Марио Леви
Истанбул беше една приказка (93)

Стените бяха стените на всички нас

Човек естествено можеше и да опита да се пребори с някои болки, като не им обръщаше внимание или решеше да не ги показва пред другите, да ги изживява само вътрешно. Тук, изглежда, се криеше съвсем друго, трудно за проумяване чувство, което отвъд оскърблението, разочарованието, недоверието можеше да хвърли светлина върху една лична история. С убеждението, че нямаше непоносима болка, човек евентуално би живял по-лесно в този малък ъгъл… Мосю Жак, онзи мосю Жак, когото познавах, изцяло поддържаше това убеждение, беше проникнат от него. Бихте могли да узнаете и как се понасяха онези рани, онези рани, които въпреки всички малки победи не се затваряха напълно… Може би най-вече сега ще се осмеля да се приближа до него в такъв момент, сега, тъй като отново размишлявам върху дългия разказ, който един ден искам да напиша, изхождайки от това, което той остави у мен. В тази ситуация у мен напира желание да направя още няколко крачки в онзи разказ. Волята да направя още няколко крачки безспорно означава да събера кураж, за да разбера отново. Ала сега, тъй като това, което искам да разкажа, е пред очите ми, се питам дали е редно да проникна толкова дълбоко в един човешки живот. Тази несигурност съм изпитвал и другаде. Там имаше хора, за които исках да разкажа, или по-точно — за които мечтаех да напиша дълъг разказ. Това бяха хора, които от време на време ми даваха най-ценните си фотографии и чиито животи възстанових донякъде и с помощта на въображението си. Хора, които ме виждат и като зрител, и като герой, който поне на места участва в разказа… Естествено би трябвало да взема под внимание границите; границите за пореден път бяха моите граници… Зидовете бяха моите зидове… Понеже знаех, че не мога да разбера адекватно тези хора, даже тези хора. Това е проблем, свързан с метода, с начина за доближаване до даден човек. Една сутрин си представих събуждането на мосю Жак, после изходих от това, което ми беше споделил, и малко от това, което бях чул от други, и се опитах да разкажа, като дори в най-голямата му самота останах „на негова страна“, по-скоро, така да се каже, в него. Бях в коридорите на дълго завръщане в миналото. Тъй като най-вече аз самият бях убеден, че по този начин някои чувства се обясняваха по-добре, на места напълно съзнателно пренебрегнах проблемите на хронологията и вътрешния монолог. Възможно е с моите интерпретации да съм попаднал в капана на някои заблуди, на собствените си лъжи. Продължих да следвам онзи път, съзнавайки опасността. В края на краищата трябваше да представя по някакъв начин на другиго, на читателя, този човек, който в името на живота ми бе подарил някои подробности, които никога не ще забравя. Това несъмнено е егоизъм. Егоизъм, който както в редица случаи е вид самозащита…

