Джанет Танър
Съблазън (18)

Седемнадесета глава

Спаха в тясното легло в стаята за гости. Не беше много удобно. Майк беше едър мъж, но не можеха да легнат заедно в леглото на Роз. Любиха се още два пъти. На сутринта, след като си взеха душ, седнаха да закусват.

— Иска ми се да не трябва да ходя на работа — каза Майк и отпи кафе от стилните керамични чаши на Роз.

— И на мен.

— Ще тръгна от училище веднага щом мога и ще се видим вечерта у нас. — Бяха решили Маги да се пренесе в неговия апартамент. Една нощ в тясното легло може и да беше романтична, но останалите биха били изтощителни.

Когато той тръгна, тя разчисти масата, взе чаршафите и ги пусна в пералнята. Докато се въртяха, Маги започна да си събира багажа. Почти беше свършила, когато телефонът иззвъня. Надяваше се да е Майк, въпреки да знаеше, че в момента има часове.

— Маргарет? Майка ти е.

Сърцето й се сви.

— Маргарет, видя ли вестниците?

— О! — Пак я върнаха в реалността. — Искаш да кажеш за…

— Брендън. Маргарет, това е ужасно. Никога не съм го харесвала, но… Цялата първа страница на „Уестърн Дейли Прес“ е за него. Споменават и Розали.

— Какво по-точно?

— Че е изчезнала. Цитират и теб, че се тревожиш. Изглежда, дори знаят, че си дошла тук от Корфу. Как ли са разбрали?

— Дълго е за разправяне. Ние с Майк мислехме, че…

— Да, и Майкъл е споменат. Сегашният приятел на Розали, така го наричат. Много е конфузно! Надявам се не всичките ни приятели да го прочетат. Хари казва, че това е пълен позор. Според него намекват, че Брендън е свързан с изчезването на Роз. Това е абсурдно, да не кажа клевета…

— Не мисля, че мъртвите могат да се клеветят, мамо.

— Няма нужда да ми държиш такъв тон, Маргарет. И аз наистина мисля, че е абсурдно да се твърди, че нещо ужасно се е случило с Розали. Бих искала и ти да си избиеш тези щуротии от главата.

— Мамо…

На вратата се позвъни.

— Някой идва, ще трябва да го посрещна. Ще ти се обадя по-късно — каза Маги и затвори телефона.

Беше Шийна Рос, репортерката от „Уестърн Дейли Прес“. В съзнанието на Маги светна предупредителна лампа. В събота публичността й изглеждаше добра идея, но сега не знаеше какви духове могат да изпълзят от отворената бутилка.

— Може ли да ми кажете някои подробности за сестра ви? — попита Шийна, след като влезе и Маги й поднесе кафе. — Какъв човек е била? За работата й във „Вандина“?

Маги се стараеше да отговаря на репортерката колкото може по-сдържано.

— Ами приятелят й? — попита Шийна.

— Майк?

— Да, разбираха ли се?

— О, да… — Маги леко се изчерви. — Доколкото знам.

Но набитото око на репортерката веднага улови колебанието й.

— Да не би да имаше някакви проблеми между него й бившия съпруг на Роз? Ревност може би?

— Брендън винаги е бил ревнив. Но Роз е разведена, има право на нови връзки. Не виждам с какво може да ви бъде полезна тази информация. — Тя погледна към часовника си. — Интересува ли ви нещо друго?

— Засега не. — Репортерката затвори бележника си. — Отивам в полицията. Ако ми трябва още нещо, ще ви се обадя. Очаквам и вие да ме държите в течение, нали?

— Да. — Маги се почуди дали да й каже, че ще може да я намери у Майк, но се отказа. И най-малката грешка може да нанесе много поразии, когато си имаш работа с пресата.

След като Шийна си тръгна, Маги реши да простре чаршафите. Нямаше закъде да бърза. Майк щеше да е на училище до четири часа. Около обед телефонът пак иззвъня. „Отново мама!“, помисли си Маги. Но този път беше Майк.

— Още ли си там?

— Разтребвам. Дойде и репортерката от „Уестърн Дейли Прес“. Май смъртта на Брендън е вдигнала доста шум.

— Видях вестника. Добре ли си?

— Да.

