Джанет Танър
Съблазън (21)

Двадесета глава

Дон Кенеди крачеше нервно пред вратата на някогашния кабинет на Ван. Ужасен ден, мислеше си той, и още не е свършил. Поколеба се, ослуша се какво става в кабинета, но не чу нищо.

— Дина! — извика той настойчиво. — Дина, аз съм, Дон. Добре ли си?

Отговор пак не последва. Вече минаваше час, откакто госпожа Брант, икономката на Дина, го повика по телефона в колата му да дойде веднага, и цели три часа, откакто Дина се бе прибрала вкъщи от фабриката и се бе заключила в кабинета на Ван.

Той веднага бе спрял колата и се бе обадил във „Вандина“, за да разбере какво става. Обърканата Лиз му бе казала за случилото се следобеда и той незабавно тръгна към къщата на Дина.

По дяволите, знаеше, че нещо у Стив не му харесва, защо не послуша интуицията си и не го провери? Но беше много лесно да се правиш на мъдър, след като колата се обърне. На моменти си мислеше, че неприязънта му се дължи на ревност към този, който дойде и монополизира любовта на Дина. И тази сурова откровеност го бе карала да се срамува. Но това я правеше щастлива и затова той не се намесваше. Не искаше да разруши блаженството й. Сега — изправен пред бедата — от все сърце му се щеше да е бил по-решителен.

— Къде е тя, госпожо Брант? — попита той, когато пристигна.

— Все още в кабинета си. Когато влизаше вътре, изглеждаше така, сякаш е видяла призрак — бяла като платно. Каза само: „Искам да остана насаме с Ван.“ Имах чувството, че изобщо не ме забелязва. Какво става, господин Кенеди?

— Заради Стив е — каза Дон. — Ще разбереш скоро. Но сега най-важното е състоянието на госпожа Маршал. Ще говоря с нея.

— Затова ви повиках, господин Кенеди. Вие сте единственият, когото би забелязала. И Стив, разбира се, но когато се обадих във фирмата, ми казаха, че го няма…

Тя следваше Дон по коридора и не спираше да говори, като явно се надяваше да разбере какво става. Но Дон нямаше намерение да се впуска в приказки. От Лиз разбра, че Стив е нападнал сестрата на Роз и после е избягал, но тя също така му намекна, че е хвърлена сянка върху самоличността му.

Той почука на вратата, повика я, почака и пак почука.

— Дина, за бога, отвори ми!

Отново тишина.

— Дина! — извика той пак. — Ако не отвориш тази врата, ще трябва да я разбия!

— Не! — Гласът от кабинета беше толкова слаб, толкова немощен, че първоначално му се стори, че му се е счуло. — Моля те! Просто искам да съм сама!

— Не можеш да останеш тук завинаги — опита се да звучи по-авторитетно, но и същевременно успокоително. — А сега отвори ми, моля те.

Докато чакаше, той изтри избилата по челото му пот. За голямо свое облекчение чу ключа да щраква в ключалката. Изчака Дина да отвори вратата, но тя не го направи. Натисна бравата и тя поддаде. Дина стоеше под портрета на Ван и се взираше в него безмълвно. Стори му се, че е остаряла с десет години.

— О, Дон! — каза тя. Беше наполовина въздишка, наполовина стон. — Предполагам, чул си какво ме сполетя?

— Само това, че Стив е изчезнал. Не разбрах много подробности.

— Изчезнал е, защото го търси полицията. Май е нападнал сестрата на Роз и те си мислят, че това има нещо общо с изчезването й. И знаеш ли какво стои зад всичко? Роз открила, че той ни е мамил. През цялото време. Той не е моят син. Той е американец, който е познавал сина ми — истинския. Работили заедно на нефтената платформа в Северно море. И когато синът ми загинал… — гласът й затрепери, — той взел акта му за раждане и самоличността му. Толкова е ужасно, че не мога да го повярвам.

— Дина, скъпа… — Последната дума се изплъзна неволно. — Дина, толкова съжалявам.

— О, недей. Сама съм си виновна. Каква глупачка бях! Каква ужасна глупачка!

