Джон Варли
Гореща линия Офиучи (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Повече от месец се носеха слухове, че най-накрая щеше да се проведе пробен, действителен опит с едно от евентуалните оръжия срещу Нашествениците. Когато Лило научи подробностите, не повярва. Несъмнено, Туийд не можеше да си позволи това!

Скоро датата на изпитването бе официално обявена. Всички се обезпокоиха, но никой не знаеше как да спре хода на събитията. Бившият президент възнамеряваше да премести черната дупка от стационарната орбита край Посейдон и да я прекара през центъра на Юпитер, за да провери дали щеше да предизвика някаква реакция. Общото мнение на затворниците бе, че нямаше да се наложи да му изпратят по радиото новините, тъй като в цялата Слънчева система щяха да разберат за отговора на Нашествениците!

Лило разискваше разпалено проблема с Найоби и Виджей, след това прекарваше с часове с Кас и Катей. Всички бяха изплашени. Генетичката се мъчеше да реши въпроса какъв подход би бил най-благоразумен. Учителят твърдеше, че всеки опит за спиране на проекта бе равносилен на самоубийство и че най-благоприятният изход би бил проява на равнодушие от страна на Завоевателите. Планетата бе огромна и бе възможно да не засегнат живо същество.

Лило поддържаше точно обратната теза и срещна подкрепа от Найоби, Виджей и Кас.

— Мисля, че назря момента да направим опит да завладеем Посейдон! — възкликна накрая Лило.

Дишаше тежко. Бе твърдо решена да наложи мнението си. Ако се вслушаха в доводите й, после най-лесно щеше да убеди самата себе си! От една страна не желаеше да умре, а от друга — опасността бе голяма. Изчака възразяващите да утихнат.

— Слушайте, не е ли сега времето да нанесем удар, когато по всичко изглежда, че нямаме друга алтернатива? Ще опитам късмета си! А вие?

Дискусията продължи до късно през нощта, но не достигнаха до единодушие. Съгласиха се да разискват ситуацията и по-нататък да се обединят около някакъв евентуален удачен план.

В главата на Лило се въртеше сложен проект, но все още неясен и неоформен. Считаше, че трябваше да се съобрази с развоя на събитията, но във всички случаи бе нужно да завладее космическия кораб, който щеше да позиционира черната дупка над Юпитер. След това можеше да се върне за останалите.

Ето защо изложи пред Вафа възможността да се пусне биологическа сонда едновременно с изпълнението на мисията на летателния апарат. Започна да го убеждава. Описа му как електромагнитният космически влекач щял да насочи черната дупка към центъра на газовия гигант, а след това щял да измени леко траекторията си, за да пусне в бръснещ полет и набор инструменти.

Вафа се консултира с другите себеподобни клонинги и водейки се от инструкциите, получени от бившия президент, одобри замисъла й. Лило изтъкна, че щяла да се нуждае от помощ и предложи към нея да се присъедини Виджей. Вафа го отхвърли веднага на основание, че не бил благонадежден. Лило бе подготвила резервен вариант и на мига назова Катей. Не искаше да усъмни пазача, че се готвеше бягство.

Генетичката разчиташе на факта, че докато Туийд предвиждаше какво тя замисляше или подготвяше, то не можеше да предскаже действията й в случай на използуване на внезапна възможност от нейна страна. Възнамеряваше да се постави в ситуация, в която би възникнал сгоден случай.

Напомни на Катей да осигури средства, с които да убие или отстрани пилота на космическия влекач и с малко щастлив шанс да започне да управлява вместо него. Нарочно не планира как да се освободи от Вафа. Не само бе невъзможно, но и всеки план би работил срещу нея, а не в нейна полза. Същността на идеята й бе да импровизира. След като влезеше в кораба, щеше да си отваря очите на четири да зърне подходяща възможност.

* * *

Туийд ги изненада и малко остана да осуети намеренията им. Лило научи в последния момент хода на операцията на бившия президент и събра конспираторите по спешност.

— Не бива да разчитаме изключително само на слухове! — възкликна Найоби.

— Трябваше да предвидим изменения! — оплака се Виджей. — Ако ни вземат черната дупка ще страдаме от недостиг на енергия! Стационарният ядрен генератор, който ще остане тук би ни поместил, но много бавно!

— Туийд хич не го е еня за нас! — викна пак Найоби.

Бившият президент възнамеряваше да купи черна дупка на свободния пазар на планетата Плутон. Официално щеше да я закара на орбита около Луната, за да стане деветата по ред ядрена електроцентрала. В действителност, никой не подозираше, че преди това, при транспортирането й, щяха да я прекарат през центъра на Юпитер.

