Александър Пушкин
Приказка за цар Салтан, за неговия син, славния и силен княз Гвидон Салтанович и за прекрасната княгиня Лебед

Александър Пушкин
Приказка за цар Салтан

Три девици у дома

прели в късната тъма.

„Ако бих била царица —

рекла първата девица, —

нагостила бих с обяд

целия покръстен свят.“

„Ако бих била царица —

рекла нейната сестрица, —

бих могла да изтъка плат —

света да облека.“

„Ако бих била царица —

рекла третата сестрица, —

аз на царя мил и драг

бих родила син юнак.“

 

Рекла само и в тъмата

леко скръцнала вратата,

влязъл там самият цар,

на страната господар.

Спрял отвънка зад стобора,

той подслушал разговора

и харесал — тъй добра —

царят третата сестра.

„Здрасти, хубава девице —

рекъл той, — бъди царица

и юнак ми ти роди,

щом септември захлади.

А пък вие, гълъбици,

двете с вашата сестрица

от дома си подреден

хайде тръгвайте след мен:

първата ще е готвачка,

втората ще е тъкачка.“

 

Трите с царя хубавец

влезли в чудния дворец.

И преди да се стъмнило,

се извършило венчило.

Седнал царят най-подир

със царицата на пир.

После на легло богато

от кост слонова и злато

легнали за първи път

младоженците да спят.

А готвачката бесняла,

с плач тъкачката лудяла

в люта завист и злина

срещу царската жена.

А царицата чудесна,

без да чака, син понесла

в тая нощна тишина.

 

А била тогаз война.

Цар Салтан с врага воювал —

яхнал кон и се сбогувал,

рекъл да се пази тя

и да помни любовта.

Докато се биел люто

надалеч в поле прочуто,

срок дошъл да има син;

той родил се цял аршин.

Бдяла майката царица

като над орле орлица;

на честития баща

с конник пратила вестта.

А сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

за да й напакостят,

рекли конника да спрат;

друг изпратили с такова

хитро съчинено слово:

„От царицата добра

нямаш син, ни дъщеря,

нито жаба, ни мишленце,

а невиждано зверенце“.

 

Чул от конника вестта

слисаният цар баща

и едва в гнева си бесен

пратеника не обесил;

но след малко се смилил

и в двореца наредил:

„Да се чака възвращение

и законното решение.“

 

Конникът със грамота

се завърнал сутринта.

А сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

рекли да го оберат;

почнали да го поят,

чантата му те окрали,

друга заповед му дали —

конникът, туй не разбрал,

тази заповед предал:

„Заповядва строго царя

на придворните боляри

в миг царицата с плода

да захвърлят вдън вода.“

Натъжените боляри

за царицата скърбяли

и за малкото дете —

влезли в спалнята им те.

Обявили с пълна вяра

волята на господаря,

чели указа на глас.

И царицата завчас

със сина ведно сложили

в бъчва и я насмолили,

пуснали я в океана

заповед уж на Салтана.

 

В синя вис блестят звездите,

в морска шир бучат вълните;

облак по небе лети,

бъчва по море кънти.

Вътре тъжната царица

сълзи лей като вдовица;

а синът расте, расте

не със дни, а с часове.

Нощ. Царицата все плаче…

А синът вълна подкача:

„Вълна моя, ти вълна!

Ти, която в тишина

плискаш, дето си желаеш,

с морските скали играеш,

потопяваш брегове,

носиш лодки, ветрове —

не погубвай ни, послушай,

изхвърли ни ти на суша!“

Чула волната вълна,

върху бряг във светлина

бъчвата изнесла леко

и отлитнала далеко.

Тъй, спасили се от смърт,

сетили те земна твърд.

Кой оттук ще ги избави?

Бог нима ще ги остави?

На нозе синът стоял,

в дъното глава опрял,

понанънал се и ето. —

„Как прозорец към небето

да отворя?“ — промълвил,

с удар дъното пробил.

 

Дишали сега на воля;

гледат — хълм, морето долу,

а на хълма извисен

люшка клони дъб зелен.

Мисли си синът: вечеря

аз ще трябва да намеря.

От дъба откъртил прът

и на лък го свил синът,

свилен шнур свалил от кръста

и лъка увил чевръсто.

от тръстика взел стрела,

остра, зла като игла,

и потеглил през долина

той, на лов в морето синьо.

 

Щом брега достигнал той,

чул отблизо стон и вой…

Цялото море ревяло;

нещо лошо се видяло:

лебед пляска със крила,

ястреб гони го — стрела;

плиска лебедът водата,

мъти я, плющи с крилата…

Ястребът със клюн студен

го кълве окървавен…

Но стрелата в миг извила

и се в ястреба забила —

кърви ястребът пролял

и ловецът млад се спрял;

гледа: ястребът се дави,

но не птичи вик издава.

Лебедът натам снове,

злия хищник той кълве,

бърза с гибелта му близка,

дави го, с крила го плиска —

на ловеца млад и мил

той по руски промълвил:

„Ти си, княже, мой спасител,

мой юначен избавител,

не скърби, че зарад мен

ще гладуваш някой ден;

че морето взе стрелата,

че те сполетя бедата.

Аз ще ти благодаря

и с добро ще те даря:

ти спаси не лебед-птица,

а с живот дари девица,

и не ястреб стрелна ти,

а магьосник усмърти.

Няма век да те забравя.

Ще ме найдеш вред такава;

време е да си вървиш,

не тъжи, легни да спиш.“

 

Литнал този лебед-птица,

а пък майката царица

и синът й този път

гладни легнали да спят.

В миг синът отворил взори,

гледа — блеснали простори,

от почуда слисан, ням,

той съгледал град голям,

чуден град, стени зъбчати,

зад стените — ред палати,

черкви приказни отвъд

с златни куполи блестят.

Той царицата събудил,

ахнала тя с глас зачуден!

Рекъл той: „Изглежда май

с нас си лебедът играй.“

 

Двама към града поели.

Мигом зад стените бели

там отвред като насън

проехтял камбанен звън.

Цял град се към тях отправил,

хор черковен бога славил;

в пищно злато заблестял,

срещнал ги дворецът цял;

всички ги възвеличават

и момчето обвенчават

с шапка княжеска във дар —

да им бъде главатар.

В свойта столица-зорница

в сговор с майката царица

седнал той на княжи трон

с ново име: княз Гвидон.

 

Вятър над море лудува,

гони корабче да плува;

то вълна подир вълна

пори с вдигнати платна.

А моряци удивени,

на палубата стълпени,

виждат острова познат

и наяве — чуден свят:

град с кубета златоглави,

пристан с каменна застава.

В залп оръдия гърмят,

искат кораба да спрат.

Слизат гостите по моста;

кани ги Гвидон на гости,

дава им разкошен пир

и ги пита най-подир:

към кои страни пътуват

и с какво в света търгуват.

