Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chapterhouse Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2007)
Разпознаване и корекция
Mat (2007)
Разпознаване и корекция
Bradara (2007)

Издание:

Франк Хъбърт. Дюн. Том трети

Еретиците на Дюн

Дюн: Домът на Ордена

 

Превод: Александър Бояджиев

Американска

Коректор: Боряна Даракчиева

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД: Боряна Даракчиева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 59

Страници: 944

Цена: 24.95 лв. (мека корица), 29.95 лв. (твърда корица)

История

  1. — Добавяне

„Не бързай да разкриваш направената от теб преценка. Нерядко неизреченото крие по-голяма сила. То е способно да предизвика реакции, чието въздействие става осезаемо твърде късно, за да могат да бъдат отклонени.“

 

Съвет на „Бин Джезърит“ към послушници

Шийена долови мириса на червеи в далечината — отсенките на канела в мелинджа, смесени с острата миризма на кремък и сяра, избълвани иззад кристалната решетка на огнения ад в огромните туловища на ракианските гълтачи на пясък. Сега тя усети присъствието на далеч по-дребните им потомци само защото ги имаше в огромно количество.

Толкова са малки!

В поста за наблюдение на пустинята днес бе горещо и светата майка почувства с облекчение изкуственото охлаждане в помещенията през късния следобед. Температурата в старото й жилище се регулираше в поносими граници, въпреки че прозорецът откъм западната страна бе отворен. Шийена отиде до него и се вгледа в блесналата пясъчна повърхност.

От паметта й дойде картина на същото наблюдателно място през нощта: силната светлина на звездите в сухия въздух и бледо осветените пясъчни вълни, проточили се до леко закривения в мрака хоризонт. Спомни си за луните на Ракис, които сега й липсваха. Звездите не можеха да заменят останалото й в наследство от времената на свободните.

Бе мислила за него като за убежище — място и време, когато ще може да се съсредоточи върху случващото се със Сестринството.

Аксолотлови резервоари, киборги, а сега — и това.

Планът на Одрейди престана да бъде загадка след Споделянето. По-скоро игра, може би? Ами ако успее? Сигурно утре ще разберем; и какво ще стане после с нас?

Тя съзнаваше привличащата сила на наблюдателния пост, която го превръщаше в нещо повече от място за обмисляне на възможни последствия. Днес бе вървяла в изгарящата слънчева жега, доказвайки за кой ли път на самата себе си, че все още може да призовава червеите със своя танц — чувство, намерило израз в специфични стъпки и движения.

Танц на спечелване на доверие. Моят език за разговор с тях. Не бе престанала да се върти стремително като дервиш на една дюна, докато гладът й не разби транса, запазен в паметта. Малките червеи бяха покрили всичко наоколо с телата си, наблюдавайки я със зяпнала паст, в която зад решетки от кристални зъби проблясваха пламъци.

Но защо бяха толкова дребни?

Думите на изследователите обясняваха, ала не носеха удовлетворение. От влагата е.

Шийена си спомни за гигантския Шай Хулуд от Дюн — „стареца на пустинята“, който бе толкова огромно чудовище, че поглъщаше цели фабрики за подправка с кръговите им площадки, чиято повърхност бе твърда като бетопласт. Всеки от тези червеи бе господар в собствената си територия. Бог и сатана на пясъците. Дори сега, застанала на наблюдателното си място, тя чувстваше каква сила е скрита в тях.

Защо Тиранът избра да живее в симбиоза с червей? Мъничките потомци тук наоколо носеха ли перличката на неговия блян?

Пясъчните твари отдавна бяха заселили пустинята. Ако ги приеме като нова кожа, тя би могла да поеме по пътеката на Тирана…

Метаморфозата. Раздвоеният Бог. Познаваше силата на притеглящата тръпка_. Имам ли смелостта?_

Заляха я спомените на последните мигове незнание — тогава беше само на осем годинки, през месец игат на Дюн.

