Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chapterhouse Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2007)
Разпознаване и корекция
Mat (2007)
Разпознаване и корекция
Bradara (2007)

Издание:

Франк Хъбърт. Дюн. Том трети

Еретиците на Дюн

Дюн: Домът на Ордена

 

Превод: Александър Бояджиев

Американска

Коректор: Боряна Даракчиева

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД: Боряна Даракчиева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 59

Страници: 944

Цена: 24.95 лв. (мека корица), 29.95 лв. (твърда корица)

История

  1. — Добавяне

„Склонни сме да се превръщаме в най-лошите от онези, срещу които сме се изправили.“

 

Бин-джезъритска кода

Ето, отново картини с вода.

Превръщаме в пустиня цялата проклета планета, а на мен ми се привиждат картини с вода!

Одрейди бе седнала в работната си стая с цялата обичайна сутрешна неразбория около себе си и усещаше как Морското Дете се носи по вълните, които го обливат. Вълните имаха цвят на кръв. Същността й на Морско Дете предусещаше кървави времена.

Знаеше, че тези картини идват от времето, когато нейният живот все още не бе попаднал под контрола на светите майки — детството в хубавия дом на морския бряг на Гамму. Не успя да потисне усмивката си, дошла въпреки нависналите грижи и безпокойства. Стриди, приготвени от тати. Блюдото, което и до днес предпочиташе пред всички останали.

Най-много спомени от детството си бе запазила от екскурзионните пътувания по море. Да се носи по водата бе сякаш най-близо до главното в личността й. Издигането и спускането на вълните, докосването до безкрайни хоризонти с непознати нови места непосредствено отвъд закривената линия на водния свят, пронизващото усещане за опасността, скрита в самата материя, която я държеше отгоре… Всичко бе събрано в едно, за да засвидетелства, че тя е Морското Дете.

Там и тати се успокояваше. Мама Сибия също изглеждаше доста по-щастлива, обърнала лицето си срещу вятъра с развята черна коса. От онези времена струеше покой и някакво вдъхващо увереност послание, произнасяно на език, по-стар и от най-старите й Други Памети.

Това е моето място, моята среда. Аз съм Морско Дете.

Собствената й представа за уравновесеност идваше също от онези времена. Способността да се запазва равновесие по водите на непознати морета. Както и умението да усещаш дълбоко в себе си сигурност, независимо колко големи са неочакваните вълни.

Мама Сибия бе вселила в Одрейди тази способност дълго преди светите майки да дойдат и да отведат със себе си „скритата издънка на атреидите“. Жената, която само отглеждаше чуждо дете като свое и се казваше мама Сибия, бе научила Одрейди да обича себе си.

В обществото на „Бин Джезърит“, където всяка проява на обич бе подозрителна, последното остана най-голямата тайна на Одрейди.

Дълбоко в себе си аз съм щастлива с това, което съм. Нямам нищо против да бъда сама. Впрочем нито една света майка не можеше да остане реално самотна, след като Другите Памети нахлуваха в нея при изпитанието с подправката.

Но мама Сибия, както и тати, разбира се, изпълняващи ролята на loko parentis[1] по заръка на „Бин Джезърит“, бяха заложили в дълбочина твърдост и сила у своята повереница през годините на скритото й израстване. А за светите майки бе останало само задължението да умножат тази сила.

Прокторите се бяха опитали да изкоренят от Одрейди „силното желание за лични увлечения“, но така или иначе не успяха да разберат крайния резултат; съмненията им обаче останаха. Пратиха я на планетата Ал Дханаб. Това място умишлено бе поддържано като точно копие на най-лошото от Салуса Секундус#, за да могат набелязаните да привикват към условията на свят, където престоят е непрекъснато изпитание. В известен смисъл мястото беше по-сурово и от Дюн с високите си скали и сухи клисури, с палещите и пронизващи ветрове, с почти пълната липса или прекомерното обилие на влага. В Сестринството го бяха приели като пробен тест за всички, определени да оцелеят на Дюн. Нито едно от изпитанията не повлия върху тайното ядро на същината на Одрейди. Морското Дете остана непокътнато.

И сега то ме предупреждава.

Дали предупреждението беше и поглед в бъдното?

Тя винаги бе притежавала късче талант, онова леко бодване, известяващо я за опасност, надвиснала в непосредствена близост над Сестринството. Атреидските гени й напомняха за постоянното си присъствие. А може би опасността грозеше Дома на Ордена? Не, не… Болката говореше, че застрашените са други, но също важни.