Замисълът му бе добре изпипан и икономичен, щеше да харчи изцяло държавни пари за проекта. Идеята бе в типично негов стил. За всяка своя стъпка, обаче, той предначертаваше и резервни варианти, когато бе възможно. Основният план предвиждаше електромагнитният космически влекач да пусне дупката над Юпитер и да я причака и прихване от другата страна.

Лило посочи на охраната, че можеха да използуват за поставената цел реактивния скутер, базиран на Посейдон, предназначен за срещи с големи кораби. Вафа размисли и неохотно се съгласи. Пазачите дори и да подозираха заговора, чувствуваха сигурност по отношение на лекия летателен апарат, тъй като бе снабден с взривяващо устройство, което се задействуваше от определена сила на гравитационното поле, формирано около близкия газов гигант. Това бе само една от неизброимите предохранителни мерки.

* * *

Скутерът бе от стандартните модели. Конструкцията се отличаваше с носеща рама и прикрепени към нея двигател и четири седалки. Гигантският влекач надвисна над астероида и от повърхността му излетяха Вафа, Лило и Катей.

Приближиха странично носа на космическия кораб и синхронизираха скоростта си. Страхуваха се да доближат кърмата, тъй като там, окована от невидимите линии на силовото магнитно поле, се влачеше черна дупка с размери по-малки от главичка на топлийка, но с маса на средно голям астероид. Поради силното й гравитационно притегляне бе извънредно опасно да минават близо до нея.

Лило опита да размести хаотично всички фактори, способствуващи за откриването на лелеяния шанс, който можеше да продължи не по-дълго от мигновение. В кораба-влекач пътуваше само пилотът. Единствен Вафа поддържаше с него връзка по радиото. Носеше оръжието си в кобур, както винаги. Саморъчно направеният упойващ спрей привързаха на скришно място отвън на скутера. Влекачът щеше да престои двадесет минути, след което щеше да поеме курс към Юпитер. След пускането на черната дупка щеше да се оттегли. Тридесет минути по-късно юпитерианската атмосфера щеше да изпита колосалния ефект на микроскопичния космически обект.

Катей щеше да опита да влезе във влекача пръв, тъй като през люка можеше да премине едновременно само един човек. След това решаваше сам. Ако сполучеше да упои пилота вътре, щяха да пробват да преодолеят съпротивата на Вафа. Разчитаха изключително на изненадата.

Останаха не повече от десет метра до корпуса. Пазачът хвърли магнитно въже и придърпа скутера. Тримата стъпиха на повърхността на кораба и привързаха своя летателен апарат. Катей се отправи към мястото, където бе скрил бомбата със сънотворен газ. Генетичката го прикри с тяло.

— Зная какво правиш — каза му Вафа съвсем спокойно.

— Проверява за последен път! — излъга отчаяна. — Трябва само…

— Какво има в ръката ти? — Пресегна се за лазерното си оръжие.

Лило се оттласна с крак от скутера и се понесе към него. Удари го с глава в стомаха и той се присви. Лазерът се люшна пред лицето й, хватът му се отслаби за миг. Тя удари китката му и оръжието се отдалечи от тях, описвайки кръгова траектория.

— Бързо към люка! — извика Лило.

Не можа да види дали Катей се раздвижи. Вафа посегна да я удари, но толкова рязко, че от инерцията цялото му тяло се обърна в безвъздушното пространство и не можа да я уцели. Вроденият му инстинкт на войник и убиец беше се проявил навреме, но реакцията му се оказа неподходяща за условията на безтегловност. Той забеляза грешката си и понечи да смени тактиката, но видя, че се отдалечаваше от обсега на кораба и скутера. Сграбчи Лило за крака, точно когато тя се хвана за някаква опора. Задърпа я и тя го ритна, но изпусна опората. Двамата заплуваха настрани. Не бързо, наистина, но нямаше как да се върнат обратно със собствени сили. Освен ако…

Лило зарита пак и го уцели по челюстта. Той увисна безпомощно, но тя престана, защото корабът излезе от полезрението й. Хрумна й да се оттласне от него, за да се върне. Вафа, обаче, съзря същата възможност и когато тя престана да се движи, обмисляйки следващите си действия, той започна да се катери по крака й. Следващата секунда той щеше да се отблъсне от нея в посока на кораба, отдалечавайки я в космическото пространство!

Удари го пак. Отръска хвата му до глезена си. Продължи да го рита, този път с двата крака. Един от ударите й с пета предизвика хрусване на ребрата му. В диво заслепение повтори в същата точка. Той се присви от болка и я пусна. Тя заплува свободно, като извършваше бавно въртеливо движение.