Не Ракис, а Дюн, именувана така от предшествениците ми. Никак не й беше трудно да си припомни каква е била — тъничко дете с тъмна кожа и леко обезцветени от слънцето по-светли ивички коса със същия цвят. Ловец на мелиндж (защото това бе едно от задълженията на децата), пресичащ на бегом участъци от откритата пустиня заедно с другарчетата си. Колко скъп бе този спомен за нея!

Но той имаше и мрачната си страна. Съсредоточило цялото си внимание в ноздрите, едно момиче открива силна миризма — предходната каша! Изригването!

Мелинжовата експлозия довежда Шейтана. Никой пясъчен червей не може да устои на изкушението на подправката, изригнала в границите на неговата територия.

Тиране, ти изяде мизерното сборище от колиби, навеси и коптори, което наричахме „наш дом“, заедно с всички мои приятели и цялото ми семейство. Защо пощади само мен?

Какъв бяс бе разтърсил тогава слабичкото дете! Всичко обичано от него бе погълнато от гигантския червей, отхвърлил опита й да жертва и себе си в неговите пламъци, а после отнесъл я в ръцете на ракианските жреци, за да премине оттам в „Бин Джезърит“…

Тя разговаря с червеите; те пощадяват живота й.

„Онези, които ме пощадиха, не бяха пощадени от мен“ — каза веднъж на Одрейди.

И сега старшата майка знае какво трябва да сторя аз. Дар, не можеш да потиснеш дивото. Позволявам си да те нарека Дар сега, когато си в мен.

Никакъв отговор.

Имаше ли във всеки от пясъчните червеи перличка от съзнанието на Лито II? Предшествениците му от свободните го вярваха.

Някой й подаде сандвич. Уали — старшата асистент-помощница, поела управлението на поста за наблюдение на пустинята.

По мое настояване, когато Одрейди ме издигна като член на Съвета. Но не само защото Уали овладя умението за имунитет срещу сексуалното обвързване, практикувано от почитаемите мами. Не и защото тя има изострено чувство за потребностите ми. А защото двете с нея говорим таен език.

Големите очи на помощницата вече не бяха входна врата към душата й. Сега те напомняха екраниращи прегради, които доказваха, че вече знае как да препречва пътя на опипващите погледи; бяха все още леко оцветени в синьо, но то скоро щеше да придобие онази плътност, която идваше след изпитанието с Агония. Момичето беше почти албинос, така че отпадаше като възможност за генетична линия в целенасоченото размножаване. Доказателството идваше от кожата й — бледа и опръскала с лунички. Кожа, наподобяваща нещо с прозрачна повърхност. Просто погледът ти преминава през нея и се спира на намиращото се отдолу — розова и напоена с кръв плът, оставена без защита на пустинното слънце. Само тук, на сянка, Уали можеше да изложи обвиващата я чувствителна повърхност на преценката на питащи и търсещи очи.

Защо пък тази ще ни нарежда какво да правим?

Защото аз съм убедена, че тя най-добре може да свърши онова, което предстои да бъде сторено.

Шийена захапа разсеяно сандвича, насочвайки отново вниманието си към пясъчния пейзаж. Един ден цялата планета ще бъде такава. Друга Дюн ли? Не… Подобна, но различаваща се от нея. Колко ли такива светове създаваме в една безкрайна вселена? Безсмислен въпрос.

Сякаш по прищявка на пустинята в далечината се появи някаква малка черна точка. Светата майка присви очи. Орнитоптер. Точката бавно започна да расте, след което отново се засмалява. Оглежда пясъка в четирите посоки. Наблюдава и търси.

Впрочем какво създаваме тук наистина?

Докато продължаваше да гледа приклекналите дюни, тя почувства обземащото я високомерие.

Малки човеко, погледни моето творение и изгуби надежда.

Създадохме го ние — аз и сестрите ми.

И ти ли?

— Чувствам, че става по-сухо от жегата — каза Уали.