Казват те на княза млад:

„Ний обходихме цял свят

и търгувахме сред бури

с чудни кожи от самури;

час настана да вървим,

все на изток да държим

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана…“

Князът рекъл им тогаз:

„Господа, на добър час,

през морета, океани

навестете цар Салтана

и сторете му поклон.“

Тръгнали, а княз Гвидон

гледа със тъга в душата

как се губят в далнината.

В океана засиял

вижда — плува лебед бял.

„О, здравей, мой княз прекрасен!

Днес защо стоиш безгласен,

смръщен като ден мъглив?“ —

пита лебедът красив.

Князът тъжно отговаря:

„Скръб-печал ме днес изгаря:

там баща си в близък час

бих желал да видя аз.“

Рекъл лебедът тогава:

„Искаш ли да те отправя

с кораба по тез вълни?

На комар се превърни.“

Махнал лебедът с крилата

и разплискал с шум водата,

а от пръски, за беда,

князът станал вир-вода.

И докато се обърнал,

в миг се на комар превърнал,

зажужукал, полетял,

стигнал кораба и спрял,

край моряшката дружина

скрил се в малка цепнатина.

 

Вятър весело шепти,

волно корабът лети

покрай острова Буяна,

към брега на цар Салтана

и желаната страна

вижда се в далечина.

Слизат гостите по моста;

кани ги Салтан на гости;

с тях в разкошния дворец

влиза нашият храбрец.

Гледа: целият в позлата,

цар Салтан седи в палата

на престола украсен,

в тъжни мисли потопен;

а сестрите пременени

с Бабариха натъкмена

все до трона му седят

и в очите го следят.

Царят гостите тогава

на трапеза настанява;

пита: „Как сте, господа?

Дълго ли сте по вода?

Зло, добро ли преживяхте?

Чудеса какви видяхте?“

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят;

нищо лошо зад морето,

има чудо под небето:

стръмен остров, пуст и див,

там стърчеше мълчалив,

и пустинен, и сиротен,

и на него — дъб самотен;

а на острова сега

нов град има на брега

със дворци и черкви златни

и градини необятни;

там владее княз Гвидон,

той изпраща ти поклон.“

Цар Салтан се удивява:

„Ако е живот и здраве,

острова ще посетя,

княз Гвидон ще навестя.“

А сестрите във палата

рекли с хитрата си сватя —

да не види царят жив

нивга острова красив.

„Нещо странно май че става —

смигнала за миг лукаво

тук готвачката с очи, —

град в морето да стърчи!

Знай, шуми елха в гората,

катеричка под елхата

чудни песнички реди,

гризе орехи, седи,

но не прости и чепати,

а с черупчици от злато,

с ядчици от изумруд —

туй е чуден кът нечут.“

Цар Салтан се удивява,

а комарът се вбесява

и в окото с тънък вой

жилнал злата леля той.

В миг сестрата пребледняла,

и с окото ослепяла.

Хукнали те наведнъж,

викнали: „Комара дръж!

Ах, мушице ти проклета,

ще ти счупим ний крилете!“

Той, изпълнил своя дял,

през морето полетял.

 

Князът пак е край морето,

гледа той води разлети,

от вълните в буен бяг

лебедът изплувал пак.

„О, здравей, мой княз прекрасен!

Днес защо си пак нещастен,

смръщен като ден мъглив?“ —

пита лебедът красив.

Княз Гвидон му отговаря:

„Скръб-печал ме пак изгаря:

чудно чудо закопнял —

да го имам бих желал.

Имало елха в гората,

катеричка под елхата

чудни песнички реди,

гризе орехи, седи,

но не прости и чепати,

а с черупчици от злато,

бисер-ядчици валят.

лъже може би светът.“

Рекъл лебедът на княза:

„Вярно е, що се разказва:

чудото познавам аз;

сига си тъжил, мой княз;

наред вярната ни дружба

с радост ще ти бъда в служба.“

С бодра мисъл на ума

тръгнал князът към дома;

Там в градината широка

вижда на елха висока

катеричка — красота,

златен орех гризе тя,

бисерчета вади, хрупка.

Сбира златните черупки,

купчинки реди от тях,

пее, свирка си без страх

от събралите се хора

във градината и двора.

Княз Гвидон се изумил

и доволен промълвил:

„Ех, на лебеда сърцето

с радост да дари небето.“

И издигнал княз Гвидон

в двора си кристален дом,

катеричката поставил,

даже писар не забравил —

орехите да брои,

златото да удвои.

 

Вятър по море лудува,

гони корабче да плува,

то вълна подир вълна

пори с вдигнати платна

покрай остров изумруден

край града голям и чуден;

в залп оръдия гърмят,

искат кораба да спрат.

Слизат гостите по моста,

кани ги Гвидон на гости,

дава им разкошен пир

и ги пита най-подир:

към кои страни пътуват

и с какво сега търгуват?

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят

и търгувахме богато

със жребци от Дон — за злато,

да вървим настана час —

дълъг път лежи пред нас:

покрай острова Буяна

в царството на цар Салтана.“

Князът рекъл им тогаз:

„Господа, на добър час,

през морета, океани

навестете цар Салтана

и кажете: Цар Гвидон

с обич праща му поклон.“

 

Гостите се поклонили,

в път поели с нови сили.

Княз Гвидон се срещнал пак

с лебеда на оня бряг.

Моли князът: пак душата

му копней за далнината…

Лебедът си замълчал,

само с пръски го облял.

И докато се обърнал,

князът се в муха превърнал,

стигнал кораба и спрял,

в пукнатината се сврял.

 

Вятър весело шепти,

волно корабът лети

покрай острова Буяна,

към брега на цар Салтана

и желаната страна

вижда се в далечина.

Слизат гостите по моста,

кани ги Салтан на гости,

с тях в красивия дворец

влиза нашият храбрец.

Гледа: целият в позлата,

цар Салтан седи в палата

на престола украсен,

в тъжни мисли потопен.

А сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

все до трона му седят,

като жаби зли слухтят.

Царят гостите тогава

на трапеза настанява,

пита: „Как сте, господа?

Дълго ли сте по вода?

Зло, добро ли преживяхте?

Чудеса какви видяхте?“

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят;

нищо лошо зад морето,

чудо има под небето:

остров има там богат

и на него — дивен град

със дворци и черкви златни

и градини необятни;

там елха се зеленей

и кристален дом светлей —

дом на катеричка жива,

и каква е закачлива!

Пее песнички цял ден,

гризе орехи весден,

но не прости и чепати,

а с черупчици от злато,

ядки-бисери блестят,

а слуги отвред следят,

вършат й услуги много,

писар отбелязва строго

всеки орех, счупен днес;

стражи й отдават чест.

Леят златото в монети

и ги пращат зад морето,

а девойки с честен труд

сипват в бъчви изумруд.

