Марио Леви
Истанбул беше една приказка (22)

Картината в Канлъджа

Това, че реших да издебна мосю Робер в онази хотелска стая насред дългото му завръщане, тъжната му радост, може би имаше нещо общо с желанието ми да обединя фрагментите от неговия живот в друг разказ, моя разказ. Така щях бавно да се приближа до нашия разказ, а онова време постепенно щеше да стане и мое време. Онова време щеше да стане и мое време… Съвсем бавно… Тъй като във въображението ми възникваха картини. Онези изречения ми разказваха за мъж, сновящ безспирно из тази стая: Пак бе самотен. Пак, въпреки че имаше семейство, за което бе копнял толкова много години, което бе смятал за своето последно убежище, бе самотен. Самотен… Както в Лондон преди година, вечерта на Песах, която след трийсет и петте години там за пръв път отпразнувал отделно от жена си. Онази вечер прекарал с двама свои близки, които също от години живеели в града като изгнаници; единият бил от Казабланка, другият пък от Истанбул. С двама приятели, които му били останали след толкова време, които не го били изоставили, на които вярвал, че наистина може да се довери и които му допадали… Дали действително постъпил правилно, като ги изоставил заради семейството си? Двама души, които били готови да постоплят живота му, може би последните му години с присъствието си. Той обаче знаел, че те проявявали разбиране, познавали различни страни на живота. Когато пожелаели, можели да се облегнат на онези нощи и да възобновят срещите. Фактът, че те, свикнали да използват и най-дребния случай като повод за малко празненство, в последната си вечер не организирали прощално парти — дали това не бил знак, че пак, и то в най-скоро време, възнамерявали да се съберат отново? Не се заблуждавал, задето смятал двамата за приятели. Не се заблуждавал поне в избора на хора и в погледа си върху тях.

Не само за куп пари бил признателен на Инджиля ханъм, която с някои страни на поведението си му напомняла за Истанбул и която сега бил оставил толкова далеч оттук; пари, които взел, бил принуден да вземе назаем в най-непосилното време. Освен това й бил признателен и за някои моменти, за които не му било толкова лесно да разкаже на другите. Няколко момента, които го обвързали с живота, които му попречили един ден призори да тръгне по път без връщане назад. Това, че в огромен град, поглъщащ човек, по всяко време на деня и нощта с всякаква молба можел да потропа на вратата на малкото жилище, където в онези тежки времена бил посрещан най-сърдечно и се чувствал желан гост — това наистина било неоценимо. Колкото до парите… Инджиля ханъм никога не му напомняла за тях, но той носел отговорност за тези дългове, при всички положения щял да изплати тези дългове. При всички положения привлекателните бизнес идеи, които предлагал на други, на „новите хора“, рано или късно щели да събудят интереса им. Освен това всичко било въпрос само на около две-три хиляди английски паунда. Тези дългове щял да изплати, да, непременно. Щял да ги изплати, и то по начин, отговарящ на добрата му репутация. Без съмнение и Инджиля ханъм знаела това. Ненапразно били изживели тези стари незабравими дни. И двамата произхождали от отдавна минало, съвсем друго време, чиито свидетели били вече изчезнали. Тя била не само добра приятелка, но и вдовица на приятел и ако може така да се каже — „спомен за приятел“. „Сувенир“ от неговия приятел Хуго Фридман, който изживял своята „лондонска авантюра“ много по-различно от мосю Робер, в малки стаи, с малки мечти… Помнел. Тогава, когато живеел в Лондон, често си кореспондирали, няколко пъти сядали заедно и дълго разговаряли. Тогава Хуго и младата девойка с красив певчески глас се отправили на дълго и мъчително любовно пътешествие. Тя била от Канлъджа. Историята на двама души от различни култури, тя туркиня, той евреин, била забранена в този регион. Робер знаел, че тези забрани прокуждали някои хора и ги изпращали в принудително изгнание. Станал бил непосредствен свидетел на някои разочарования и заминавания. Младата девойка, която търсела песните си на едно от най-красивите крайбрежни места в Истанбул, и младият мъж, който никога не могъл да намери истинското си семейство, в онези писма били още в самото начало на пътя. В този Истанбул те тъкмо правели първите крачки към малкото си изгнание. Първите крачки към малкото си изгнание или към живота, който щели да изберат… Докато, преизпълнени с възбуда, изживявали неговата потайност по всички кътчета.

