Нийл Стивънсън
Диамантената ера (52)

Три момичета тръгват на проучване; разговор между лорд Финкъл-Макгроу и госпожа Хакуърт; един следобед в имението

Три момичета тичаха по равна като маса за билярд ливада пред голяма къща като палат, обикаляха и се търкаляха около един общ център на гравитация като лястовици преди отлитане. Понякога спираха, обръщаха се навътре, за да застанат с лице една към друга, и подхващаха оживен разговор. След това изведнъж хукваха, сякаш освободени от ограниченията на инерцията — като венчелистчета, подхванати от полъхна пролетен вятър. Над роклите си бяха облекли дълги и плътни вълнени палта, за да се предпазят от студения и влажен въздух на нюшузанското високо централно плато. Изглежда бяха тръгнали към пространството с неравна повърхност на около един километър от тях, отделено от градината на къщата посредством сива каменна стена, обсипана с петна в светлозелено и лавандулово по местата, където се бяха настанили лишеите и мъховете. Повърхността от другата страна на стената беше в мръснолешников цвят, като топ туид, който е паднал от задната част на някой фургон и се е развил, макар че настоящият цъфтеж на пирена беше разстлал бледовиолетова мъгла над него — почти прозрачна, но изненадващо жива по тези места, където полезрението на наблюдаващия следваше естествения наклон на терена, ако думичката „естествен“ изобщо можеше да се приложи към която и да било характеристика на този остров. Иначе, леки и безгрижни като птички, трите момичета мъкнеха по един малък товар, който изглеждаше несъвместим с настоящото описание, защото опитите на възрастните да ги убедят да не си вземат книгите, както винаги се бяха оказали безплодни.

Едната от наблюдаващите се бе вторачила единствено в малкото момиченце с дългата, огнена коса. Връзката й с това дете можеше да се предположи от кестенявите й коси и вежди. Беше облечена с ръчно ушита рокля от тъкан памучен плат, чиято острота издаваше скорошното й производство в някое шивашко ателие на Давтейл. Ако събирането беше включило повече ветерани от онова продължително състояние на неинтензивни бойни действия, известно под името Общество, това наблюдение щеше да бъде осъществено с голямо усърдие от онези предполагаеми часови, които стояха по кулите и се поддържаха в будно състояние заради простаците, които се катереха с всички сили по обширния лек наклон, разделящ робите-надничари от участниците в Кръга на справедливостта. Задължително би трябвало да се отбележи и увековечи в устната традиция, че макар и привлекателна, стегната и със силно развито чувство за собствено достойнство, Гуендолин Хакуърт не разполагаше с цялата увереност, която й бе необходима за посещението в дома на лорд Финкъл-Макгроу в нещо друго, освен нова рокля, специално ушита за случая.

Сивкавата светлина, която изпълваше залата за гости през високите й прозорци, беше нежна като мъгла. Докато госпожа Хакуърт стоеше в прегръдката на тази светлина и пиеше натурален чай от чаша от китайски костен порцелан, лицето й се поосвободи от маската й и разкри няколко доказателства за действителното й състояние на духа. Домакинът — лорд Финкъл-Макгроу — реши, че тя изглежда свита и притеснена, макар живото й поведение през първия час от разговора им да го бе накарало да мисли другояче.

Когато усети, че погледът му се е задържал върху лицето й по-дълго, отколкото позволяваше етикетът, той погледна трите момичета, които припкаха из градината. Едното имаше гарвановочерна коса, която издаваше наличието на корейска кръв във вените му; след като обаче беше установил обстоятелствата около това дете, за да има някаква отправна точка, той прехвърли вниманието си върху третото момиче, чиято коса беше някъде по средата на естествено и постепенно преминаване от русо към кестеняво. Това момиче беше най-високото, макар че и трите деца бяха на една възраст; и въпреки че участваше във всичките им безгрижни игри, тя почти никога не ги започваше по своя инициатива, а когато оставаше за малко насаме със себе си, изражението й ставаше толкова сериозно, че изглеждаше с години по-голяма от дружките си. Докато лордът на справедливостта наблюдаваше движенията на триото, той усети, че дори начинът, по който тя се движи, се различава от този на другите две деца; беше грациозна и с внимателно подбрани жестове, докато другите две момичета подскачаха непредсказуемо като гумени топчета по неравна каменна повърхност.