Може би Лампадас? Този път нейното късче талант не съумя да се обади.

Специалистките, регулиращи целенасоченото размножаване, бяха направили опит да заличат опасната способност за предсказване от потомствената линия на атреидите, но успехът им бе ограничен. „Не смеем да рискуваме с вероятността да се появи нов Куизъц Хадерах#!“ Те знаеха за въпросната чудатост на своята старша света майка, но Тараза, последната предшественица на Одрейди, ги бе посъветвала да си служат внимателна с нейната способност. Според Тараза дарбата на Одрейди сработваше само когато „Бин Джезърит“ трябва да научи за предстояща опасност.

Старшата майка не възразяваше. Сполитаха я неочаквани мигове, в които зърваше заплаха. Като просветвания. Напоследък бе започнала дори да сънува.

Сънят се повтаряше трептящ и жив; всичките й сетива бяха настроени към вероятността за непосредствено сбъдване на онова, което съзнанието й виждаше. Вървеше по силно опънато въже над бездна, а някой (не се осмеляваше да се обърне и да го види) се приближаваше зад нея с брадва, за да отсече въжето. Чувстваше как то рязко и твърдо се огъва под босите й пети. Духаше студен вятър с мирис на изгоряло. Между другото, тя знаеше кой приближава с брадвата!

За всяка опасна стъпка трябваше да призовава цялата си енергия. Стъпи! Стъпи! Въжето се люлееше и Одрейди простираше встрани ръцете си, за да запази равновесие.

Падна ли, пропада и Сестринството!

„Бин Джезърит“ щеше да намери края си в дълбоката пропаст под въжето. Един ден Сестринството щеше да престане да съществува, подобно на всяко живо същество. Нито една света майка не би се осмелила да го отрече.

Но не и тук. Не трябва да падна от въжето. Не бива да позволим въжето да бъде срязано! Длъжна съм да премина над бездната, преди да пристигне оня с брадвата. Длъжна съм! Длъжна съм!

Тук сънят винаги свършваше, ала собственият й глас продължаваше да звъни в ушите й, докато се събуждаше в спалнята. Разтърсвана от тръпки. Като премръзнала. И нито капчица пот. Дори попаднала в спазмите на кошмар, юздите на „Бин Джезърит“ не й позволяваха ненужни разхищения.

Нужно ли е тялото да се изпоти? Не. Безполезно е.

Седнала в работната си стая със спомена за съня, Одрейди долавяше колко близко до реалността е метафората с тънкото въже: Фината нишка, на която нося окачена съдбата на моето Сестринство. Морското Дете усещаше приближаващия кошмар и се появи в картините с кървави води. Не, никакво обикновено предупреждение! А злокобно. Имаше желание да се изправи и да викне: „Пиленца мои, пръснете се из бурените! Бягайте! Бързо!“

Как ли щяха да подскочат вардияните-наблюдатели!

Задълженията на една света майка й налагаха да застане лице в лице с обзелите я вълнения, а действията й да говорят, че не я засяга нищо друго, освен решенията, които е длъжна да вземе. Паниката задължително трябва да бъде избегната! Не можеше да се каже че в днешните времена необходимите непосредствени решения бяха обикновени и незначителни. Въпреки всичко видимото запазване на спокойствие бе задължително.

Някои нейни потомци вече се бяха разбягали и потънали в непознатото. Споделили опита на живота си в Другите Памети.

Останалите пиленца в Дома на Ордена трябваше да знаят кога да побягнат. Когато бъдем открити. Поведението им следва да бъде продиктувано от потребностите на мига. Значение имаше единствено безупречната им подготовка. Само на нея можеше да се разчита.

Всяка нова бин-джезъритска общност, независимо от крайното й местоназначение, бе обучена да действа по подобие на Дома на Ордена — пълно унищожение, а не покорство. Съскащият огън трябва сам да погълне себе си заедно с ценната плът и записите. За пристигналия враг нека да остане безполезна смесица от огънати чирепи, поръсени с пепел!

Някои сестри от Дома на Ордена можеше и да успеят да се спасят. Но бягството при нападение бе определяно като лекомислие!

Ключовите фигури така или иначе предоставяха Други Памети. Необходима подготовка. Старшата света майка се въздържа. Поради причини от морално естество!

