Джон Варли
Гореща линия Офиучи (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Злато! Всичко бе златисто.

Плувах, осветена от мъждива светлина. Осезанието ми се изостряше. Виждах навсякъде един и същи цвят. Резервоарът започна да се изпразва от течността, но аз продължих да се нося в безтегловност във въздуха.

Прониза ме електрически ток. Шестнадесет точки на агония, големи колкото върха на игла! Крайниците ми трепнаха конвулсивно, но сърцето ми не започна да бие. Усетих позната тъпа болка — бях си ударила коляното.

Още един електрически разряд и сърцето ми затупка. Оживях и то — навреме! По-скоро бих умряла, отколкото да изтърпя още един електрошок! Поех дъх и несекваща кашлица раздра гърдите ми. Блъснах неволно главата си в капака на резервоара. Попипах цицината със студени ръце, след това ги погледнах. Бяха опръскани с кръв. Кръвта шурна по лицето ми и напълни лявото ми око. Златистото придоби розов оттенък.

Поради гумените уплътнители капакът на резервоара изпука като извадена от бутилка тапа. Тялото ми бе привързано с колан по средата и аз се помъчих да го разкопчая с ръце, които усещах като надути гумени ръкавици. Приседнах и започнах да масажирам сбръчканите си ходила. Обсегът на чувствата ми се разширяваше. Стана ми зле. Прииска ми се да изплюя езика си.

Моите длани и стъпала изглеждаха като мумифицирани. Опитах да фокусирам погледа си и да се огледам из стаята. Наклоних глава и избърсах кръвта от очите си…

— Кои по дяволите сте вие?

* * *

Лабораторията бе миниатюрна и изглеждаше претъпкана, ако влезеха трима човека. За щастие на никого не му се налагаше да седи в състояние на безтегловност, дори на Лило, която бе толкова слаба, че едва ли би успяла даже да вдигне ръка, ако съществуваше гравитационно поле. Тя заплува. Обви ръце около туба, пълна с бульон. Сърбаше на малки глътки през неголемия отвор, тъй като установи, че ако пиеше бързо, можеше да се задави.

— Предполагам, че пак сте ме загубили — изрече уморено. Спеше й се, кръвта пулсираше в главата й, чуваше гласовете неясно. — Коя година сме днес, не споменахте ли?

Катей въздъхна. На новосъбудения клонинг й дотегна присъствието му. Все по-малко вярваше на историята, която й бе разправил. Бе невероятна, а най-неубедително звучеше неговото твърдение, че мъртвата й близначка го бе обичала!

Продължи Парамитър с нечовешко, безкрайно търпение.

— Годината е 571, месецът е Козирог. Ти бе арестувана през Стрелец 568 г. и екзекутирана година по-късно. Тоест, бил е анихилиран твой клонинг, според Катей. Истинската Лило е живяла кратко време след това и е била застреляна. Вторият ти клонинг, очевидно приготвена предварително за подходящи времена…

— Туийд обичайно процедира по този начин! — намеси се учителят.

— Да! Вторият клонинг е била убита при опит за бягство. Третият била пратена на Юпитер, където срещнала Катей и…

— Да, тази част си я спомням най-добре! — прекъсна я Лило.

В действителност, не искаше да чуе отново, че последната й двойничка била загинала. Подробностите, отнасящи се до приключенията й на Посейдон, обаче, останаха неизяснени. Но празнотата можеше да бъде попълнена по-късно.

— Защо по дя… Струва ми се, че е трябвало да бъда разбудена по-рано! Каква е причината за забавянето?

Парамитър замълча, явно усети, че историята развълнува новородената.

— Дали не е по-добре да те оставим да си починеш, преди да продължим? — предложи.

Лило вдигна поглед. Тялото на Парамитър-Солстис будеше смях. Вероятно несръчно дете би опитало да извае човешка фигура от пластилин по подобен начин. Единствената видима част от физическата й същност бе устата. Солстис беше се оттеглила, за да може партньорката й да разговаря свободно. А иначе физиката й се отличаваше с щръкнали тазови кости, тънък кръст и загатната шия. Огромна буца, която представляваше Солстис, покриваше главата и раменете. Но на Лило не й бе до смях. За разлика от себеподобните си тя изпитваше известно страхопочитание от идеалната симетрия на техните жизнени отношения.

— Не, продължавай! Ще си отдъхна по-късно. Благодаря все пак!

— Много добре! Паметта ти е имплантирана в тяло на клонинг. Очакваше това. Само че не е същото клонирано тяло, което ти остави преди седем години, когато направи тази станция. То умря.

— Така ли! Защо?

— Сигурна ли си, че не искаш да прекъснем? Виждам, че моите приказки те разстройват!

