Мери Шели
Франкенщайн (5) (Или новият Прометей)

Случи ни се нещо толкова неправдоподобно, че нямам търпение да го опиша, макар че е много вероятно да се видим, преди писмото да стигне до теб.

Миналия понеделник (31 юли) ни заобиколиха ледени блокове, които притиснаха кораба от всички страни, и ние едва си проправяхме път. Положението беше доста опасно, особено пред вид гъстата мъгла, която ни обвиваше. Затова застанахме на дрейф с надеждата да настъпи някаква промяна във времето и атмосферата.

Беше около два часа, когато мъглата се вдигна и ние съзряхме необятни и неравни ледени простори, ширнали се навред до безкрая. Някои от моите другари изстенаха, умът ми натежа от напрегнати мисли, ала в този миг една необичайна гледка привлече вниманието ни и разсея безпокойството за собствената ни съдба. На половин миля от нас видяхме ниска карета, закрепена върху шейна, теглена от кучета, която се движеше на север; някакво човекоподобно същество с гигантски ръст седеше върху шейната и направляваше кучетата. Следяхме през далекогледите как пътникът напредва бързо, докато се изгуби сред далечните неравни ледове.

Тази гледка предизвика неописуемо удивление. Смятахме, че се намираме на хиляди мили от всякакъв бряг, ала внезапната поява на този човек означаваше, че в същност не се бяхме отдалечили толкова, колкото предполагахме. Но заклещени сред ледовете, не можехме да тръгнем по дирите му, а само го проследихме с поглед и напрегнато внимание.

Около два часа след този инцидент дочухме мъртвото вълнение и още преди да падне нощта, ледът се пропука и освободи кораба ни. Въпреки това останахме неподвижни до сутринта от страх да не се сблъскаме в тъмнината с големите, свободно плаващи блокове лед, които се появяват след пропукването. Възползувах се от това време, за да си почина няколко часа.

На сутринта обаче, щом съмна, се изкачих на палубата и намерих моряците струпани отстрани на кораба; очевидно разговаряха с някой в морето. Оказа се шейна като онази, дето видяхме предния ден, довлечена до нас от течението върху голям отломък лед. Само едно от кучетата бе останало живо, а върху нея се виждаше човек, когото моряците увещаваха да се качи на кораба. Той не беше, както ни се стори, вчерашният пътник, дивак от необитаем остров, а европеец. Като се появих на палубата, боцманът каза:

— Ето го капитана, и той няма да допусне да загинете в открито море.

Щом ме съзря, странникът се обърна към мен на английски, макар и с чужд акцент:

— Преди да се кача на вашия кораб — каза той, — бихте ли ми казали за къде пътувате?

Можеш да си представиш моето удивление, когато чух този въпрос от човек на ръба на гибелта, от когото бих очаквал да даде мило и драго, за да се добере до моя кораб. Отвърнах му, че плаваме, с цел да открием Северния полюс.

Това, изглежда, го задоволи и той се съгласи да се качи при нас. Господи! Ако ти, Маргарет, можеше да видиш този човек, когото убеждавахме да се спаси, почудата ти би била безпределна. Крайниците му бяха почти премръзнали, а тялото изнемощяло до крайност от умора и лишения. Никога не съм виждал по-изпаднал човек. Опитахме се да го пренесем в каютата; ала той припадна веднага, щом го лишихме от свежия въздух. Върнахме го обратно на палубата и там го свестихме, като го разтрихме с коняк и го накарахме да глътне малко. Щом прояви признаци на живот, ние го увихме в одеяла и го отнесохме до комина на кухненската печка. Той постепенно дойде на себе си и хапна малко супа, която бързо го възстанови.

Изминаха два дни, в които все още не бе в състояние да говори, и неведнъж си мислех, че страданията са го лишили от разум. Когато се пооправи, аз го преместих в собствената си каюта и се грижех за него, доколкото позволяваха другите ми задължения. Не бях виждал такъв интересен човек: обикновено погледът му е някак див, дори налудничав, но на моменти, ако си проявил внимание към него или си му направил и най-малката услуга, цялото му лице се озарява от лъч на доброта и благост — нещо, което не съм срещал у другиго. Ала най-често изпада в меланхолия и отчаяние, понякога скърца със зъби, сякаш не може да понася повече бремето на скърбите, които го потискат.

Когато гостът ми се посъвзе, едва го опазвах от моите хора, които нямаха търпение да му зададат хиляди въпроси; ала аз не им позволявах да го тормозят с празното си любопитство; в такова състояние на плътта и душата възстановяването му зависеше изцяло от пълната почивка. Веднъж обаче моят помощник го попита: защо е тръгнал толкова навътре в ледовете с онази странна шейна?

Лицето му моментално посърна от най-дълбока печал и той отвърна:

— Търся един, който избяга от мен.