— Просто исках да се уверя. О, и нещо друго. Роз често движеше личните си дела от работата си. Може да е оставила някои… неща. Трябва да съберем вещите й от „Вандина“. Репортерите могат да бъдат много настойчиви понякога. Още повече след шума, който се вдигна. Ще се погрижиш ли?

— Добре.

— Ще се видим към четири.

— До скоро! — Тя затвори телефона. Не можеше да си представи, че Роз е оставила нещо поверително във „Вандина“. Но все пак вдигна слушалката и предупреди Лиз Кристофър, че ще отиде да събере вещите й. Секретарката й се стори учудена и малко разстроена.

Разбирам — каза Лиз. — Дайте ми около час и ще ги събера, госпожо Веритос.

— Благодаря — отвърна Маги. Надяваше се по-скоро да свърши с това, защото бе нетърпелива да се види с Майк. Погледна часовника и реши, че е време за обяд. Отиде в кухнята да си направи сандвич. След като дни наред нямаше апетит, изведнъж се почувства ужасно гладна. Какво ли не можеше да направи любовта?

Лиз Кристофър затвори телефона и погледна към Джейн Питърс-Браун, която бе седнала на ръба на бюрото й.

— Беше сестрата на Роз, Маги. Иска да прибере личните вещи на сестра си. Казах, че ще ги приготвя, но се чудя дали е редно да ровя в нещата й…

— Що за скрупули? Ако се чувстваш неудобно, аз ще ги събера.

— Но вие сте заета…

— Няма нищо. Имаш ли ключове от шкафа й?

— Отворен е. Трябваше да вземем някои неща оттам, докато я няма.

Джейн слезе от бюрото, оправи полата си и отиде в кабинета на Роз. След неколкоминутно търсене започна да се чувства малко разочарована. Бележка от електротехника, две писма от приятелка в Скарбъро, картичка от някой на почивка, списания… Взе ги и ги сложи в един кафяв плик. После отвори последното, най-малко чекмедже.

Там имаше папка с кореспонденция. Най-горното писмо бе адресирано до дома на Роз и носеше печата на базирана в Абърдийн компания — „Ексел Ойл“. Вниманието й веднага бе приковано — не беше ли това компанията, за която бе работил Стив, преди да дойде във „Вандина“? Прелисти бързо книжата. Усети, че кожата й настръхва и започна да чете внимателно.

Щом свърши, Джейн едва сдържаше вълнението си. Когато предложи да подреди вещите на Роз, просто искаше да потършува от любопитство. Но сега в ръцете си държеше информация, която беше като буре с динамит.

— Е, Стив! — каза тя на глас. Тихо, но победоносно.

Стив беше в кабинета си и се опитваше да съпостави движението на производството с датите на предвидените поръчки, но трудно се съсредоточаваше. Мислите му постоянно се отклоняваха към Джейн.

Когато разбра, че тя е шпионинът във „Вандина“, не се ядоса, а по-скоро му стана забавно. Дързостта и двуличието й само я направиха по-привлекателна за него. Връзката му с Джейн от самото начало приличаше на игра, сега към нея се прибавяха и нови правила. Изобщо не се притесняваше за компанията. Той не изпитваше същото като Дина. Ако беше някой друг, а не Джейн, щеше веднага да го уволни, но не и нея. С нея можеше да се справи. Каквато и да беше сделката й с „Рубенс“, той бе й предложил много повече.

Вратата се отвори и Стив вдигна поглед. Очакваше да види Дина, защото само тя можеше да влиза в кабинета му без предварително разрешение. Но не беше Дина.

— Джейн! Мисля, че ясно ти казах: трябва да чукаш, преди да се втурваш в кабинета ми.

Джейн само се усмихна и влезе. Затвори вратата и се облегна на нея.

— Не се дръж така, скъпи! Само се отбих да се договорим за обедното ни рандеву.

— Нямаме обедно рандеву. Смятах да прекарам почивката с майка ми.

— А, майка ти! — Гласът й беше мек като коприна, но изпълнен с подтекст. — Сигурна съм, че ще разбере, като й кажеш, че нещо непредвидено се е появило. Тя е толкова внимателна към теб, нали?

— И защо да го правя?

— Защото аз те моля, скъпи.

Той почти се изсмя — почти, но не съвсем. Имаше нещо много обезпокоително в самоувереното й държане.

— Съжалявам, Джейн, но не си познала.