— Нямаше как да знаеш — каза Дон нежно. — Всички сме измамени. Той играеше много правдоподобно ролята си.

Дина кършеше ръце.

— Толкова исках той да е моят син! Толкова бях тъгувала за него през всичките тези години! Но най-странното е, че аз наистина подозирах. Някакъв тих глас в мен ми подсказваше, че е прекалено хубаво, за да е истина. И не виждах нищо от мен и баща му в него, колкото и да се взирах. Нищо от мен и Ван. Ето това не можех да разбера. Все си мислех, че трябва да има нещо от Ван. Мъж, като него, толкова жизнен, толкова властен… би трябвало да е предал нещо и на сина си.

„Боже мой, тя се е побъркала!“ — помисли си Дон.

— Дина — предупреди я той. — Мисля, че въображението ти се е поразвихрило.

— Не — каза тя. — Тогава си въобразявах. Помислих си, че Ван се е върнал — или това ми се искаше да мисля. Сега знам, че е било лъжа. Ван е мъртъв и нашият син е мъртъв, а аз повече няма да видя нито един от тях.

Облегна се на стената, после започна да се люлее напред-назад като в треска.

— Дина… — Дон се чувстваше безпомощен. — Скъпа, не се измъчвай така.

— Той ме накара да го направя, знаеш ли? — проплака Дина. — Той ме накара да оставя нашето дете и да излъжа, че се е родило мъртво. Той не искаше да ме дели с никого. Толкова ме обичаше, и аз го обичах. Но не трябваше да го правя! Как можа да причини това на мен и на собственото си дете?

Дон чак сега разбра докъде е стигнала Дина в заблудите си, как е започнала да вярва не само че Стив е нейният син, но че и част от Ван се е върнала заедно с него.

— Ван не е бащата на твоето дете, Дина — каза той нежно. — Знаеш го не по-зле от мен. Направил е, каквото е сметнал за най-добро и за двама ви.

Тя постоя малко, взирайки се в пространството, после изведнъж лицето й се изкриви, сякаш викаше, само че без глас. Ръцете й сграбчиха нещо във въздуха.

— Не искам да работя! — простена тя. — Не искам да се виждам с приятелите си. Не разбираш ли?… Искам си само сина!

Той изчака, докато пристъпът премине. Тя обви ръце около себе си и заплака.

— О, Дон, никой няма да ме разбере. Продължаваш да живееш, всички мислят, че е отдавна забравено, но човек не забравя, о, не! Вътре болката остава завинаги! Когато той се върна, аз си мислех… мислех си… — Гласът й се снижи до шепот. — Не искам да живея повече. О, Дон, какво да правя сега?

Страданието й го разкъсваше и той направи единственото нещо, което можеше, което бе искал да направи през всичките тези години, откакто я познаваше. Отиде при нея, взе я в прегръдките си и тя заплака до рамото му.

— Дина, скъпа Дина, позволи ми да се грижа за теб.

И не повярва, когато за огромна своя радост и объркване я чу да шепне:

— О, моля те, Дон. Моля те, направи го.

Светлините на колата на Майк разцепваха тъмнината покрай къщата на Дина. Беше непрогледен мрак, усилван от надвисналите над пътеката дървета и безлунната нощ. Смразяващ ужас от предстоящия разговор тежеше в гърдите на Роз. Каква ирония, че цялата тази бъркотия настана, когато тя замина толкова далеч, за да се опита да я оправи.

Слезе от колата, токчетата й затракаха по чакъла. Госпожа Брант отвори вратата.

— Роз, нали? — каза тя, надничайки в тъмнината. — Мислех, че сте заминали.

— Върнах се, сега искам да се видя с Дина.

— Тя е с господин Кенеди вътре. Чувстваше се ужасно, но мисля, че сега той я успокои.

Роз почука на вратата на кабинета и отвори. Дон и Дина стояха до прозореца, той я бе прегърнал. Когато видя Роз, вдигна поглед и се изчерви. Изражението му показваше пълна изненада.