Докато ги гледаше съвсем внимателно, той осъзна, че разликата се състои в това, че Нел винаги знаеше къде точно отива. Докато при Елизабет и Фиона нещата не стояха така. Това не беше въпрос на природна интелигентност (тестовете и наблюденията на госпожица Матисън вече я бяха доказали), а на емоционална нагласа. Нещо в миналото на това момиче го бе научило — и то по доста принудителен начин — колко е важно да се осмислят нещата.

— Искам да ви помоля за една прогноза, госпожо Хакуърт. Кое от трите деца ще стигне първо до тресавището?

При звука на гласа му госпожа Хакуърт отново овладя изражението си.

— Това е като писмо до редактора на страницата за добри обноски към „Таймс“. Ако се опитам да ви полаская, като предположа, че вашата внучка ще стигне първа, дали няма без да искам да я обвиня в импулсивност?

Лордът на справедливостта се усмихна търпеливо.

— Да оставим етикета настрана — една социална измислица, която не е релевантна с този въпрос — и да мислим по научному.

— О, само ако моят Джон си беше тук.

Той е тук, помисли си лорд Финкъл-Макгроу, във всяка една от тези книги. Не го каза обаче.

— Добре, тогава, аз ще се изложа на риска от унижение като предскажа, че Елизабет ще стигне първа до стената; че Нел ще намери тайния път; а вашата дъщеря първа ще посмее да мине по него.

— Сигурна съм, че никога не бихте могъл да се унижите в мое присъствие, Ваша милост — каза госпожа Хакуърт. Репликата й обаче беше чисто формална и той дори не я чу.

Обърнаха се отново към прозорците. Когато момичетата вече бяха стигнали до един хвърлей от стената, започнаха да се придвижват към нея по-обмислено. Елизабет се отдели от другите, хукна напред и първа докосна хладните камъни, следвана само на няколко крачки от Фиона. Нел вървеше най-отзад, без въобще да е променила походката си.

— Елизабет е внучка на граф, свикнала е да прави каквото си иска и по природа не е смирена; тя дерзае напред и смята, че постигането на всяка цел е нейно право по рождение — обясни Финкъл-Макгроу. — Тя обаче никога не мисли за това какво точно прави.

Елизабет и Фиона бяха поставили ръцете си върху стената, сякаш играеха на криеница и сега мижаха и брояха. Нел обаче бе спряла и въртеше глава отляво-надясно и обратно, за да огледа стената в цялата й дължина, която следваше все по-неравната повърхност на земята. След известно време протегна ръка към една част от стената, която беше на известно разстояние от нея, и тръгна нататък.

— Нел застава над нещата и разсъждава — каза Финкъл-Макгроу. — За другите момичета стената е само част от декора, нали? Нещо красиво, което да се разгледа и проучи. За Нел обаче не е така. Нел знае какво представлява една стена. Това е познание, с което се е сдобила по-рано, познание, за което не й е необходимо да разсъждава. Нея много повече я интересуват портите, отколкото стените. Тайните, скрити изходи са й особено интересни.

Фиона и Елизабет се движеха несигурно, прокарваха малките си розови ръчички по влажния камък, без да могат да разберат накъде ги води Нел. Нел вървя по тревата, докато не стигна до един малък склон. Когато се спусна надолу към основата на стената, се скри почти цялата.

— Отвор за оттичане — обясни Финкъл-Макгроу. — Моля ви, не се притеснявайте. Тази сутрин случайно минах оттам. Водата стига само до глезените, а диаметърът на отвора е точно като за осемгодишни момиченца. Участъкът е дълъг няколко метра — по-скоро ще свърши работа, отколкото да представлява някаква опасност, струва ми се.

Фиона и Елизабет се придвижваха предпазливо, изненадани от разкритието на Нел. И трите момичета изчезнаха в дупката. Няколко секунди по-късно можеше да се види как през тресавището зад стената подскача огненочервено кълбо. Фиона се покатери на една малка купчинка камъни, които маркираха началото на заблатената зона, и замаха въодушевено на приятелките си.

— Тайният проход е открит от Нел, но тя е предпазлива и търпелива. Елизабет е засрамена от предишната си импулсивност — чувства се глуповато и дори може би е малко кисела. Фиона…

— Фиона без съмнение вижда магическа врата към някое омагьосано царство — рече госпожа Хакуърт — и дори сега е стъписана, че не сте напълнили всичко наоколо с еднорози и дракони. И за минутка не би се поколебала да полети надолу по тунела. Този не е светът, в който иска да живее моята Фиона, Ваша милост. Тя иска един друг свят, където на всяка крачка има вълшебства, а приказките оживяват и…

Гласът й затрепера и тя прочисти гърлото си сконфузено. Лорд Финкъл-Макгроу я погледна и видя изписана на лицето й болка, която обаче беше бързо скрита. Разбра останалата част от изречението, без да го е чул: …и мъжът ми е тук с нас.

