Мери Шели
Франкенщайн (21) (Или новият Прометей)

Глава XVI

О, проклет създателю! Защо продължих да живея? Защо в същия миг не изгасих искрата на живота, която ти така безотговорно запали? Не знам; отчаянието още не ме бе обхванало, усещах по-скоро ярост и жажда за мъст. С удоволствие бих унищожил къщата и нейните обитатели и бих се насладил на писъците и страданията им.

Когато нощта се спусна, аз излязох от убежището си и тръгнах да бродя из гората; и тук, без да се страхувам, че някой ще ме чуе, дадох воля на болката си и започнах да вия. Бях като див звяр, разбил в яростта си капана; рушах всичко по пътя си и се мятах из гората с бързината на елен. Каква ужасна нощ прекарах! Студените звезди светеха подигравателно, а голите дървета размахваха клони над главата ми; от време на време тишината се нарушаваше от мелодичното пеене на някоя птичка. Всички освен мен почиваха или празнуваха и само аз, подобно на Сатаната, носех в себе си собствения си ад и не срещайки нигде съчувствие, жадувах да изтръгвам дърветата с корените, да сея хаос и разруха, а след това да се любувам на разрушеното от мен.

Но на подобни изстъпления не можех да се радвам дълго време; прекаленото физическо усилие ме изтощи и аз се отпуснах върху мократа земя в безсилно отчаяние. Измежду милионите хора на земята нямаше ни един, който да се смили над мен или да ми помогне; защо тогава да изпитвам жал към враговете си? Не! От този момеят нататък аз обявих вечна война на целия човешки род и най-вече на онзи, който бе ме създал и обрекъл на непоносими мъки.

Слънцето изгря; дочуха се човешки гласове и разбрах, че няма да мога да се прибера по светло в убежището си. Затова се скрих в гъстия храсталак и реших да посветя близките часове на размишления върху своето положение.

Слънчевата светлина и чистият въздух донякъде ми възвърнаха спокойствието; а след като размислих над случилото се в къщата, стигнах до неизбежния извод, че прекалено съм избързал със заключенията. Нямаше съмнение, че бях действувал необмислено. Думите ми очевидно бяха предразположили стареца към мен и аз сглупих, като се показах пред очите на децата му. Трябваше преди всичко да накарам стария дьо Ласей да свикне с мен и постепенно да се разкрия на останалите членове от семейството, когато вече са готови да ме приемат. Грешката обаче не ми се стори непоправима и след дълъг размисъл реших да се върна в къщата, да поговоря пак със стареца и да го спечеля на своя страна.

Тези мисли ме успокоиха и след пладне заспах дълбок сън; но възбудената ми кръв не ми позволи да се насладя на мирни сънища. Страшната сцена от предишния ден се разиграваше непрестанно пред очите ми: жените се разбягваха, а разяреният Феликс ме откъсваше от коленете на баща си. Събудих се изнемощял и открих, че вече е нощ; изпълзях от укритието си и тръгнах да търся храна.

След като задоволих глада си, аз се отправих по добре познатата пътека към къщата. Там цареше тишина. Вмъкнах се в навеса си и мълчаливо зачаках часа, когато семейството обикновено се събуждаше. Този час мина, слънцето се издигна високо в небето, а те все не се появяваха. Разтреперах се в предчувствие на голямо нещастие. Вътре в къщата беше тъмно и не се чуваше нито звук; не мога да опиша колко мъчителна бе тази неизвестност.

Минаха двама селяни, спряха недалеч от къщата и завързаха оживен разговор, като силно жестикулираха; но не разбрах за какво става дума, защото говореха на езика на своята страна, който се различаваше от този на покровителите ми. Скоро обаче се появи и Феликс заедно с някакъв човек. Изненадах се, защото бях сигурен, че не е излизал тази сутрин от къщата, и с вълнение затаих дъх, за да разбера от приказките им причината за това неочаквано появяване.

— Давате ли си сметка — каза събеседникът му, — че ще трябва да платите наема за три месеца и ще загубите реколтата от градината? Не искам да се възползувам от чуждата беда, затова ви моля да размислите още три дни.