Положението й не изглеждаше сериозно, при условие че учителят овладееше кораба. Пазачът се премяташе презглава със скорост един оборот за секунда. Генетичката изведнъж осъзна, че беше се отдалечила на петдесетина метра от влекача. Изгуби всякаква ориентация за посоката на движението си. Чу, че Вафа викаше пилота по радиото.

— Катей! — извика Лило. — Трябва да го зашеметиш, преди да се е обадил на Посейдон и да им е разказал какво се случи… — Замлъкна.

Осъзна, че ако той се намираше в кораба и бе изпаднал в беда, нямаше да я чуе. В случай че още не бе влязъл през люка, всичко пропадаше.

Изтърколиха се бавно три дълги минути. През това време затворничката установи, че продължаваше да се отдалечава от космолета в неустановена посока. Пред нея нарастваше застрашително Юпитер и изпълваше целия хоризонт. Кърмата на космическия влекач се виждаше насочена към центъра на планетата — газов гигант. Някъде по посоката, в която се придвижваше, се намираше и черната дупка.

— Ти първи ще бъдеш анихилиран, Вафа! — извика тя. Олекна й. — Как се чувствуваш!

За известно време не чу никакъв звук. След малко долетя напрегнат глас, изтерзан от болка.

— Защо го направи?

— Едва ли бих могла да ти обясня. Но почти сполучих! Може би ще успея! Стискам си палци!

Отговор не дойде. Счу й се стон. След няколко секунди вече бе сигурна. Някакъв неопределен шум изправи косата й, след като го идентифицира. Бе вик, изтръгнат само от напрягането на гласните струни в гърлото на Вафа, предаден и усилен от вокодера му. Предсмъртна агония! Настъпи тишина! Затворничката се угрижи. Не го бе ударила чак пък толкова силно!

— Лило? Чуваш ли ме? Жива ли си?

— Да, тук съм! Ти успя!

— Забавих се, защото трябваше да пренастроя радиото си на честотата на твоя скафандър. По дяволите! По добре ти да бе на мое място! Намирам се пред поле от бутони! Направо съм сащисан! — Бяха го обучавали с часове на експериментални макети, които бе сътворил Виджей.

Ако не се случеше извънредна ситуация, бе способен да пилотира и установи правилен курс.

— Не мисли за това! Сега е нужно да се освободиш незабавно от дупката! Предполагам, че Вафа е мъртъв. Опасявам се, че е бил убит от магнитното поле на електромагнитите на влекача, които са разстроили функционирането на генератора в неговия нулев скафандър. Не съм физичка и не бих могла да преценя последиците от действието на мощно магнитно поле, но преживяването едва ли би било от най-приятните. Побързай! Не зная колко време ми остава… — Замълча, защото усети, че се поддаваше на паниката си.

— Почакай малко! Няма да се бавя! — Промърмори нещо неясно под нос и извика триумфално. — Готово! Всички стрелки на измервателните уреди сочат нулево положение. Достатъчно ли е?

— Ще изпитам след малко на свой гръб! Сега нека да помислим бързо. Никой от нас двамата не желае да попадне в дупката. Трябва да преместиш малко кораба, за да излезеш от обсега на привличането й. Виджей твърди, че гравитационното й поле е сравнително слабо, но нараства рязко, ако я приближаваш. Аз ще се оправя някак. Падна ти се да спасиш кораба, за да се върнем и…

— Вече е много късно! Не ми стигна времето да те уведомя, но преди да го обгазя, пилотът се обади на Посейдон и предупреди охраната. Долу не ни чака нищо добро! — Гласът му се задави.

О, боже! Виджей, Найоби и Кас щяха да ги очакват напразно, за да се качат във влекача…

— Катей, имаме резервен вариант за тази възможност. В случай че попаднат под подозрение, нашите приятели ще излязат на открито, ще се скрият в някоя изкопана пещера и ще изчакат нашето завръщане. Сега трябва да се отдръпнем, да намерим оръжие и да се върнем на помощ.

— Права си! Ние…

Събитията се развиваха бързо. Зад Лило избухнаха ярки искри. Тя започна да се обръща, за да види по-добре. Вероятно Вафа беше се сблъскал с черната дупка и компресиран от адската гравитация, бе дегенерирал материално, освобождавайки във вид на радиация енергията, натрупана в атомите на своето тяло.

Положението й стана критично, но пред нея космическият влекач се задвижи. Тънък огнен сноп изскочи откъм кърмата му и сви под ъгъл. Двигателите продължиха да бълват огън.