Шийена кимна. Нямаше какво да отговори. Отиде до голямата работна маса, за да използва дневната светлина за детайлно проучване на разгърнатата там топографска карта със забодени флагчета и зелена нишка от габърчета.

Веднъж Одрейди я бе попитала:

„Наистина ли я предпочиташ пред прожекция?“

„Изпитвам необходимост да я докосвам.“

Старшата майка хареса довода й.

Прожекциите омръзват. Премного далече са от действителността. Не можеш да пипнеш с пръст изображението на предаван образ и да кажеш: „Ще слезем ей там.“

Защото пръстът, поставен в подобно изображение, е просто пръст във въздуха.

Очите никога не са достатъчни. Тялото трябва да почувства своя свят.

Шийена долови острата миризма на мъжка пот — мускусен аромат, съпътстващ напрегнатите усилия. Вдигна глава и видя смугъл млад мъж, застанал на входа в арогантна поза и също толкова нахално изражение на лицето.

— Ой, Уали — засмя се той, — мислех, че си сама. Ще намина по-късно.

Един пронизващ поглед към Шийена, след което мъжът си тръгна.

Има много неща, които тялото трябва да почувства, за да ги разбере.

— Защо всъщност си тук, света майко? — попита помощницата. Ти, която си толкова заета с работата на Съвета, какво търсиш насам? Не ми ли вярваш?

— Дойдох да разбера какво мога да направя според Мисионария. Те виждат оръжие в митовете за Дюн. Милиарди се молят в мое има: „Светата Шийена, която разговаря с Раздвоения Бог.“

— Милиарди не е точно число — рече Уали.

— Но то измерва силата, която сестрите ми виждат в мен. Онези богомолци вярват, че съм умряла с Дюн. Превърнах се в „мощен дух в пантеона на потиснатите“.

— Повече от мисионер ли?

— Уали, какво може да се случи, ако се появя в този очакващ свят с пясъчен червей до мен? Силата, скрита в подобна възможност, изпълва някои от сестрите ми с надежда, но и с лоши предчувствия.

— За лошите предчувствия ми е ясно.

Наистина. Религиозната присадка, която Муад’Диб и синът му Тиранът вселиха в нищо неподозиращия човешки род.

— Защо дори в мислите си се спират на подобна възможност? — продължи да настоява Уали.

— Ако бъда взета като опорна точка, помисли какъв лост ще им трябва, за да поместят цял един свят!

— Но как биха могли да контролират подобна сила?

— Ето къде е проблемът. Нещо, за което нестабилността е толкова присъща. Религиите никога не представляват реално контролиран обект. Въпреки това някои сестри мислят, че могат да се прицелят в религия, съградена около мен.

— А ако целта не си струва усилията?

— Според тях женските религии проникват на по-голяма дълбочина.

— Наистина ли? — Въпрос, зададен към източник от висш порядък.

На Шийена не й оставаше нищо, освен да кимне утвърдително. Другите Памети го потвърдиха.

— Защо?

— Защото животът се възобновява в нас.

— И това е… всичко? — запитано с явно съмнение.

— Нерядко жените носят аурата на преследван страдалец. У човешките същества винаги има запазено съчувствие към падналите до дъното. Аз съм жена и ако почитаемите мами мечтаят да ме видят мъртва, трябва да съм благословена.

— Думите ти звучат така, сякаш си съгласна с Мисионария…

— Когато си преследван, оглеждаш всяка пътека като възможност за бягство. Пред мен благоговеят. Не мога да пренебрегна скритата сила.

Нито опасността. И така името ми се превърна в сияйна светлина в тъмата на подтисничеството на почитаемите мами. Но колко лесно тази светлина може да стане всепоглъщащ пламък!

Не… Планът, който изработихме двамата с Дънкан, е за предпочитане. Бягство от Дома на Ордена. Той бе смъртоносен капан не само за обитателите му, но и за бляновете на „Бин Джезърит“.

