Джон Варли
Гореща линия Офиучи (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

След като свършеше работата си в лабораторията и фермата, Лило често се разхождаше из каменната катакомба на астероида с Катей, Кас и Жасмин или само с един от тях. След около месец, обаче, Жасмин изгуби всякакъв интерес към общуването и се усамоти. Бе най-възрастната в групата — на сто и петдесет години. Майчиното щастие я беше споходило преди цяло столетие. Но децата не я привличаха, затова на Посейдон не бе родила нито едно.

Останалите трима близки познати се чувствуваха неловко. Лило се премести да живее при тях и животът им като че потръгна по-леко за известно време. Постепенно стана ясно, че Жасмин бе сексуално привлечена повече от Лило, отколкото от Катей. Той стана тъжен и се пропи с неприязън към гостенката. Жасмин започна да обсъжда промяна на пола си, което отблъсна Катей още повече, тъй като бе психически настроен да остане мъж до края на живота си и проявяваше изключително хетеросексуални интереси. Лило, от друга страна, харесваше и двамата. Предпочиташе да е жена, но у нея се забелязваха признаци на бисексуалност, тъй като бе прекарала три от петдесет и седемте си години като мъж. Жасмин, както повечето жители на Луната, нямаше определено предпочитание дали да бъде мъж или жена.

Месеците се нижеха един подир друг. Мари смени пола на Жасмин. За известно време изглеждаше, че тримата щяха да продължат да съжителствуват безпроблемно, но възрастният мъж се оттегли постепенно от живота им. Лило и Катей останаха сами и се спогаждаха във всичко, освен в едно.

— Ти си луда! Никога няма да успеем да се измъкнем оттук! Трябва Туийд да се съгласи да ни пусне!

— Това означава — никога! — Не й се искаше да влиза в спор с него, но не можеше да възприеме апатията му от затворничеството.

Наблюдаваше реакцията му и разпозна себе си след десет години лишаване от свобода!

— Права си! — продължи той. — Но ако измислим начин да победим Нашествениците…

— Тава е още по-малко вероятно и аз за нищо на света…

— … и тогава по цялата планетна система ще ни посрещнат като герои. Другият вариант е Туийд да свърши парите или да се измори да ръководи проекта.

— И ще унищожи всички ни!

— Точно така! Нали не мислиш, че ми харесва да свърша преждевременно? А какво ми остава?

— Можем да посветим цялата си енергия да се измъкнем оттук!

— Добре, чудесно! Напълно съм съгласен! Но как?

Лило потисна възбудата си и опита да разисква спокойно. Винаги проблемът стигаше до мъртва точка, щом трябваше да конкретизират предложение и измислят план. Всеки път, когато тя подхвърляше колебливо някаква полуоформена идея, се намираше някой, който да я срине с милион възражения!

— Засега нямам нищо определено предвид — призна тя.

— О-кей! Защо не го обмислиш сама на спокойствие и…

— Но аз няма да се справя никога, ако някой не ми помогне макар и малко! Не искаш да признаеш, че да се отдадеш на апатията е най-сигурния начин да останеш завинаги тук! Съзнавам, че всичките ми досегашни планове бяха по начало неудачни. Но да продължавам да срещам същото фаталистично отношение! И то — от теб! Сломяваш духа ми! — Поспря, за да се успокои.

Не възнамеряваше да му крещи, но той изглеждаше обиден. Прегърна го. За известно време мъжът остана безчувствен към ласката й, но постепенно сърцето му омекна.

Катей бе чудесен клонинг! Бе внимателен любовник, добряк и предразполагаше към доверие!

— Неколцина замислят бягство! — сподели той след кратка пауза. — В момента, обаче, доколкото знам, начинанието им е в застой. Може би ще ти хареса да поговориш с тях? Един от плановете им бе да се премести в Космоса целия този проклет астероид! Напълно луда идея!

— Кажи ми имената им! Искам да се разтуша покрай хора със сродни души!

— Всички мислим еднакво и желаем свободата! Но знам само, че Виджей и Найоби все още работят по този проблем.