Сега, след като преживях всичко това, все пак се питам още веднъж… Дали наистина имах право да проникна толкова навътре и отгоре на всичко по този начин? За пореден път мога да подиря убежище в мисълта „такъв го видях“. Мога дори да твърдя, че е решил да ми покаже само определени страни от живота си. Потребността от убежище обаче, изглежда, е налице, за да избягам както от другите, така и от себе си. На думите и на вероятните вътрешни монолози би трябвало да се даде нов живот. Дали успях да се спусна до корена на тези бягства? Успях ли да открия при кого или какво е моето убежище? Мога ли да кажа какво намерих, мога ли да го изразя със свои думи? До отговора на този въпрос още не съм стигнал. Може би още не искам да стигна до отговора на този въпрос. Чувството, което този екран, изпълнен с мечти, поражда у мен, ми е достатъчно тук, на това място от моя разказ. Чувството, което тази завеса на мечтите поражда у мен, ми е достатъчно за пореден път… И това повторение вече не ми е досадно, точно както и твърдението, че повторението не ми е досадно. Тъй като ние неизменно попадаме в плен на притегателната сила на нашите заблуди, които сме „отгледали“ заедно с истините си, съответно на притегателната сила на нашата истина, която винаги посреща радушно нашите заблуди, не само в това, което искаме да разкажем, а и в това, което живеем, което мечтаем да живеем. Понеже понякога, когато искаме да опишем друго лице, говорим и за човека, който искаме да бъдем. Ето защо се притеснявам, че, без да забележа, съм разказал за самия себе си, докато съм се старал да опиша мосю Жак в този разказ, който той никога не ще прочете. Какво друго можех да направя? Едно от възможните решения би било да го представя от зрителния ъгъл на други свидетели, на езика на други свидетели. Можех да се отдръпна малко повече и в своя мрак, на място, където никой не ме виждаше, да изпробвам нова битност на свидетел, като си припомням известни липси. Зная, това е един от пътищата да разбереш другиго и изпробвайки „различни езици“, да стигнеш до него. Ако обаче бях поел по този път, навярно щях да се отдалеча и от топлината, която исках да доловя и да запазя с цялото си същество. Не можех да оставя моите хора във властта на „другите“, на „онези гласове“. Затова реших да проникна до това място с всичките си заблуди. Беше място, на което можех да срещна — знаех го — всичко онова, което исках да забравя и да зачеркна напълно от живота си. Постепенно се озовах в гранична област, където отстъплението ставаше все по-невъзможно. Там човек си казва: „Още една крачка, още една крачка, още една крачка“. Още една крачка… За да забравите някои крачки или малко по-късно да се върнете при човека, когото сте оставили зад гърба си на мястото на изходния пункт, когото няма да намерите такъв, какъвто е бил някога… Още една крачка… Мястото беше такова място… Затова разказът продължава в мен, развива се в мен, макар че оттогава е минало толкова време. Затова онази картина с все повече думи и детайли, които се натрупват, се връща на мястото, което изживявам и където живея.

Мосю Жак — в дома си, в последната си стая, в един ъгъл далеч от всичко, в онези часове, в които е сам, когато е принуден да живее сам със себе си, в онези дълги реминисценции — се опитва още веднъж да разбере своя живот и своите хора. Мисли, усмихва се, заравя се в дълбоко мълчание. Мисли, спомня си, превръща се в част от играта… И аз се опитвам да разбера това време, в името на онова място, с надеждата да се доближа до онова място, защото в толкова много моменти от този живот съм бил в ролята на свидетел… Отговорността, истинската отговорност и бездруго придобива значението си чрез чувството, възникващо от битността на свидетел. Да, да бъдеш свидетел означава да бъдеш отговорен. Да бъдеш свидетел означава да бъдеш отговорен… Може би едва късно проумях ролята си в онази игра, едва късно разбрах участието си в играта, но в крайна сметка успях… Трябваше да гледам и да слушам какво се казваше, наистина да слушам, за да го възпроизведа. Всичко това същевременно беше и малка игра, наречена „пресъздаване“. Годините щяха да отминат, чувствата щяха да намерят мястото си… Знаехме това, макар че не можехме да го изразим толкова ясно с тогавашните си думи, а се опитвахме да го изречем с погледите, ръцете, докосванията си… Същевременно беше малка игра, наречена „накарай да слушат“. В свят, в който слушателите, тези, които искат да слушат, все повече намаляват, всички ние се нуждаем от говорене, от всички форми на говорене, които ни хрумват. Навремето имаше свят, в който слушателите искаха да слушат само заради самите себе си. Това беше друг аспект на разказа, един от скритите аспекти… Един от аспектите на разказа, който непрестанно ме предизвикваше, въпреки всички вероятности за провал… Може би затова толкова често ме обземаше чувството, че съм призован за свидетел. Заради тях, заради моите герои, бе написан моят разказ, заради „онова място“, което никога не се отказах да търся… Мосю Жак спада към героите на това „съчинение“ в мен. А в онези дни да имаш едно място, на което да те чуят, беше точно толкова важно, колкото и да чуеш. Едно място, на което да те чуят беше също толкова важно колкото и да чуеш… В тази ситуация моята битност на свидетел означаваше самотност, страх поради това да не изпадна в самота или бавно да създам изолация… Неговите образи, които живееха у мен, подсилваха още повече това чувство.