Къде да се бяга, а и кой би успял да се спаси, както и да не бъде заловен? Това бяха същностните въпроси. Какво щеше да стане, ако пипнат Шийена в края на новата пустиня, където тя чака пясъчните червеи? А те може и никога да не се появят, нали? Шийена, в допълнение с пясъчните червеи, представляваше религиозна сила с голям потенциал, чието ползване може да се окаже познато на почитаемите мами. Ами ако те заловят голата Айдахо или голата Тег? Ако само една от тези възможности се сбъдне, никой не може да е сигурен, че ще бъде намерено друго скришно място.

Ами ако?… Ами ако?…

Ядната неудовлетвореност от една пропусната възможност нашепваше: „Би трябвало да убием Айдахо в мига, когато го пипнахме! Никога не ще отгледаме голата Тег!“

Единствено членовете на Съвета, преките съветници и неколцина от дебнещите вардияни споделяха нейните съмнения. Въпреки това се отнасяха резервирано. И никой от тях не беше истински сигурен за двамата голи, дори след като изровиха не-кораба и го оставиха подвластен на съскащия огън.

Дали Тег е успял да види невидимото (включително не-корабите) в онези последни часове преди героичната си саможертва? Как е могъл да разбере къде да се срещне с нас в пустинята на Дюн?

И ако той беше съумял да го стори, то и опасно надареният Дънкан с неизброимите от поколения струпани атреидски (и други, още незнайни) гени също би могъл да го направи.

Самата аз бих могла да имам такава способност!

С внезапно шокиращо прозрение Одрейди за първи път осъзна, че Тамалани и Белонда следят своята старша света майка със същите опасения, с които тя неспирно наблюдава двамата голи.

Дори простото узнаване на факта, че едно човешко същество е в състояние да придобие чувствителност да открива не-кораби и други форми на защитно екраниране, би довело до небалансирано въздействие върху тяхната планета. А това със сигурност ще насочи почитаемите мами към пистата на безконтролно втурване напред. Из вселената бе пръснат неизчислим брой потомци на Айдахо. Той винаги бе протестирал, че не е „разплоден жребец на Сестринството“, но въпреки туй многократно го бяха ползвали като такъв.

Мислеше, че действа само за себе си. И може би е бил прав.

Всеки от потомците в основното родословие на атреидите би могъл да притежава въпросната дарба, за която Съвета подозираше, че е избуяла у Тег.

Къде бяха отминалите месеци и години? Както и дните? Още един жътвен сезон, а Сестринството остава в прашясала забрава, даде си сметка Одрейди. Добре познаваше звуковете и миризмите, присъщи на Централата. Хора из коридорите… В общата кухня готвеха пиле със зеле. Всичко бе нормално.

Но можеше ли да се каже „нормално“ за някого, който бе разбрал, че се намира посред картини с вода, и то точно в часовете, определени за работа? Морското Дете не би могло да забрави Гамму с нейните миризми, размяталите от бриза океански водорасли, с озона, изпълнил с кислород всяко вдишване, както и с великолепието на свободата, така ясно доловимо в начина, по който се движеха и говореха другите с нея. В морето разговорите достигаха до дълбини, до които тя никога не се бе спускала. Там дори незначителната приказка носеше скрити елементи, също като отмерената реч на океана, движеща се с теченията под повърхността си. Одрейди буквално се почувства принудена да си спомни как собственото й тяло се носи по вълните на онова море от детството. Долавяше нуждата да придобие отново силите, които бе познала там, да си възвърне онези закаляващи я качества, известни от времена с по-голяма искреност.

С потопено в солената вода лице и задържала дъха си колкото може по-дълго, сега тя плаваше в очистващо море, което отмиваше всички скърби и неволи. На практика това представляваше овладяване на стреса, сведено до самата си същност. Заля я огромната вълна на спокойствието.

Плувам, следователно съм аз.

Морското Дете я предупреди и пак то възстанови силите й. Без дори да помисли да си го признае, тя отчаяно имаше нужда от това възстановяване.

Предишната нощ се бе загледала в лицето си, отразено в един от прозорците на работния кабинет. Остана поразена от резултата.

постигнат от начина, по който възрастта и отговорностите в съчетание с умората бяха вдлъбнали бузите й и свели надолу ъгълчетата на устата: сега чувствените устни бяха свити, а меките очертания на лицето й — издължени. Единствено наситено сините й очи блестяха с привичните искри и мускулестото й тяло оставаше все така стройно.