* * *

Юпитер поглъщаше небето. Изглеждаше красиво. Лило остана възхитена, въпреки че я очакваше неминуема смърт. Предпочиташе да изгуби живота си бавно и мъчително, но не и да попадне в черната дупка.

Преди два часа автопилотът на космическия влекач бе извършил запрограмираната в бордовия му компютър маневра. (Как Лило бе успяла да предвиди всичко до най-малките подробности!) Парализира я летаргия и чувство за неизбежен край. Не че не бе положила всички усилия да се спаси; двамата с Катей обмислиха всички възможни варианти. Тя разбра, че бе обречена, когато сводът от звезди се люшна около нея в посоката, от която нямаше връщане. Беше се разминала с черната дупка, но това не бе достатъчно!

Вафа също подмина най-голямата опасност, но извади по-лош късмет. Тялото му мина толкова близко до концентрираното гравитационно поле, че биде смачкано до размерите на невидима точка, само пламъкът на анихилацията обозначи мястото на разлетелите се по центробежни орбити малка маса неутрони. Илюминацията трая по-малко от секунда, след това искрите се разпръснаха в безкрайния Космос.

По случайност Лило мина по-далече. Черните дупки бяха извънредно опасни и падането вътре в тях бе фатално. Вероятността за подобно събитие, обаче, бе нищожна, имайки предвид микроскопичните й размери и необятността на космическото пространство. Прекаленото доближаване бе равносилно на смърт. Силата на гравитацията се усилваше рязко в посока към центъра на дупката. Ако бегълката бе попаднала на хиперболична орбита около нея, приливите и отливите на гравитационните сили, индуктирани в различни части на тялото й, щяха да я разкъсат на парчета. Не я постигна и съдбата на Вафа.

В известен смисъл излезе щастливка, но не докрай. Остана жива, но кръжеше бавно около черната дупка.

Обсъди с ясно съзнание ситуацията с учителя. Той предложи да я достигне със скутера. Информира го, че лекият летателен апарат беше се откъснал от въжето поради ускорението при маневрата и бе се зареял нейде в пространството. Мъжът реши да рискува да приближи целия влекач към черната дупка с изключени електромагнити. Възрази му, че дори професионален пилот с божествена дарба не би посмял да се доближи толкова до опасния микрообект. Катей преживя трагедията по-тежко от самата нея.

Пред него се откриха няколко трудни възможности, измежду които можеше да избира. Лило го информира за всички тях с бруталната откровеност на човек с предопределена съдба.

— Не можеш да се върнеш на Посейдон, поне не сега. Ще те причакат в засада. Да се надяваме, че Кас и останалите не се нуждаят от нашата помощ. Иди на Сатурн. Намери точката с координатите, които ти разкрих, и изчакай. Изпрати по етера съобщение на нужната честота. Парамитър едва ли се е преместила твърде далече от спасителната капсула, дори за една година. Аз ще бъда някъде тук. Потърси най-напред симбионтката, а след това — и мен. Имаш на разположение влекача. Някак си можеш да се сдобиеш с оръжие. След това ела пак за децата. Върни се, Катей!

— Давам ти дума! Но не желая да те напусна и да те оставя тук!

— Налага се! Не слушай предаването от моя вокодер, когато… дойде краят ми. Наистина! — Паниката за малко щеше да излезе изпод контрол от нейното подсъзнание, но тя придаде твърдост на гласа си, колкото можа. — Тръгни сега! Направи всичко, което бе по силите ти!

Лило се чудеше каква смърт щеше да я застигне, но скоро подразбра. Почувствува едва доловимо налягане отзад.

Натискът нарастваше неимоверно бързо. Тя се плъзгаше право в юпитерианската атмосфера, летеше като метеор. Около нея заструи оранжево и засия така ярко, че я заслепи напълно. Скафандърът я предпазваше. Ротацията й спря, тъй като аеродинамичните сили стабилизираха полета й с гръб, ръце и крака към Юпитер, привлечени от мощната му гравитация. След малко ускорението рязко се забави, което почувствува по нарасналата възможност на изкуствения бял дроб на скафандъра да доставя кислород в кръвта.

Тялото й се вцепени. Усещането за привличане на крайниците й изчезна. Движеше се. Разбра по това, че стомахът й сякаш правеше опит да се залепи за гръбначния стълб. Кожата на лицето й се отдръпна съвсем настрани, а млечните й жлези търсеха ново място под мишниците.