Там са хората богати,

няма хижи, а палати;

там владее княз Гвидон,

той изпраща ти поклон.“

Цар Салтан се удивява:

„Ако е живот и здраве,

острова ще посетя,

княз Гвидон ще навестя.“

А сестрите във палата

рекли с хитрата си сватя —

да не види царят жив

нивга острова красив.

И тъкачката тогава

се усмихнала лукаво:

„Що за чудо? И какво —

катеричка на дърво

златни орехчета хрупа,

бисерни черупки трупа;

туй не ни учудва нас —

друго чудо зная аз:

закипи морето диво

и надигне се бурливо,

и когато с вой и бяг

то достигне стръмен бяг,

шумно се разсипе в мрака —

тридесет и три юнака,

цели в брони, слизат там,

във очите с ясен плам,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели,

юначините отбор

с главатаря Черномор.

Нека кажем справедливо:

туй е чудо най-красиво!“

Замълчали всички тук,

никой не отронил звук.

Цар Салтан се удивява,

княз Гвидон се разгневява

и на левия гледец

кацнал нашият храбрец,

лелята му пребледняла

и с окото ослепяла;

закрещели изведнъж:

„Догони го, хващай, дръж!…

Ах, почакай ти; проклето…“

През прозорец неусетно

князът тихо се проврял,

над морето полетял.

 

Князът край морето скита,

гледа — сини са водите

и сред буйния им бяг

лебедът изплувал пак.

„О, здравей, мой княз прекрасен!

Днес защо си пак нещастен,

смръщен като ден мъглив?“ —

пита лебедът красив.

Княз Гвидон му отговаря:

„Скръб-печал ме пак изгаря

чудно чудо закопнял,

да го имам бих желал.“

„Де е чудото красиво?“

„Някъде море бурливо

вдигало се с вой и бяг,

удряло пустинен бряг;

и разсипе ли се в мрака,

тридесет и три юнака

слизали тогава там —

във очите с ясен плам,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели,

юначините отбор

с главатаря Черномор.“

Рекъл лебедът тогава:

„Туй ли, княже, те смущава?

Не тъжи, мой мили княз,

чудото познавам аз.

Храбреците във водата

всички са ми родни братя.

Не тъгувай, а тръгни,

гости братя посрещни.“

 

Князът тръгнал, скръб забравил,

на балкона се изправил,

дълго гледал: изведнъж

цялото море надлъж

шибнало скалата яка,

тридесет и три юнака

в светли брони идат там —

във очите с ясен плам

идат храбреци строени,

вождът с къдри посребрени

и със бялата брада

ги предвожда към града.

Слиза княз Гвидон отгоре,

среща гостите на двора.

И сред княжеския двор

му говори Черномор:

„Лебедът при теб в палата

със заръка ни изпрати:

в твоя славен град да бдим,

нощна стража да стоим.

С тебе ще сме постоянно,

ще излизаме тук рано

от бучащите вълни

върху твоите стени.

Скоро пак града ще зърнем.

Днес в морето ще се върнем —

тежко дишаме навън.“

И градът потънал в сън.

 

Вятър по море лудува,

гони корабче да плува;

то вълна подир вълна

пори с вдигнати платна

покрай остров изумруден,

край града голям и чуден;

в залп оръдия гърмят,

искат кораба да спрат.

Слизат гостите по моста,

кани ги Гвидон на гости,

дава им разкошен пир

и ги пита най-подир:

към кои страни пътуват

и с какво в света търгуват?

Казват: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят,

там продавахме стомана,

злато и сребро ковано,

да вървим настана час —

дълъг път лежи пред нас

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът рекъл им тогаз:

„Господа, на добър час!

През морета, океани

навестете цар Салтана

и кажете: княз Гвидон

с обич праща му поклон.“

 

Гостите се поклонили,

в път поели с нови сили.

Княз Гвидон се срещнал

пак с лебеда на оня бряг.

Моли князът: пак душата

му копней за далнината…

Лебедът си замълчал,

само с пръски го облял.

И докато се обърнал,

князът се в пчела превърнал.

Зажужукал, полетял,

чак на кораба се спрял,

тихо този юначина

скрил се в малка пукнатина.

 

Вятър весело шепти,

волно корабът лети

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана

и желаната страна

вижда се в далечина.

Слизат гостите по моста,

кани ги Салтан на гости,

с тях в красивия дворец

влиза нашият храбрец.

Гледа: целият в позлата,

цар Салтан седи в палата

на престола позлатен,

в тъжни мисли потопен.

А сестрите — до краката

с Бабариха — злата сватя,

все край царя се въртят,

с четири очи следят.

Царят гостите тогава

на трапеза настанява;

пита: „Как сте, господа?

Дълго ли сте по вода?

Зло, добро ли преживяхте?

Чудеса какви видяхте?“

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят,

нищо лошо зад морето;

чудо има под небето:

остров има там богат

и на него — дивен град;

всеки ден там става чудо:

закипи морето лудо

и когато с вой и бяг

то достигне оня бряг

и се спре в стената яка,

тридесет и три юнака,

цели в броня, слизат там —

във очите с ясен плам,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели,

юначини са отбор;

главатарят Черномор

с тях излиза от водата,

в строй ги води към палата,

та над острова да бдят,

нощна стража да стоят —

няма стража по-надеждна,

храбра, вярна и прилежна.

Там владее княз Гвидон,

той изпраща ти поклон.“

Цар Салтан се удивява:

„Ако е живот и здраве,

острова ще посетя,

княз Гвидон ще навестя.“

Млъкнали сестрите лихи,

само сватя Бабариха

се усмихнала едва:

„Що за чудо е това?

Хора идват от морето,

пазят нощем бреговете!

Истина или лъжа —

на мълвата не държа.

Има чудо по-красиво.

Носи се мълва правдива

за царкиня във света

със вълшебна красота —

денем слънце затъмнява,

нощем всичко озарява,

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей,

със походка величава

на паун наподобява;

а щом дума промълви,

сякаш ручей ромоли.

И което си е право —

туй се чудо вредом слави.“

Замълчали всички тук,

никой не отронил звук.

Цар Салтан се удивява,

княз Гвидон се разгневява,

ала в миг я съжалил —

бабата не ослепил;

зажужукал из палата,

кацнал на носа на сватя,

острото си жило впил,

та мехур се появил.

Пак се вдигнала тревога;

„Помогнете ни, за бога!

Караул! Гони, гони

и проклетника хвани…

Ах, почакай ти, проклето…“

През прозорец неусетно

князът тихо се проврял,

над морето полетял.

 

Князът край морето скита,

гледа — сини са водите;

и сред буйния им бяг

лебедът изплувал пак.

„О, здравей, мой княз прекрасен!

За какво си пак нещастен,

смръщен като ден мъглив?“ —

пита лебедът красив.