* * *

Виджей висеше на тавана на стаята си, закачен само на един крак, и ровеше в кутия с документи. Помещението бе задръстено от мебели, натъпкани с хартии.

— Принципът е относително прост! — разправяше й. — Дори е бил изпробван няколко пъти в астероидния пояс. Недостатъкът му е, че не е икономически изгоден! — Намери прокъсан лист от старо хелиографно копие и го разгъна.

Лило се доближи и сбърчи нос. Виджей не предразполагаше към толкова близко приятелство: на цивилизована планета щеше да има непрестанни кавги с блюстителите на закона, тъй като често пропускаше да се изкъпе.

Особнякът често забравяше и да яде и никога не правеше физически упражнения. Пренебрегваше хапчетата за подсилване и бе станал само кожа и кости. Мускулите му бяха закърнели до такава степен, че можеше да се придвижва само в безтегловност. Мари твърдеше, че той бе клинически здрав, доколкото никога нямаше да му се наложи да прекарва на място с повишена гравитация. Кредото на Виджей бе, че човек трябваше да заживее в оптимално за самочувствието си състояние. На Посейдон това означаваше, че при нормална сила на привличане той щеше да тежи тридесет килограма с мокри дрехи.

Третият присъствуващ в стаята бе личност, пълна противоположност на ексцентрика. Найоби-танцьорката притежаваше идеална физика. Всеки мускул на тялото й се очертаваше с плавни граници и формираше изящни съчетания на издутини и трапчинки по нейните ръце, крака, корем и гръб.

— Начинът за придвижване из Космоса е ефективен — продължи мъжът, — но е приложим само за масивни товари, тъй като черната дупка би преодоляла гравитационното привличане на всеки космически кораб. Конкретната черна дупка, за която ви споменах се намира точно на противоположната страна на Посейдон. Ходили ли сте там да я видите?

— Не. Възнамерявах, но все отлагах, тъй като не мислех, че може да се окаже толкова важно. Сега обаче ще намина.

— Непременно иди! Разположена е от външната страна. Забележителна е! Ако се постави подобна на повърхността на Луната, материята ще се устреми към нея, ще навлезе във вътрешността й и ще остане завинаги там. За кратко време цялата планета би престанала да съществува!

Лило потръпна. Никой не обичаше да си има работа със загадъчни космически феномени!

Ако черните дупки не заплашваха човечеството, учените щяха лесно да ги пренебрегнат и да ги считат само за чисто научна абстракция. Първият постулат за подобни междугалактически обекти ги описваше като гигантски звезди, изчерпали своята енергия и започнали процес на свиване на материята. Когато неутронният огън, бушуващ в сърцевината на дадена звезда, не можеше да поддържа цялата й маса, вземаше връх гравитацията и започваше взривен колапс. При намаляването на физическите размери и увеличаването на плътността, скоростта на преобразуването на материята надвишаваше скоростта на светлината!

Много по-късно бе направено откритието, че при създаването на света, по време на „Големия взрив“, чудовищни сили бяха формирали черни микродупки, някои по-малки дори от размерите на атомно ядро. Тази научна теория също претърпя промени. Започнаха да считат, че черните микродупки бяха се изпарили от високите температури и този проблем престана да тревожи умовете на земните учени.

Но през годините непосредствено след Нашествието в зоната на кометите на орбита около Плутон бяха открити „кванти“ от черни дупки. Тези мистериозни обекти бяха невероятно малки, достигаха части от милиметъра. Притежаваха невъобразимо силна гравитация. Ако орбитата им преминеше в близост до материален обект, то последният се разрушаваше, при който процес се отделяше значителна енергия. Част от енергийния спектър можеше да се улови и препрати от орбитални ядрени централи към приемни електроцентрали на повърхността на дадена планета.

Веднъж, преди около двеста години, една подобна черна дупка беше се изтръгнала от системите за контрол и, привлечена на орбита около Плутон, беше пробила десетметров тунел от единия до другия край на планетата. Анализът показа, че разрушенията, причинени от приливи и земетресения, бяха къде-къде по-незначителни, тъй като пукнатините в коровата мантия се запълваха лесно от скалните масиви, течащи като топло масло под въздействието на вътрешните неуравновесени сили на механическо напрежение.