Лелееше за сън, но предпочиташе да чуе всичко от игла до конец. Бе важно да разбере сериозността на обстановката, въпреки че се ужасяваше.

— Не знаем защо, наистина. Когато пристигнахме, твоята плът бе мъртва. Предупреди ни, че можеше да се случи такова нещастие, но не ни обясни какво да предприемем. Припомнихме си дискусията, която водихме с теб и заключихме, че бяхме дали дума да те събудим. Особеното бе да определим какво точно означаваше това. Решихме, че бяхме поели задължението да възпроизведем и разбудим друг клонинг. Не бяхме много наясно с твоята машинария, затова оживяването ти се оказа проблем. Опасявам се, че…

— Не се притеснявайте! Мина благополучно все пак! Значи аз съм втората. Да пресметна: с трите, отгледани на Луната, плюс моето оригинално тяло прави общо…

— Не е така! — възрази Парамитър. — Изучихме внимателно проблема, преди да започнем ново клониране, но явно се наложи да се поучим от грешките си. Не успяхме с втория клонинг. Умря в последния стадий, когато започнахме буденето. Ти си третата. Катей ни помогна. Пристигна тук преди три месеца.

— Но досега Туийд сигурно вече е изпратил друга твоя близначка на Посейдон! — заключи учителят.

* * *

Лило се сви до компютърната конзола. Изминаха пет дни от събуждането й. Физически се чувствуваше значително по-добре. Прецизни упражнения заздравиха мускулите й, но тя прецени, че нейното състояние бе далеч от задоволителното.

Спасителната капсула й се струваше тясна. Парамитър-Солстис заемаха малко място. Симбионтките се задоволяваха да висят неподвижно в една точка по цял ден; движението за тях не бе самоцел. Но учителят бе съвсем различен.

Намери извратено удовлетворение във факта, че Катей не й допадаше. Излезе от душевно равновесие, като научи от него за методите на Туийд за осигуряване на лоялността на своите агенти. Не бе приятно да чуе, че тя можеше да бъде предсказуема. Последното й „аз“ бе харесвала този мъж или поне така твърдеше той. Може би дори бе влюбена. По дяволите, настоящата Лило не го обичаше!

— Не можем ли поне да поговорим още малко? — отрони тихо учителят. — Проблемите ти няма да се разрешат с твоя инат!

— Няма какво да решавам, що се отнася до мен! — Седеше пред компютъра под претекст, че търсеше грешката при култивирането на първите два клонинга, не получили живот в капсулата.

Всъщност бе твърде ядосана, за да може да концентрира вниманието си върху цифрите, прелитащи на екрана. Остана на мястото си, само защото бе с гръб към него.

— Наистина много ти дойде напоследък! — Звучеше уморено.

Тя омекна за миг, мимолетно помисли, че неговите изпитания бяха не по-малко сурови. Мъжът помнеше нейната двойничка. Преди смъртта й бе имал сериозна връзка с нея. Сегашната Лило изменяше коренно представите му.

— Така е! Но защото нямах друга алтернатива! Причината е…

— Имаме шанс да спасим множество хора, които ти бяха близки!… Вземам си думите обратно! Които би обикнала, ако можеше да ги срещнеш!

— Да вървят по дяволите! Същото важи и за половината човешка раса! Помисли само на какъв риск ме караш да се изложа! Може да ти прозвучи безсърдечно, но тези несретници не ме интересуват!

— Не би подобрила участта дори на своя клонинг? На Посейдон сигурно вече се подвизава твоя сестра!

— Да! — просъска ядно. — Все ми напомняш за нея! Но тя не съм аз! Нямам задължения нито към нея, нито към когото и да било. Съчувствувам й. Но честно казано, кожата ми настръхва при мисълта да я срещна! — Обърна се пак с лице към конзолата и въздъхна тежко. „Изтърпях го за последно! — помисли. — Следващият път, когато отвори дума на тая тема, ще го изритам през люка навън!“ — Признавам, че идеята да превземем астероида и да напуснем опротивялата ми Слънчева система е привлекателна за мен. Може би е дори налудничава, но така ще се решат радикално всички мои проблеми… в случай че успеем! Не ми даде никакви гаранции за крайния изход на мероприятието. Молиш ме да поставя съществуванието си на карта! Да рискувам като на хазарт моя живот — ценност, за която предприех необичайни мерки, за да съхраня! — Катей остана мълчалив. Той не вдигна поглед и тя разбра, че вътрешно мъжът бе съгласен. — В момента не поставям под съмнение дали описаният от теб ракетен двигател би заработил. От минал опит зная, че това е възможно. Имах предвид начина на охрана, който ми описа, и по-специално… онази Вафа… Изчадието, което има наглостта да претендира, че е човешко същество. И още една дузина като нея… — Задави се от възбуда. Беше се запознала със ситуацията на Посейдон. Отвратителна! Пое дъх, за да успокои нервите си. — По-добре ми разкрий как да се справим с пазачите и възможно ли е да построим реактивния двигател. След това ти обещавам да помисля!

