Франк Хърбърт
Домът на Ордена (3)

„Личността, която поема баналното и ординерното и го изпълва с нова светлина, може да окаже ужасяващо въздействие. Не искаме промяна на нашите идеи. Чувстваме се заплашени от подобни искания. «Вече знаем важните неща!» — твърдим ние. Тогава идва Променителят и започва да размята идеите ни след себе си.“

 

Майсторът Зенсуфи

Майлс Тег обичаше да си играе в овощните градини около Централата. Одрейди го доведе тук за първи път веднага щом защъпука. Ето и един от първите му спомени: току-що бе навършил две години и вече знаеше, че е гола, въпреки че не разбираше напълно смисъла на думата…

— Ти си специално дете — уведоми го Одрейди. — Създадохме те от клетки, взети от много възрастен човек.

Макар че беше не за възрастта си схватлив, а думите й прозвучаха неясно и смущаващо, тогава по-интересно му беше да тича из високата лятна трева под дърветата.

По-късно той прибави към този първи ден още отрязъци от време, прекарани в овощната градина, трупа същевременно впечатления за Одрейди и за другите, които го обучаваха. И схвана удивително рано, че тя се радва на разходките не по-малко от него. В един следобед от четвъртата си година й каза:

— Пролетта е любимият ми сезон.

— И на мен също.

Когато стана на седем и вече показваше блестящи мисловни качества, съчетани с онази холограмна памет, която бе една от причините, накарали някога Сестринството да му възложи немалко най-отговорни дела, внезапно видя градините с плодни дървета като място, докосващо в него нещо дълбоко съкровено.

Това бе първото му истинско осъзнаване, че носи в себе си спомени, които не може да освети с ясна светлина. Дълбоко смутен, той се обърна към Одрейди, огряна от следобедното слънце и каза:

— Има неща, които не мога да си спомня!

— Един ден и това ще стане — отвърна му тя.

Не успя да различи лицето й в яркия блясък, а думите й стигнаха до него сякаш от огромно сенчесто място, намиращо се по-скоро в собственото му тяло, отколкото в нейното.

Същата година се зае да изучава живота на башара Майлс Тег, от чиито клетки бе започнало новото му битие. Одрейди го бе осветлила донякъде по въпроса, показвайки му ноктите на ръцете си.

— Изчегъртах и малко кожичка от врата му, тоест още клетки, в които се намираше всичко потребно ни, за да те поведем към живота.

Тази година в овощните градини имаше нещо необичайно, наляло с непозната тежест по-едрите от друг път плодове, а и пчелите сякаш бяха полудели.

— Причина е пустинята, която се разраства, спускайки се на юг — обясни Одрейди.

Тя го държеше за ръка, докато двамата вървяха в окъпаното от роса утро под прекомерно едрите плодове на ябълковите дървета.

Тег се загледа на юг между стволовете им, хипнотизиран за миг от опъстрената с листа слънчева светлина. Беше учил за пустинята и помисли, че чувства върху самия себе си нейната сила въпреки че се намираше в градините.

— Дърветата могат да усетят, че краят им наближава — продължи старшата света майка. — Животът се множи с по-голяма сила, когато е заплашен.

— Въздухът е много сух — рече той. — Сигурен съм, че е от пустинята.

— Обърна ли внимание, че някои листа са покафенели и са се свили по краищата? Тази година ще трябва да напояваме по-обилно.

Отдавна му беше приятно, че тя рядко разговаря снизходително с него. В повечето случаи се чувстваше като равна с нея личност. Сега видя кафявите свити листа. Пустинята не бе пропуснала да намекне за себе си.

Навлезли дълбоко в градините, известно време те се вслушваха внимателно в гласовете на птиците и насекомите. Пчелите, заети с детелината в недалечното пасище, дойдоха да проучат обстановката, но Тег бе белязан със съответния феромон, както бе сторено с всички, имащи право на свободен достъп в Дома на Ордена. Те зажужаха покрай него, доловиха идентифициращия мирис и се върнаха обратно към заниманията си с разтворените цветове.

Ябълки. Одрейди посочи на запад. Праскови. Погледът му се отклони в указаната от нея посока. На изток от тях и отвъд пасището се намираха черешите. Видя смолата, избила по дебелите клони на дърветата.

Семена и млади фиданки са били донесени тук с оригиналните не-кораби преди около хиляда и петстотин години, обясни му тя, след което са били засадени с любов и грижи.

Тег видя картината с ръцете, разравящи пръстта, за да я утъпчат след това внимателно около младите фиданки; грижливото напояване, както и оградите, държащи добитъка в естествените пасища около първите плантации и сгради на Дома на Ордена.