— Все пак не мога да разбера защо си тук. Вече не сме преследвани.

— Но можем да бъдем.

— По-точно: защо си тук сега?

Не смея да говоря открито, понеже наблюдателите-вардияни ще разберат.

— Имам способността да омагьосвам червеите. Дължа го отчасти на една от моите предшественици, повели първоначалната миграция към Дюн.

Спомняш си, Уали. Веднъж разговаряхме само двете отвън на пясъка и никой не можеше да ни чуе. Сега вече трябва да си разбрала причината за моето посещение.

— Спомням си. Ти каза за нея, че е истински свободна.

— И Зенсуни-учител.

Уали, аз ще оглавя своята миграция. Но ще са ми нужни червеи, които само ти можеш да осигуриш. Всичко трябва да стане бързо. Сведенията от Свързващия възел налагат спешни действия. Първите кораби няма да закъснеят. Нощес… А може би утре? Страх ме е от онова, което носят.

— Държиш ли още на възможността да върнеш няколко червея в Централата за подробно изучаване?

О, да, Уали! Добре си запомнила.

— Може да се окаже интересен експеримент. Нямам много време за подобни занимания, но всяко допълнително познание не е излишно.

— Ще бъде много влажно за тях.

— Големият трюм на не-кораба би могъл да се преустрои в лаборатория с пустинни условия. Пясък, атмосфера с регулирани параметри… Основните необходими неща са там от времето, когато пренесохме първия червей.

Шийена погледна към западния прозорец:

— Залез. Ще ми се да сляза и да повървя пак по пясъка. Ще се върнат ли първите кораби още тази нощ?

— Разбира се, света майко. — Уали се отмести, за да освободи пътя към вратата.

Шийена заговори, докато ставаше:

— След не много време наблюдателният пост ще трябва да бъде преместен.

— Готови сме.

Слънцето полягаше отвъд хоризонта, когато тя излезе от засводената улица в края на поселището. Закрачи бързо в осветената от звездите пустиня, опипвайки я със сетивата си, както бе правила още в детските години. Ой, ето и канелен аромат. Червеи наблизо.

Спря, обърна се на северозапад с гръб към последния слънчев светлик и сложи опънатите си длани над и под очите по старата привичка на свободните, ограничавайки едновременно обзора и светлината. Започна да наблюдава през подръчния хоризонтален визьор. Всяко тяло, спускащо се от небето, трябваше да премине през тесния процеп между дланите й.

Още тази нощ ли? Навярно ще започнат да слизат само след пълно стъмване, забавяйки момента на обясненията. Цяла нощ за размисъл.

Тя зачака с бин-джезъритско търпение. Огнена дъга очерта тънка линия над северния хоризонт. Още една. И още една, ориентирани точно към космодрума. Шийена долови ускорените удари на сърцето си. Дойдоха!

Какво ли послание носят за Сестринството? Връщащи се с триумфа на победата войници или бежанци? Разликата можеше да се окаже незначителна, имайки предвид еволюцията на Одрейдиния план.

Ще разбере сутринта.

Свали ръце от очите си и почувства, че трепери. Дълбоко вдишване. Молитвата.

След малко вече вървеше със специалната крачка, научена в пустинните пясъци на Дюн и запомнена завинаги. Бе почти забравила колко труд изисква тя от мускулите на краката. Сякаш носиш допълнителен товар. Използваните рядко напоследък мускули я наболяваха, но веднъж овладяната неритмична стъпка никога не можеше да бъде забравена.

А имаше време, когато дори не ми се присънваше, че отново ще мога да вървя така.

Ако наблюдателите-вардияни успееха да уловят тази мисъл, колко ли щяха да се зачудят на своята Шийена?