Подтикната от внезапен импулс, Одрейди набра позивния код и се загледа в картината, прожектирана над работната маса, където се бе появило изображението на не-кораба, приземен на космодрума в Дома на Ордена — гигантска, изпълнена със загадки машинария, сякаш отделена от времето. В годините на полусън той се бе вдълбал в огромна, потънала надолу част от площадката за приземяване, като почти се бе вклинил в земята. Приличаше на великанска буца с едва почукващи двигатели, необходими му колкото да остане скрит от прозиращите почти навсякъде търсачи, особено онези на Космическото Сдружение, които с огромно удоволствие биха предали и продали „Бин Джезърит“.

Защо точно сега бе извикала картината?

Заради тримата, поставени там под ключ: последния оцелял тлейлаксиански Майстор Сцитал, както и Мурбела и Дънкан Айдахо — сексуално обвързаната двойка, попаднала във взаимен капан, чиято надеждност не отстъпваше с нищо на сигурността на не-кораба.

Нещата не се оказаха прости.

Рядко имаше прости обяснения на което и да е от големите начинания на „Бин Джезърит“. Не-корабът и затворените в него смъртни можеха да бъдат класифицирани единствено като огромно усилие. И скъпо! Много скъпо от гледна точка на потребяваната енергия дори като резервен вариант.

Наличието на пестеливо отмерване на споменатия разход недвусмислено говореше за енергийна криза. Едно от безпокойствата на винаги загрижената Бел. То да бъде доловено в гласа й, дори когато бе най-обективна: „Да се реже до кокал и нищо друго!“

Всички в „Бин Джезърит“ знаеха, че в днешно време неотстъпно ги следят наблюдателните очи на счетоводната служба, настроена твърде критично към безцелно изтичащата жизнена енергия на Сестринството.

Белонда влезе с бърза крачка и без предизвестие в работното помещение със свитък от записи на носител от ридулианов кристал в лявата си ръка. Стъпваше по пода така, сякаш го мразеше и му казваше: „На ти! И това! И още!“

Удряше го, сякаш си бе заслужил боя заради простия факт, че се намира под нозете й.

Одрейди почувства как сърцето й се сви, когато видя изражението в очите на Бел. Ридулиановите записи издадоха звука „Шляп!“, след като светата майка ги хвърли върху масата.

— Лампадас! — изрече Белонда с агонизиращ глас. Одрейди нямаше нужда да отваря свитъка. Кървавата вода край Морското Дете се бе превърнала в действителност.

— Има ли оцелели? — прозвуча напрегнато гласът й.

— Нито един.

Бел се свлече в стола с биологично саморегулиране, който винаги се намираше откъм нейната страна на масата на Одрейди.

Влезе и Тамалани, седна до Белонда. И двете бяха като поразени от гръм.

Нито един оцелял.

Одрейди разреши на една бавна тръпка да се спусне от гърдите й до ходилата на краката. В момента никак не я смущаваше, че другите сигурно са успели да забележат снемащата напрежението й реакция. Нейната работна стая бе виждала и по-срамни поведенчески прояви. — Кой докладва? — попита Одрейди.

Отговори Белонда:

— Новината дойде от шпионите на ПОСИТ#, за което свидетелства поставеният специален знак. Без съмнение информацията е предоставена от Равина.

Одрейди не знаеше какво да каже. Погледна през широкия нисък прозорец непосредствено до събеседничките й и видя прелитащи снежинки. Да, новината бе в съзвучие с картината отвън, където зимата тържествено бе повела бойните си сили.

Сестрите от Дома на Ордена не бяха никак доволни от втурването на зимата. Потребностите принудиха Службата за метеорологичен контрол да намали рязко температурата. Не можеха да прибягнат до плавно преминаване към зимни условия, нито да се отнесат милостиво към растителния свят, който сега трябваше да заспи смразен. Всяка нощ бе по-студена от предходната с три-четири градуса. За около седмица и нещо животът потъна в сякаш безкраен мраз.

Да, беше студено и напълно в тон с новината за Лампадас.

Една от последиците от промяната на времето бе мъглата. Одрейди видя как тя се разсейва, след като свърши леката снежна буря. Много объркващо време. Точката на оросяване бе доведена близо до температурата на въздуха, така че мъглата се стелеше на вълма в оставащите влажни участъци. Подобно на късчета тюл, тя се вдигаше от земята и се носеше през оголелите дървета на овощните градини като отровен газ.

Нито един ли не е останал жив?

Белонда поклати отрицателно глава в отговор на питащия поглед.

