Мери Шели
Франкенщайн (18) (Или новият Прометей)

Глава XIII

Бързам да стигна до вълнуващите страници на моята история. Ще разкажа за събитията, които ме направиха това, което съм.

Пролетта бързо напредваше, времето беше топло, небето — безоблачно. С изненада гледах как доскорошната мрачна пустиня разцъфна с най-прекрасни цветя й сочна зеленина. Сетивата ми възприемаха с възторг хилядите възхитителни миризми и прекрасни гледки.

В един от дните, когато жителите на къщата си почиваха от работа — старецът свиреше, а децата му го слушаха, — забелязах, че лицето на Феликс е неизразимо печално; по едно време баща му спря да свири и очевидно го попита каква е причината за това. Феликс отговори с весел глас и старецът отново засвири, но в този момент на вратата се почука.

Беше млада жена, която пристигна на кон, придружена от местен селянин. Тя носеше тъмен костюм, а лицето й бе скрито зад черен воал. Агата попита нещо и непознатата произнесе мелодично само името на Феликс. Гласът й беше като музика и се отличаваше от гласовете на моите познати. Като чу името си, Феликс скочи и се приближи, а тя, щом го съзря, отхвърли воала си и аз видях едно ангелски красиво лице. Косата й беше лъскава, гарвановочерна и сплетена по особен начин, очите тъмни, но с мек израз, макар и възбудени; чертите на лицето бяха правилни, тенът — прозрачно чист, а по бузите й играеше нежна руменина.

Феликс засия от радост, като я видя, и от лицето му изчезна всякаква следа от мъка — по него веднага се изписа възторг, на който не предполагах, че е способен; очите му заблестяха, бузите поруменяха от удоволствие и в този миг той ми се видя прекрасен като непознатата. Тя беше във властта на най-различни чувства: избърса сълзите от чудните си очи и протегна ръката си към Феликс, който възхитено я целуна и я нарече, доколкото можах да чуя, своя прекрасна арабка. Тя, изглежда, не го разбра, но се усмихна. Той й помогна да слезе от коня, освободи водача и я поведе към къщи. Там размени няколко думи с баща си и младата непозната коленичи в краката на стареца и посегна да целуне ръката му, но той я вдигна и нежно я прегърна.

Скоро забелязах, че макар непознатата да произнасяше членоразделни звуци и да говореше на някакъв свой език, нито нея я разбираха, нито тя самата разбираше обитателите на къщата. Те се обясняваха със знаци, които не ми бяха ясни, но виждах, че присъствието й внесе радост в къщата и разпръсна тъгата, както се разпръсква утринна мъгла. Феликс имаше особено щастлив вид и радостно се усмихваше на своята арабка. Агата — винаги милата Агата — целуваше ръцете на прекрасната непозната и сочейки към брат си, правеше знаци, които, доколкото разбрах, означаваха, че преди нейното пристигане той е бил тъжен. Така изминаха няколко часа и лицата на всички сияеха от радост, която си оставаше непонятна за мен. Скоро разбрах по честото повтаряне на някои думи, че гостенката се опитва да научи техния език; веднага ми хрумна, че мога да се възползувам от уроците за същата цел. На първия урок тя научи около двадесет думи, повечето от които аз вече знаех, но с останалите попълних речника си.

Нощта се спусна и Агата и арабката се оттеглиха рано. Когато се разделяха, Феликс целуна ръката на непознатата и каза: „Лека нощ, мила Сафи.“ Той остана доста до късно да беседва с баща си и от честото повтаряне на името й се досетих, че темата на разговора бе прекрасната гостенка. Много ми се искаше да разбера за какво става дума и напрягах всичките си сили, но напразно.

На сутринта Феликс се зае с работите си, а след като Агата приключи с всекидневните си задължения, арабката седна в краката на стареца, взе китарата му и засвири чудни мелодии, които изтръгнаха от мен сълзи и същевременно предизвикаха радост. Тя пееше, а плътният й глас се лееше и замираше като песента на славея в гората.

Като свърши, тя подаде китарата на Агата, която отначало отказа, а после изсвири проста мелодия, като припяваше с нежния си глас, но песента й много се отличаваше от чудното пеене на чужденката. Старецът слушаше очарован, после произнесе няколко думи, които Агата се опита да обясни на непознатата — доколкото разбрах, че нейната музика му е доставила огромно удоволствие.

Дните потекоха също така спокойно, както и преди, с единствената разлика, че на мястото на тъгата по лицата на моите приятели се изписа радост. Сафи беше винаги весела и щастлива; двамата с нея бързо напредвахме с езика, така че след два месеца аз започнах да разбирам повечето от думите, произнасяни от моите покровители.

Междувременно черната земя се покри със зеленина, зеленият килим се изпъстри с безброй цветя, радващи погледа и обонянието, а на лунната светлина светеха с бледо сияние; слънцето грееше по-силно, нощите станаха ясни и топли, а среднощните ми походи започнаха да ми доставят огромно удоволствие, макар да се наложи силно да ги съкратя заради късния залез и ранния изгрев на слънцето; защото аз никога не се осмелявах да изляза посред бял ден от страх да не се подложа на същото лошо отношение като в първото село, където опитах да вляза.