— Какво ни предпазва от авария?

— Нищо! — „успокои“ я Виджей. — Черната дупка не е голяма. Ако започне да потъва и да поглъща астероида ни, това ще стане бавно и ние ще успеем да я уловим от другата страна. Погледни как изглежда на практика моята идея!

Лило разгледа внимателно диаграмата и изслуша обясненията. До този момент считаше, че бе връх на екстравагантността да се използува черна дупка за оползотворяване на ядрена енергия. Чертежите пред нея затвърдиха убеждението й. Но електроенергията, която можеха да добият тук, на Посейдон, от тяхната черна дупка бе достатъчна за задоволяване на нуждите на малък град, въпреки че част от получената мощност се изхабяваше за преодоляване на гравитацията посредством задържащия генератор. А иначе енергийните потребности на малката колония бяха пренебрежимо малки.

— Черната дупка на нашия астероид виси ето тук. — Виджей посочи на хартията. — Задържа я нулево поле с куполообразна форма, разположено отдолу. — Очерта с пръст полусферата, която трептеше на постоянна орбита над Посейдон с отворения край навън. — Полето предпазва апаратурата под него от прегряване, а също и скалата — от разтопяване. Температурата се поддържа достатъчно ниска, с цел да се осигури достъп за извършване на рутинната сервизна дейност. — Докосна последователно с пръст масивните куполи на повърхността. — Дупката излъчва поле, което се притиска от тези електромагнити с криогенно охлаждане.

— И по този начин й се пречи да се премества в пространството?

Виджей кимна утвърдително с глава. Загледа се унесено в чертежите така сякаш ги виждаше за първи път. Вдигна вежди, напълно объркан.

— Полусферата на нулевото поле не те ли навежда на някаква мисъл? Прилича на сопло на ракетен двигател! Може би дизайнът му не е обичайния, но бихме могли да го променим, както ни е нужно. Важното е, че ще заработи перфектно!

Лило погледна с други очи. Как не й бе хрумнало досега!

— Наистина! — възкликна.

— Точно така! Черната дупка е разположена в центъра на купола на насоченото навън от Посейдон нулево поле. Ако в нея попадне вещество, гравитационното поле ще го свие до такава степен, че следва почти веднага да протече верижна ядрена реакция. Но това не става. Само ще се освободи енергия, която бихме могли да черпим без ограничения! — Озарен от прозрение, Виджей продължи: — Сега също хвърляме материя в черната дупка и всеки път целият астероид се разтърсва от мощен тласък, тъй като нулевият купол „гледа“ към космическото пространство. Внушително е, като си представя как тази микроскопична черна дупка нарушава орбиталното ускорение на масивния Посейдон! За да летим със собствена тяга, обаче, ще е нужно непрекъснато да захранваме черната дупка с гориво посредством конвейер, а не да подхвърляме прашинки, измерени предварително с аптекарски везни, както досега. — Виджей се плесна по челото. — Решихме втория проблем! Сега трябва да разрешим и първия!

— Струва ми се, малко бавно следвам мисълта ти! — Лило се намръщи.

— Не се притеснявай! — Найоби се разсмя. — С моя приятел си приказваме обичайно в този „телеграфен“ стил. И аз съзрях тази възможност. Виджей, не бързай толкова! Обясни й, тя е новопосветена!

— Извинявай! — рече той. — Другата трудност е да решим къде да отидем, след като елиминираме всичките Вафа. Навсякъде из Осемте свята биха ни екзекутирали поради това, че повечето от нас са незаконни клонинги. Ето защо трябва да се отправим много далече!

— На междугалактично пътешествие?

— Че какво друго ни остава? С ракетен двигател като нашия ще можем да достигнем скорости, близки до тази на светлината. Вероятно ще се затрудним да подкараме целия астероид с ускорение, по-голямо от двадесет джи, но ако опитаме, надявам се ще успеем. Предполагам, бихме могли да достигнем галактиката Алфа Центавър след около двадесет години полет.