— О, не, скъпи, мисля, че съм познала. — Тя пак се усмихна, отиде до него и сложи собственически ръката си върху рамото му. Стив усети, че по дланите му избива пот. — Както ти казах вчера, всички крием по нещо. Аз съм индустриален шпионин, а ти си… е, и двамата знаем кой си, нали? Но ще е жалко, ако и Дина научи. Изобщо няма да се зарадва, ако разбере как си я измамил. Така че, скъпи, май не можеш да си позволиш да не изпълниш желанието ми. В края на краищата ти имаш много повече да губиш.

Сякаш го поляха с ледена вода. Не беше блъф — тя знаеше. Но както винаги в кризисни моменти, мозъкът му работеше с удвоен капацитет. Всяко сетиво беше нащрек — като на приклещено животно, което се бори за живота си.

— Джейн, да не би да се опитваш да ме изнудваш? — каза той, за да спечели време.

Тя се засмя гърлено.

— Хайде да не се наричаме изнудвани! Не, ние сме общество за взаимна защита, нали така? Ти ще пазиш моята тайна, а аз ще пазя твоята. Но си мисля, че бихме могли да поговорим за това на бутилка шампанско… — Пръстите й се плъзнаха по врата му и предизвикателно се заровиха в косата му.

— Не — рече той по-спокойно, — имам по-добра идея. Нали Дрю каза, че днес ще бъде в Лондон? Това означава, че у вас няма никой. Ще е забавно да се любим в твоето легло. Не се тревожи за шампанското — имам една бутилка в хладилника. Все още ще е студено, когато го донеса у вас.

Тя се замисли. Не беше точно това, което искаше, но имаше нещо възбуждащо в идеята.

— Заедно ли ще отидем?

— По-добре не. Вземи си свободен ден, Джейн, отиди си до вкъщи и приготви всичко. Ще дойда, като се оправя с Дина.

— Добре. — Тя се усмихна. — Толкова се радвам, че и ти мислиш като мен. — Тя тръгна към вратата, беше грациозна като добре гледана котка. — До скоро, любовнико!

— Да. — Стив успя да се усмихне в отговор, но когато вратата се затвори, усмивката падна като маска. Глупавата кучка наистина си мислеше, че ще й позволи да го държи в ръцете си. Това само означаваше, че не го познава достатъчно.

След малко той се обади в кабинета на Дина.

— Съжалявам, но нещо непредвидено се случи и малко ще закъснея за обяда. Ще се видим там, става ли?

— Добре. Да го отложим, ако ще те затрудня?

— Не, ще дойда.

— Сигурен ли си…

— Да, сигурен съм.

Затвори телефона, взе бутилката шампанско и я сложи в един кафяв плик. После отиде в малката стаичка до кабинета си, среса се, изми си ръцете и порови в джобовете на намиращите се там сака. Накрая намери каквото търсеше и го извади — беше фин копринен шал. Идеално, щеше да е рисковано, но залозите бяха големи.

Джейн беше в спалнята, когато чу колата на Стив да спира. Погледна през прозореца и се усмихна, като го видя да влиза. Оправи се пред огледалото и слезе да го посрещне.

— Виждам, че си донесъл шампанско — каза тя и погледна към бутилката, която вече беше без кафявия плик.

— А аз виждам, че си готова и ме чакаш.

Тя му се усмихна и донесе две чаши.

— Да вдигнем наздравица за новото ни споразумение.

— Да вдигнем наздравицата в леглото.

— Нетърпелив си, така ли?

— Защо не? Животът е прекалено кратък, за да губим ценно време, особено когато изглеждаш толкова прелестна.

— Добре, този път ще направим, както ти искаш, но за последно.

Тя го поведе по стълбите към спалнята си. Когато влязоха, вдигна покривката, нагласи възглавниците и легна в съблазнителна поза.

Стив си свали сакото, преметна го внимателно на стола до леглото, отвори бутилката и наля шампанско в чашите. Подаде едната на Джейн.

— За нас, скъпи! — Тя вдигна чашата, усмихвайки му се над нея.

— За успеха на начинанията ни — каза той. Почти не докосна чашата, остави я на тоалетката до леглото и се нагласи до нея.

Облада я набързо, без нито за миг да й даде възможност да вземе инициативата. После се изправи на лакът и я погледна отгоре.

— Как разбра, Джейн?

Въпросът я изненада.