Мосю Робер бил приятел на Хуго от гимназията. Общите преживявания придали на дружбата им особено емоционално значение. За да опишем по-точно някои неща, трябва да видоизменим леко изречението: В онова училище мосю Робер бил единственият приятел на момчето, което нямало истинско семейство. Това момче предпочитало да наблюдава съучениците си от разстояние и да стои настрана. Хуго произхождал от известна заможна фамилия, която обаче все повече се разпадала и полека-лека изчезвала. Бащата на тази коравосърдечна фамилия, чийто крах се подготвял отдавна, бил деспот, фустопоклонник, алкохолик и не мислел за нищо друго, освен за печелене и харчене на пари. Майката, така да се каже, не ставала от игралните маси. Момчето ходело у приятеля си, вероятно надявайки се да прекара поне няколко часа сред топлината на истински дом. В семейството му се вечеряло по ресторанти, локали, казина. Най-важната причина за сближаването, за близкото приятелство с Робер навярно били топлите домашни ястия. На тези вечери доверявали един на друг най-големите си тайни. Веднъж Хуго казал, че е сляп с едното око, че всъщност бил роден само с едно зрящо око. Не му личало външно. Споделил още, че не се притеснявал от този белег или недъг. Откакто се помнел, било така, изобщо не можел да си представи нещата другояче. Причината за умишленото му дистанциране от околните трябвало да се потърси в неговата дълбоко наранена, дори помрачена душа, плод на тази различност. „Сигурно съм заченат в една от безпаметните пиянски нощи на родителите си. Дължат ми едно око, само че така и не платиха дълговете си“, казал Хуго онази вечер. Въпреки цялата естественост, състоянието му имало значение за него, усещало се и че се гневи. Гневът бил насочен на първо място срещу родителите му, заради които се появил на бял свят с този дефект. После казал с лека усмивка: „По този начин се научих да наблюдавам по-добре околния свят“. Тогава успял да проникне само толкова в света на своя приятел, на единствения си приятел.

Дали Хуго действително бил способен да вижда по-добре отдалечените от него хора? Робер не си спомнял кога Хуго срещнал зеленоокото момиче от Канлъджа — Инджиля ханъм. Сега си спомнял само, че човекът, който наблюдавал света, своя свят с особен поглед, трябвало да изведе докрай голяма вътрешна борба. Тук внезапно изпитали на свой гръб наличието на семейства, което играело ясна и недвусмислена роля при такива връзки. Тук трябвало да се заплати цена. По различни причини и двете страни трудно приемали връзката им. Впрочем подобни истории били познати и тогава се срещали по-често. Такива истории имало почти в цял свят, с различни думи, различни картини, ала винаги завършващи с бягство или поне с готовност за бягство. Въпреки основните съвпадения обаче от определен момент нататък всеки изживял собствената си история. Те рискували да прекрачат границата и заедно с цялата си самота и изоставеност да влязат в своя разказ. Като избягали в Лондон…