— Но ще ни бъдат ли достатъчни запасите от материя?

— Разбирам безпокойството ти. Ще използуваме скалите на Посейдон, както досега.

Лило замълча и заобмисля. Идеята бе щура до момента, докато Виджей не й даде завършен вид. Представи си как трябваше да включат в действие тежките каменоломни машини, използувани някога за пробиване на системата от скални коридори. Двигател на космически кораб не можеше да се проектира и построи за една нощ!

— Колко време смяташ, че би ни отнело осъществяването на проекта?

— Ако се хванем здраво за работа и не възникнат допълнителни усложнения, вероятно ще приключим за две седмици!

А пазачите-Вафа извършваха проверки всеки ден. Без тяхното елиминиране, всички сметки биха били направени „без кръчмар“!

* * *

Сънят ми се влоши. Срещата ми с Виджей и Найоби разпали в мен надежди, изостри желанието ми за бягство. Разумът ми подсказваше, че бях далече от осъществяването на мечтите си, но сърцето ми ме подтикваше към фантазии и аз потъвах в блянове. Бяхме намерили решение на уравнението за свободата! Проблемите все още стояха пред нас. Бяха общо шест до десет и се именоваха „Вафа“.

Пазачите можеха да бъдат убити. Бе трудно, но не и невъзможно. През годините имаше два успешни случая, които чух преповторени хиляди пъти. Веднъж бяха причакани в засада във вътрешността на астероида и бе преодоляна съпротивата им. Навън, на открито, обаче, бяха неуязвими в своите скафандри. Дори ако бъдеха затиснати под тонове скална маса, нулевото поле щеше да ги защити и да ги снабдява с кислород достатъчно дълго време, докато бъдеха спасени.

Какво би станало, ако ги погребяхме всички наведнъж? Ала бъдеше ли взривен целият астероид, то къде щяхме да продължим да живеем ние?

* * *

— Какво са това?

— „Захарни бебета“! Шегуваш ли се? Как може да не си чувала?

Лило виждаше за първи път. В скривалището на Кас тя бе открила огромен стъклен буркан с тясно гърло. Явно на момчето му бе омръзнала живата играчка, но животинките се чувствуваха отлично.

Дъното на съда бе покрито с тъмна на цвят почва и вътре растяха пет миниатюрни бряста. От струпани едно връз друго камъчета бе оформена пещера, а пред входа й за миг бяха застинали три двукраки фигури, високи един милиметър, с бели тела и черни глави. Много приличаха на хора.

— Сякаш нямат лица! — възкликна тя и се наведе, за да разгледа по-добре.

— Наистина ли не си виждала подобна играчка?

— Не съм… — Усети странно, неопределено чувство.

Поклати глава, но усещането се засили.

— Всъщност, имат и лица. Хвърли поглед по-отблизо!

В една от страните на стъкленицата бе вградена лупа. Лило погледна оттам и първоначалната й илюзия се изпари. Това, което й се стори, че бе коса върху главите, се оказа оцветяване на външния скелет, прикриващо многофасетни като на муха очи. Физиономиите бяха очертани съвсем просто с три точки и права линия. Съществата бяха сегментирани на местата на ставите и кръста като марионетки или като…

— Но това са мравки!

— Наистина произхождат от термити! — потвърди Кас. — Но са видоизменени. Обърни внимание на закърнелите пети и шести крак в средата на тялото им.

Лило се почувствува зле. Сякаш омагьосана, не можеше да откъсне очи от съществата. От входа на пещерата като че извираха още и се пръсваха във всички посоки, вървящи само на своите задни крачка и махаха с „ръце“.

— Гледката е отвратителна! — възкликна; струваше й се, че всеки момент щеше да повърне.

— Така е! — Кас се намръщи. — Зная какво изпитваш. Получих ги като подарък, когато бях малък, но сега не зная какво да ги правя. Не ми дава сърце да ги убия просто ей-така, не би било справедливо!