Княз Гвидон му отговаря:

„Скръб-печал ме пак изгаря:

хора женят се у нас,

а неженен ходя аз.“

„На коя се, княже, спираш

и я за жена избираш?“

„Казват: имало в света

днес царкиня — красота:

денем слънце затъмнява,

нощем всичко озарява,

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей,

със походка величава

на паун наподобява,

а щом дума промълви,

сякаш ручей ромоли.

Истина ли е, що казват?“

Чакал отговора князът.

Лебедът замислен бил,

помълчал и промълвил:

„Да, в света живей девица,

ала не е ръкавица —

от ръка да я свалиш,

след като я подържиш.

Чуй един съвет от мене:

помисли си непременно,

щом се тя при теб вести,

да не се разкаеш ти.“

Князът с клетва уверява —

време е да се венчава,

той е всичко преценил

и е истински решил;

та дори готов е страстно

за царкинята прекрасна

да отиде тия дни

пеш зад триста планини.

Лебедът въздъхнал леко:

„Но защо така далеко?

Тя е близко в тоя час,

знай — царкинята съм аз.“

Плеснал лебедът с крилата,

литнал волно над водата,

спуснал се на оня бряг

сред цветя и храсталак,

тръснал мокра перушина

и превърнал се в царкиня:

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей,

със походка величава

на паун наподобява;

а щом дума промълви,

сякаш ручей ромоли.

Князът нежно я прегръща,

към двореца се завръща

да зарадва сред покой

милата си майка той.

Князът паднал на колене:

„Моя майчице рождена!

Аз избрах жена добра,

а на тебе — дъщеря.

Молим твойто разрешение,

майчино благословение —

дай ни своя благослов

да живеем във любов,“

Над главите им покорни

със икона чудотворна

тя и плаче, и реди:

„Бог над вас, деца, да бди!“

Князът дълго се не бавил,

сватба бляскава направил;

заживели в обич те

и очаквали дете.

 

Вятър по море лудува,

гони корабче да плува;

то вълна подир вълна

пори с вдигнати платна

покрай остров изумруден,

край града голям и чуден;

в залп оръдия гърмят,

искат кораба да спрат.

Слизат гостите по моста.

Кани ги Гвидон на гости,

дава им разкошен пир

и ги пита най-подир:

към кои страни пътуват

и с какво в света търгуват?

Казват: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят,

с забранени стоки — злато,

ний търгувахме богато;

час настана да вървим,

все на изток да държим

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът рекъл: „Господа,

път приятен по вода

през морета, океани

в царството на цар Салтана;

там на своя господар

припомнете, че е дал

дума да ни посещава,

а пък все не се вестява —

и предайте му поклон.“

Тръгнали, а княз Гвидон

днес останал у дома си,

не напуснал той жена си.

 

Вятър весело шепти,

волно корабът лети

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана,

и желаната страна

вижда се в далечина.

Слизат гостите по моста.

Кани ги Салтан на гости.

Гледат: в златния дворец

цар Салтан седи с венец,

а сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

все край царя се въртят,

с четири очи следят.

Царят гостите тогава

на трапеза настанява,

пита: „Как сте, господа?

Дълго ли сте по вода?

Зло, добро ли преживяхте?

Чудеса какви видяхте?“

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят;

нищо лошо зад морето,

има чудо под небето:

остров стръмен и богат

и на него — чуден град

със дворци и черкви златни

и градини необятни;

там елха се зеленей

и кристален дом светлей —

дом на катеричка жива,

и каква е закачлива!

Пее песнички цял ден,

гризе орехи весден,

но не прости и чепати,

а с черупчици от злато,

ядки бисерни блестят,

а слуги отвред следят,

Зърнахме и друго чудо:

закипи морето лудо

и когато с вой и бяг

то достигне оня бряг

и облей скалата яка,

тридесет и три юнака

в златни брони слизат там —

във очите с ясен плам,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели,

юначините отбор

с главатаря Черномор.

Няма стража по-надеждна,

по-безстрашна и прилежна.

Князът има си жена,

дивна като светлина,

денем слънце затъмнява,

нощем всичко озарява;

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей.

Княз Гвидон там управлява,

всичко живо го прославя;

той изпраща ти поклон

и упреква те Гвидон:

«Гост да ни е обещава,

а пък все не се вестява.»“

 

Царят тук не изтърпял,

заповед за път издал.

А сестрите във палата

рекли с хитрата си сватя:

да не види царят жив

нивга острова красив.

Цар Салтан се не предава

и за миг ги усмирява:

„Цар ли съм или дете?“

Плахо замълчали те.

„Днес потеглям!“ —

с крак той тропнал

и вратата шумно хлопнал.

 

От прозореца следи

князът сините води:

те са тихи, не бушуват,

само леко се вълнуват,

под безоблачния свод

се показва чуден флот:

пори волно океана

флотата на цар Салтана.

Скочил княз Гвидон за миг,

рекъл с гръмогласен вик:

„Родна майчице — награда!

Ти, княгино моя млада!

Погледнете: хей оттам

иде татко ми насам!“

Флотът към брега приижда,

князът през тръбата вижда:

царят в кораба богат

гледа приказния град;

с него са сестрите лихи,

с него е и Бабариха,

те се чудят до една

на незнайната страна.

В миг топове загърмели

и камбани проехтели.

Слязъл на брега Гвидон,

срещнал татко си с поклон,

срещнал и сестрите лихи

с злата сватя Бабариха;

с царя към града вървял,

нито дума не мълвял.

 

Всички влизат във палата:

в златни брони пред вратата

царят вижда храбреци —

тридесет и три момци,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели

юначините отбор

с главатаря Черномор.

Влязъл царят в ширни двори:

под елха съгледал горе —

катеричка песен пей,

гризе орех, клон люлей,

вади бисери самичка

и ги пуща във торбичка;

дворът в светлия палат

с златни люспи бил посят.

Гостите поглеждат с ласка

към княгинята прекрасна:

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей;

със походка величава

на паун наподобява;

и свекърва си така

води нежно под ръка…

Царят в миг познал жена си,

буйна радост го понася.

Изведнъж дъхът му спрял.

Царят в сълзи се облял.

Той прегърнал си жената

и синчето, и снахата,

седнали те най-подир

и започнал весел пир.

А сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

го ударили на бяг;

ала ги довели пак.

Всичко сторено признали,

каели се и ридали;

царят, весел този път,

пуснал ги да си вървят.

През деня гуляли, пили,

после в сън се потопили.

С пиво, мед и аз гулях,

но едва мустак допрях.

Вечер… в стаята седят

три девици и предат.

„Ако бих била царица —

каза първата девица, —

бих приготвила сама

пир за цялата земя.“

„Ако бих била царица —

каза нейната сестрица, —

аз платна ще натъка,

всичко с тях ще облека.“

„Ако бих била царица —

казва третата сестрица, —

царя ни ще наградя —

син-юнак ще му родя.“

 

 

Щом го каза, в тъмнината

скръцна тихичко вратата,

влезе тук самият цар —

на страната господар.

