Мери Шели
Франкенщайн (22) (Или новият Прометей)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Frankenstein (Or, the Modern Prometheus), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (14 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (16 декември 2007 г.)
Допълнителна корекция
Nomad (2012)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от NomaD

Глава XVII

Чудовището млъкна и впери в мен очи в очакване на отговор. Ала аз бях изненадан, объркан и не можех да си събера мислите, за да разбера какво точно иска от мен. Той продължи:

— Трябва да ми създадеш жена, за да живея с нея в любов и съгласие, без които не мога. Само ти можеш да направиш това. Имам право да го изисквам от теб и ти не можеш да ми откажеш.

Последната част от историята му с нова сила възбуди моя гняв, поутихнал, докато ми разказваше за мирния си живот сред семейството на дьо Ласей; затова, като чух тези думи, не можах да овладея своята ярост.

— Отказвам категорично — отговорих аз — и никакви мъчения не са в състояние да изтръгнат съгласието ми. В твоите възможности е да ме направиш най-нещастния човек, но не можеш да ме накараш да падна в собствените си очи. Да създам подобно на теб същество, та двамата със съвместни усилия да опустошите света! Махай се! Това е моят отговор; можеш да ме подложиш на изтезания, но съгласието ми няма да изтръгнеш.

— Ти си несправедлив — отвърна чудовището, — но вместо да те заплашвам, аз съм готов да те убеждавам. Аз съм зъл, защото съм нещастен. Та нали всички бягат от мен и ме ненавиждат! Самият ти, моят създател, си готов с удоволствие да ме разкъсаш на парчета; помисли за това и ми отговори — защо трябва да изпитвам жал към някой човек, след като мен никой не ме жали? Ако ти можеше да ме блъснеш да падна в една от тези ледени пропасти и да ме унищожиш — мен, собственото си творение, нямаше да наречеш това убийство. Защо да щадя хората, след като те ме презират? Нека живеят с мен в мир и съгласие и тогава, вместо да им вредя, аз ще ги обсипя с всички възможни блага и със сълзи на очи ще им благодаря, че ги приемат. Но това е невъзможно; човешките чувства са непреодолима преграда за такъв съюз. Аз обаче не мога да се примиря с това като покорен роб. Аз ще отмъстя за обидите — щом не мога да внуша любов, тогава ще предизвикам страх. Кълна се, че ще стоваря неугасимата си омраза главно върху теб, моя заклет враг, защото си ме създал. Пази се! Ще направя всичко, за да те унищожа, и няма да спра, докато не опустоша сърцето ти и не прокълнеш часа, когато си се родил!

Тези думи той произнесе с дяволска злоба. Лицето му се сгърчи в най-мерзка гримаса, която човешки поглед не би могъл да понесе; но след малко се поуспокои и продължи:

— Исках да те убедя. Тези силни чувства могат само да ми навредят в твоите очи, защото не желаеш да разбереш, че именно ти си причината за тях. Ако някой се отнесе добре с мен, аз бих му се отплатил стократно и само заради него бих се помирил с човешкия род. Но това са неосъществими мечти. Докато от теб искам нещо разумно и скромно — нужно ми е същество от другия пол, ала също така отвратително като мен. Радостта от това не е кой знае колко голяма, но е единственото, на което смея да се надявам, и затова ще се задоволя с малко. Да, ние ще бъдем чудовища, откъснати от света, но това само ще ни привърже още по-силно един към друг. Животът ни няма да е щастлив, но зло никому няма да сторим и няма да страдаме, както страдам сега аз. О, създателю, направи ме щастлив, накарай ме да ти бъда признателен за тази единствена милост! Позволи ми да повярвам, че мога да събуждам съчувствие поне в едно-единствено същество, не отхвърляй молбата ми!

Това ме трогна. Потреперах при мисълта за възможните последствия, ако се съглася, но съзнавах, че в доводите му има нещо справедливо. Разказът му и чувствата, които сега изрази, показваха, че е надарен с доброта. Не му ли дължах като негов създател малкото щастие, което бях в състояние да му дам? Той забеляза промяната в настроението ми и продължи:

— Ако се съгласиш, то нито ти, нито кой да е друг човек някога ще ни види — аз ще замина за необятните простори на Южна Америка. Храната ми не е като вашата — няма да убия нито агне, нито козле, за да заситя апетита си, стигат ми жълъдите и дивите плодове. Моята другарка ще бъде като мен и ще се задоволява със същото. За легло ще ни служат сухите листа, слънцето ще ни свети, както свети за всички хора, и лъчите му ще карат храната ни да зрее. Картината, която ти рисувам, е мирна и човечна и ти не може да не почувствуваш, че да я отхвърлиш, значи да проявиш излишно властолюбие и жестокост. Колкото и да си безжалостен към мен, сега чета в очите ти съчувствие; дай ми да се възползувам от благоприятния момент и да те накарам да ми обещаеш това, което така пламенно желая.

— Ти обещаваш — отговорих аз — да напуснеш населените места и да отидеш да живееш в пустини, където само дивите зверове ще ти бъдат дружина. Как можеш ти, който така жадуваш за човешка любов и съчувствие, да останеш завинаги в изгнание? Ти ще се завърнеш и ще потърсиш отново добротата им и отново ще се сблъскаш с омраза. Злобата ти ще се възроди, а този път ще имаш и помощник за разрушителните си страсти. Това не бива да се случи — престани да настояваш, не мога да се съглася.