— Как ти е позволил Туийд…

— Понякога можем да си поръчаме по нещо. Например преди няколко години на Луната беше хит да продават детски комплекти, с които можеше да се построи тази играчка. Всички деца бяха пощурели да си играят с тях. Но сега ми се струва, че трябваше да си пожелая яйца от котка!

На Лило й се зави свят. Почувствува се дезориентирана. В главата й кристализира мисълта, че пред погледа й се изпречваше нещо „вече видяно“. Напрегна паметта си, но не можа да си спомни. Чувството клокочеше у нея, формираше се в по-ясни образи и не можеше да бъде спряно!

— Тези мравки не могат да живеят извън буркана — продължи Кас. — Почвата или нещо друго им създават специални условия и затова, когато бъдат пуснати на свобода или избягат, не могат да се размножат и да станат напаст. Дори предполагам, че не биха изкарали дълго навън… Хей, добре ли си?

— Помълчи за минутка, моля те! — Гледаше с неподвижен взор миниатюрните затворници.

Дали не я впечатли фактът на тяхната неволя? Би се учудила, ако това я разстройваше. Мразеше да зърне живо същество в клетка и затова винаги бе избягвала работата с експериментални животни. Но реакцията й не можеше да се дължи само на този й навик.

Върна се мислено назад във времето. В съзнанието й нахлуха спомени отпреди няколко години. Веднъж бе гледала през гърлото на подобна бутилка колония от „захарни бебета“. Не, два пъти! Почакай! След това — също! За последно само стоеше и гледаше…

В мозъка й съвсем самоволно се занизаха цифри. Виждаше ги като твърди, реални обекти с различни размери и тегло. Започнаха да й стават все по-понятни!

— Участвувах в екипа, създал този щам мравки! — изрече тихо тя.

— Какво-о?

— Случи се преди двадесет и пет години. Работех в биологичната лаборатория „Коперникъс“. Бяхме аз, Теса, Заир и… Яо-каа. Патентът бе издаден само на мое име. Новият вид термити стана хит за около година. Продаваха се много добре и… — Гласът й стихна.

Кас я гледаше онемял и разтревожен.

Стомахът й се оправи, но числата още плуваха пред вътрешния й поглед.

— Съществуваше голям проблем — продължи тя. Гласът й стана равен и не прекъсваше — сякаш робот четеше от книга. — Моята база на Пръстените на Сатурн щеше да ми създаде проблеми, ако можех да издам на някого местонахождението й, в случай че ме инквизираха. Но от друга страна не можех да я изоставя на произвола на съдбата. Трябваше да мога да я намеря, ако не ме арестуваха. Можех да узная отнякъде координатите, но в момента не се сещам откъде…

— За какво говориш? — извика възбудено Кас. — Създаваш ми впечатлението, че си в…

— … дълбоко хипнотично състояние! — продължи Лило сякаш не го бе чула. — Не знаех какви изпитания ме чакаха в затвора. Погребах информацията така дълбоко в подсъзнанието си, че дори да бъдеше застрашен живота ми, да не можех да се сетя. Даже не трябваше да знам, че тези данни се съхраняваха у мен. Не можех да се доверя на никого да натисне спусъка на хипнозата в нужния момент и въпреки това имах нужда да открия местонахождението, в случай че не бъдех арестувана. Ето защо функцията на спусъка свързах с предмет, който можех да срещна рано или късно, ако се намирах на свобода. Но не много често. Не биваше да го виждам всеки ден или дори всяка седмица. Например степента на вероятност три пъти на пет години бе добра. Бях се запрограмирала да погребвам информацията в себе си отново.

— „Захарните бебета“ те накараха да си спомниш нещо ли?

Тя втренчи невиждащ поглед в мравките. Времето бе дошло! Нещастните мъничета! Опитваха се да излязат от своята бутилка? Когато генетичката кроеше тези планове, не знаеше дали щеше да оцелее след своята екзекуция и бе въпрос на дива случайност, дето видя „захарни бебета“ на Посейдон. Изведнъж си спомни.

— Вече зная къде е спасителната ми капсула! — извика Лило и излезе от транса.