Чул бе всичко, що говорят:

той стоял бе зад стобора;

най хареса, най разбра

той последната сестра.

„Мила, хубава девице —

каза той, — бъди царица

и роди ми ти юнак,

щом настъпи есен пак.

Вий сестрици-гълъбици,

с мен и с вашата сестрица

тръгвайте за дом богат,

ще живеете в палат.

Първата ще е готвачка,

а пък втората — тъкачка.“

 

 

Всички с годеника-цар

влязоха в палата стар.

Царят дълго не мая се:

още вечерта венча се.

И на веселба, игра,

той покани, насъбра

гости знатни, именити;

младоженците честити

след богат, разкошен пир

легнаха си най-подир.

В гняв готвачката беснее,

а сестра й — сълзи лее,

те завиждат и сумтят,

от злина и яд кипят.

А пък младата царица

помни, що като девица

тя на царя обеща,

и зачена през нощта.

 

 

Тръгна царят да воюва,

със жена си се сбогува,

каза да се пази тя,

вярна да е в обичта.

И докато той воюва,

по жена и дом тъгува,

тя роди му хубав син —

колкото един аршин.

И над своето детенце

бди — орлица над орленце,

вест на царя праща тя,

че е станал той баща.

А със сватя Бабариха

тъй сестрите й решиха:

пратеника да възпрат

и да я оклеветят;

вестоносец друг си хващат,

друга вест на царя пращат:

че си има той царче,

не момиче, не момче,

не позната животинка,

а невиждана гадинка.

 

 

Царят, щом узна това,

своя гняв сдържа едва;

и без малко не обеси

този, що вестта донесе.

Но престана да крещи

и разумно той реши:

нека те да го почакат —

лично той да види как е.

 

 

Конник — вестоносец млад,

влиза в царския палат…

А сестрите с Бабариха

пак се сдумаха, решиха

някак да го оберат:

здравата го те поят

и торбата му пребъркват,

и писмо там друго пъхват.

И с това писмо оттам

при болярите пиян

носи заповед такава:

„Царят строго повелява

да удавят, умъртвят

и жена му, и синът.“

Щом така желае царят,

натъжените боляри

влизат в спалнята и там

пред царицата едвам

не заплакват, но повтарят,

що е заповядал царят;

те прочитат го на глас

и веднага, в тоя час

я затварят със детето

в бъчва — хвърлят ги в морето —

цар Салтан уж бил решил,

той така бил наредил.

 

 

Трепкат, светят си звездите,

пляскат, гонят се вълните;

облак се в небето рей,

бъчвата вълна люлей.

И царицата във нея

плаче, блъска се, слабее;

а пък царското дете —

не с дни — с часове расте.

Плаче майката, горката…

А детето на вълната

дума: „Ти си ми добра

и във своята игра

в морските скали се плискаш

и отиваш, дето искаш,

потопяваш ти брегът,

кораби по теб вървят —

не губи ни, пощади ни

и на суша изхвърли ни!“

Чу вълната, заплющя,

на брега веднага тя

бъчвата изнесе леко

и отля се пак далеко.

Майката с момчето там

чувствуват брега едвам;

Бог дотука ги опази,

но навън как да излязат?

А момчето посъбра

сили и с глава опря

здравото дебело дъно.

„Тук прозорец ще издъня!“ —

каза то и след това

дъното изби с глава.

 

 

Вдъхнаха навън дълбоко;

гледат — хълм в поле широко,

и море, и дъб зелен

там на хълма извисен.

А момчето за вечеря

мисли нещо да намери.

Прът откърши от дъбът,

лък изви от този прът

и със шнура си набързо

краищата той завърза,

за стрела изостри тръст

и заспуска се чевръст

край брега във долината —

дивеч търси край водата.

 

 

До морето стигна той,

чува стон, сподавен вой…

Ей морето се люлее,

ясно — работата зле е:

ястреб със крила плющи

и над лебед се върти,

лебедът водата плиска,

мъти я, шуми и писка…

Злият хищник настървен

удря с клюн окървавен…

Но стрела запя ваблизо,

ястреба за миг прониза

и кръвта му зашуртя,

и царевичът се спря;

гледа — ястребът се дави,

но не птичи глас издава,

стене, писка и реве,

че го лебедът кълве,

гибелта му ускорява,

със крило го бие, дави,

към царевича възви

и на руски промълви:

„Ти си мой добър спасител,

избавител, отмъстител,

не тъжи, че тоя ден

ще гладуваш зарад мен,

че си хвърлил ти стрелата,

нека туй да е бедата.

Със добро ще ти платя,

щедро ще те наградя:

ти спаси не лебед-птица,

а спаси от смърт девица,

в ястреб ти стрела заби,

но магьосник зъл уби.

Туй ще помня аз навеки

и отблизо и далеко

с теб ще бъда, а сега

ти върви си без тъга.“

 

 

Литна лебедът далече,

цял ден чакат, мръква вече,

пуст и мрачен е брегът,

гладни легнаха да спят.

Пръв царевичът се буди —

гледа, мисли и се чуди:

как нощес пред него там

е израсъл град голям

с кули и стени зъбчати

и зад тях — кубета злати —

църкви в тишина и мир,

манастир до манастир.

Майка си веднага буди,

ахка тя — и все се чуди.

Мисли той, че на шега

прави лебедът така.

Майката с сина се вдигат

към града и щом пристигат,

юрна се навън градът,

в хор камбаните ечат.

Всичко се към тях отправи:

хор църковен Бога слави;

среща ги дворецът, цял

блеснал в злато и кристал.

Всички там ги възхваляват,

на царевича поставят

княжески калпак — и княз

той им става в тоя час.

В столицата оттогава

почна той да управлява,

в дом разкошен заживя,

княз Гвидон се назова.

 

 

Вятър по море лудува,

корабче платна надува,

в сини морски ширини

пори гривести вълни.

А моряците дивят се,

върху кораба тълпят се:

там на острова познат

виждат нов чудесен град,

със кубета златоглави и

пристанище с застава.

И топове в залп гърмят,

искат кораба да спрат.

Ето слизат всички гости;

кани ги Гвидон на гости

и гощава ги добре,

пита ги — да разбере

откъде, с какво търгуват

и в каква посока плуват.

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът

и търгувахме от лани

със самури, с астрагани;

а на изток се стремим,

предстои ни да вървим

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана…“

Князът казва: „Господа,

на добър път и без беда

през морето там стигнете

и на цар Салтан кажете,

че изпращам му поклон…“

Тръгват те, а княз Гвидон

тъжен гледа — ето вече

корабът се скри далече;

гледа — по вълните там

плува лебедът насам.