— Да не би човекът, когото следвате, да пътува по същия начин?

— Да.

— Тогава, струва ни се, че го видяхме — в деня, преди да ви намерим, забелязахме един човек върху шейна, теглена по снега от кучета.

Това събуди интереса на непознатия и той зададе множество въпроси за посоката, в която се е движел демонът, както той го нарече. Малко по-късно, когато останахме насаме, той каза:

— Аз без съмнение разпалих вашето любопитство, както и на тези добри люде; но вие сте прекалено тактичен, за да ме разпитвате.

— Естествено — би било действително безцеремонно и нечовешко от моя страна да ви додявам.

— Все пак вие ме избавихте от едно необичайно и гибелно положение и любезно ме възвърнахте към живота.

Скоро след това той ме попита дали смятам, че пропукването на леда е погълнало другата шейна. Отвърнах, че не мога да му отговоря със сигурност, защото ледът се пропука след полунощ и пътникът може дотогава да е стигнал до безопасно място; но не съм в състояние да преценя.

От този момент нова искрица живот запламтя в отпадналото тяло на непознатия. Той изяви огромно желание да излезе на палубата, да дебне за шейната, която бяхме видели; но аз го убедих да остане в каютата, защото бе прекалено отпаднал, за да издържи на суровите атмосферни условия. Обещах му, че друг ще следи вместо него и начаса ще му съобщи, ако нещо се появи.

Това е моят разказ до момента на необичайната случка. Непознатият постепенно възстановява здравето си, ала е много мълчалив и става неспокоен, ако друг освен мен влезе в каютата. При все това обноските му са толкова кротки и благи, че всички моряци проявяват интерес към него, ако и да са общували много малко. Що се отнася до мен, аз го заобичах като роден брат и неговата нестихваща и дълбока мъка ме изпълни със съчувствие и състрадание. Трябва да е бил благороден човек в добрите си дни, щом сега, толкова съсипан, е пак обаятелен и радушен.

Споменах ти в едно от писмата си, скъпа Маргарет, че едва ли ще намеря приятел в безкрайния океан; и все пак открих един човек, когото бих бил щастлив да имам за сърдечен другар, преди неволята да сломи духа му.

Записките за непознатия ще продължа с прекъсвания, стига да има какво ново да запиша.

Привързаността ми към моя гост расте с всеки изминат ден. Той събужда едновременно невероятна жал и удивление. Как мога да съзерцавам без чувство на най-силно състрадание такъв благороден човек, сломен от зла беда? Той е толкова благ и същевременно мъдър; добре е образован, а като говори, думите му, макар и подбирани най-грижливо, се леят бързо и с небивало красноречие.

Вече почти се съвзе от болестта и е постоянно на палубата — явно дебне да съзре шейната, която мина преди неговата. При все че е нещастен, той не се е затворил изцяло в собствената си зла участ, а живо се интересува от плановете на другите. Често разговаряме за моите проекти. Той изслушва внимателно всичките ми доводи в полза на евентуалния успех и всички най-малки подробности за мерките, които съм взел да го подсигуря. Съчувствието, което проявява, ме кара да говоря неусетно с езика на моето сърце, да дам израз на страстите, пламтящи в моите гърди, да призная с цялата жар, която ме топли, че бих се простил с богатство, живот, всяка надежда, за да придвижа напред моето начинание. Струва си да се пожертвува един човешки живот, за да се постигне знанието, което аз търся, защото то ще ме дари с власт, която ще употребя срещу враждебните на човешкия род стихии. Докато говорех, по лицето на моя слушател се спусна мрачна сянка. Забелязах, че отначало се опитваше да потисне чувствата си; закри с ръце очите си. Гласът ми трепна и замря: съзрях сълзи да се процеждат през пръстите му и стон се отрони от развълнуваните му гърди. Млъкнах; най-после той проговори с накъсани фрази:

— Нещастнико! Нима си луд като мен! Нима и ти си пил от онова омайно биле? Изслушай ме — нека ти разкажа моята история, и ти ще запратиш надалеч от устните си тази чаша!

Както можеш да предположиш, тези думи силно възбудиха моето любопитство, но пристъпът на огорчение, който го парализира, отслаби силите му и бяха необходими много часове на отдих и тихи разговори, за да възстанови спокойствието си.

Когато обузда силните си чувства, той започна да се презира, задето робува на силни страсти; и овладявайки мрачната стихия на отчаянието, отново поведе разговор за моите дела. Попита ме за предишния ми живот. Разказът ми беше кратък, но подсказа различни теми за размисъл. Говорих за моето желание да си намеря приятел, за жаждата ми да споделям задушевно със сродно мислещ ум — нещо, което не е било досега моя съдба; изказах убеждението, че човек, който не е изпитал тази благодат, не може да се похвали, че е бил щастлив.