— Това си е моя тайна. Достатъчно е да знаеш, че наистина съм разбрала. Каква ирония, като си помисля — никой от нас двамата не е това, на което се преструва.

Стив не отговори. Тя остави чашата си и се наведе към рамото му:

— Кажи нещо, скъпи.

— Какво?

— Ами знам вече, че не си синът на Дина. Но бих искала да ми кажеш кой си всъщност.

Той посегна към джоба на сакото, което нарочно бе нагласил до леглото, и бавно извади копринения шал.

— Това, мила моя — каза Стив нежно, — никога няма да узнаеш.

 

 

Стив

Стив беше роден във Върмонт, Ню Ингланд, в малък град до канадската граница. Беше третото от шестте деца в семейството. Баща му беше работник и живееха на неприветлива улица с малки неподдържани къщи, всички населени с работнически семейства.

Като малък той не бе недоволен от съдбата си. Не се притесняваше, че панталоните му бяха един номер по-големи, защото износваше дрехите на батковците, че обувките му често бяха с разпрани ходила. Имаше достатъчно за ядене и никога не му хрумваше да поглежда със завист семействата, които живееха на спретнатите улици в по-добрите квартали. Растеше висок за възрастта си, силен и здрав и имаше успех във всички спортове, с които се захващаше. Упоритостта му спечели завистта на връстниците му, но на Стив тя му бе приятна и го караше да полага още по-големи усилия във всичко.

Чак когато навлезе в пубертета, започна да разбира, че животът има и други, недостъпни страни. Колкото в по-горен клас отиваше, толкова по-важни ставаха кожените якета, обувките, колите на бащите. Стив започна да мрази факта, че семейството му не можеше да си позволи нищо от това.

— Бъди благодарен, че не трябва да ходим в приют за бедни — казваше майка му, когато той се оплакваше, че му трябват нови джинси. — Бъди благодарен на това, което имаш. — Но Стив не беше. Не го радваше, че джинсите му бяха станали толкова тесни, че момичетата от класа се кискаха, когато виждаха очертаната под тях мъжественост, и му хвърляха любопитни, а често и възторжени погледи.

За да компенсира лишенията на произхода си, Стив удвои усилия и бе най-добър във всички спортове, дори вложи повече енергия в учението. Беше природно интелигентен и до момента успяваше да се справя с уроците без много труд. Но сега се нареди между първите десет по всеки предмет. За известно време успехът го задоволяваше, но не за дълго. На петнайсет години изпита унижение, което болезнено му напомни, че в малък град като Върмонт не беше важно какво правиш, а кой си.

Унижението дойде от едно момиче. Казваше се Лиса-Мари Форд и според всички момчета беше най-хубавата в града. Дребна блондинка със сладък чип нос и дълга до раменете коса, завита в краищата. Въпреки че не бе едра, бе доста добре развита, имаше тънка талия и големи гърди. Както и всички останали момчета, Стив си плакнеше очите с Лиса-Мари и си представяше какво би направил с нея, ако останеха насаме. Освен че бе много красива, Лиса-Мари беше известна и с това, че отрязва жестоко всеки, който дръзне да я покани на среща. Но един ден Стив я погледна и по очите й позна, че и тя изпитва към него същото, което и той — към нея. Това му стигаше.

Беше средата на лятото. Връстниците му се събираха край езерото, плуваха и се забавляваха във водата. Както винаги, той бе надплувал всички момчета. Излезе от водата, погледна към съперниците си, които бяха на двайсет метра зад него, обърна се и отиде към групата момичета, които го гледаха с възхищение. Само Лиса-Мари се правеше, че не го забелязва. Но когато Стив стигна до тях, тя го погледна и той видя в очите й това, което му трябваше. Гледа я, докато тя се изчерви. После седна на пясъка и й обърна гръб. Вече знаеше, че ако я покани на среща, няма да му откаже.

В късния следобед, когато всички се приготвиха да си ходят, той тръгна след нея. Тя го погледна — наполовина срамежливо, наполовина кокетно — и той направо я попита:

— Какво ще правиш утре?

— Същото, което и днес. Ще плувам, ще се пека на слънце.

— Но можем и да не сме с останалите, нали? Защо не отидем някъде сами?

— Къде?

— Знам един залив. Малко по-надолу е. — Гърлото му се стегна. Сега не беше толкова уверен, както преди малко.