Изгуби представа колко време продължи падането. Вероятно имаше празнини в съзнанието и не си спомняше изминатата траектория. Но налягането престана. Бе преминала с определена скорост горните слоеве на атмосферата и сега се спускаше под въздействието на гравитацията, тоест — почти в безтегловност. Огледа се за черната дупка. Ако бе падала едновременно с нея, щеше да я види поради всмукването на заобикалящите я газове. След това прецени, че атмосферата не би могла да забави напредването на микродупката, която сега вероятно бе достигнала недрата на планетата. Възможно бе Юпитер да я бе анихилирал.

Въздухът бе чист. Около нея се заоблачи. От време на време поривите на вятъра я ускоряваха рязко и я преместваха встрани.

Снижаваше се. Времето сякаш спря. Отпървом се поддаде на стария си навик да изчислява за колко време щеше да достигне чернилката на облаците под нея, температурата вън от скафандъра, на каква височина щеше да спре падането и щеше да продължи да плува в пълна безтегловност. Но след това се задоволи да остане само безучастна зрителка. Гледката бе потресаваща. Ужасяващо бе да загине тук, сред дива пустош и съвсем сама!

Съзерцанието й не продължи дълго. Скоро стигна непроницаемия облачен слой и видимостта стана нулева. Държеше ръка пред очите си и сребреещите отблясъци я успокояваха, че все още бе жива. Запита се дали можеше да умре неусетно.

Раздразни се, задето не успя да наложи на ума си да не работи. Нямаше какво да прави или наблюдава, затова неизбежно започна да размишлява. Какво можеше да я убие? Вероятно щеше да оцелее и да живее дотогава, докато свършеше запасът й от кислород. Такава смърт би била лека — щеше да изгуби съзнание постепенно и да заспи завинаги.

Изпускателната клапа на скафандъра й, металното цвете под ключицата, откъдето се изпомпваха извън тялото й отработен въглероден двуокис и топлина, бе направена от извънредно твърда сплав, която, обаче, можеше да се нагрее недопустимо и да се смачка или разтопи. Вероятно така би умряла по-бързо, но по-мъчително, без да може да направи каквото и да било. За момент съжали, че нямаше да достигне най-вътрешния слой от горещ течен водород. Пред очите й би се разкрила прекрасна гледка, точно миг преди сетния й дъх!

По-нататък мислите й станаха по-трезви. Прецени, че на тази планета всичко бе не по-малко скучно от облаците, през които прелиташе.

Тъкмо излезе от непрозрачния облачен слой и под нея се ширна огромно, мъгляво пространство, по-светло, отколкото очакваше първоначално.

Неизвестно защо страхът й се върна със смазваща сила и я парализира отново. Така и не успя да го преодолее. Подсъзнателно схвана, че не съществуваше надежда за спасение, но разумът й не го възприе.

Потъна в безпаметност или в моментна лудост. Доближи още мъглявината. Видя червеновиолетови призраци, обградени от светли искри… (… бели, с пухкави сиви коремчета…)… Те се мятаха тромаво насам-натам и тя получи усещането, че се намираше в котел, врящ от хаотично движещи се електрически змиорки.

Други жълти, едва забележими привидения се стрелкаха от заоблачения бряг под нея (… над мен, плувайки в синьото небе…) към по-прозрачен въздух, след това потъваха пак в мъглявината. Почти не се съмняваше, че бяха живи. Дали бяха Нашественици или представители на интелигентната юпитерианска раса? А може би представляваха просто някакви странни животни?

(Почвата под краката ми бе мека и аз потъвах. Грабнах пълна шепа, но частиците потекоха на тънки струйки през пръстите ми. Това бе пясък! Загърчих се, опитах да се самопогреба. Лек бриз охлади тялото ми и завъртя във въздуха бели облачета прах към синьото небе. От един облак върху ми връхлетя жълт призрак…)… и стъпи отново на облачния бряг. Съществата я доближаваха все повече. Спокойствието й най-сетне се възвърна и тя се почуди дали те щяха да я разкъсат и изядат. Не изпускаше нито едно тяхно движение, чак очите я заболяха да се взира…

(Дойдоха отляво, отдясно, отдръпнаха се… У-ух! Очите ми се затвориха и главата ме заболя. Зарових лице в ръце и втрих в страните си пясък, наслаждавайки се на облекчението от болката. Отъркалях се на песъчливата твърд, и още веднъж, и още веднъж, стана мокро и се хързулнах…)… то се издигаше. Беше се насочило право към нея. Не можа да определи с очи формата му. Като че имаше дупка в централната част, откъдето се издигаше дърво… (… дърво…)…; в устата си усети вкус на пясък и вода… (… стовариха се върху мен, повалиха ме и ме повлякоха, напълниха устата и носа ми…)… сол и пясък, и оглушителен шум. Тя се дезориентира, времето течеше по-инак, в дъното на стомаха й клокочеше гадно чувство…