По същото време вече бе започнал да учи за гигантските размери на пясъчния червей#, който Сестринството бе отвлякло тайно от Ракис. От смъртта на същия червей се бяха пръкнали съществата, познати като „пясъчните твари“. Ето, пустинята растеше именно благодарение на тях. Известна част от тази история бе свързана с отчетите и докладите от предишното му въплъщение — някакъв мъж, когото те наричаха башарът. Славен войн, загинал по времето, когато ужасните жени с прозвище почитаеми мами, разрушили Ракис. Чувстваше празноти в себе си — места, където трябваше да се намират някогашните спомени. Гласове от тия празни места се обаждаха и го викаха по време на сън. Понякога се унасяше и съзираше лица пред себе си. Почти чуваше изречени думи. Друг път се случваше да знае наименованието на вещ, преди то да му е казано. Особено имената на различни оръжия…

Много важни неща нахлуха в съзнанието му. Цялата тукашна планета ще се превърне в пустиня, а промяната е започнала, понеже почитаемите мами искат да избият бин-джезъритките, които са го отгледали.

Светите майки, направляващи живота му, често плашеха с черните си роби, суровия външен вид и наситено сините очи без нито една бяла точица. От подправката#, както казваха те.

Единствено Одрейди се отнасяше към него с истинска привързаност, както я разбираше той, а тя беше много важна личност. За всички тя беше старшата майка, която му бе казала да се обръща към нея по съшия начин, освен когато не са сами в градините. Тогава можеше да я нарича само майка.

При една утринна разходка около времето за прибиране на реколтата и непосредствено след третата стръмнина в ябълковите градини на север от Централата, те стигнаха до неголяма падина без дървета, обилно осеяна с много и различни растения. Одрейди сложи ръка на рамото му и го насочи към виещ се наниз от черни стъпала посред грамада от зеленина и ситни цветя. Явно беше в особено настроение. Почувства го в гласа й.

— Правото на собственост е интересен въпрос — подхвана тя. — Ние ли притежаваме тази планета или обратното?

— Харесват ми тукашните миризми — рече Тег.

Одрейди свали ръка от рамото му и лекичко го побутна да върви пред нея, преди да продължи:

— Майлс, нарочно сме ги засадили тук. Ароматни треви. Огледай ги внимателно, а после почети за тях в библиотеката. О, настъпи ги! — посъветва го, когато той се опита да заобиколи едно растение пред краката си.

Момчето стъпи здраво върху зелените израстъци и вдъхна разнеслите се остри миризми.

— Те са тук, за да бъдат газени и да изпускат аромата си — добави Одрейди. — Прокторите# са те учили как да се справяш с носталгията. А казали ли са ти, че миризмата често я предизвиква?

— Да, майко — отвърна той и се обърна към мястото, където бе смачкал растението. — Това е розмарин.

— Откъде знаеш? — попита тя със силно възбуден глас.

Тег сви рамене:

— Просто знам.

— Може да бъде и от оригиналната памет — с доволство прозвуча гласът й.

Продължиха разходката си в наситената с аромати хлътнина и старшата света майка отново заговори с равен глас:

— Всяка планета има собствен лик, върху който нанасяме щрихи от древната Земя. Понякога резултатът е бледа скица, но тук успяхме.

Тя коленичи и откъсна стръкче от яркозелени растение. Разтри го между пръстите си и го поднесе към носа.

— А това е пелин.

Беше права, въпреки че той не можеше да каже откъде го знае.

— Усещал съм мириса му в храната. Като подправката ли е?

— Подобрява вкуса, но не се отразява върху съзнанието — тя се изправи и го погледна сериозно: — Майлс, запомни добре мястото. Световете на нашите прародители ги няма, но тук са запазени част от корените ни.

Почувства, че му предава познание за нещо важно и се реши да я попита:

— Защо се колебаеше дали планетата не ни притежава?

— Моето Сестринство вярва, че ние сме домакини на тази земя. Знаеш ли нещо за домакините?

— Като Ройтиро, който е баща на моя приятел Йорги. От него знам, че най-голямата му сестра един ден ще бъде домакин на тяхната плантация.

— Правилно. Населявали сме някои планети по-дълго от всички останали хора, но знаем, че сме само домакини.

— Ако не сте собственици на Дома на Ордена, то тогава кой е такъв?

— Може би никой. Питам се каква е взаимната ни оценка както на моето Сестринство, така и на тази планета?

Той я погледна в лицето, а после загледа ръцете си. Дали точно сега Домът на Ордена не го изпитваше?

— По-голямата част от изискващото оценка се намира дълбоко в нас — рече Одрейди и го хвана за ръката. — Да вървим.