„Що си, княже мой юначен,

днес така умислен, мрачен,

мълчалив, опечален?“ —

казва той, а натъжен,

княз Гвидон му отговаря:

„Мъка тежка ме изгаря,

тъжен съм, че в този час

за баща си мисля аз.“ —

Лебедът му казва: „Ето,

искаш ли сега в морето

да им станеш ти другар?

Превърни се на комар!“

Яхна лебедът вълната

и пред княза във водата

плесна силно със крила,

с капки княза цял обля.

В точица Гвидон смали се,

на комар преобрази се,

кораба в безкрайността

той догони, прилетя,

тихо спусна се, изви се,

в малка пукнатина скри се.

 

 

Вятър весело плющи,

кораб весело лети

покрай острова Буяна,

към града на цар Салтана;

ей желаната страна

в синята далечина.

Ето слизат всички гости,

кани ги Салтан на гости —

с тях крилатия другар

влезе при самия цар.

Гледа — цял сияе в злато

цар Салтан, седи в палата

на престол, с венец и взрян,

мисли тъжно замечтан.

А сестрите с Бабариха

се поглеждат мълком, тихо

до престола му седят,

гледат го в очи, слухтят.

Царят гостите тогава,

със богат обяд гощава,

пита дълго ли са те

плували и докъде,

как е там — добре ли, зле ли,

и що чудно са видели?

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът,

там добре е, дето бяхме,

чудно чудо ний видяхме:

има остров с бряг висок,

залив — стръмен и дълбок;

пуст, необитаем беше,

дъб самотен там растеше,

а сега израснал град,

хубав, славен и богат,

със кубета — все от злато,

със градини и палати,

там живее княз Гвидон,

той изпраща ти поклон.“

„Само да съм жив, ще ида

гост на княз Гвидон, ще видя

тоя чуден остров сам“ —

казва удивен Салтан.

А сестрите с Бабариха

се спогледаха, решиха

той да не отиде там.

И готвачката едвам

поусмихна се лукаво

и намигна им тогава,

каза: „Интересно, да,

но не струва си труда.

Друго знам: ела в гората,

катеричка под елата

пее денем и нощя,

лешници си хрупка тя,

ала лешници чудати —

със черупки чисто злато,

ядките им — чист елмаз,

туй разбирам чудо аз.“

Пак се чудом чуди царят,

а от яд кипи комарът,

жилна лелка си за миг

в дясното око, със вик

тя се люшна пребледняла —

бе с окото ослепяла.

Скачат всички и крещят,

та комара да ловят.

А пък той — изтънко-тънко

през прозореца избрънка

и постигнал си целта,

през морето отлетя.

 

 

По брега отново княза

ходи, гледа — забеляза:

ето по вълните там

плува лебедът насам.

„Що си, княже мой юначен,

днес така умислен, мрачен,

мълчалив, опечален?“ —

пита той, а натъжен

княз Гвидон му отговаря:

„Мъка тежка ме изгаря,

чудо имало и аз

искам да е то у нас.

Имало ела в гората,

катеричка под елата

пее денем и нощя,

лешници си хрупка тя,

ала лешници чудати —

със черупки чисто злато,

ядките им — чист елмаз;

вярно ли е? Знам ли аз?“

Казва лебедът на князът:

„Вярно е това, що казват,

знам го; в къщи си върви,

мъката си забрави,

ще ти служа вярна служба

зарад вечната ни дружба.“

Князът, вече ободрен,

тръгна си раэвеселен;

щом пристигна той във двора,

гледа — под ела, сред хора

катеричка — красота —

хрупка златен лешник тя,

и елмазецът отбира,

а черупките събира

и нарежда куп до куп,

и си пее — хрупа-хруп!

Насъбрали се на двора,

слушат я добрите хора.

Княз Гвидон се удиви

и зарадван промълви:

„Ех, ти, лебед — дай му, Боже,

да е весел, колко може.“

Дигна после княз Гвидон

в двора си кристален дом,

катеричката постави

там и писар й остави —

денонощно да стои,

лешниците да брои.

 

 

Вятър по море лудува,

корабче платна надува,

в сини морски ширини

пори гривести вълни,

покрай остров с бряг неравен,

покрай град голям и славен

и топове в залп гърмят —

искат кораба да спрат.

Ето слизат всички гости,

кани ги Гвидон на гости

и гощава ги добре,

пита ги — да разбере —

откъде, с какво търгуват

и в каква посока плуват.

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът,

изпродадохме ний много

донски жребци бързоноги.

А ни чака дълъг път —

ще отплуваме отвъд,

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът казва; „Господа,

на добър пъг, без беда

през морета, океани

в царството на цар Салтана;

отнесете му поклон

и от мене — княз Гвидон.“

 

 

Сбогом гостите си взеха

и отново път поеха.

Лебедът намери пак

княза на самия брят.

Моли князът: в далнината

нещо тегли му душата…

Плесна лебедът с крила,

с капки княза пак обля,

той в муха преобрази се,

бързо полетя, изви се

между небо и море

и във корабът се свре.

 

 

Вятър весело плющи,

кораб весело лети

покрай острова Буяна,

към града на цар Салтана;

ей желаната страна

в синята далечина.

Ето слизат всички гости,

кани ги Салтан на гости

и след тях в палата пак

влезе нашият юнак.

Гледа — цял сияе в злато

цар Салтан, седи в палата

на престол, с венец и взрян,

мисли, тъжно замечтан.

А сестрите завистливи

с Бабариха, мълчаливи,

до престола му седят,

като жаби зли слухтят.

Царят гостите тогава

със богат обяд гощава,

пита дълго ли са те

плували и докъде,

как е там — добре ли, зле ли

и що чудно са видели?

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът,

там добре е, дето бяхме,

чудно чудо ний видяхме:

има остров непознат,

в тоя остров има град

с кули, със кубета злати,

със градини, със палати;

пред двореца, под ела,

в къща, цяла от стъкла,

катеричка си живее,

чудно нещо тя умее!

Пее денем и нощя,

лешници си хрупка тя,

лешниците — чудновати —

със черупки чисто злато,

ядките — елмаз — искрят

и слуги над нея бдят;

чест войската й отдава;

писар честен надзирава,

деноношно там стои,

лешниците той брои;

от черупките монети

леят, а момите шетат

и насипват със елмаз

бъчви, каци — час по час.

Всички там са все богати;

няма хижи — все палати.

Там живе княз Гвидон,

той изпраща ти поклон;“

„Само да съм жив, ще ида

гост на княз Гвидон, ще видя

тоя чуден остров сам“ —

казва удивен Салтан.

А сестрите с Бабариха

се спогледаха, решиха

той да не отиде там.

И подсмива се едвам

първата сестра лукаво:

„Нищо чудно там не става. —

Помълча и пак подзе: —

Катеричката гризе

камъни и злато ражда,

купища елмаз изважда;

с туй не ще ни удивиш,

даже да ни убедиш.