Изправих се, плискана от силните крайбрежни вълни. Олюлявах се като пияна. Бях чисто гола, мокра и замаяна. Направих крачка, но земята пред мен се наклони и аз паднах на ръце и колене. Повърнах в кипящата вода. Запълзях сякаш в полусън. Следвах посоката на мокрите кичури коса, люлеещи се наляво-надясно пред очите ми. Залитах напред-назад. Видях, че ръцете ми се вкопчиха в пясъка, но това може би бяха нечии други ръце…

* * *

Слънцето клонеше към заник. Това бе най-величественият залез, който Лило някога бе съзерцавала!

Тя се сви под туфа бръскан от вятъра храсталак и прегърна колене. Бризът лъхаше на вледеняващи, влажни пориви откъм морската шир. Зъбите й затракаха от студ. Имаше опасност да замръзне до смърт преди кончината на нощта. Не знаеше как да се предпази от неудобствата.

Не можа да си припомни кога реши, че бе все още между живите, а не в задгробния свят. Прекара много часове просната безчувствена на пясъка. Ангажира прекомерно мисълта си с низ от безсмислици. Разумът й се връщаше бавно и предпазливо, готов да се оттегли всеки момент.

Студът я отрезви. Телесният дискомфорт възвърна чувствата й. Тя припълзя под невзрачната защита на близкото дърво. Сви се съвсем, за да се пребори със студа.

Хвърли поглед към океана и залязващото слънце. Изведнъж я осени, че знаеше къде се намираше! Една по една се появиха звезди със слаб блясък и действително затрепкаха като в детските приказки!

Падна нощта. След безчислените часове, прекарани в студ и глад, над водата изгря Луната.

Намираше се на Североамериканския континент, взираше се във вълните на Атлантическия океан. Бе стъпила на Старата Земя!

* * *

Пустошта бе сравнително равна. Лило се отправи на юг покрай брега на океана и вървя така в продължение на няколко часа. Веднъж навлезе на няколкостотин метра навътре в сушата, но затъваше в мека и влажна почва, а орляци насекоми се вдигнаха във въздуха и я изтормозиха. Цялата й кожа се покри с червени ивици.

Не можа да измисли план за по-нататъшни действия, затова продължи да се придвижва. Надяваше се да открие що-годе сносен подслон и евентуално — съедобни растения. Междувременно пътьом опита някакви стипчиви зелени плодове и вид кафява морска трева. Трябваше да поогладнее още доста, за да се принуди да ги яде. Избягваше упорито идеята да направи и заложи капани, с цел да улови местните животни. През живота си бе яла само месо от мутирали дървета. Не искаше и да помисля, че можеше и да не хване нищо. Все още подсъзнанието й не се отърсваше от впечатлението, че се намираше в „Дисниланд“ дълбоко под повърхността на Луната. Щеше да повярва лесно, ако не чувствуваше постоянната тежест на земното привличане. Ставите и мускулите на краката й пулсираха в изнемога от гравитацията и непрестанното свличане на пясъка под стъпалата й.

Крайбрежният плаж се стесни и изчезна в точка. На запад се простираше северната ивица на широк залив. Приседна на пясъка и огледа земите отвъд. Отстояха твърде далече, за да ги достигне с плуване, затова й се наложи да реши дали да се върне по следите си или да поеме през вътрешността на залива. Реши да продължи и да провери дали не се намираше на остров.

С изненада установи, че бе смъртно уморена. Мъчеше я жега, заболя я глава. Отпусна се на пясъка. Завъртя се и прикри лице от слънцето. Почувствува се по-добре. Протегна се и скоро заспа.

* * *

Събуди се от непозната през живота й остра болка!

Скокна на крака и запищя. Сякаш бе посипана с жарава и не можеше да я угаси. Всяко докосване до тялото й докарваше ново, неописуемо страдание.

Изпитанието й бе напълно непознато и тя се случи неподготвена. Преди беше се наранявала няколко пъти, но болежката бе търпима, можеха да й окажат помощ на всеки ъгъл. Мъчението й продължи четвърт час, без да стихва, и я подлуди. Обладана от истерия, затича напосоки по плажа, без да гледа накъде. Спъна се и падна.

След малко усещането й се промени. Болеше я не по-малко силно, но вече посвикна! Изправи се, избърса сълзите и се огледа от главата до петите. Цялото й тяло бе вишневочервено, а по кожата на гърба бе получила радиационно изгаряне от първа степен.

