Марио Леви
Истанбул беше една приказка (38)

Дали мистър Дайсън бил само ментор?

Берти вярвал, че в градчето бил много далеч от семейството си и от онези, които двамата смятали за „роднини“, които си разменяли погледи и думи. В това градче се опитал да опознае малко по-добре границите на своята свобода, като в хладните ясни утрини навъртал много километри с велосипеда си. Живеел в градче, което неизменно пораждало у човек чувството, че иска да „отпътува“ за друго място. Успоредно с бурната си любов бил и добър студент, който завършил учението си в постановения срок с добри оценки. Неговият наставник мистър Дайсън не само го съветвал по отношение на следването, но се опитвал да го напътства и по много други въпроси. В онези последни дни, когато всеки трябвало да понесе раздялата по различен начин, като негов ментор призовал своя възпитаник към нещо, чийто смисъл му се изяснил горе-долу едва след много години: „Опитай се да забравиш всичко, което си изживял или си се надявал да изживееш. Учението на практика не е приключило. Можеш да направиш много повече…“. В този апел сякаш се съдържала покана да крачи напред по пътя на обучението, който щял да продължи, трябвало да продължи много години. Защо мистър Дайсън така силно желаел неговият възпитаник да се върне в Истанбул с друг поглед, за да открие реалната страна на образованието си? Берти така и не можа да даде отговор на този въпрос, а според мен и нямаше кураж да го направи, след като повече или по-малко се доближи до смисъла на апела. Причините за тази позиция бяха лесноразбираеми. Всяка крачка, която бе направена или не, в крайна сметка водеше до други крачки. Берти бе от хората, които цял живот успяваха да стигнат само „до определен момент“. Навярно затова, след като изслушал това интересно предложение, чийто смисъл обаче при тогавашните обстоятелства, бидейки в плен на чувствата си, не разгадал достатъчно добре, казал, че въпреки всички шансове, всички възможности в Истанбул имал за решаване други приоритетни проблеми. Щял да се върне в страната си и да подготви обстановката за съвместен живот с Марселина. Предстояло да събере кураж за нова битка. Нова, тежка битка, носеща нови самоти и решения… Тъй като повече или по-малко предвиждал какво го очаквало в страната, в която бил роден и където всички картини, задънени улици и фикс идеи от детството и юношеството му просто се били „уголемили“. „Властта“, въпреки доказаните му успехи, респективно очевидното му превъзходство, все още била в ръцете на „другите“. Проблемът с властта съществувал открай време, във взаимоотношенията, които тази власт оставяла живи или съвсем бавно убивала. Мистър Дайсън знаел всичко това. Въпросът бил дали човек бил убеден в необходимостта от тази битка или не. Това не бивало никога да се забравя. Берти трябвало да открие вярното чувство, което отъпквало пътя за неговото завръщане. Или искал не само да събере кураж за нова битка, но и да приеме нова заблуда, пленничеството на една заблуда? Може би искал да избяга от нещо, което пак не можел да назове? Мистър Дайсън разглеждал като грешка връзката, която неговият студент изживявал с Марселина. Берти трябвало да потърси друг път. Мистър Дайсън вярвал, че един ден Берти ще открие „тайната“. Но може би щяло да е късно. И все пак дотогава се задоволил с думите, че усещал задънена улица. Обстоятелствата за пореден път изисквали мълчание. Но мистър Дайсън поне знаел, че взаимоотношенията, които искал да рискува или да създаде наново заради друг живот с Марселина, нямало как да се пренесат в друг град. Тази заедност никога нямало да се осъществи. Най-правилната постъпка в тази ситуация била да се остави изживяното на неговото място, в неговите тайни. Можел да се опита да разбере защо таял това съмнение относно тази връзка. Той, Дайсън, в никакъв случай не би напуснал един град заради друг. Със сигурност някъде вече бил направен опит за написване на разказа за протагонист, който не можел да се раздели с улиците си. Това била стара, много стара мечта, стремеж за преоткриване или поне за търсене на човека, останал в някои отминали картини, неговите картини. Онези, които „виждали“, можели да усетят тази история, в крайна сметка щели да разберат неговото решение…