Аз познавам друго чудо:

люшне се морето лудо,

забушува, закипи

и брега си потопи,

пък отлее се и в мрака

тридеоет и три юнака

прави на брега стоят

в брони като жар горят,

всички — хубавци отбрани,

млади, снажни, великани,

все еднакви, все отбор,

главатар им — Черномор.

Ако трябва да се чудя,

ей това се казва чудо.“

Умно гостите мълчат,

спор със нея те не щат.

Цар Салтан се удивява,

а Гвидон се разлютяеа,

жилна тетка си за миг

в лявото око, със вик

тя се тръшна побледняла:

бе с окото ослепяла.

Всички викат: „Дръжте, бре!“

Но дорде се разбере,

през прозорчето мухата

бръмна към далечината,

отлетя до своя дом

през морето княз Гвидон.

 

 

Князът край морето ходи,

с поглед по морето броди;

гледа по вълните — там

плува лебедът насам.

„Що си, княже мой юначен,

днес така умислен, мрачен,

мълчалив, опечален?“ —

пита той, а натъжен

княз Гвидон му отговаря:

„Мъка тежка ме изгаря,

чудо имало и аз

искам да е то у нас.“

„А какво е това чудо?“

„Люшне се морето лудо,

забушува, закипи

и брега си потопи,

пък отлее се и в мрака

тридесет и три юнака,

прави на брега стоят,

в брони като жар горят,

всички — хубавци отбрани,

млади, снажни, великани,

все еднакви, все отбор,

главатар им — Черномор.“

„Туй ли те смущава? — каза

кротко лебедът на княза. —

Не тъгувай, зная аз —

и това е в мойта власт.

Тези воини подводни

все са мои братя родни.

Не тъжи, а замини,

братята ми посрещни!“

 

 

Князът, утешен, закрачи,

в кулата си той се качи,

гледа — ураган заля

в миг брега и се отля,

и остави там във мрака

тридесет и три юнака —

ето, по брега вървят,

в брони като жар горят,

крачат те по двама смело,

главатарят — с къдри бели

води ги по двама в строй,

към града ги води той.

Спуска се Гвидон да среща

гостите, нахлу насреща

и града като на сбор;

заговори Черномор:

„Лебедът ни прати, княже,

и поръча да ти кажа,

че ще пазим твоя град

славен, хубав и богат.

И от днес на будна смяна

всяка нощ от океана

ще излизаме сами

край високите стени.

С тебе скоро ще се видим,

а сега ще си отидем,

вън не дишаме добре.“

И се скриха вдън-море.

 

 

Вятър по море лудува,

корабче платна надува

в сини морски ширини,

пори гривести вълни,

покрай остров с бряг неравен,

покрай град голям и славен:

и топове в залп гърмят,

искат кораба да спрат

с чуждите далечни гости —

кани ги Гвидон на гости;

той гощава ги добре,

пита ги — да разбере —

как и със какво търгуват

и в каква посока плуват.

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът

и продавахме стомана,

злато и сребро ковано;

а ни чака дълъг път —

ще отплуваме отвъд,

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът казва: „Господа,

на добър път, без беда

вий морето прекосете

и до цар Салтан стигнете;

отнесете му поклон

и от мене — княз Гвидон“.

 

 

Сбогом гостите си взеха

и отново път поеха.

Лебедът намери пак

княза на самия бряг.

Моли князът — в далнината

нещо тегли му душата…

Плесна лебедът с крила,

с капки княз Гвидон обля.

Князът много намали се,

във оса преобрази се,

кораба в безкрайността

той догони, прилетя,

тихо спусна се, изви се,

в малка пукнатина скри се.

 

 

Вятър весело плющи,

кораб весело лети

покрай острова Буяна,

към града на цар Салтана.

Ей, желаната страна

в синята далечина.

Ето слизат всички гости —

кани ги Салтан на гости;

и със тях в двореца пак

влезе нашият юнак.

Гледа — цял сияе в злато

цар Салтан, седи в палата

на престол, с венец и — взрян —

мисли, тъжно замечтан.

А сестрите завистливи

с Бабариха, мълчаливи,

до престола му седят

и слухтят, и зорко бдят.

Царят гостите тогава

със богат обяд гощава,

пита дълго ли са те

плували и докъде,

как е там — добре ли, зле ли,

и що чудно са видели?

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът;

там добре е, дето бяхме,

чудно чудо ний видяхме.

Има остров непознат,

в тоя остров има град,

всяка нощ там става чудо:

люшне се морето лудо,

забушува, закипи

и брега си потопи,

пък отлее се — и в мрака

тридесет и три юнака

прави на брега стоят,

в брони като жар горят;

всички — хубавци отбрани,

млади, снажни, великани,

все еднакви, вое отбор,

главатар им — Черномор.

Из морето ги извежда

и по двама ги повежда;

покрай острова вървят,

цяла нощ те зорко бдят;

няма стража по-надеждна,

по-безстрашна, по-прилежна,

Там живее княз Гвидон,

той изпраща ти поклон.“

„Само да съм жив, ще ида

гост на княз Гвидон, ще видя

тоя чуден остров сам“ —

казва удивен Салтан.

А сестрите се стаиха —

нито гък, но Бабариха,

поусмихната едва,

казва: „Зная го това —

хора из море след буря

идат, в острова дежурят,

що за чудо? Но поне

вярно ли е, или не?

Друго чудо се разправя

носи се мълва такава:

за царкиня — красота —

хубавица на света.

Денем — слънчице прекрасно,

нощем — месечинка ясна,

месец в къдрите блести,

на чело звезда пламти.

А пристъпва горда, права,

сякаш се паун задава.

Заговори — слушаш ти,

сякаш ручейче шурти.

Туй е чудо най-голямо,

във света подобно няма.“

Умно гостите мълчат,

спор да водят те не щат.

Слуша и се чуди царя,

а Гвидон от яд изгаря,

жали бабата сега

и направи той така:

разбръмча се, кръг направи

около носа й, здраво

жилна я в носа голям

и мехур изскочи там.

И се вдигна пак тревога:

„Помогнете, ай, за Бога!

Дръж, лови, души, тъпчи!…“

А над тях бръмчи, бръмчи…

през прозорчето осата

бръмна към далечината

и през морския безкрай

отлетя във своя край.

 

 

Князът край морето ходи,

с поглед по морето броди,

гледа — по вълните там

иде лебедът насам.

„Що си, княже мой юначен,

днес така умислен, мрачен,

мълчалив, опечален?“

Княз Гвидон му отговаря:

„Мъка тежка ме изгаря:

всеки си е задомен,

ходя само аз ерген.“

„А коя избрал си?“ Князът

казва: „Чувам да приказват

за царкиня — красота —

хубавица на света.

Денем — слънчице прекрасно,

нощем — месечинка ясна,

месец в къдрите блести,

на чело звезда пламти.