Тогава и мосю Робер бил в Лондон. Бил се запознал с Лола и полека-лека хлътвал в живот, от който нямало измъкване. И той чувствал, че е на прага на голяма авантюра. Те търсели ново семейство, своето семейство. В Лондон, който познавали по снимки от ученическите си години като далечния град на своите мечти, ги събрала сходна съдба. Сходна, не е погрешно да наречем съдбата само сходна. След като били дошли в този град с усещането за бягство, или пък с надеждата да осъществят мечтания си живот, с времето приятелството им щяло да придобие друго измерение, тъй като щели да направят други крачки в други посоки. Хуго отишъл в чужд град с жена, която била чужда там, за да забрави ада, преживян в дома си в Тепебашъ, и дръзнал да изгори почти всички мостове след себе си. Това естествено бил протест. Протест, който само малцина разбрали наистина и преценили правилно. Бил най-големият протест в живота му. Единствено така можел да накара другите, хората, които виждал като други, да забележат съществуването му. Поел на път, решен да остави родителите си в собственото им блато и се надявал да не ги види никога повече. И желанието му да не види баща си се сбъднало. Майка му обаче дошла няколко години по-късно в Лондон. След четирийсетгодишен брак се разделила с мъжа си. Синът й много добре разбирал защо е отхвърлила мъжа, с когото делила живот, пълен с грешки, и се почувствал задължен да изрази това разбиране. Била се отказала от хазарта. Причината за това не можела да каже даже на сина си, когото чувствала все по-близък и смятала за единствената опора в живота си. За което трябвало да плати висока цена. Вече не играела, но в замяна пиела много. Носела на алкохол доста повече от други хора и никога не се напивала или, както сама казвала, въпреки всички усилия не можела да се напие. Може би вземала и наркотици. Но дори Хуго не се усетил в дните, в които бил много близък с нея. В онези дни двамата гледали града с различни очи. Понякога излизали да пийнат по нещо насаме и да разговарят дълго. В тези споделени моменти и Инджиля ханъм проявявала голямо разбиране, въпреки предишните обиди. Изминали били години, всеки бил простил на всекиго и освен това бил започнал да разбира и да вижда. Годините заличили и болките от сътресенията. Той знаел, всеки се опитвал да намери, да опознае изгубеното време и изгубените с времето хора. Ето защо споделените с майка му часове, тези първи споделени часове били толкова важни за Хуго. Още повече като се вземе предвид, че чрез тези закъснели крачки можели да се опознаят по-добре… За тази цел били кафенетата, киносалоните, ресторантите и най-вече дългите вечери и закуската в онова малко жилище. Така отминавали техните лондонски дни. В онези дни Хуго намерил щастието си и виждал, че това закъсняло сближаване осмисляло по съвсем различен начин вътрешната му тъга.

И един ден се сбогували завинаги. След като прекарала два месеца в Лондон, майката на Хуго му казала: „Стига толкова“ и се върнала в Истанбул, където месец по-късно тихо и кротко починала в болницата в Балат. Новината стигнала до Лондон в обикновено писмо. Писмото било от непозната, която не посочила името си. Сметнала за правилно да се представи така. Искала да каже на Хуго само, че споделила последните дни, последната болнична стая с майка му. С писмото изпълнила дълга си. Опелото било минало. В случай че желаел, можел да направи необходимото в лондонска синагога. Майка му не пожелала да го извикат. Това било последното желание, което успяла да изрече малко преди смъртта си. Синът й щял да разбере причината за такава раздяла. В този момент Хуго бил проникнат от топлота. Топлота, която за кратко отнесла тялото му от града, който бил избрал и в който живеел от години, на друго място… Не заплакал, не можел да заплаче. Не изпитвал потребност да заплаче. Въпреки всичко, което били изживели напоследък, помежду им все още имало непреодолима дистанция и отчуждение. И все пак бил сбъднал това нейно очакване. Много добре разбирал, че след всичките им раздели не го повикала в Истанбул за раздяла, която можела да стане доста банална. Това бил един от моментите, в които се срещнали в истинския смисъл на думата, макар преди това да живеели в различни времена, на различни места. Веднъж вече бил изживял такава среща. Майка му седяла срещу него, съвсем близо. Казала, че смъртта не била много далеч. Не била болна, нямало видимо неразположение, но знаела това, била чула „гласа“… Станало по време на един от техните дълги алкохолизирани разговори. В този момент някакво предчувствие досегнало душите им и те трябвало да го превъзмогнат. Говорел с жена, която искала да бъде сама в мига на смъртта. С жена, която искала да остане сама или с чужди хора, които не познавали дотогавашния й живот и не й напомняли за миналото. За други възможности по поетия път вече не й се мислело, а това, което се криело по пътя, вече не й се гледало. Достатъчно спечелила, че стигнала дотук заедно със сина си. На летището пъхнала петдесет паунда в ръката му и казала: „След смъртта ми иди и играй с тези пари заради мен. Вглеждай се в лицата на хората. Аз ще бъда там“. Това било единственото наследство на Хуго от тази жена, която била пропиляла живота си в преследване на много различна мечта и която била близо до него единствено от време на време. Вечерта, след като получил писмото, телефонирал на Робер и казал: „Робер, трябва да играя заради майка си. Заведи ме на най-доброто място, което знаеш“. Тази вечер разказал всичко, което се било случило, което бил преживял през последните месеци.