По чакълестата пътека, която минаваше по края на градините, поеха мъж и жена на коне, минаха през портата от ковано желязо в каменната стена, която се отвори за тях. Мъжът беше синът на лорд Финкъл-Макгроу, а жената — неговата съпруга; двамата бяха излезли с конете си, за да държат под око дъщеря си и двете й малки приятелки. Когато видяха, че от зоркото им наблюдение вече няма нужда, лорд Финкъл-Макгроу и госпожа Хакуърт се извърнаха от прозореца и инстинктивно се приближиха към огъня, пламтящ в каменна камина с размерите на гараж. Госпожа Хакуърт седна в малък люлеещ се стол, а лордът на справедливостта си избра старо и невероятно разбито кожено кресло. Един слуга им наля още чай. Госпожа Хакуърт закрепи с две ръце чинийката и чашката на скута си и се опита да се овладее.

— Отдавна имам желание да задам някои въпроси за местонахождението и дейността на съпруга си, които още от самото начало на отсъствието му са пълна тайна за мен — започна тя, — но въпреки това бях подведена да вярвам на съвсем общите и премерени фрази, които той изрече, че природата на тази дейност е тайна и че ако Ваша милост знае нещо за това — а че вие знаете е едно доста удобно предположение от моя страна, — трябва да се отнесете към това знание с безпогрешна дискретност. Струва ми се не е необходимо да споменаваме, че аз няма да използвам и минималната си способност за убеждаване с намерение да ви накарам да нарушите доверието, което някоя по-висша сила ви е оказала.

— Нека приемем, че и двамата с вас ще направим всичко възможно, за да останем честни и почтени — рече Финкъл-Макгроу с убедителна и формална усмивка.

— Благодаря ви. Съпругът ми продължава да ми пише писма всяка седмица, но те са изключително общи, а не конкретни, и при това доста повърхностни. През последните месеци обаче писмата се изпълниха със странни образи и емоции. Някак са… странни. Започнах да се притеснявам за психическото му здраве, както и за успеха на всяко начинание, което залага на разумната му преценка. И въпреки че нямам нищо против да понеса отсъствието толкова, колкото е необходимо, за да изпълни задълженията си, несигурността вече започва да ми тежи прекалено много.

— Аз не съм съвсем неосведомен по този въпрос, а освен това не мисля, че нарушавам каквото и да било доверие, когато казвам, че вие далеч не сте единствената, която е изненадана от продължителността на отсъствието му — каза лорд Финкъл-Макгроу. — Ако не греша, хората, които замислиха мисията му, също не са очаквали, че ще продължи толкова дълго. Може би страданието ви ще намалее, макар и с минимална степен, ако знаете, че доколкото ни е известно, въобще не е в никаква опасност.

Госпожа Хакуърт се усмихна само от добро възпитание, при това не за дълго.

— Малката Фиона като че ли се справя добре с отсъствието на баща си.

— О, да, но за Фиона той никога не е изчезвал напълно — обясни госпожа Хакуърт. — В книгата е цялата работа, в онази интерактивна книга. Когато й я даде, точно преди да замине, Джон й каза, че била вълшебна и че щял да й говори чрез нея. Знам, разбира се, че това са пълни глупости, но Фиона наистина вярва, че винаги когато отвори книгата, баща й й чете приказка и дори си играе с нея в един измислен свят. Та заради това на нея той никога не й е липсвал особено силно. Сърце не ми дава да й кажа, че книгата не е нищо друго, освен една програма за компютъризираните медии.

— Склонен съм да вярвам, че в този случай пазенето на тайната е много мъдро поведение — съгласи се Финкъл-Макгроу.

— Досега й вършеше работа много добре. С течение на времето обаче тя все повече лети из облаците и все по-трудно се съсредоточава върху учебните си занимания. Живее в една фантазия и се чувства великолепно там. Но когато разбере, че фантазиите са само там, се страхувам, че няма да е толкова добре за нея.

— Тя едва ли е първата млада дама, която показва признаци за особено живо въображение — каза лордът на справедливостта. — Рано или късно обаче всички преодоляват този момент.