Лампадас, истински скъпоценен камък в мрежата от планети на Сестринството и дом на тяхната най-високо ценена школа, се бе превърнала в кълбо от пепел и втвърдена стопилка. Там бе останал и башарът Алеф Бурзмали заедно със специално подбраната си военна част, на която възложиха отбраната.

Всички ли са мъртви? — Всички са мъртви — гласно потвърди Белонда.

Бурзмали, любимият ученик на стария башар Тег, си бе отишъл безвъзвратно, а смъртта му не бе донесла и капка полза. Лампадас с великолепната си библиотека, брилятните преподаватели, първокласните ученици… Всичко бе вече минало.

— И Лусила ли? — попита Одрейди.

Светата майка Лусила, която заемаше поста на вицеканцлер на планетата, бе надлежно инструктирана да избяга още при първия знак за опасност, като вземе със себе си колкото може повече от обреченото, съхранявайки го в Другите Памети.

— Шпионите са категорични, че никой не е оцелял — отново натърти Белонда.

До „Бин Джезърит“ бе стигнало смразяващо предупреждение:

„Следващите може да сте вие!“

Възможно ли е човешко общество да бъде с притъпено до подобна степен чувство за болка, недоумяваше Одрейди.

Съвсем ясно си представяше как новината пристига в някоя база на почитаемите мами по време на закуската: „Унищожихме още една база на «Бин Джезърит». Казват, че десет милиарда са мъртви. Това е шестата планета за този месец, нали? Ще ми подадеш ли сметаната, драга?“

С почти остъклели от ужас очи Одрейди взе донесението и го прегледа. От равина е, без съмнение. Остави го бавно на масата и погледна другите участници в Съвета.

Старата, дебела и червендалеста Белонда. Ментат-старши специалист по архивно дело, сега тя носеше лещи, за да може да чете, но никак не я интересуваше какво мислят за нея останалите, след като са го разбрали. Белонда откри изгубилите остротата си зъби с широка гримаса, която казваше повече от думите. Бе видяла как реагира Одрейди на доклада. Отново би могла да настоява за подобаващо отмъщение. Нормална реакция от всеки, който е зъл по природа. Наистина трябваше да бъде върната към амплоато си на ментат, защото тогава можеше да се разчита на по-голяма аналитичност от нейна страна.

Бел е права по своему — помисли Одрейди. — Но никак няма да хареса онова, което съм намислила. Все пак трябва да внимавам какво говоря. Прекалено рано е да разкривам плана си.

— Има и обстоятелства, при които злината може да притъпи друга злина — каза Одрейди. — Трябва внимателно да анализираме нещата.

Ха така! Избухването на Бел е предотвратено.

Тамалани се раздвижи леко на стола си. Старшата майка погледна към по-възрастната жена. Там се държеше спокойно под маската си на критично търпение. Белоснежна коса над тясно лице — вид, типичен за мъдрост, дошла с годините.

Ала Одрейди видя зад маската крайната строгост на Там, която означаваше, че тя никак не харесва нито видяното, нито чутото тук.

В противовес на мекотата и гладкостта по плътта на Белонда, Тамалани бе направо костелива. Явно се поддържаше във форма, защото мускулите й наистина изглеждаха добре в границите на възможното. В очите й обаче се долавяше нещо, което опровергаваше външния вид. Усещането за отдръпване, за оттегляне от живота. Да, тя все още умееше внимателно да наблюдава, но някаква частица от нея бе започнала окончателно да напуска този свят. Прословутата й интелигентност се бе превърнала в своего рода опърничавост, разчитаща в повечето случаи на предишни наблюдения и взети някога решения, отколкото на видяното в настоящия момент.

Трябва да започнем подготовка за смяна. Мисля, че ще бъде Шийена. Тя е опасна за нас, но показаното от нея досега дава големи надежди. Пък и на Дюн Шийена позна вкуса на кръвта.

Одрейди съсредоточи погледа си върху рунтавите вежди на Тамалани. Бяха започнали леко да провисват, прикривайки с безпорядъка си клепачите й. Да. Шийена ще замени Тамалани.

Тъй като виждаше сложните проблеми, които трябва да бъдат разрешени, Там щеше да приеме решението. Одрейди знаеше, че трябва само да привлече вниманието й върху чудовищно големите размери на опасността, пред която бяха изправени, когато обяви необходимостта от смяната.

А ще ми липсва, дявол да го вземе!

Бележки

[1] Родители, наети на мястото на истинските (лат.) — Б. пр.