На масата на рулетката Хуго не спирал да се вглежда в лицата на хората; тази вечер се стараел да ги гледа. Уловил в тези лица безподобна потисната възбуда. „Има и още нещо — казал Робер на Хуго. — Но за това се изисква майсторство, та по начина, по който крупието хвърля топчето, да отгатнеш на кои числа да заложиш.“ Хуго обаче нямал подобна мечта. Това щяла да бъде първата и последната нощ, в която щял да отиде в казино, за да играе. На първо място било малко тържество, лично възпоменателно тържество. Помислил си, че майка му би желала да седи там, на игралната маса. По всяка вероятност нямало да се чувства чужда сред тези хора, би могла да бъде едно от тези лица. Но всичко се изчерпвало с това. Амалия винаги искала от сина си да я нарича само по име както приятелите й. Тази Амалия, която твърде късно се появила пред Хуго като майка, платила висока цена за един порок, за съблазните на порока, без да избяга от отговорност. Петдесетте паунда, които дала на сина си, преди да замине за Истанбул, за да ги проиграе вместо нея на любимата й игрална маса, били последните й спестявания. Хуго бил далеч и щял да остане завинаги далеч от този свят. Тази отдалеченост се проявила и в други неща. Не бил играч по природа. Предвид онова, което бил изживял или би могъл да изживее, никога не рискувал с голям хазарт. Най-големият му риск навярно бил отпътуването с Инджиля ханъм за друг град, друг живот. По всяка вероятност не би предприел тази опасна игра без присъствието, подкрепата и насърчението на своята любима. По тази причина и след установяването си в Лондон не навлязъл както Робер в света на големите сделки, изкарвал прехраната си, или ако се погледне от друг ъгъл — изхарчил живота си като преводач на търговска кореспонденция в голяма международна фирма. Според изискванията на тогавашното време минавал за ценен сътрудник във фирмата. Освен английски знаел добре немски и френски. Италианският му бил нелош. За него всеки от тези езици бил символ на бягството в друг живот. Символ на бягството в други животи. Но тук била и неговата граница. Не я престъпвал. За него нямало нищо отвъд малките му мечти, малките мигове и писмата, които го отвеждали много далеч в други разкази. Нищо, освен мечтите, миговете, писмата му и Инджиля ханъм, която му останала вярна дори след смъртта… Нищо, заслужаващо да се спомене…

Хуго през цялото време осъзнавал, че тази жена е напуснала заради него живота си в Истанбул, което обаче никога не му припомняла. Неизменно била негова любима, приятелка, спътница в живота. Онова, което му подарявала, не било само от вярност. Като се вземе предвид от какво се отказала заради това бягство, бягството на двамата, излиза, че това била и история за всеотдайност. Инджиля ханъм била от хората, които можели да изгорят от любов, но по-важното било, че сама избрала своя живот, вместо да се задоволи с онова, което й се предлагало. Това била една от историите, в които човек — както във всички истории за истинска всеотдайност — можел да превърне загубата в печалба. Свидетел на това бил Робер. Той бил ценен свидетел, понеже, от една страна, имал предостатъчно поводи да наблюдава живота на двамата във всяко отношение, във всички аспекти, а от друга — понеже не бил срещал такава жена в никоя от житейските си фази. За да разберем правилно нейния път, трябва да сме запознати малко по-добре с условията за живот, които Инджиля ханъм заменила за другия живот заради този романтичен младеж, към когото била и останала привързана до полуда. Робер не забравил разказаното от Хуго.