— Роз! Какво правиш тук? И къде беше?

Дина вдигна лице от рамото на Дон, беше плакала.

— Роз! О, Роз, извинявай… Нямаш представа какви ужасни неща се случиха тук.

— Не можеш ли да почакаш до утре, Роз? — попита Дон направо.

Роз не му обърна внимание.

— Дина, трябва да ти кажа нещо — рече тя внимателно. — Знам, че си преживяла ужасен шок. Но не е точно така, както си мислиш. Стив открадна самоличността на твоя истински син, защото го мислеше за умрял. Но докато стигне дотук, новината малко се е изопачила. Наистина е имало нещастен случай, но не синът ти се е удавил, а партньорът му, другият водолаз от екипа. Синът ти е жив и здрав и работи на нефтена платформа в Аржентина. Там бях миналата седмица. Успях да го намеря и той ми обеща, че ако ти искаш да се срещнеш с него, ще дойде тук веднага щом изтече договорът му.

Дина вдигна ръце до устата си:

— Ти ме лъжеш! Не вярвам! Не може да е вярно!

— Вярно е, Дина! Затова ме нямаше на работа толкова време. Съжалявам, но просто не можах да се въздържа. Знам, че се чувстваш предадена и след такова преживяване сигурно няма да искаш да го видиш, но…

— Да не го видя? Да не видя сина си? О, Роз, как изглежда?

Роз се усмихна. Тя с удоволствие си спомни за мъжа, с когото се срещна в Аржентина — истинския син на Дина. Веднага й хареса, а по време на разговора им го харесваше все повече и повече. Дори беше нещо повече от харесване. Тогава й се стори, че Мак е много особен човек. Брендън бе първата й любов, необуздана и разрушителна. Ван я беше обсебил, с Майк си мислеше, че е намерила връзката, с която би могла да живее цял живот, но я нямаше дълбоката емоционална искра. Мак събуди в нея емоции, които бе забравила, а и съзнателно не търсеше заради миналия си опит. Но в него имаше някаква сила, която й подсказваше, че може да му се довери. А защо не и да свали защитната си маска и да обича истински отново!

— Той няма нищо общо със Стив — каза тя на Дина. — Доста по-въздържан е, но и много по-истински.

— О, разбирам. — Дина стоеше и мислеше, ръцете й още покриваха устата й. — Какъв цвят са очите му? — попита тя.

— Очите му ли? — изненада се Роз. — Мисля, че са кафяви.

— Кафяви, да, кафяви. — И двамата с Дон я гледаха озадачени, но тя очевидно си спомняше нещо, за което те не знаеха. Дон взе ръката й.

— Много се радвам за това, Дина, но този път ти заявявам, че няма да гледам отстрани как някой те разиграва. Доста дълго време съм бил безучастен зрител.

Той впери очи в Роз и по погледа му тя разбра, че е знаел винаги за тях с Ван. Извърна се нетърпеливо:

— Исках веднага да ти кажа за сина ти, Дина, но най-добре е подробностите да почакат до утре.

Но Дина поклати глава, през насълзените й очи сега грееше радост:

— О, не, Роз, моля те! Искам да знам всичко веднага!

Роз въздъхна. Очертаваше се дълга нощ.

 

 

— Мислех си, скъпи — каза Джейн на Дрю, — дали да не напусна „Вандина“ и да работя само за „Рубенс“. Ако ме искат.

— Дали те искат! Много добре знаеш колко те желаят! — Дрю се протегна мързеливо на коженото кресло, на което се бе излегнал и пушеше небрежно марихуана.

Джейн се усмихна. Дрю нищо не подозираше за делата й. Всичко бе уредено между нея и баща му и тя не сметна за необходимо да го информира за плановете си. Когато пийнеше повечко, той можеше да се изпусне и да развали всичко.

— По-добре ще си в „Рубенс“ — каза й той. — Няма да си в сянката на онази проклета жена.

— Така е.

Краденето на идеи означаваше бедно въображение. Джейн бе започнала да си мисли, че струва повече. И освен това — не искаше да вижда Стив, докато е жива.