Изглежда бе претърпяла неуспех. Беше отрасла във всекидневния ритъм на Дома на Ордена. Тукашната планета разговаряше с нея на ниво, разположено под повърхността. Усещаше земята, дърветата, цветята — всяко растящо нещо, станало сякаш част от самата й същност. А сега се бе появило някакво смущаващо раздвижване или послание, изречено на език, който идваше от друга планета. Тя чувстваше как и пустинята се променя, заговаряйки също на този чужд език. Пустиня. Не безжизнена, а живееща по твърде различен начин в сравнение с кипналия някога в зеленина Дом на Ордена.

По-малко живот, но изпълнен с повече сила. Шийена чуваше пустинята: тихо приплъзване, шушукащи гласове на насекоми, тъмно шумолене на преследващи криле отгоре и бързите, едва доловими цопвания в пясъка — кенгурови мишки в очакване на деня на поредното вземане на властта от червеите. Уали няма да забрави да изпрати флора и фауна от Дюн. Спря на хребета на висок бархан. Пред нея в мрака, размил краищата на континенталната дюна, се простираше океан в стоп-кадър — сянка на вълна, спускаща се върху бряг от неспирно меняща се твърд. Безбрежно море-пустиня. Дошло много отдалече, то щеше да достигне до други, още по-чудновати места. Ще те отведа там, стига да мога.

Нощен бриз от сухоземите към районите с по-обилна влага зад нея положи тъничък пласт прах по бузите и носа, като размята краищата на косата й по своя път. Налегна я тъга. А какво можеше да бъде. Това вече нямаше значение. Важни са нещата, които съществуват. Тя пое дълбоко дъх. Ароматът на канела бе по-силен. Мелиндж. Подправка и червеи в близост. Червеи, доловили присъствието й. Колко скоро въздухът щеше да бъде достатъчно сух, за да пораснат те и се заемат с отглеждането на своята реколта, както го бяха правили на Дюн?

Планетата и пустинята.

Виждаше ги като две половини на една сага. Също като „Бин Джезърит“ и човешкия род, комуто служеше Ордена. Равни по значение половини. Но би могла да се появи безцелна празнота, дори ако едната запази големината и значението си. Може би дори без смъртта да се окаже предпочитан изход или някоя от двете да се види въвлечена в безцелно движение. Ето къде бе заплахата от победа на почитаемите мами. Устремили се към своя цел, но слепи и безогледни!

Слепци във враждебен свят. Затуй Тиранът бе запазил Сестринството. Знаел е, че ни показва само пътя, не и посоката. Нещо подобно на играта, при която някой шегобиец вика на кучето „дръж“, а на заека „беж“, така че въобще не е трудно да се разбере какво ще стане накрая.

Обаче поетът има пълно право.

Тя си припомни неговата „Поема да спомена“ от Дар-ес-Балат — изхвърлена като при авария с парче от товарен кораб, но запазена от „Бин Джезърит“.

Защо я пазим? За да обземе сега мислите ми, така ли? Забравила за миг с какво мога да се сблъскам утре?

Нощта на поета е ясна —

с невинни звезди я изпълвай,

че Орион с поглед всевиждащ

наблизо завинаги пали

светлика си в нашите гени.

В тъмата се взри, заслепен

от жар на вечерно сияние.

Оттатък е празната вечност!

Шийена внезапно осъзна, че й се отдава шансът да стане велик артист, комуто е било дарено с пълни шепи, а в допълнение е получил като подарък чисто платно, за да сътвори всичко, което пожелае.

Една безгранична вселена!

Припомни си думите, казани й от Одрейди по време на първите занимания в детските години; занимания, посветени на целите и задачите на „Бин Джезърит“:

„Защо се спряхме твърдо на теб, Шийена? Много просто. Разпознахме в твое лице онова, което дълго сме очаквали. Когато ти дойде, ние видяхме как то се случва.“

„Как така «то»?“

Колко наивна съм била!

„Нещо ново, издигнало се над хоризонта.“

При моето пътуване-миграция ще видя новото. Но… Ще трябва да намеря планета с луни.