Докато следвала в държавната консерватория, Инджиля ханъм се радвала на възхищение както заради гласа, така и заради хубостта си. Не само сред състудентите, но и сред преподавателите имало такива, които й предричали съвсем различен живот. В нейно лице виждали новата Сейян ханъм^[1]. Светът на тангото бил готов да я приеме с отворени обятия. Който я познавал тогава, я помнел дълго. Във вечерите, когато пеела песните си в крайбрежната къща в Канлъджа, целият Босфор ехтял. Някои дори идвали с лодки да я слушат тайно. В часовете, когато репетирала, когато пеела песните си може би заради друг живот… Знаело се, че репетирала редовно, а и по кое време пеела, което показва колко сериозно се отнасяла към работата си. Къде ли отнесли със себе си онези напеви слушателите в лодките или по прозорците на съседните крайбрежни къщи, които безмълвно търпели своите съдби и истории? Този въпрос, който Инджиля ханъм навярно сама си задавала в по-късните години, може би й върнал някои картини от хиляди километри.

Няма никакво съмнение, че много важно място сред тези картини било отредено на баща й, който се отнасял сериозно към всяко задължение и защитавал с всички сили идеята, че за хората, умеещи да живеят, различните епохи всъщност „се затваряли в същите епохи“. Шамил Шюкрю бей, който заемал посланически пост в много чужди страни, имал солидно образование и се придържал към максимата, че времето трябва да се използва добре. Според него стойността на даден човек била резултат не от добрите намерения, а от постигнатото, осъщественото. Перфекционизмът му бил плод на това, че приемал работата като житейски дълг. Същото схващане насадил и у дъщеря си. По този начин Инджиля прекарала важна част от детството и младостта си в европейски градове и се научила на дисциплина. Френски, английски и испански говорела почти като майчин език, там получила и първите си уроци по пиано. От всички градове най-обичала Мадрид. Летните месеци често прекарвала в крайбрежната къща в Канлъджа, която майка й наследила от своя татко паша. Майката била художничка. Не се чувствала щастлива в никой от градовете, в които трябвало да пребивава като съпруга на посланик. Починала още млада, а именно на четирийсет и осем години. Инджиля тъкмо била навършила шестнайсет. Много плакала и се чувствала самотна и изоставена. Тогава осъзнала какво означава, че някои хора няма да се върнат вече, все едно колко копнееш за тях. Били бурни, болезнени времена. Занемарила работата, приятелите си, всичко, на което се крепял всекидневният живот. Предприемала дълги излети и се опитвала да разбере малко по-добре картините на майка си.

Като се кажело работа, тя съумявала да държи себе си под строг контрол. Ала когато у нея възниквали силни чувства, просто се оставяла на вихъра да я грабне и отнесе на непознато място. В това отношение Инджиля приличала на майка си. Един ден тази черта от характера й открила пътя за едно от най-важните решения в живота. С Хуго се запознала на гости у приятели. Тогава била на деветнайсет. Срещали се, разговаряли и излизали на дълги разходки. Един ден решили да се махнат, да продължат пътя си заедно. В деня, в който напуснала крайбрежната къща, за последен път погледнала картините на майка си. Пред автопортрета, който много обичала, прекарала цели часове. Зад тъжния поглед видяла усмивка, която не била забелязала дотогава. Погледът на майка й се усмихвал, сякаш искал да каже: „Иди, иди колкото можеш по-далеч. Постъпваш правилно“. Този поглед улеснил много заминаването. Тогава благодарение на този поглед се натъкнала на друга история, която не можела да разкаже на никого. Затова и не променила своето решение, въпреки баща си и чичо си — държавен секретар, въпреки леля си, която в съответствие с унаследените ценности не познавала в живота нищо по-примамливо от това да меси хубаво тесто, да свива лозови сарми, да бродира и да отглежда деца, въпреки двете лели, които били истински майсторки в това да представят за изрядни пред другите провалените си бракове, накратко: въпреки всички роднини, които се сетили за нея и поискали да й го внушат. Още по-важно обаче било, че безрезултатни останали и молбите на преподавателите й, които не искали да изгубят такава многообещаваща студентка.