— Съгласен съм — откликна непознатият. — Ние сме наполовина хора, несъвършени същества, ако някой по-мъдър, по-добър и по-скъп от самите нас — а такъв трябва да е истинският приятел — не ни помогне да усъвършенствуваме нашата слаба и грешна природа. Имах някога приятел — най-благородния човек — и поради това мога да съдя какво е приятелството. За вас има надежда, а и целият свят е пред вас, така че нямате основание да се отчайвате. Докато аз — аз изгубих всичко и не мога да започна живота си отново.

Щом изрече това, по лицето му се изписа сдържана, уталожена болка, която ме трогна до дъното на душата. Ала той остана безмълвен и не след дълго се оттегли в каютата си.

Даже такъв, паднал духом, той почувствува по-дълбоко от всеки друг красотите на природата. Звездното небе, океанът и всяка гледка сред тези чудни местности са все още в състояние да извисят душата му над земята. Такъв човек има две съществувания — може да страда мълчаливо, да бъде сломен от разочарования, но при все това, щом се вглъби в себе си, той се превръща в неземен дух с ореол около челото и никакво страдание или зло не може да смути сиянието на този ореол.

Дали не се усмихваш на моя възторг от този неземен странник? Не би го направила, ако можеше да го видиш. Книгите и уединението са образовали и изтънчили твоя ум и са те направили някак си взискателна; ала от това би станала и по-възприемчива спрямо невероятните достойнства на този изключителен човек. Понякога се опитвам да реша кое негово качество го издига така високо над всеки друг човек, когото познавам. Мисля, че то е някаква интуитивна прозорливост; бърза, но непогрешима способност да преценява; проникване в причините, което няма равно на себе си по яснота и точност; прибави към всичко това дарбата му да се изразява и един глас, чиито променливи интонации са като музика, покоряваща душата.

Вчера непознатият ми рече:

„Вече ви е станало ясно, капитан Уолтън, че съм преминал през големи и несравними мъки. Бях помислил по едно време, че споменът за тези несгоди ще си отиде заедно с мен, но вие ме принудихте да променя решението си. И вие, както някога и аз, преследвате знание и мъдрост; затова пламенно се надявам удовлетворението на вашите желания да не ви клъцне като отровна змия, какъвто беше моят случай. Не съм сигурен, че разказът за моите злощастия ще ви бъде от полза, ала като си помисля, че следвате същия път, че се излагате на същите опасности, които ме доведоха до това състояние, надявам се, че ще извлечете от моята история надлежна поука. Тя би ви направлявала, ако успеете в начинанието си, и ще ви утеши в случай на провал. Пригответе се да чуете за преживелици, които обикновено се смятат за невъзможни. Ако ни заобикаляше по-кротка и обикновена природа, бих се страхувал от вашето недоверие, може би дори и присмех; но в тези диви и тайнствени места много неща ще ви се сторят възможни — неща, които биха предизвикали смях у хора, незапознати с вечно менящите се сили на природата; освен всичко това аз съм убеден, че разказът ми, в своята последователност, крие вътрешни доказателства за истинността на събитията, от които е съставен.“

Можеш да си представиш колко бях радостен да чуя предложението му; ала при все това не можех да допусна отново да изживее мъките си, разказвайки за своите несгоди. Изпитвах огромно нетърпение да чуя обещания разказ — донякъде от любопитство и донякъде от непреодолимо желание да облекча неговата участ, ако това е възможно. Изразих тези чувства в своя отговор.

„Благодарен съм ви — отвърна той — за вашето съчувствие, ала то е напразно. В очакване съм на едно-единствено събитие, след което ще почина в мир. Разбирам чувствата ви — продължи той, виждайки, че искам да го прекъсна, — но грешите, приятелю, ако ми позволите да ви наричам така; нищо не ще промени съдбата ми: чуйте моята история и ще се убедите колко безвъзвратно е решена тя.“

После ми каза, че ще започне разказа си на другия ден, когато се освободя. Това обещание изтръгна от мен най-топли благодарности. Реших всяка нощ, когато не съм обвързан неотменимо със служебни задължения, да записвам, по възможност с неговите думи, разказаното от него през деня. Ако пък съм зает, то поне ще водя бележки. Този ръкопис несъмнено ще ти достави удоволствие; а аз самият — който го познавам и ще чуя всичко лично от него — с какъв интерес и състрадание бих го прочел един ден! Дори сега, когато започвам да пиша, плътният му глас гали слуха ми, бляскавите му очи ме съзерцават с цялата си меланхолична доброта; виждам тънката му ръка да маха оживено, а чертите на лицето му се озаряват отвътре. Странна и мъчителна ще да е била бурята, която е прегърнала славния кораб, следващ своя курс, и го е съкрушила по такъв начин.