А пристъпва горда, права —

сякаш се паун задава;

заговори — слушаш ти,

сякаш ручейче шурти.

Само истина ли казват?“

Чака неспокоен князът.

Гледа — лебедът мълчи,

пак загледа го в очи:

„Знам я чудната девица,

но не е туй ръкавица —

на ръка я подържиш,

хрумне ти — и я свалиш.

Та преди да се венчаваш,

после да не съжаляваш,

обмисли добре това:

тя не е за ден, за два.“ —

Князът се кълне, че нему

за женитба му е време,

че за всичко е мислѝл

и премислил, и решил,

че царкинята да види,

той готов е да отиде

сам пеша до край светът

по опасен, труден път.

Лебедът въздъхна, рече:

„Но защо така далече?

Тя е тук във тоя час:

че царкинята съм аз.“

Плесна лебедът с крилата

и политна над водата,

над брега се извиши,

в храсталака се сниши,

тръсна се и се разгърна,

на царкиня се превърна.

Месец в къдрите блести,

на чело звезда пламти,

запристъпва — горда, права,

сякаш се паун задава,

заговори — слушаш ти,

сякаш ручейче шурти.

Князът я прегръща нежно,

тръгват те и я завежда

там — при майка си — Гвидон,

в своя хубав, славен дом.

Коленичи той пред нея,

рече: „Майко мила, ей я —

тя ще бъде отсега

мен жена, на теб снаха.

Молим те за одобрение,

дай ни свойто разрешение,

своя майчин благослов —

да живеем в мир, любов.“

Тя с икона чудотворна

над главите им покорни

сълзи лее и реди:

„Господ да ви награди!“

Много-много не чакаха,

а набързо се венчаха;

в мир живеят, чакат те

да им се роди дете.

 

 

Вятър по море лудува,

корабче платна надува,

в сини морски ширини

пори гривести вълни,

покрай остров с бряг неравен,

покрай град голям и славен

и топове в залп гърмят,

искат кораба да спрат.

Спират, слизат всички гости,

кани ги Гвидон на гости,

той гощава ги добре,

пита ги — да разбере —

със какво и как търгуват

и в каква посока плуват.

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът.

Забранени стоки тайно

карахме в страни незнайни,

а ни чака дълъг път

все на изток — там отвъд,

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът каза: „Господа,

на добър път, без беда

по морето, океана,

поздравете цар Салтана,

припомнете му от мен,

че го чакам всеки ден;

обещал е — а се бави,

да не би да ме забрави,

пращам му по вас поклон.“

Тръгват те, а княз Гвидон

си остана у дома си,

не дели се от жена си.

 

 

Вятър весело плющи,

кораб весело лети

покрай острова Буяна,

към града на цар Салтана.

Ей познатата страна

в синята далечина.

Спират, слизат всички гости —

кани ги Салтан на гости…

Гледат — седнал цар Салтан

със венец и замечтан,

а сестрите завистливи

с Бабариха, мълчаливи,

седнали до него бдят,

все оглеждат и слухтят.

Царят гостите тогава

със богат обяд гощава,

пита: дълго ли са те

плували и докъде,

как е там — добре ли, зле ли,

и що чудно са видели?

Отговарят: „В своя път

ний кръстосахме светът,

там добре е, дето бяхме,

чудно чудо ний видяхме:

има остров непознат

и във тоя остров — град

със кубета все от злато,

със градини, със палати.

Пред двореца, под ела,

в къща, цяла от стъкла,

катеричка си живее,

чудно нещо тя умее:

пее денем и нощя,

лешници си хрупка тя,

лешницнте — чудновати —

със черупки — чисто злато,

ядките — от чист елмаз

и я хранят час по час.

Има там и друго чудо:

люшне се морето лудо,

забушува, закипи

и брега си потопи,

пък отлее се и в мрака

тридесет и три юнака

прави на брега стоят,

в брони като жар горят,

всички — хубавци отбрани,

млади, стройни, великани,

все еднакви, все отбор,

главатар им — Черномор.

Няма стража по-надеждна,

по-безстрашна, по-прилежна.

Князът има си жена,

ах, красавица една!

Денем — слънчице прекрасно,

нощем — месечинка ясна,

месец в къдрите блести,

на чело звезда пламти;

княз Гвидон там управлява,

всеки радостно го слави;

праща ти сега поклон,

но сърдит ти е Гвидон:

щял си уж да му гостуваш,

а кога ще отпътуваш?“

 

 

Каза царят да строят

флотата за дълъг път.

А сестрите с Бабариха

се спогледаха, решиха

пак да го разубедят —

да не тръгне той на път.

Но Салтан не ги и слуша

викна той, та ги проглуши:

„Цар ли съм, или дете?“

И уплашиха се те.

„Тръгвам“ — каза той и тропна,

и вратата силно хлопна.

 

 

Край прозореца седи

князът, леко се бразди

тихото море безмерно

и потрепва равномерно.

В синята далечина

се показаха платна —

носи се по океана

флотата на цар Салтана.

Скочи княз Гвидон, за миг

екна гръмогласен вик:

„Майко и невясто, ето

погледнете към морето,

виждате ли — хей оттам —

татко движи се насам.“

Флотата се приближава,

княз Гвидон я наблюдава;

цар Салтан стои отпред —

гледа със далекоглед.

А сестрите завистливи

с Бабариха мълчаливо

чудят се на този град,

в този остров непознат.

А топове загърмяха

и камбани заечаха;

идва на брега Гвидон,

среща царя със поклон

и сестрите завистливи

с Бабариха. И отиват,

всички към града вървят,

бавно крачат и мълчат.

 

 

Всички идват към палата,

а във брони край вратата

братя — тридесет и три,

всеки с поглед смел гори,

всички хубавци отбрани,

млади, стройни, великани,

все еднакви, все отбор,

главатар им — Черномор.

Царят тръгна към палата,

катеричка под елата

хрупка златен лешник тя

и си пее песента,

и елмазецът отбира,

във торбичка го прибира,

от черупки — златен сбор,

свети хубавият двор.

Бързат гостите нататък,

гледат, чудят се — снахата:

месец в къдрите блести,

на чело звезда пламти

стъпва гордо, величаво,

сякаш се паун задава,

със свекървата върви,

царят срещу тях възви,

разигра му се сърцето,

гледа той, познава ето,

тя е — сякаш се смрази…

и задави се в сълзи…

и прегърна той жена си,

и сина си, и снаха си,

всички да се веселят

сядат — пият и ядат.

А сестрите завистливи

с Бабариха мълчаливо

се разбягаха от срам,

но намериха ги там.

Трите всичко си признаха,

лицемерно поридаха;

царят — весел, вместо съд

пусна ги да си вървят.

Цар Салтан развесели се

и от радост понапи се.

Бях и аз там — ядох, пих,

и от нищо не вкусих.