Преживели тежки, много тежки времена. През първите години в Лондон Инджиля ханъм давала уроци по пиано, но не пеела. Навярно песните, които била оставила в друг град, в друг живот, все бродели вътре в нея. Ала когато дните влезли в нормалното си русло, постепенно пожелала да сподели и старите си песни с приятелите и най-близките съседи. Тогава Робер се запознал с този красив глас, който пренесъл спомени от миналия в новия живот. Този глас не само пеел красиви песни, но и затрогвал душата на човек и го отвличал в друг свят.

Инджиля ханъм била добра готвачка. Приготвяла изискана кухня. Виждала в добрата храна частица култура, нещо повече — обогатяване на живота. Освен това знаела, че измежду околните имало хора, изгубили топлото си ядене, мястото си в живота. Навярно оттам идвало старанието, с което се отдавала на кулинарното изкуство… Какво не би дал Робер, за да отиде сега там, да изпият заедно по чаша вино, да се опитат да изживеят още веднъж онези моменти. Какво не би дал, за да замине там заради онези дни и за да разговарят, разговарят, разговарят… Сигурно щяла да се облече много красиво и да приготви вечеря като за малък празник. Бялата си коса носела дълга и никога не я боядисвала. Навярно знаела колко добре й стои кок. Обръщала внимание и на най-дребните детайли в облеклото си, от шнолите до пръстените, които слагала в зависимост от значението на деня и всеки от които отразявал отделна фасета от личността й. Имала много пръстени, всеки от които, скъп или не, криел различен спомен, различно значение. Защо имала толкова много пръстени и защо тези пръстени заемали толкова важно място в живота й? Така и не я попитал, не пожелал да я попита. В края на краищата всички ние имаме нужда от нашите малки тайни, нашите безшумни, тихи бягства. Едно било обаче сигурно: въпреки всички възможни и разбираеми бягства тя щяла да превърне съвместната вечеря по този повод в красив малък празник. В малък празник, но по-точно казано, към празника и към приготовленията за него щяла да добави ново поетично значение, а именно: човешка сърдечност, и така да се съобрази с потребността на един човек да намери убежище при друг.

Затова и след смъртта на Хуго Инджиля ханъм запазила някои еврейски обичаи и така с течение на годините изживяла докрай строго лични чувства и премислила някои неща в живота си, които трудно можела да назове и изрече. И това бил може би друг начин за вътрешна привързаност към мъжа, когото обичала през целия си живот. Тъй като сега толкова копнеела за него, била още по-сигурна в това. Подготовката за вечерта на Песах свидетелствала, че досегът до една безкрайна любов придавал особено значение на тези празници. Погрижила се за задължителния безквасен хляб и приготвила бюрек с праз. Оставила на него да донесе само виното. Както по-рано… За да му припомни наново, че в отдавна отминалите времена бил джентълмен. Не отблъснала този подарък. Макар че тогава имал съвсем малко пари, донесъл две бутилки много скъпо френско вино. Инджиля ханъм заслужавала много повече, ако се вземели под внимание старите времена на нейното приятелство. Тя поне можела да разпознае проявения финес. Радостното й лице при вида на вината издало, че е впечатлена. Двамата се срещнали. Удало им се да се срещнат още веднъж в този свят на нежност, за който не можели да разкажат на мнозина.