— Няма смисъл — отговори Феликс. — Ние не можем да останем повече в къщата. Баща ми се разболя много тежко в резултат на събитията, които ви разказах. Жена ми и сестра ми не могат да се съвземат от ужаса, който изживяха. Моля ви, не се опитвайте да ме разубеждавате. Ето ви къщата, само ни помогнете да се махнем час по-скоро.

Докато говореше, Феликс целият трепереше. Двамата влязоха вътре, но останаха само няколко минути, след което си тръгнаха. Оттогава не съм виждал никого от семейство дьо Ласей.

Останалата част от деня прекарах в навеса си в дълбоко и тъпо отчаяние. Покровителите ми си заминаха и така се прекъсна единствената ми връзка със света. За пръв път ме обзеха чувства на мъст и омраза и не направих никакъв опит да ги обуздая. Напротив, оставих течението да ме влачи и насочих мислите си към разрушение и смърт. Като си припомнех обаче моите приятели, кроткия глас на дьо Ласей, ласкавия поглед на Агата и изящната красота на арабката, тези мисли изчезваха и сълзите донякъде ме облекчаваха. Но в следващия миг се сещах, че са ме отблъснали и изоставили, и в мен отново започваше да бушува неистова ярост и тъй като нямаше върху кого да стоваря гнева си, нахвърлях се обезумял върху неодушевени предмети. Щом падна нощта, оградих къщата с какви ли не леснозапалими материали и след като унищожих и последното растение в градината, зачаках с едва сдържано нетърпение луната да се скрие, за да започна да действувам.

През нощта от гората задуха силен вятър и бързо разпръсна облаците, които блуждаеха из небето; поривите му нарастваха мощно, лавинообразно и разгоряха в душата ми някакво безумие, което отнесе всички прегради на разума и мисълта. Запалих сухо клонче и заскачах около обречената къща с очи, вперени на запад, в хоризонта, до който луната почти се докосваше. Най-после част от нейния диск се скри и аз замахнах с факела си, а когато изцяло залезе, изкрещях диво и запалих сламата, сухия мъх и съчките, които бях натрупал. Вятърът раздуха огъня и скоро пламъците обхванаха цялата къща, прегърнаха я, погълнаха я с раздвоените си пагубни езици.

Щом се убедих, че нищо вече не е в състояние да спаси дори част от постройката, аз напуснах мястото и се скрих в гората.

Пред мен беше целият свят — накъде да тръгна? Реших да бягам далеч от местата, където толкова бях изстрадал. Ала за мен, омразния и презрения, всеки край еднакво криеше ужаси. Най-после се сетих за теб. От дневника ти бях научил, че ти си моят баща, моят създател, а към кого можех да се обърна в такъв момент, ако не към този, който ми бе дарил живота? Географията не правеше изключение от уроците, които Феликс преподаваше на Сафи. От тях бях научил приблизителното разположение на различните страни в света. В дневника си ти споменаваш Женева като свой роден град и именно натам реших да се отправя.

Но как да се ориентирам? Знаех, че трябва да пътувам в югозападна посока, за да стигна целта си, но слънцето бе единственият ми пътеводител. Не ми бяха известни названията на градовете, през които щях да мина, нито можех да получа сведения от някой човек, но не се отчаях. Единствено от теб можех да очаквам помощ, макар и да изпитвах само омраза. Безчувствен, безсърдечен създател! Ти ме дари с чувства и страсти, а после ме захвърли на произвола, като ме превърна в предмет на всеобщо презрение и отвращение. Но само от теб можех да изисквам съчувствие и грижи и реших да търся при теб справедливостта, която напразно се опитвах да намеря у другите същества, наричащи себе си хора.

Пътешествието ми бе дълго и страдах непоносимо. Беше късна есен, когато напуснах местата, където така дълго бях живял. Пътувах само нощем, от страх да не срещна някой човек. Природата около мен вехнеше, слънцето престана да грее, огромните реки замръзнаха, земята се втвърди, стана ледена и гола и никъде не намирах подслон. О, земя! Колко често проклинах причината за съществуването си! Всички добри чувства ме напуснаха, изпълних се със злоба и горчивина. Колкото повече наближавах родните ти места, толкова по-силно усещах как в гърдите ми се разгаря духът на отмъщението. Падна сняг и водите замръзнаха, но аз не спирах никъде. Случайни знаци ми служеха за ориентир, а и в ръцете ми попадна карта на страната, но не един път значително се отклонявах от пътя си. Силните чувства на омраза не ми даваха да си отдъхна и всичко подхранваше моята ярост и отчаяние.