Тя го накара да чака цели трийсет секунди, преди да отговори. Точно когато той се канеше да свие рамене и да си тръгне, тя каза:

— Добре.

Срещнаха се на главната улица пред банката — по средата на пътя между работническите къщи и приличния квартал, в който живееше Лиса-Мари. Заведе я до един залив, скрит от останалите, които се къпеха на езерото. Денят беше прекрасен и бедността остана само сянка на хоризонта. Пекоха се на слънце и си говориха. По едно време започнаха да обсъждат бъдещето. Лиса-Мари щеше да продължи образованието си. Въпреки че беше не по-малко способен от нея да направи същото, Стив знаеше, че от него се очаква, като завърши училище, да си намери работа, за да помага в издръжката на семейството. За кратко сянката пак стана реалност, но бързо изчезна, защото той се съсредоточи върху успеха, който бе решен да постигне, след като напусне отвратителната мизерия на работническата улица.

Доста по-късно я целуна. Малкото й стегнато тяло, облечено само в бански костюм, го накара да забрави за социалното неравенство, за срама от избелелите шорти, дори за съмненията му, че ще може да се държи с нея като истински мъж. Въпреки популярността си сред момичетата и хвалбите, Стив нямаше никакъв опит, с изключение на бързите целувки и опипвания зад физкултурния салон. Въпреки че беше чел много от секссписанията, които стояха на горната полица в гаража, в който работеше, понякога се чудеше как ще се справи, когато му дойде времето. Но с Лиса-Мари в прегръдките му съмненията се стопяваха. В този ден той не направи нищо повече, само се целуваха. Малко по-горещо от бързите ласки зад физкултурния салон. Но тялото му откликваше така, че той бе сигурен, че когато се наложи, инстинктивно ще знае какво да направи.

Лежаха настрани с лице един към друг. Ръцете му бавно и чувствено се движеха по загорелия й от слънцето гръб. Той усещаше естествената реакция на тялото си и се чудеше как да се въздържи, а не какво да прави по-нататък.

Целуваше я е устни, език и зъби, притискаше я все по-плътно от кръста нагоре, но никога не позволяваше бедрата им да се докоснат, защото не беше сигурен, че ще може да се контролира. Имаше време. Всеки ден отиваха малко по-далеч. Беше трескав от очакване и желание и забрави за всичко останало, освен за Лиса-Мари и начина, по който тя го караше да се чувства.

След като една седмица ходеха на езерото всеки ден, те се любиха, защото той повече не можеше да чака. Беше похарчил част от безценните си спестявания от гаража за пакет презервативи, които купи малко засрамен, но носеше гордо в джоба на панталоните си. Стана много по-лесно, отколкото си бе представял. Лиса-Мари бе нетърпелива колкото него, притискаше се все по-плътно, но когато той плъзна ръката й в панталоните си и тя за първи път почувства плътта му, веднага се отдръпна и прошепна:

— Не, не трябва!

— Всичко е наред, взел съм нещо.

— Взел ли си? — Едва си поемаше дъх. Беше изпълнена с възхищение и страхопочитание.

— Искаш ли да го сложа?

— Не знам…

Той се притисна по-силно до нея и тя простена:

— Да… о, да…

Отдръпна се, обърна й гръб, извади един презерватив и въпреки че се притесняваше да не се забави и тя да размисли през това време, успя да го сложи бързо. Върна се при нея, ръцете й го обвиха и го придърпаха отгоре. Беше влажна и той лесно проникна в нея. Тя стенеше, но той бе прекалено възбуден, за да забележи.

Най-лошото дойде след това. Той свърши и знаеше, че трябва да изхвърли презерватива, но Лиса-Мари искаше още. Той направи каквото трябва и след малко тя спря да се гърчи. Лежеше Неподвижна и се усмихваше доволно. Той завря лице в шията й. Соленият вкус на мократа й кожа беше приятен. Тя прошепна нещо в ухото му. Той вдигна глава:

— Какво каза?

— Обичаш ли ме?

Думите й малко го шокираха. Любов? Тази дума не влизаше в речника му. Никога не бе мислил за това, още по-малко бе говорил. Но когато искаш някого толкова много, колкото той — Лиса-Мари, това сигурно беше любов. Да, сигурно я обичаше.

— Да, предполагам.

— Кажи го, моля те, кажи го!

Не можеше. Както и да се опитваше, думите отказваха да излязат от устата му.