Оставиха зад себе си ароматната долчина и се заизкачваха към имението на Ройтеро. След малко старшата майка заговори:

— Сестринството рядко засажда ботанически градини, защото те са почти безполезни за зрението и обонянието.

— А за храна стават ли?

— Да, важни са преди всичко за живота ни. В тях се ражда храна. Всичко от долчинката зад нас отива в кухните.

Почувства как думите й се стичат и потъват в него, запълвайки празнините. Разбра как се планира за векове напред: дървета за подмяна на гредите на сградите и за очертаване на водните находища, растения за опазване на бреговете на езера и реки и за спасяване от дъждовна и вятърна ерозия на плодородния слой на почвата, както и за укрепване на морските брегове, а дори и за изграждане във водните басейни на места, където рибата ще може да се размножава. В „Бин Джезърит“ не забравяха да мислят както за подслона и формата на дърветата, така и за интересните сенки, които те хвърляха върху тревните площи.

— Дървета и други растения за поддържане на взаимната ни симбиоза — допълни тя.

— Симбиоза ли? — думата бе нова за него.

Тя му обясни с пример, за който знаеше, че му е известен от брането на гъби с други деца.

— Гъбите не могат да растат без компанията на приятелски корени. Всяка от тях поддържа отношения на взаимна симбиоза с определено растение. Всичко, което расте, взема необходимото му от някой друг.

Продължи да разяснява подробно, докато той, преситен от познание, ритна кичур трева и веднага забеляза познатия объркващ го поглед. Очевидно бе сторил нещо осъдително. Защо ли можеше да стъпи върху нещо, което расте, докато върху друго не биваше?

— Майлс! Тревата не позволява на вятъра да отнася горния слой на почвата в трудни за достъп райони, каквито са дъната на реките.

Добре познаваше този тон. Осъдителен. Погледна надолу към онова, което бе обидил.

— Добитъкът ни се храни с тези треви. Семената на някои от тях слагаме в хляба и в други хранителни продукти. А отделни видове камъш спират вятъра.

Нещо познато!

Търсейки начин да я накара да смени темата, той изрече по букви:

— В-е-т-р-о-п-р-е-г-р-а-д-и, така ли?

Тя не се засмя и той разбра, че е сбъркал с опита си да я подлъже. Отказа се и се заслуша в продължаващия урок.

Одрейди говореше, че когато пустинята стигне до тях, последни навярно ще си отидат лозите, чиито главни отвесни корени се спускат стотици метри надолу. А овощните градини ще измрат преди всички.

— Защо трябва да умират?

— За да сторят място на друг, по-важен живот.

— Пясъчни червеи и мелиндж.

Забеляза, че светата майка е доволна от познанията му за взаимната връзка между пясъчните червеи и подправката, нужна на „Бин Джезърит“ за съществуването му. Не знаеше каква точно е тяхната обвързаност, но си представи кръг: от пясъчните червеи към пясъчни твари до мелинджа и отново, а „Бин Джезърит“ си взема от кръга, онова, което е нужно!

Умората от продължителния урок не го бе напуснала и той попита: — След като всички растения тук така или иначе ще загинат защо трябва да ходя в библиотеката и да уча имената им?

— Защото си човек, а човешките същества притежават силното желание да подреждат, групират и слагат наименования на онова което познават.

— А каква е потребността от имена?

— Помага ни да предявим правата си върху нещо, което сме именували. Представяме си правото на някаква собственост, което обаче може да ни поведе в погрешна посока и затова е опасно.

Аха, отново се върна към собствеността.

— Моята улица, моето езеро, моята планета — поясни тя. — Поставеният от мен надпис остава завинаги. Освен ако не е дребна отстъпка от страна на завоеватели или само звук, който си спомняш, когато те обземе страх…

— Дюн — изрече той.

— Бързо схващаш!

— Почитаемите мами изпепелиха Дюн.

— Очаква ни същото, ако ни открият.

— Не, ако съм ваш башар!

Думите излязоха от устата му още преди да ги е помислил, но след като ги изрече, стори му се, че в тях има известна истина. Отчетите в библиотеката твърдяха, че башарът бе карал враговете си да треперят, още преди да се появи на бойното поле.

Сякаш прочела мислите му, Одрейди каза:

— Башарът Тег бе не по-малко прочут с умението си да създава условия, при които битката се оказваше ненужна.

— Но е побеждавал враговете ви.

— Майлс, никога не забравяй Дюн. Той загина там.

— Зная.

— Прокторите наредиха ли ти вече да учиш за Каладън#?

— Да. Но в учебниците ми по история се нарича Дън.