Когато той си тръгна в онзи следобед, тя не можа да се успокои цял час. Джейн беше само една актриса и тогава изигра представлението на живота си.

Доста често си бе играла с огъня, но никога не бе стояла толкова близо до него. Чувствата й не можеха да я отклонят от целта. Стив бе готов на всичко, за да запази тайната си, а тя му даде да разбере, че я знае. Имаше късмет, но не искаше да става жертва на последствията. Време бе да напусне „Вандина“, да отиде в „Рубенс“ не само с идеите, които открадна, но и със собствения си талант.

— Значи си съгласен с мен?

— Разбира се, скъпа. Много се заседяхме тук, готов съм да се местя.

Почувства леко презрение към него — кога най-накрая Дрю щеше да се установи? Но това беше въпрос на бъдеще и тя щеше да се справи с него, когато му дойдеше времето.

— Тогава ще се обадя на агента по недвижима собственост, че напускаме и ще отидем да си потърсим нещо хубаво до „Рубенс“. Става ли?

— Става.

Тя се усмихна. Нервите й се бяха стабилизирали напълно, самоувереността й се възвръщаше.

— Ние сме добър екип, Дрю. Нестандартни сме, но си подхождаме.

Той дръпна от тревата и й се усмихна в отговор.

 

 

Стив караше по шосето на север без ясна представа къде отива и какво ще прави.

Какъв провал! Как можа Да развали най-страхотната клопка, която можеше някога да измисли! Но нямаше смисъл да си губи времето в хленчене за нещо, което не можеше да се промени. Трябваше да се измита колкото може по-бързо оттук и да започне някъде отначало.

Когато журналистите дойдоха в къщата на Роз и Маги побягна, той я последва, осъзнавайки, че да остане, значи доброволно да се предаде на полицията. Отиде в къщата на Дина, взе каквото можа от вещите си и известен брой малки ценни предмети, които можеше да продаде — бижута, златния часовник на Ван, малък античен съд за розово масло, оригинални миниатюри и още няколко леснопреносими вещи, за които Дина му бе казвала, че имат стойност. Предполагаше, че тя може и да не повярва, че я е лъгал, но не можеше да се разчита на това. Все нещо щеше да измисли пак. Но каквото и да е, трябва да е нещо голямо. Бе вкусил от живота, който харесваше, и нямаше никакво намерение да се отказва от него.

Стив натисна газта, искаше да се отдалечи максимално от Съмърсет, преди да потърси къде да спи тази нощ. Колите покрай него се размазваха в безкрайна светла ивица.

Изведнъж в нея видя сини отблясъци. Погледна в огледалото за обратно виждане и разбра, че идват отзад. Прекалено късно — трябваше да кара по-бавно и да не привлича внимание. Може би го гонеха само за превишена скорост, но ако го стигнат, много скоро ще се усетят, че полицията го търси. Може би вече бяха разпространили описанието му. Той правеше впечатление. Колата му — също.

„Мамка му!“, изруга Стив и натисна газта с все сила. Караше все по-бързо и по-бързо, но полицейската кола продължаваше да го следва по петите. Вътре сигурно имаше и радиовръзка с централата. Единственият му шанс бе да се отклони от магистралата. Продължи да кара с бясна скорост, докато не видя знак за отклонение. Влетя бързо в страничния път, профуча покрай другите коли и се завъртя рязко наляво. Натисна силно спирачката, но усети, че колата се изплъзва от контрол. Стори му се, че борбата с волана продължи безкрайно дълго, но въпреки всичко автомобилът се носеше свободно настрана. Предницата му излезе от шосето, изведнъж се преметна и започна да се търкаля. Накрая застана на покрива си. За известно време Стив бе вцепенен и не можеше да направи нищо, после отчаяно замъчи да се освободи. Безрезултатно. Почти не се бе наранил, но беше здраво заклещен от колана и смачканата ламарина и не можеше да направи нищо друго, освен безпомощно да гледа как сините лампи се приближават. Полицаите спряха наблизо като пратеници на съдбата, от които повече не можеше да се изплъзне.