— Стив, кажи го, моля те!

— По дяволите, Лиса, ако не беше така, нямаше… Нали?

Това започваше да става уморително. Ако не изглеждаше толкова крехка, както лежеше там, ако не я искаше толкова много, ако беше едно от момичетата от работническата улица, а не Лиса-Мари Форд, щеше да й каже да си гледа работата. Но не искаше да разваля мига. Не още.

Тази вечер се чувстваше като крал. Но не знаеше, че наближава моментът, в който щяха да му припомнят кой е и откъде идва.

Той я изпрати до тях, защото тя така искаше. Вървяха пеша до озеленения квартал, където живееше с баща си — главен касиер в местната банка, с майка си, която изобщо не трябваше да работи, ако не се брои грижата за къщата и семейството, и с по-малката си сестра Джоди, която скоро щеше да стане прекрасна като самата Лиса-Мари.

Когато стигнаха до спретнатата улица, обградена с дървета, той видя, че повечето къщи са като на Лиса-Мари. Започна да се чувства неудобно, без да знае по каква причина. Но защо? Не беше по-лош от хората, които живееха тук. Дори може би по-добър. Един ден ще има къща и кола, пред които това ще бледнее.

— Искаш ли да отидем на кино довечера? — попита той решително. Киното щеше да стопи останалите му пари, но сега това нямаше значение.

— Добре — съгласи се тя.

— Ще те взема около седем — каза той.

— Нека да е седем и половина. Мама не обича да прекъсвам вечерята.

Вечеря! Господи!

— Добре — съгласи се той.

Когато пристигна пред къщата в уговореното време, от Лиса-Мари нямаше и следа. Не му се искаше да минава през двора и да чука на вратата. Седеше на тротоара и се опитваше да изглежда спокоен. Открехнатата врата се отвори напълно и той се изопна в очакване. Но не беше Лиса-Мари, а баща й.

— Хей, ти! — извика той на Стив.

— Аз ли?

— Да, ти! — Тръгна към него. Изглеждаше заплашителен. — Няма смисъл да висиш тук.

Той преглътна:

— Чакам Лиса-Мари.

— Точно това ти казвам. Няма смисъл да чакаш, тя няма да излезе.

— Но ние ще ходим на кино…

— Не и с Лиса-Мари. Тя остава вкъщи тази вечер. И повече да не си припарил тук да я безпокоиш.

Стив усети, че кипва.

— Аз не я безпокоя, тя иска да е с мен.

— А на мен това не ми харесва, синко. — От устата му обръщението звучеше като обида. — Тя е прекалено малка да излиза с момчета. Особено с такива като теб.

— Какво искате да кажете с това?

— Знам те откъде си, момче — от работническата улица. Не искам такива да се навъртат около дъщеря ми. Ясно ли е?

— Не, господине, не е ясно — каза Стив. — Така е, живея на работническата улица, но не виждам какво лошо има в това.

— Колко пъти да ти повтарям? Тук е приличен квартал, ние сме почтени хора. Лиса-Мари е получила добро възпитание. Не искам да се пилее по такива като теб.

Кръвта на Стив кипеше. Беше толкова гневен, толкова обиден, че искаше да фрасне банковия касиер по ченето.

— Винаги ли избирате приятелите на дъщеря си? — попита той. — Ами Лиса-Мари? Тя няма ли думата?

— Не ми отговаряй, синко. — Касиерът се вбеси. — Щом ти казвам да стоиш настрана от Лиса-Мари, ще стоиш. И тя ще бъде далеч от теб. Не искам дъщеря ми да се събира с бедни боклуци. И никакво измъкване на езерото повече, ясно ли е? Тя ще прекара остатъка от ваканцията с приятели от своята класа.

Стив не се предаваше:

— Искам да говоря с Лиса-Мари.

— Изключено. И ще ти кажа още нещо, момче. Знам ви какви сте вие — само за едно нещо мислите. Ако само с пръст докоснеш дъщеря ми, дори само да се опиташ, ще те дам под съд. А сега се омитай!

Стив си тръгна. Последната забележка на касиера попадна в целта. Гневът му се превръщаше във вина. Обърна се и видя как пердетата на предния прозорец на къщата потрепнаха. Не разбра дали беше Лиса-Мари или майка й. Пакетът с два липсващи презерватива прогаряше дупка в джоба му. Беше на петнайсет години, но се чувстваше като на пет, както когато го хванаха да краде ябълки. Само дето тогава изпитваше единствено страх — от наказанието, от боя с колана на баща му, — а сега беше преди всичко вина и срам.