Никога не й бе хрумвало, че на Земята можеше да пострада по такъв елементарен начин! Предполагаше, че атмосферата предпазваше от ултравиолетовото излъчване, инак как биха оцелели живите твари? Не се бе замисляла върху вредните последици от прякото слънчево греене. В подобни ситуации биваше или в скафандър, или под защитен пластмасов филтър в обществен солариум.

Убеди се, че трябваше да очаква още изненади.

* * *

Почвата стана по-малко блатиста. Лило следва известно време пясъчната ивица от вътрешната страна на залива. Крайбрежието кривна на запад и тя реши да навлезе навътре в сушата. Не намери нищо годно за ядене край водата, затова реши да опита късмета си другаде.

Забеляза, че на север вървеше леко, на изток и запад земята бе разровена от огромни ями. Дърветата и храстите й пречеха да добие цялостен поглед върху местността, ето защо изкачи невисок хълм и се огледа. Навлезе в развалините на град. Тръгна по широк булевард. От двете страни следваха правилни редици от трапове, повечето от които обрасли с гъст къпинак и полупълни с вода. От едновремешните постройки бяха останали само наклонени лети циментови фундаменти.

Някой бе унищожавал методично, но не навсякъде. Намери следи от подземни комуникации, полупогребани предмети от бетон и неръждаема стомана. На едно място част от изкривена медна водопроводна тръба стърчеше на два метра над земята.

Вървя през целия ден и когато остана не повече от час до залез слънце, намери място, където заливът се стесняваше подобно на пресъхнало устие на река. Учуди се, че узна малко за заобикалящата я действителност, въпреки че бе бродила толкова време досега. Пейзажът отвъд реката изглеждаше досущ като вече видяния. Различи подробности до около километър, но руините се простираха и по-нататък. Не можа да определи точно дали се намираше на остров в реката или просто брегът правеше специфична извивка.

Съвсем ясно видя пред себе си две островчета сред вълните и веднага разбра, че бяха създадени от човешка ръка. Вгледа се на по-близко разстояние от възвишението, на което бе застанала, и откри зидария. Несъмнено, някога над реката бе стоял мост.

Заслиза по хълма, оглеждайки се на всички посоки, с надеждата да открие проход към затрупано помещение. Здрачаваше се. Разчиташе да намери нейде приют, но всуе!

От клон на едно дърво я дебнеше огромна котка на петна. Освен чайките и раците, това бе първото срещнато животно. Познаваше донякъде животинските видове, но не можа да определи точно този. Изглежда, в жилите му течеше кръв на ягуар, но бе по-голям от африкански лъв. Тя му обърна гръб и спокойно закрачи нататък.

Шестото чувство я накара да се обърне!

За миг звярът остана извън полезрението й, след това съзря немигащия поглед. Хищникът бе вече на земята и се носеше към нея с невероятна скорост. Главата му се увеличаваше сякаш погледната от визьор на вариообектив. Отвори се озъбена паст. Последва скок!

Събитията се развиха толкова бързо, че Лило не успя да ги осъзнае. Спомняше си само, че чу тъп звук от сблъсък и четириногото я повали на земята. Пред очите й се мержелееше неясния образ на животното, захапало задния си крак, откъдето стърчеше дръжката на дълго копие и шуртеше фонтан от кръв. Дивият звяр се надигна, но Лило го изпревари. Следващият й спомен бе как се криеше сред клоните на високо дърво на три метра от земята с кървящи ръце.

Долу един човек се бореше с огромната котка. Бе ударен по ръката, но продължаваше да сече с малка брадва. Петнистият хищник най-сетне падна с разцепена глава и мъжът се изправи. Погледна най-напред към нея, а сетне към ръката си и мъртвото животно, което мърдаше в конвулсии. Генетичката бавно слезе на земята.

— Но ти си само момче! — възкликна Лило.

Обезпокоен, той вдигна неразбиращ поглед към нея. Тя започна да се чуди дали наистина бе дете.

Земният жител бе рус, невисок, нямаше и два метра ръст, стигаше едва до рамото й. Носеше кожени дрехи и обувки. Жената порови из паметта си, за да определи типа на расата му, и реши, че бе скандинавец. Лицето му бе удължено, с високо чело.

— Благодаря, че ми спаси живота! — изрече прочувствено Лило. — Но май не ме разбираш, а?

Той я погледна и й се усмихна. Три от предните му зъби липсваха.

— Никога не съм виждала по-мръсно същество от теб! — възкликна тя. — Освен може би мен! — Постара се гласът й да прозвучи дружелюбно, а и в действителност не се страхуваше от него.