Дните си прекарвах в старателни занимания, за да науча по-бързо езика, и смея да се похваля, че напредвах по-бързо от арабката, която много малко разбираше и се обясняваше на развален език, докато аз разбирах и можех да възпроизведа всяка произнесена дума.

Едновременно с говоренето усвоявах и науката за писмените знаци, така както обучаваха чужденката; а това разкри пред мен необятно поле за удивление и възторг. Книгата, по която Феликс учеше Сафи, бе „Развалините на империите“ от Волней. Нямаше да разбера смисъла й, ако Феликс не даваше най-подробни обяснения, докато я четеше. Избрал това произведение, обясни той, защото помпозният му стил подражавал на източните писатели. Тази книга ми даде обща представа за историята и за няколкото съществуващи и до днес империи; чрез нея научих за нравите, начините на държавно управление, религиите и различните народи по света. От нея чух за мързеливите азиатци, за неизтощимия творчески гений на гърците, за войните и чудните добродетели на древните римляни, както и за по-късния им упадък и залеза на могъщата им империя, за рицарството, християнството и кралете. Узнах за откриването на Америка и плаках заедно със Сафи над печалната участ на коренните й обитатели.

Тези увлекателни разкази предизвикаха у мен и недоумение. Нима наистина човек е могъщ, добродетелен и велик и същевременно порочен и подъл? Понякога ми се струваше въплъщение на злото начало, а друг път благороден и подобен на бог. Да бъдеш велик и да вършиш добро, ми изглеждаше най-голямата чест, достъпна за мислещо същество; да си порочен и подъл, като много от описаните в книгата хора, ми се виждаше най-голямото падение, участ, по-жалка от тази на сляпата къртица или безобидния червей. Дълго време не можех да проумея как е възможно човек да убива себеподобните си или защо са необходими закони и правителства; но като чух разказите за престъпления и кръвопролития, спрях да се чудя и потръпнах от отвращение и погнуса.

Всеки разговор между обитателите на къщата ми разкриваше нови чудеса. Като слушах обясненията, които Феликс даваше на арабката, овладявах странното устройство на човешкото общество. Научих за неравенството на съсловията, за огромни богатства и жалка нищета, за чинове, произход и благородна кръв.

Всичко това ме караше да се замисля за самия себе си. Разбрах, че хората ценят най-много знатното и неопетнено име, съчетано с богатство. Човек може да е уважаван, ако притежава само едното от тези достойнства, но лишен и от двете, се счита, с много редки изключения, скитник и роб, обречен да пропилява силите си за обогатяване на малцината, избрани от съдбата. А аз кой съм? За произхода и родителите си не знаех нищо, но знаех, че нямам нито пари, нито приятели, нито имущество. На всичко отгоре притежавах отблъскващо уродлива, гнусна външност и дори не бях от същата порода като всички хора. Бях по-силен от тях и можех да преживея с по-груба храна, понасях краен студ и жега с по-малко последствия за тялото си, на ръст бях значително по-висок. Като се оглеждах наоколо, никъде не виждах и не чувах за себеподобни. Нима бях чудовище, петно върху лицето на земята, от което всички бягаха и се отричаха?

Не мога да опиша какви мъки ми причиниха тези размишления; опитвах се да ги разсея, но колкото повече научавах, толкова по-болно ми ставаше. Ах, защо не останах завинаги в родната гора, без да познавам и чувствувам друго освен глад, жажда и жега?

Странно нещо е знанието. То се включва в ума, щом веднъж се добере до него, като лишей в скала. Понякога ми се искаше да се отърся от всякакви мисли и чувства, но научих, че има само един начин да се отървеш от болката и това е смъртта — състояние, от което се страхувах, без да го разбирам. Възхищавах се от добродетелите и възвишените чувства, обичах милите обноски и кротките нрави на обитателите на къщата, но бях изключен от всякакво общуване с тях освен пооткраднатия от мен начин: оставайки невидим и нечут, а това само разпалваше, а не задоволяваше желанието ми да се присъединя към човешкото общество. Не за мен бяха нежните думи на Агата и лъчезарните усмивки на очарователната арабка. Кротките поуки на стареца и оживените приказки на влюбения Феликс не се отнасяха до мен. Нещастен, жалък аз!

Някои други уроци ме поразиха още по-дълбоко. Научих за различните полове, как се раждат и израстват децата, как бащата се радва на детската усмивка и на лудориите на по-голямото дете, как целият живот и грижи на майката са посветени на скъпоценното бреме, как подрастващият ум се развива и събира знания, как хората са свързани помежду си по различен начин — братя, сестри и други.

А къде са моите приятели и роднини? Никакъв баща не бе следил израстването ми, нито пък майка ме бе дарявала с ласки и усмивки; или ако някога е било, то миналото бе изтрито от паметта ми — тъмна пропаст, в която нищо не различавах. Откак се помнех, моят ръст и размери си бяха все тези. Още не бях срещнал същество, което да прилича на мен, да желае да общува с мен. Кой съм аз? Въпросът възникваше отново и отново, но единственият отговор бе болезнен стон.

След малко ще обясня накъде ме насочиха тези мисли; но позволи ми засега да се върна към моите приятели, чиято история събуди в мен смесени чувства на негодувание, радост и учудване и в крайна сметка ме накара още повече да обичам и уважавам покровителите си (както обичах да ги наричам за себе си, поддавайки се на невинна, но и малко болезнена самоизмама).