Не след дълго трите малки изследователки и двамата им възрастни придружители на коне се върнаха в голямата къща. Безлюдното частно тресавище на лорд Финкъл-Макгроу беше също толкова чуждо за вкуса на малките дами, колкото и малцовото уиски, готическата архитектура, пастелните цветове и симфониите на Брукнер. Щом стигнаха до заблатената местност и откриха, че тя не е пълна с розови еднорози, захарен памук, тийнейджърски музикални групи и фосфоресциращо зелени водопади, те загубиха всякакъв интерес и тръгнаха обратно към къщата — която сама по себе си нямаше нищо общо с „Дисниленд“, но в която една опитна и напориста потребителка като Елизабет можеше да открие някои утешителни заместители, като например един пълен кухненски екип, обучен (заедно с всички останали напълно безполезни умения) да приготвя отличен горещ шоколад.

След като се бяха доближили до темата за изчезването на Джон Пърсивал Хакуърт толкова, колкото се бяха осмелили, и я бяха подминали без особени поражения, освен няколко изчервявания и малко насълзени очи, лорд Финкъл-Макгроу и госпожа Хакуърт се оттеглиха по взаимно съгласие към по-спокойни теми. Момичетата щяха да се приберат, за да изпият по чаша горещ шоколад, а след това щеше да дойде моментът, в който гостите щяха да се оттеглят в предназначените за тяхното посещение покои, за да се поосвежат и преоблекат за основното събитие: вечерята.

— Ще се радвам да се погрижа за другото малко момиченце — Нел, — докато дойде време за вечеря — каза госпожа Хакуърт. — Забелязах, че господинът, който я доведе тази сутрин, още не се е върнал от лова.

Лордът на справедливостта се подсмихна, когато си представи как генерал Муър се опитва да помогне на едно малко момиченце да се облече за вечеря. Беше достатъчно разумен, че да си знае за какво става и за какво не, и поради това си прекарваше деня в ловуване из най-отдалечените райони на имението.

— Малката Нел е просто недостижима в уменията й да се грижи за себе си и може да не се нуждае или пък да не приеме щедрото ви предложение. Вероятно обаче ще й е приятно да прекара това време с Фиона.

— Извинете ме, Ваша милост, но съм изненадана, че допускате мисълта едно дете на нейната възраст да бъде оставено само да се грижи за себе си цял следобед.

— Тя не гледа на нещата по този начин, мога да ви уверя, поради същата причина, поради която вашата Фиона не си мисли, че баща й някога въобще е напускал дома ви.

Изражението, което се появи на лицето на госпожа Хакуърт при тези думи, предполагаше почти пълно отсъствие на каквото и да било разбиране. Преди обаче да успее да обясни на домакина грешката в начина му на мислене, бяха прекъснати от някакъв писък и шума от голяма караница, която приближаваше по коридора към тях. Вратата се отвори със замах и там се появи Колин Финкъл-Макгроу. Лицето му още беше зачервено от вятъра из тресавището, а освен това беше окичено с една фалшива усмивка, която изглеждаше като схващане на някой лицев мускул; макар че челото му периодично се сбърчваше при всеки нов писък на гняв от страна на Елизабет. В едната си ръка той държеше екземпляр от „Илюстрирания буквар на младата дама“. Зад него се виждаше госпожа Финкъл-Макгроу, която бе хванала Елизабет за китката по начин, който напомняше хватката на ковашки клещи, стиснали особено силно нагорещено желязо, с което щеше да се прави клеймо; а силното енергийно излъчване от лицето на малкото момиче съвсем довършваше картината на тази аналогия. Майката се беше навела така, че двете лица да са на едно ниво, и шепнеше нещо на Елизабет на нисък и недоволен тон.

— Извинявай, татко — каза младият Финкъл-Макгроу с глас, който беше зареден с не много убедително изкуствено добро настроение, — очевидно е време за следобед на почивка. — Той кимна и към дамата: — Госпожо Хакуърт. — След това погледът му се върна върху лицето на баща му и последва посоката, в която се бяха насочили очите на лорда на справедливостта, а именно — към книгата. — Татко, тя се държа грубо със слугите, поради което й конфискувахме книгата за останалата част от следобеда. Като че ли това е единственото наказание, което има някакъв ефект — понякога се налага да прибягваме до него.