Тогава Берти не можел да вникне в гледната точка на своя ментор. През четирите години делил много надежди, радости и мечти за бъдещето с Марселина. Сякаш открил съвсем нов цвят в живота си, узнал заедно с нея какво било да вярваш, да се доверяваш напълно на една жена. Не се виждали много често, но приемали дадената ситуация с цялото си сърце, без да си създават взаимни проблеми. Той нямал няколко любовници както мнозина от състудентите му. Марселина му била достатъчна, тъй като бил отворил за нея вътрешната си врата. Дотогава не бил правил тази крачка за никого. Нужен бил опит да се разкаже и да се разбере. Опит да се разбере, въпреки всичко скрито, въпреки всичките възможности, цялата ограниченост… Тя също полагала усилия да остане в този чужд град. Възможностите й очевидно били ограничени. Положението й се утежнявало още повече от факта, че в учението не успяла да покаже успеха, който имала извън университетските стени — да разбере един човек и да внесе в живота му съвсем друго, ново чувство на топлота. Доколкото разбрах, единствената тогавашна грижа на Берти бил неуспехът на Марселина в следването, който тя се опитвала да обясни с противоречиви твърдения. След като завършила двегодишния езиков курс, пробвала да учи за инженер-химик, после биология, но и в двете специалности не открила търсеното. За това имало причини, които й било трудно да обясни, които имали нещо общо с преживяното и избора й на живот.

Да разкаже, да разбере? Да може да долови, да направи доловимо за слуха? Да докосне, да не може да докосне? Дали Берти тогава е мислел, че в някои връзки границите между тези чувства са много тънки? Естествено, няма как да зная това. Сега имам историята на несбъдната надежда, която е от онова време. Мога да погледна на тази история от съвсем друго място, през очите на мистър Дайсън. Една друга епоха ми показва съвсем друг човек с неговите променени волю-неволю решения. Берти показал на своя ментор човек, когото не познавах, за когото можех да направя само догадки. Този човек по всяка вероятност бил някой, който от определен момент нататък не разбирал смисъла на онези думи. Може би затова мистър Дайсън изпитал потребност да каже, че не виждал друг изход, освен да сметне този разговор помежду им за последен. На раздяла стиснал ръката на своя студент, сложил другата си ръка на рамото му и по този начин се опитал да изрази красотата на доверието в един човек. После казал, че щял да се зарадва на евентуално завръщане и в такъв случай нямало да забрави своята „отговорност“. Този миг не забравили и двамата. Завръщането така и не се осъществило, но те се стараели да поддържат връзка. Години наред след това от време на време си пишели.

Мистър Дайсън бил хомосексуалист. Не говорел за това си влечение, никога не подхващал темата в дългите им разговори; и все пак много деликатно загатвал, че размишлявайки за живота, в който всички оценки на стойностите се движели в една посока, бил принуден да застъпи гледище, което поради своята „различност“ неизменно оставало чуждо за мнозина приятели. Няколко пъти изказал вярата си, че всеки бил дошъл на този свят с „мисия“. Чувството, породено от тази мисия, не било лесно за описание. С времето човек щял да разбере някоя и друга „свобода“. С времето, понякога чак когато било вече късно… Но дали апелът на мистър Дайсън трябваше да се разбира другояче? Защо не? Според моите представи обаче в дните, когато получил „последното писмо“, Берти още веднъж изпитал потребност да си зададе този въпрос, въпроса, който би разклатил неумолимо камъчето, поддържащо „равновесието“ в редица взаимоотношения в онзи живот. Затова взаимоотношенията с неговия ментор, които и след години смятал за важни и за които непрекъснато си спомнял, останали „тъмна зона“. Той например така и не разбрал истинското значение на това настояване, така и не разбрал защо мистър Дайсън хранел тези опасения относно Марселина и така и не намерил причината защо в дългите разговори се разкрил толкова пред друг. Дали тези „тъмни зони“ били очертани умишлено от мистър Дайсън, който много добре познавал своя студент? Тази вероятност може да се вземе под внимание или пък не, когато се изследват особеностите на тези взаимоотношения, както ги виждам аз. В крайна сметка обаче трябва да кажа, че независимо от мислите и чувствата навремето дългогодишните взаимоотношения между Берти и неговия ментор донякъде се дължали и на тези „тъмни зони“.

В тези разговори на Марселина винаги се отреждало коректно място. След завръщането на Берти у дома двамата не се срещнали повече, не се видели повече въпреки толкова много чувства, надежди, спомени. Може би дори знаели, че ще стане така. Но себепознанието никога не е било лесно. В такива моменти е много по-лесно да изживяваш лъжите… Берти съумял, макар и едва след години, да осъзнае мястото си в тази лъжа, съумял да анализира със свои думи живота, който и не бе осъществил. Било мястото, на което искал да постави Марселина, което въпреки всички усилия не виждал. Кое било това място? Имало ли изобщо такова място? Защо след раздялата се съгласили толкова лесно с взаимното мълчание? Това е един от неполучилите отговор въпроси на Берти, които, както всички знаем, се връщат при нас в неочаквани времена от живота ни. Имало обаче и оправдания. Може би затова успешно понасял някой и друг липсващ отговор или пък забравял някои въпроси.