Трябваше да прекратим срещите си по „много лични причини“. Един ден го видях случайно пред френското консулство. В ръката си носеше книги от библиотеката. Беше остарял още повече. Колко години бяха минали междувременно? Четири, пет, седем?… Сега нямам желание дори да си спомням. Малко ми се сърдеше, задето не се бях обаждал. Казах, че се е наложило да замина за съвсем друго място и години наред не съм могъл да се върна. Той разбра… Животът донасяше на всички нас други хора и ни учеше да живеем други мигове… Голяма част от времето си сега прекарвал в четене. Излязъл в пенсия. Почти не стъпвал в дюкяна. Там всичко се рушало, бавно пропадало… Също както в някои домове и някои животи… А пък преди дюкяна „давал живот“ на много хора, сплотявал ги. За щастие имал дома си. Домът, който никой не можел да пипне, „последният свидетел“ на неговата самота… Къща имал и на Бююкада, но там ходел много рядко. Там бил изживял други времена… Живеел сам. Почти никой вече не чукал на вратата му. Но се бил научил да се задоволява с това, което имал. Сутрин ставал рано, изяждал закуската си на масата, която бил сложил още предната вечер, и мислел, мислел, мислел… Да живее в новия си свят със своите стари неща му помагало да понася по-леко отминаването на времето. Старите неща означавали надежди, угризения на съвестта, били гласове и миризми. Старото било донякъде и мадам Роза, донякъде Олга, донякъде Лилика… Било Киркор, Никос, било родителите му, било улиците, които го водели в онези домове, онези стаи… Било забравеното… Смятаното за забравено… Незабравимото…

Всичко това го знаех. Животът бе донесъл тези хора и на мен. Бяха хората, чиито истории един ден щях да се осмеля да разкажа, да разкажа наистина… В нашия разговор споменах и тази си мечта. Той се усмихна. И двамата знаехме, че този разказ щеше да се напише в друго време, че щеше да бъде разказът на друго време… Беше пролетен ден. Броени дни преди Песах. Щял да се събере с Берти и семейството му, „останалите“, онези, които още били там. И аз трябвало да дойда. Можели сме да се срещнем в памет на старите дни, когато все още сме били много. А ако съм намерел някъде рози… Казал на Берти, но той бил толкова разсеян. Освен това напоследък бил станал още по-разсеян. Не можел да го упреква, естествено, не било лесно да преживееш това, което преживял той. С две думи, може пък пътят ми да ме отведял около пазара за цветя, нали… Достатъчно било да не забравя това желание. Така копнеел за това ухание. Сега им бил сезонът. Сега бил сезонът на тези рози… После погледна часовника си, онзи стар сребърен часовник на ланец. И двамата знаехме историята на този часовник. Очите ми се напълниха със сълзи, в този миг го погледнах с неизразима обич, вкоренена много дълбоко в душата ми. Предполагам, че видя този поглед. Във всеки случай имахме обща история. Макар да живеехме на различни места, в различни градове, все пак имахме история, съживена на едно и също място, чрез един и същи разказ… „Онези кораби винаги минаваха покрай нас…“, каза той в същия момент. Онези кораби винаги минаваха покрай нас… Бяхме някъде в Бейоглу… Навремето от тези улици… Да, корабите винаги минаваха покрай нас… В същия момент ни наблюдаваше чифт очи… Чифт мътни очи, сърдечно усмихнати… За пореден път бяхме стигнали до точката, в която разказът започваше отново…