— Колко са непостоянни чувствата ти! Преди минута само ти бе трогнат от моите доводи — защо се ожесточи отново срещу жалбите ми? Кълна ти се в земята, на която живея, и в теб, който си ме създал, че заедно с моята другарка, която ще ми дадеш, ще напусна хората и ще се задоволя с живота в най-дивите места! Злобните страсти ще ме оставят, защото ще имам някой да ме обича. Животът ми ще потече спокойно и в предсмъртния си час не ще прокълна създателя си.

Думите му имаха върху мен странно въздействие. Съчувствувах му и понякога изпитвах желание да го утеша, но щом го погледнех и видех отвратителната безформеност, която се движеше и говореше, в мен всичко се преобръщаше и чувствата ми се изместваха от ужас и ненавист. Опитвах се да заглуша тези усещания; казвах си, че след като не мога да поправя нищо, то нямам прямо да му откажа поне малкото щастие, което бях в състояние да му дам.

— Заклеваш се да не причиняваш зло — казах аз, — но нали ти вече показа на какво озлобление си способен — как да повярвам на думите ти? Откъде да знам, че и това не е притворство, което ще допринесе за твоето тържество, след като ти предоставя още по-широк простор за отмъщение?

— Какво искаш да кажеш? С мен шега не бива — искам отговор! Ако нямам близък и любим човек, ще се отдам на омраза и порок; обичта на друго същество ще премахне причината за моите престъпления и аз така ще изчезна от света, че никой никога няма да чуе за мен. Моите злодеяния са плод на принудителната ми самота, която ненавиждам; а добродетелите ми неминуемо ще разцъфтят, щом започна да живея в разбирателство с равен на себе си. Аз ще усещам привързаността на едно мислещо същество и ще се превърна в звено от веригата на живота и събитията, от която сега съм изключен.

Помълчах малко, за да размисля над думите му и всички негови доводи. Помислих си за добродетелите, показани от него в началото на жизнения му път и за това как всичко е било изличено от погнусата и презрението, с които са се отнесли към него покровителите му. Не забравих също и за силата и заплахите му: едно същество, научено да живее в ледените пещери и да бяга от преследвача си по ръба на непристъпна пропаст, притежава способности, с които е невъзможно да се пребори човек. След дълги размисли стигнах до извода, че справедливостта, която дължа както на него, така и на ближните си, изисква да изпълня молбата му. Затова се обърнах към него и казах:

— Ще изпълня желанието ти, ако ми дадеш тържествена клетва да напуснеш завинаги Европа и всяко населено място веднага щом ти предам жена, която да сподели изгнанието ти.

— Кълна се — извика той — в слънцето, в синьото небе, в огъня на любовта, пламтящ в гърдите ми, че ако изпълниш молбата ми, няма да ме видиш, докато те съществуват. Връщай се у дома и започни работа — аз ще следя как напредваш с неописуемо напрежение и знай едно — щом свършиш, ще се появя.

Като произнесе тези думи, той веднага изчезна, сякаш се страхуваше да не променя решението си. Видях как се спусна надолу по планината по-бързо от летящ орел; след малко се изгуби сред вълнистото море на ледовете.

Разказът му бе продължил през целия ден и когато си тръгна, слънцето вече залязваше. Знаех, че трябва незабавно да сляза в долината, за да не ме завари нощта, но на сърцето ми беше тежко и това забавяше вървежа ми. Потънал в мисли за станалото през деня, с голямо усилие преодолявах лъкатушните тесни пътечки, като внимавах да не стъпя накриво. Беше вече дълбока нощ, когато стигнах до мястото за почивка по средата на пътя и приседнах до чешмата. Между разкъсаните облаци проблясваха звезди, зад гърба ми се издигаха черни ели, а тук-таме на пътя се търкаляха съборени дървета. Беше сурова и величествена картина, която ме наведе на странни мисли. Заплаках горчиво, скръстих ръце в отчаяние и възкликнах: „О, звезди, облаци и ветрове — вие се надсмивате над мен! Ако наистина ви е жал за мен, лишете ме от чувства и памет, превърнете ме в нищо, ако ли не — изчезнете и ме оставете в пълна тъмнина!“

Това бяха несвързани и мрачни мисли, но не мога да ви опиша колко ме гнетеше вечното проблясване на звездите и как се вслушвах във всеки полъх на вятъра, като че беше злокобен сироко, заплашващ ме с гибел.

Съмна се, преди да стигна в село Шамуни, и без да си отдъхна, продължих за Женева. Дори самият аз не бях наясно с чувствата в гърдите ми — те ми тежаха като планина и тяхната огромност притъпяваше дори страданията ми. В такова състояние се прибрах у дома при близките си. Измъченият ми вид и обезумелият поглед силно ги разтревожиха, но аз не отговорих на въпросите им, а и почти нищо не казах. Имах чувството, че над мен тегне проклятие, че нямам право да търся съчувствието им, че никога вече няма да се насладя на тяхното общество. Ала дори и в такъв един момент ги обичах до самозабрава и реших, за да ги спася, да се посветя на омразната задача. Перспективата за тази работа караше всяка друга страна от живота да ми изглежда като сън — само тази мисъл ми се струваше реална.