Един ден Берти получил кратко писмо. Било от непознат, който му съобщавал, че мистър Дайсън починал след сърдечен инфаркт… Към писмото била приложена фотография, нощна снимка, носеща подписа на мистър Дайсън. Майсторски заснета, „обмислена“, „подготвена“ и „обработена“… Изобразявала полутъмна улица с линии и сенки и вход на къща, осветен от червена лампа. В писмото се казвало, че мистър Дайсън пожелал фотографията заедно с некролога да се изпратят на Берти. Няколко дни преди смъртта си казал: „Продължи години, но най-накрая го намерих“. Непознатият автор на писмото твърдял, че бил „много близък приятел“ на мистър Дайсън… Двамата изживели заедно „последните му години“ и „последните мигове“. Нямало смисъл да казва нещо повече, никакъв смисъл… Въпреки близостта си обаче авторът признавал, че не разбирал нито какво послание било скрито в снимката, нито какво означавали думите… В тази ситуация бил просто „куриер“. „Куриер“, който само изпълнявал дълга си да предаде нещо, изпълнявал „завет“… По повод на този завет трябвало да предаде и други думи, които мистър Дайсън казал в „последните си дни“ и които нямали никаква определена връзка. „Тази снимка е неговата снимка… Изпрати тази снимка… Той ще разбере каквото трябва…“, казал неочаквано относно своя студент, когото така и не бил забравил. След някое време добавил: „Надявам се, че ще разбере“. Всички тези думи сигурно имали смисъл. Смисъл, който щял да остане, трябвало да остане между двама души… За пореден път едно писмо търсеше мястото си в един разказ…

Берти приел смъртта на мистър Дайсън като смъртта на много близък приятел. Като смъртта на много близък приятел, чието съществуване чувствал като потребност… Макар да знаел, че този приятел бил далеч… В тези дни Берти безспорно се питал защо двата пъти, които по време на дългата раздяла бил в Лондон, не събрал кураж да отиде в града, където бил оставил важна част от себе си. Стига да пожелаел, безспорно би намерил лесно мотивите за това малко „предателство“. Но след някои смърти винаги остава празнота, все едно зад какви претексти се крием. В тази празнота може да потърсите и съжаление, за да изразите още по-добре някои от чувствата си… Берти смятал, че мистър Дайсън никога нямало да умре на онова далечно, но реално място… Естествено, че очакваме безсмъртие от приятелите си, които са далеч, на които обаче едва ли не несъзнателно сме отредили насъщно място в живота си. Убеждението, че това лице е „там“ и ще остане завинаги там, се обяснява с потребността от малък защитен периметър. Като се замисля за всичко това, вярвам, че с тези писма Берти и мистър Дайсън са достигнали определено място. И все пак този дълъг път за жалост не довел дотам, че да се разбере смисълът на снимката. С други думи, „нужната връзка“ не била установена. Честно казано, това не се удаде и на мен. Едва години по-късно частите щяха съвсем неочаквано да намерят местата си. За пореден път някой очакваше някого някъде в подходящото време. Още не мога да забравя момента, в който тайната ме потресе. Един ден и аз щях да бъда поканен да навляза в полумрака на разказа. Берти обаче, който по това време се опитваше да съгради нещо ново, нямаше да чуе този апел. Още веднъж щях да бъда на разположение като доброволен укривател на една вина. Не беше първото бягство от човек, чийто разказ исках да напиша. Сега обаче съм доволен, че запазих тайната, по-точно: че запазих нужната информация в тайна от Берти, като се съобразих с предложението на онзи „гост“ от далечното минало… Един ден сигурно ще се запитам защо го направих. Тогава чувството ми може да се промени. В момента ми стига да кажа, че човек обича да лъже. Всичко друго би трябвало да се търси във връзка с усилията да се предпазя от онези гласове. В късна доба навярно ви се иска да узнаете колко е часът, колко е часът наистина… В такава ситуация можете ли наистина да кажете на друг какво сте чули? Възможно ли е вашият страх да осуети сближаването с онези хора?