— Надписи, Майлс. Имената напомнят за интересни неща, но мнозинството хора не правят повече от една връзка. Отегчителна е историята, нали? Имената са удобни за припомняне и се ползват преди всичко от собствения ти род…

— Ние не сме ли от един и същ род?

Въпросът го бе измъчвал, но не и облечен в думите, които изрече сега.

— Ние и двамата сме атреиди. Не го забравяй, когато се върнеш към учението си на Каладън.

Щом поеха обратно през градините и пасището към удобната за наблюдение могилка с непосредствен изглед към Централата, Тег откри незабелязани досега неща в административния комплекс от сгради и заобикалящи го плантации. Не спря да мисли за това, докато се спускаха надолу по оградената пътека към входната арка на Първа улица.

„Жив скъпоценен камък“ — казваше Одрейди за Централата.

Минавайки под арката, момчето погледна нагоре към издълбаното с огън в нея име на улицата. Бе красиво изписано с меки линии на галахски# език с бин-джезъритска украса. Всички улици и сгради бяха обозначени с надписи със същия курсив.

Докато не спираше да разглежда около себе си и из Централата с танцуващия фонтан на площада пред тях, той ясно чувстваше дълбочината и значимостта на струпания тук човешки опит. „Бин Джезърит“ бе съградил това място и му бе отредил ролята на поддържащо звено, но Тег все още не можеше да вникне изцяло в начините, по които това беше постигнато. Нещата, дето бе схванал при учебните занимания и по време на разходките в плодовите градини — едновременно прости и сложни — сега придобиваха ново измерение. Всъщност това представляваше неясно изразена реакция на ментат, но той не го знаеше, а само усещаше, че безупречната му памет бе променила и разместила някои взаимоотношения, за да ги прегрупира. Спря внезапно и погледна назад към градината, откъдето бяха дошли и която сега се виждаше само в рамката на сводестия вход на покритата улица. Всичко бе обвързано. Отточната и отпадна маса от Централата се преработваше на метан и торове. (Бе посетил завода с един от прокторите.) Метановият газ задвижваше помпите и захранваше част от охладителните съоръжения.

— Какво гледаш, Майлс?

Не знаеше как да отговори. Но не бе забравил, че в един есенен следобед с Одрейди се качиха на орнитоптер# и облетяха Централата, за да му покаже тя множеството взаимни връзки, а пък той да добие „обща представа“. Тогава всичко бе само куп от думи, но сега те придобиваха точния си смисъл.

„Възможно най-добре затворения екологичен цикъл, който сме в състояние да постигнем — бе казала Одрейди в топтера. — Орбиталните спътници за регулиране на климатичните условия следят и определят необходимите параметри.“

— Майлс, защо стоиш на едно място и гледаш към градината? — в гласа й прозвучаха повелителни нотки, срещу които той не притежаваше никаква защита.

— В орнитоптера каза, че е красиво и добро, но опасно.

Само веднъж бяха пътували с подобен летателен апарат. Тя веднага направи съответната връзка. „Екологичният кръговрат.“

Момчето се обърна и я погледна в очакване.

— Да, оградени сме отвсякъде — каза тя. — Колко силно ни изкушава възможността да издигнем високи стени и да очакваме там протичането на промяната! Ето, гнием тук в удобно самозадоволяване.

Думите й го изпълниха с безпокойство. Почувства, че вече ги бе чувал на някое друго място и от друга жена, държала ръката му.

— Всички видове ограждения създават плодородна почва и се превръщат в развъдник на омразата на стоящите отвън — продължи тя. — А жътвата е горчива.

Думите не бяха съвсем същите, но урокът се повтаряше едно към едно.

Той тръгна бавно редом с Одрейди, а ръката му бе потна в нейната.

— Майлс, защо съвсем млъкна?

— Вие сте земеделци — каза той. — Точно с това се занимава „Бин Джезърит“.

Старшата майка веднага забеляза какво бе станало: подготовката му на ментат се бе задействала в него, без той самият да го осъзнава. По-добре беше да не започва все още…

— Майлс, всичко, което расте, е обект на вниманието и грижите ни. Добре схващаш, след като го забеляза.

Когато се разделяха, преди тя да се върне в своята кула, а той — в отреденото му жилище в учебния корпус, Одрейди каза: — Ще се разпоредя учителите ти да обърнат повече внимание на умелото използване на силата.

Този път Тег не я разбра правилно:

— Вече започнах тренировки с лазестрели. Казват, че съм много добър.

— И аз чух същото. Все пак има оръжия, които не са за ръцете. Единственият начин да разполагаш с тях е да се намират в ума ти.