— Предишната Лило… — Катей се спрепна насред дума. — Е-е, спомена нещо за лазерни пушки. Можем да ги атакуваме само във вътрешността, където техните нулеви скафандри са изключени.

— Никога не съм боравила с подобно оръжие! А ти?

— И аз! — призна унило.

Вдигна очи към нея. Погледът му издаде, че бе твърде различна от онази Лило, която познаваше. Всъщност, тя се опитваше да го убеди в същото в продължение на толкова дни! След няколко минути, преминали в неловко мълчание, учителят стана и тръгна навън, за да остане сам.

— Аз пък съм стреляла! — изстъпи се внезапно Парамитър.

— Наистина ли? — възкликна генетичката. Удиви се какво ли бе предизвикало прибързаното й изявление. Познатата й от Пръстените на Сатурн не хвърляше думите си на вятъра. — Добър стрелец ли си?

— Най-добрата във Вселената! — Отговори Солстис. Когато използуваше гласните струни на Парамитър, гласът й звучеше по-басово. Това стряскаше, докато човек не привикнеше. — Не е възможно да пропусна целта! Моите рефлекси и изчислителни способности превишават тези на човешката раса!

— Последното ми е известно! Но дали е достатъчно? Ще успееш ли да убиеш всички пазванти, преди някой от тях да те вземе на мушка?

— Не.

— Надявах се на обратното! Само си представи! Обзалагам се, че всеки един от тези чудовища е почти толкова добър, колкото и ти. А Катей и аз не можем да ти бъдем от помощ.

— Да. — Симбионтките останаха безмълвни за известно време.

Лило предположи, че двете си зашушукаха по телепатичен способ. Щеше да стане интересно, ако се справеха с дилемата. Не остана разочарована.

— Възможно е. — Обади се Парамитър.

— Да? Но нали се изразихте в смисъл, че борбата е безнадеждна.

— Не сме твърдели подобно нещо. Споменахме, че не можем да спечелим битката с лазерни оръжия. Но се сетихме за друг подход. Ние, разбира се, няма да участвуваме. В космическото пространство не съществува нищо, което би заинтересувало симбиотична двойка. Причината е, че няма да получим достатъчно слънчева светлина.

— Очевидно! — Лило въздъхна и прокара ръка през косата си. Трепна и потърка ръка. Все още усещаше схващания тук-там и моментна обща слабост. — Е, добре! Признавам, че не съзирам друга привлекателна за мен алтернатива! Имах смътното желание да… се съеша и поема към Пръстените. Всъщност точно това имах наум, когато построих настоящата станция. Дойде време, въпреки че… живея в тяло на клонинг и…

— … се страхуваш — довърши Парамитър. — Не съм учудена.

— Извини ме!

— Не се тревожи за моите чувства! — Парамитър се изсмя. — Свикнала съм с факта, че повечето хора крият опасения относно съвместния симбиотичен живот!

— Даже бях запланува да извърша съешаването…

— … но не си го обмислила достатъчно! — завърши пак вместо нея симбионтката. — Този живот не е за теб. Би било справедливо, но ти никога няма да погледнеш от тази гледна точка. Знаех го отпреди години.

Вътрешно Лило чувствуваше, че Парамитър бе права. Въпреки всички премеждия генетичката бе построила спасителната капсула на Пръстените, само за да осигури своето оцеляване, в случай че бъдеха разкрити незаконните й експерименти. Тогава още не бе решила къде щеше да отиде след събуждането си. Беше се задоволила с неясни мечти относно бъдещ живот под формата на симбиотична двойка. В космическото пространство около Пръстените на Сатурн не можеше да я достигне дългата ръка на закона на Луната. Защото там властвуваше вечно беззаконие…

Но къде другаде можеше да се приюти? Никой от Осемте свята не би я приел. Щом откриеха нейния генотип, щяха да я арестуват и да й отредят съдбата на нейното истинско „аз“.

Бе обявена извън закона. Но някъде там, на орбита около Юпитер, крееше колония от себеподобни, изпаднали в немилост като нея.

— Каза, че имало начин да победим! — Лило бе направила своя избор.

Парамитър показа усмихнатата си уста.

— По сърце приличаш на влечуго, което пълзи само по земята! Начинът ти на мислене не може да напусне схемата на ръкопашния бой, въпреки че нямаш никакво понятие от бойни изкуства! Не се налага да влизаш в катакомбите! Мисли в големи мащаби! В края на краищата възнамеряваш да преместиш цял един малък свят извън пределите на Слънчевата система!