На следващия ден сам отиде на езерото. По принцип беше единак, нямаше желание да споделя с приятелите си. Унижението бе прекалено дълбоко и болезнено.

Всички бяха на брега и Лиса-Мари беше сред тях. Сърцето му заби силно. Отиде и седна до нея.

— Здравей, Лиса-Мари.

Тя се обърна настрана, без да го погледне.

— Лиса… добре ли си?

Тя кимна, но все още не го поглеждаше. Чувстваше се неловко, не му достигаха думи.

— Снощи…

— Съжалявам за това — каза тя. Гласът й беше сподавен, а раменете — напрегнати. — Баща ми понякога… е много строг.

— Да, така е.

После се обърна и очите й подозрително светнаха:

— Много ли противно се държа?

— Много. — Не можеше да спре възмущението си, което се надигаше пак. — Мисли, че не съм достатъчно добър за теб.

— Да. — Млъкна. — Дори ми забрани да говоря с теб.

— Но ти говориш. Той няма да ни попречи, нали, Лиса?

— Не знам. Ще ме убие, ако разбере, че сме били заедно. А ако знае за…

— Но той не знае, нали?

— Не, по дяволите! Ако знаеше…

— Обичам те, Лиса! — каза той отчаяно. Не беше го казал, когато го помоли, но сега стана, без да се замисля. — И ти ме обичаш, нали?

— Мисля, че вече трябва…

— Нали пак ще се виждаме?

— Ами да, но трябва да внимаваме.

— Разбира се. Той никога няма да разбере.

— Добре. — Но го каза нервно и несигурно.

— Да идем на разходка?

— Не, не сега. Тук ми е добре.

— Тогава утре?

— Може би.

Той разбра, че всичко е свършило. Не знаеше какво е казал банковият чиновник на Лиса, но се досещаше — същото, което каза и на него. Каквото и да правеше, Лиса-Мари вече го гледаше с очите на баща си.

Оставаха насаме още няколко пъти, но не беше същото. Стив не знаеше дали сърцето му е разбито, или гордостта му наранена. Но с времето започна да мрази Лиса-Мари, че не го е приела такъв, какъвто е. Понякога лежеше буден през нощта и замисляше как да отмъсти на семейство Форд. И неговият ден ще дойде. Ще спипа бащата и чрез него ще нарани и Лиса-Мари.

Но отношението на стария Форд събуди у Стив нещо повече от омраза и желание за мъст. То го амбицира да се измъкне от люлката на бедността, в която беше роден. Скоро, обеща си той, ще се махне от това място, където го знаеха като син на работник от бедните квартали, и ще има голяма кола, ще носи копринени ризи и велурени обувки, ще има пари и ще ходи в най-добрите ресторанти, ще се среща с жени от най-висока класа. И никоя от тях няма да го гледа отвисоко и бащите им няма да му казват да стои настрана от дъщерите им.

В деня, в който завърши гимназия, Стив си отиде вкъщи и събра багажа си в стария сак. Не му отне много време — вещите му не бяха много. На другия ден тръгна на стоп на юг. Имаше само бегла представа къде отива, но за него Югът означаваше благоденствие и вечно лято. Пое към Флорида, като по пътя се хващаше на работа, за да спечели пари за храна и понякога за стая за през нощта.

Във Флорида си намери работа в туристическия бизнес, за известно време забрави за амбициите и се втурна след удоволствията. След като имаше някакви пари в джоба на джинсите си, богатството не беше важно. Животът преди всичко — а животът във Флорида беше само море, слънце и секс. Стив беше висок, як и красив, плуваше добре и гордостта му го поставяше няколко стъпала над останалите. Момичетата, които идваха на почивка там, се надпреварваха за вниманието му и той разбра, че трябва само да намигне и да каже няколко приканващи думи, за да получи веднага каквото иска. Беше златното време на 80-те, президентът Рейгън от Белия дом обещаваше край на трудностите от последните години, бъдещето беше на смелите и Стив гребеше с пълни шепи от удоволствията. Тук нямаше значение откъде идва, кой е, а и никой не знаеше произхода му, нито пък се интересуваше. Той можеше да бъде каквото си пожелае и който си пожелае.

