри е изминал. Мина час, после втори и накрая той се отказа да гледа часовника си, защото стъклото му бе замъглено от дъжда.

Заради Рори не можеше дори да си избърше очите; водата се стичаше по лицето му и постоянното примигване му въздействаше хипнотизиращо. Вятърът се усили от чиста злоба и дъждовните струи го шибаха право в лицето. Искаше му се просто да легне в храстите и да си почине. Копнееше толкова силно за това, че бе готов да го направи въпреки ужасяващото усещане, което го полазваше заедно с настъпващия мрак.

Следяха го. Не можеше да ги види, но ги усещаше. Не бързаха, просто изчакваха и се присмиваха на усилията му. Враждебни намерения, помисли си той, припомняйки си Мечо Пух и невестулките, последната приказка за лека нощ, която бе прочел на Рори от една открадната книжка. Прииска му се да се засмее. Прииска му се да заплаче. Искаше да се прибере у дома.

О, това вече нямаше значение. Хрумна му, че каквото и да бе враждебното нещо, той нямаше да му позволи да се забавлява за негова сметка. Можеше просто да се спре, да седне заедно с Рори на земята и да чака. Вече дори не му беше студено.

И точно когато краката му омекнаха, той чу нещо познато. В първия момент помисли, че е игра на въображението му, но после почувства ритмичното тупкане под краката си. Знаеше, че трябва да побегне, но тичането принадлежеше на едно друго време и място — място, където от него имаше повече смисъл.

То изскочи иззад плътната дъждовна завеса право под носа му — едно озъбено чудовище. Трябваха му няколко спиращи дъха секунди, за да осъзнае, че това е кон, с пламнали ноздри и блестящо око, черно като на акула. Просто един кон — о да, той помнеше конете. Джед се спря и притисна Рори към себе си, докато животното препускаше около тях в лек галоп. Постепенно то премина в арогантен галоп и стесни кръга дотолкова, че Джед трябваше да се върти, за да не го изпуска от поглед. Рори също го наблюдаваше, без изобщо да изглежда притеснен, и Джед дори чу веселото му гукане, когато бялата глава на коня се наведе да го подуши.

Съществото се отпусна на задницата си със звучно цвилете и удари с копито по земята. Дори това не уплаши Рори, който се усмихна, протегна ръка и докосна муцуната му. Джед затвори очи, приготви се да умре и да защити с тялото си брат си.

Нямаше удар с копито. Конят подскочи към небето и прелетя над главите им точно когато Джед се наведе под корема му. След миг вече се отдалечаваше през подгизналата пустош и постепенно се изгуби зад водната завеса.

Поемайки си рязко дъх, Джед потрепери от студ и страх. Но поне трепереше. Предателската топлина бе изчезнала и крайниците му отново можеха да се движат, изпълнени с енергия и болка. Вече напълно бе изгубил всяко усещане за посока, но нищо не можеше да направи. Отново повдигна Рори на хълбок и тръгна напред.

Адреналинът му бе влял допълнително енергия, но мрачното злобно присъствие не си бе отишло заедно с коня. Джед изпъна гръб. Не искаше да се оглежда. Едва не бе умрял от страх, когато конят изскочи отникъде, но онова, което бе останало след него, бе много по-лошо.

Почти усещаше как кръвта във вените му се сгъстява, как сърцето му изстива и забавя ритъма си. Ужасът се приближаваше; той не можеше да го назове и си помисли, че ако би могъл, всичко щеше да е наред. Но това беше невъзможно. Единственото, което се въртеше в главата му, бяха предишните мисли — че трябва да спре още сега и да го лиши от всякакво удоволствие.

Не можеше да продължи напред. То щеше да го хване. Джед притисна личицето на Рори към врата си, усещайки потреперването от страх на малкото телце. Искаше му се детето да не е тук. Нямаше да може да му помогне. Нищо не можеше да му помогне.

Той зачака.

Вятърът спря заедно с краката му, но в мрачния въздух се движеше нещо друго. Нещо ги обикаляше в кръг, очаквайки, надявайки се може би за още малко съпротива. Джед усети, че му се повдига и захапа силно яката на вълнената блузка на Рори. Нямаше смисъл. Смъртоносният ужас замъгляваше мислите му.

Зърна нещо с крайчеца на окото си — замъглено, но постепенно придобиващо форма с приближаването си. Нещо, приличащо на човек, или поне на кожа, опъната върху човешки кости. Жълтеникава кожа, студена и гладка като пергамент, от която можеше да се стича единствено задушаващата мъгла на злото.

Нещото се забелязваше трудно, почти се разтваряше в тъмнината. Джед присви очи, дишайки тежко, опитвайки се отчаяно да го види и да се скрие от погледа му. Можа да различи босите му крака и голите гърди, видя, че носи панталони, които висяха като торба на кръста му и дълго, развяващо пешовете си палто. Докато вървеше към него, съществото плюеше и на местата, където попадаше слюнката му, храстите прогаряха и се сгърчваха.

Джед бе виждал това същество и преди. Не знаеше кога и къде, но това нямаше значение, защото знаеше, че скоро ще умре. Успяваше ясно да различи само едно нещо: широката безчувствена усмивка, която разделяше на две мъртвешки бледото лице, обещаваща единствено мрак, болка и ужас.

Страхуваше се, толкова много се страхуваше. Но не можеше да побегне, не можеше да спаси Рори. С него можеше да прави каквото си поиска, стига да оставеше на мира Рори, но това нямаше да стане; усещаше го в червата си. Щеше да види как Рори умира, а след това щеше да умре и той.

— Джед…

Лаещ глас, изсушен като отдавна изоставен труп. То му се усмихна и тогава измъкна закривеното острие от колана си.