След това се сети, че може би аборигенът представляваше все пак някакъв източник на опасност и отстъпи крачка. Бе направила вече две грешки — относно слънцето и дивата котка — и не желаеше новият й познат да стане третата. Опита да си припомни нещо за нравите на примитивните племена на Старата Земя. Малкото откъслечни спомени не й дадоха основания да му се довери.

Туземецът изговори няколко изречения. Стори й се, че разпозна малко думи. Момчето кимна с глава и й се усмихна, направи няколко жеста, които я зачудиха. Тогава той посочи с ръка слънцето няколко пъти и тя разбра.

Приказваше на развален до неузнаваемост американски и вероятно имаше предвид падането на нощта. Жената се успокои. Американският език имаше същите корени като английския. Или обратното? Никога не се бе изявявала блестящо по лингвистика. За своя майчин език знаеше само, че бе смесица от английски и руски. Вероятно можеше да се научи да му говори.

* * *

Реши да го последва, за да провери дали не би споделил с нея храна и подслон. Той се обърна да я погледне и изглежда одобри действията й. Лило си повтаряше непрекъснато, че младежът можеше да се окаже опасен, особено ако я водеше в племе от аборигени. В действителност тя нямаше изработен защитен инстинкт спрямо непознати. Мисълта, че можеше да бъде извършена груба постъпка спрямо нея, бе толкова чужда на вътрешната й нагласа, че тя скоро я забрави.

Момчето я заведе до скрита пещера. До входа й се стигаше по бетонени стълби под надвиснал гъст храсталак. Подът вътре бе равен. Отпървом тя помисли, че кухината бе се образувала от основа на къща, запазила покрива си след срутване. Младият човек накладе огън и тя разбра къде се намираха. Дизайнът на железопътните гари за кратки експресни транзитни пътувания на Луната много приличаха на тукашната обстановка.

Лило се мъчеше да предвиди събитията. От беглите си познания за живота и обичаите на варварските племена си спомни, че на времето жените заемали социално положение, различно от това на мъжете, особено в епохата преди смяната на пола да се бе превърнала в рутинна практика и да бе обезсмислила проблема за отношението между половете. Чудеше се дали младежът щеше да пожелае да полегнат заедно! Шокирана си зададе въпроса дали той не считаше, че бе в правото си да го изиска от нея. „Ще го изненадам страхотно при подобен случай!“ — обеща си тя. Но момъкът изглежда изпитваше страхопочитание поради външния й вид. Гледаше козината по прасците й, а когато тя се изправеше, зяпваше я с раззинала уста.

Лило скоро установи, че раните го наболяваха. Прегледа ранената му ръка и той не възрази. Когато му се усмихваше, за да му вдъхне кураж, връщаше й усмивката. Нараняването не изглеждаше сериозно — само четири дълбоки дупки и няколко разкъсвания.

Тя се стресна. Подобна рана на Луната се считаше за незначителна, целта бе само да се спре болката. Но тук заздравяването може би щеше да продължи с дни.

* * *

Казваше се Мейкъл и почина след пет дни.

Раните му така и не зараснаха. Той се самолекуваше с вода и различни листа и мазила, но положението му се влошаваше непрекъснато. Гангреняса.

Лило чак сега разбра пропуска си и се прокле за глупостта си. Съображенията за стерилност бяха тъй чужди за нея, както хищническите инстинкти на дивата котка, която едва не я прати в небитието. Луната още от самото начало на колонизацията от хората представляваше среда без никакви микроби. Ето защо гумените ръкавици, маските за лице и дори преварената вода бяха непознати за лунните хирурзи.

Момчето остана енергично и дейно до последния си ден и не обръщаше внимание на разпространяващата се инфекция. Всеки ден ходеше на лов, а тя го придружаваше. Времето не стигна, за да научи повече от него, но успя да прихване някои основни тактики на оцеляване. Първо се приучи да бъде винаги нащрек. Бе попаднала в различен свят и моментното невнимание можеше да коства живота й.

Накрая той рухна в треска. Тя стоеше неотлъчно до постелята му, бършеше потта от челото му и му даваше вода на малки глътки, когато я помолеше. Съблече го и го изкъпа. Разбра, че първите й впечатления бяха правилни. Той не бе нито възрастен, нито дете. Може би се радваше на разцвета на своите деветнадесет години.

Посред нощ тя откри, че тялото му бе изстинало. Не знаеше от колко време бе мъртъв.

Лило положи главата на Мейкъл в скута си, залюля я напред-назад и тихо зарида. Никога през живота си не бе присъствувала на сетните жизнени мигове на човешко същество. Опита да си внуши, че тя нямаше вина за смъртта му, но така и не си повярва.