Особено ме ожесточи една случка, която стана вече в пределите на Швейцария, когато слънцето започна да припича, а земята се раззелени.

Обикновено през деня почивах и тръгвах на път едва когато нощта напълно ме скриваше от човешки погледи. Една сутрин обаче, като се убедих, че пътеката минава през много гъста гора, аз се осмелих да продължа пътешествието си и след изгрев-слънце; денят, един от първите пролетни дни, подействува ободрително дори на мен — така ярко светеше слънцето и толкова ароматен бе въздухът. Усетих как в гърдите ми се съживяват нежни и радостни чувства, които отдавна мислех за умрели. Изненадан от тези нови усещания, аз си позволих да им се отдам и забравил самотата и грозотата си, осмелих се даже да бъда щастлив. Тихи сълзи отново оросиха бузите ми и дори благодарно вдигнах влажен взор към това благословено слънце, дарило ме с толкова радост.

Дълго кръжих по горските пътеки, докато най-после стигнах края на гората, където течеше дълбока и бърза река. Над нея бяха свели клони безброй дървета, целите напъпили през свежия сезон. Спрях и започнах ха се колебая по коя пътека да продължа, но в този миг дочух човешки гласове, които ме накараха веднага да се скрия зад един кипарис. Едва успях да сторя това и към укритието ми дотича със смях младо момиче, което, изглежда, се криеше от някого. То продължи да тича по стръмния бряг на реката, но внезапно се подхлъзна и падна в бързия поток. Изскочих от укритието си, спасих я с огромно усилие поради силното течение и я измъкнах на брега. Беше в безсъзнание и аз направих всичко възможно да я съживя, но ме прекъсна появата на един селянин, вероятно същия, от когото тя бягаше на шега. Щом ме видя, той се впусна към мен, изтръгна момичето от ръцете ми и забързано се отправи навътре в гората. Аз ги последвах, без да съзнавам защо, но като ме видя, мъжът насочи срещу мен пушката, която носеше, и стреля. Аз паднах, а ранилият ме още по-бързо се скри в гората.

Ето каква бе отплатата за моята доброта. Бях спасил човек от сигурна смърт и за награда се гърчех в ужасни болки — изстрелът бе разкъсал мускула и раздробил костта ми. Удоволствието, което изпитвах само минути преди това, бе изместено от бесен гняв и аз заскърцах със зъби. Обезумял от болка, дадох клетва за вечна омраза и мъст към цялото човечество. Но болезнената рана ме омаломощи, пулсът ми замря и аз припаднах.

Няколко седмици влачих жалко съществуване в гората, като се опитвах да излекувам раната. Куршумът бе попаднал в рамото ми и не знаех дали е още там, или е излязъл; във всеки случай нямах начин да го извадя. Страданията ми се утежняваха от потискащото чувство за несправедливост и неблагодарност. Всеки ден се кълнях в смъртно отмъщение, което единствено можеше да ме възнагради за всички мъки и оскърбления.

След няколко седмици раната зарасна и аз продължих пътя си. Яркото слънце и свежият полъх на пролетта не можеха вече да облекчат трудностите, който изпитвах; всички радости ми се струваха подигравка, която обиждаше неутешимата ми душа и ме караше да страдам още по-мъчително, че не съм създаден за щастие.

Ала трудният ми път наближаваше своя край и след още два месеца наближих околностите на Женева.

Свечеряваше се, когато пристигнах и реших да нощувам в близките ниви, за да обмисля по какъв начин да се обърна към теб. Налегнаха ме умора и глад и съвсем не бях в настроение да се наслаждавам на нежния вечерен полъх или на гледката, която представляваше залязващото слънце зад грамадните върхове на Юра.

Леката дрямка ми помогна да почина от мъчителните мисли, но ме сепна появата на прелестно дете, което се втурна в укритието ми с устрема на възрастта си. Погледнах го и ми хрумна една мисъл — а именно че това малко същество е все още непредубедено и е живяло прекалено кратко време, за да се ужасява от грозотата. Следователно, ако успея да го хвана и да го направя свой другар и приятел, няма да съм вече така самотен на тази населена земя.