— Ами тогава може би ефектът му не е толкова голям, колкото предполагате — отвърна лорд Финкъл-Макгроу с тъжно изражение и замислен тон.

Колин Финкъл-Макгроу предпочете да приеме това като шега, насочена най-вече към Елизабет, но пък нали родителите на малки деца трябва насила да имат съвършено различно чувство за ирония от неповредената част на човечеството.

— Не можем да й позволим да прекарва целия си живот между двете корици на вълшебната ти книга, татко. Тя е нещо като малка интерактивна империя, където Елизабет е кралица, която издава абсолютно смразяващи кръвта укази за подчинените й поданици. Важно е от време на време да я връщаме към действителността, за да може да получи някаква по-реална представа.

— Представа. Отлично, много ще се радвам да ви видя заедно с Елизабет и нейната представа на вечеря.

— Приятен следобед, татко. Госпожо Хакуърт — каза младият мъж и затвори вратата — един масивен шедьовър на изкуството на дърворезбата и в същото време доста добър абсорбер на децибели.

Изведнъж Гуендолин Хакуърт видя в лицето на лорд Финкъл-Макгроу нещо, което я накара да й се прииска да напусне стаята. Така и направи, след като мина набързо през задължителните формални фрази и извинения. Тя забра Фиона от мястото за сядане край камината, където детето се наслаждаваше на остатъците от горещия шоколад. Нел също беше там, потънала в своя екземпляр от „Буквара“, и Гуендолин много се изненада, когато видя, че въобще не е докоснала напитката си.

— Ама какво става тук? — възкликна тя с глас, който според нея беше достатъчно сладък. — Малко момиченце, което не обича горещ шоколад?

Нел така бе потънала в книгата си, че за момент Гуендолин си помисли, че думите й въобще не са били чути. След няколко секунди обаче стана ясно, че детето просто е отложило отговора си до довършването на една глава. След това бавно вдигна поглед от страницата. Нел беше едно доста привлекателно същество като всички момичета, преди силните приливи на хормони да започнат да променят пропорциите на отделните части на лицето спрямо останалите; имаше светлокафяви очи, които проблясваха в оранжево на светлината на огъня с едва доловим метален оттенък в погледа. За Гуендолин бе много трудно да прекърши погледа й; почувства се като уловена пеперуда, която се взира през лупата в спокойните и любопитни очи на естественика.

— В шоколада няма нищо лошо — рече Нел. — Въпросът е дали имам нужда от него.

В диалога се получи доста дълга пауза, докато Гуендолин се мъчеше да намери какво да каже. Нел като че не очакваше отговор; тя беше изказала мнението си и за нея нещата бяха приключили.

— Добре — каза накрая Гуендолин, — ако решиш, че има нещо, от което имаш нужда, можеш да разчиташ, че ще се радвам да ти помогна.

— Предложението ви е голяма чест за мен. Много съм ви задължена, госпожо Хакуърт — отвърна Нел. Тя изрече това по перфектен начин, също като принцесата в някоя книга.

— Чудесно. Приятен следобед — пожела й Гуендолин. Тя хвана Фиона за ръка и я поведе нагоре по стълбите. Фиона започна да се тутка по начин, който беше идеално изчислен така, че да дразни, и отговаряше на въпросите на майка си само с кимвания и поклащания на главата, защото както винаги мислите й бяха на съвършено различно място. Щом стигнаха до временно предназначеното за тях помещение в крилото за гости, Гуендолин накара Фиона да легне, за да поспи, след което седна на малкото писалище, за да се оправи с очакващата я от известно време кореспонденция. Изведнъж обаче госпожа Хакуърт усети, че нейните собствени мисли са някъде другаде, защото разсъждаваше върху трите странни момичета — трите най-умни деца в академията на госпожица Матисън, — всяко от които си имаше свое собствено странно приятелство с „Буквара“. Погледът й се отклони от листовете медиатронна хартия, пръснати по писалището, отправи се навън, мина над тресавището, където бе започнал да ръми нежен дъждец. Гуен отдели почти цял един час на притесненията си за момичетата и букварите.

След това си спомни една фраза, която беше излязла от устата на нейния домакин този следобед и която не бе оценила много добре в началото: тези момичета не бяха по-странни от които и да било други и да се обвиняват букварите им за тяхното поведение означаваше да не се схване основната идея.

С напълно възстановени сили, тя извади сребърната си писалка и започна да пише писмо на изчезналия си съпруг, който никога не й се беше струвал толкова далеч.