Поддадох се на това хрумване, хванах момчето, като минаваше покрай мен, и го придърпах към себе си. Щом обаче ме съзря, то закри лицето си с ръце и започна да пищи сърцераздирателно; аз махнах ръцете му насила и казах:

— Защо викаш, момче? Нищо лошо няма да ти направя, само ме изслушай.

То започна отчаяно да се съпротивява.

— Пусни ме! — викаше то. — Чудовище! Гаден изрод! Ти искаш да ме изядеш, да ме разкъсаш на парчета. Ти си човекоядец! Пусни ме или ще кажа на татко!

— Момченце, ти никога вече няма да видиш баща си. Ти трябва да дойдеш с мен.

— Гадно чудовище! Пусни ме! Баща ми е съдия — той се казва Франкенщайн и ще те накаже. Не смей да ме държиш!

— Франкенщайн! Значи, ти си от лагера на моя враг, на когото съм се заклел вечно да отмъщавам. Ти ще си първата ми жертва.

Детето продължаваше да се съпротивява и да ме нарича с какви ли не слова, които ме изпълваха с отчаяние. Хванах го за врата, за да го накарам да млъкне, и миг след това то се отпусна мъртво в краката ми.

Гледах жертвата си и сърцето ми се преизпълни с чувство на дяволско тържество и възбуда; плеснах с ръце и възкликнах:

— Аз също мога да сея разруха, врагът ми не е неуязвим, тази смърт ще го доведе до отчаяние и множество други нещастия ще го изтерзаят и смажат.

Както гледах детето, изведнъж на гърдите му забелязах нещо блестящо. Взех го в ръце: оказа се портрет на една прекрасна жена. Въпреки бушуващата в мен злоба, той ме привлече и смекчи чувствата ми. Няколко мига наблюдавах с удоволствие тъмните очи, обрамчени с гъсти мигли, прекрасната уста. Но яростта ми скоро се възвърна: спомних си, че съм лишен от радостите, които са способни да дарят такива красиви създания, и че ако тази, която съзерцавах, би ме видяла, божествената й доброта би се сменила с отвращение и ужас.

Чудно ли е тогава, че тези мисли ме хвърляха в гняв? Едно само не разбирам — как в този момент, вместо да изразявам чувствата си само с болезнени възклицания, не се нахвърлих върху човечеството и не загинах, опитвайки се да го унищожа.

Обладан от тези чувства, аз напуснах мястото, където извърших убийството, и потърсих по-уединено убежище; попаднах в един хамбар, който ми се видя празен. Върху сламата спеше жена — млада и макар и не така красива като жената на портрета, който държах в ръката си, с много приятна външност, цветуща в своята прелестна младост и здраве. Ето, помислих си, една от онези, чиито усмивки даряват радост на всички, но не и на мен. Наведох се над нея и прошепнах: „Събуди се, красавице, твоят любим е тук и е готов да даде живота си само за един твой ласкав поглед — събуди се, любима!“

Спящата се размърда; прониза ме тръпка на ужас. Ами ако наистина се събуди и ме види, а после ме прокълне и разобличи като убиец? А сигурно щеше да постъпи именно така, ако сънените й очи се отворят и ме съзрат. Тази мисъл ме вбеси и в мен се събуди демонът — не аз, тя ще страда, тя ще плати за убийството, което извърших, защото завинаги съм лишен от всичко, което тя може да дари. Коренът на престъплението може да се потърси в нея — нека тогава тя изтърпи наказанието. Благодарение на уроците на Феликс и кървавите закони на човечеството аз знаех как се върши зло. Наведох се и поставих портрета на сигурно място в една от гънките на роклята. Тя пак се размърда и аз побягнах.

Няколко дни бродих около местата, където се разиграха тези събития; понякога ми се искаше да те срещна, а друг път решавах да напусна завинаги този свят на страдания. Най-накрая се качих в планината и сега бродя из тази пустош, разяждан от бушуващи страсти, които само ти можеш да уталожиш. Ние няма да се разделим, докато не ми обещаеш да изпълниш искането ми. Аз съм самотен и нещастен, хората не желаят да общуват с мен, но едно същество, също толкова безобразно, колкото съм и аз, няма да ме отблъсне. Моята другарка трябва да е съвсем като мен, със същите недостатъци. Ти трябва да я създадеш.