Стив работеше по малко — ако това можеше да се нарече работа. Плуваше и се печеше на слънце, а когато паднеше мрак — ядеше и пиеше, забавляваше се и се любеше със загорелите момичета. Всичките бяха дългокраки, разхождаха се по бански и лудееха по него.

В началото беше непохватен, липсваше му финес, но бързо се учеше и скоро маниерите му станаха изискани. Практиката е най-добрият учител, казват хората, а тук, във Флорида, той практикуваше много.

Но не изкуството на любовта изучаваше Стив. Повечето от момичетата, с които се срещаше, бяха от заможни семейства. Стив избираше само тези от каймака на обществото. Бащите им имаха яхти и имения, бяха бизнесмени, политици, търговци на недвижимо имущество, на оръжия, издатели, работеха за губернатори и конгресмени просто за удоволствие. А някои от тях бяха и конгресмени, и губернатори на щати! Това удовлетворяваше Стив, защото в сравнение с тях старият Форд беше една провинциална тиква, издута от самоувереност.

От тези момичета Стив научи всичко за поведението в обществото. От време на време правеше гафове, но му прощаваха. Учеше се бързо и лесно, попиваше начина им на говорене, маниерите, имената на питиетата, екзотичните ястия, стила на обличане. Но в същото време запази решителността, придобита от живота в лошия квартал, както и необузданата си природа. Комбинацията беше убийствена и той го знаеше.

Но дойде моментът, в който Стив се умори от лекия безцелен живот, колкото и невероятно да изглеждаше това. Един ден наблизо спря презокеанска яхта, собственост на международен магнат, и се пусна слух, че търси екипаж. След като се запозна с двайсетгодишната дъщеря на богаташа, Стив реши да се кандидатира и след седмица отплава с яхтата.

Работеше в машинното отделение. Беше горещо, нямаше никакъв блясък, но за компенсация получи дъщерята на магната — Мери Джейн. Беше красива, забавна и отегчена до смърт от спретнатите капризни колежанчета, с които се срещаше. Скоро Стив започна да се среща с нея в луксозната й стая, която тя малко нелогично наричаше „каюта“, а ако баща й бе разбрал, предпочиташе да се прави, че не знае.

След двумесечно пътешествие Мери Джейн слезе от яхтата и се върна в колежа, а интересът на Стив към морския живот си замина заедно с нея. Може би беше време да започне да прави пари, помисли си той, но все още не се сещаше как може да стане това. Отиде в Ню Йорк, започна работа като охранител, нае апартамент, взе да се ослушва и да чертае планове. У него се появиха съмнения, че може да натрупа богатство законно, след като нямаше образование, а само чар и остър ум. Но без никакви пари, от които да тръгне, нямаше да стане. Мислите му все по-често се насочваха към щедрите плячки, които можеше да получи по криминален начин. Тогава съдбата се намеси.

Въпреки че не се бе връщал във Върмонт, откакто си събра багажа и тръгна по света, Стив поддържаше връзка със семейството си. Един ден научи, че майка му е болна и й остават само няколко месеца. Стив се прибра вкъщи да я види. Омерзението на предишния му дом, гледката, която представляваше майка му — изтощена сянка, само кожа и кости, след години трудности и лишения, отново разпалиха решимостта му да натрупа пари, за да не може никога повече да попадне в месомелачката на бедността.

Една вечер попита сестра си за семейство Форд. Тя му каза, че са се преместили. Бащата получил повишение и сега бил директор на малък клон на банката в градче на около 65 километра на юг. Лиса-Мари отишла с тях, после се омъжила.

— Можеш ли да си представиш стария глупак като банков директор? — каза сестрата на Стив. — Няма да се учудя, ако са го повишили, за да се отърват от него. Но той създава само неприятности. Чух, че имало два въоръжени грабежа. Сигурно всяка банка, която той ръководи, е лесна плячка.

Стив не каза нищо, но мозъкът му трескаво започна да работи. Да обереш банка беше банално, но от това можеше да падне голяма печалба, достатъчна, за да му осигури добър незаконен бизнес, като търговия с наркотици например. А и идеята да ограби стария глупак Форд му харесваше. Стив научи всичко, което му трябваше, и по пътя към Ню Йорк се отклони към малкия град, където Форд беше директор на клон, за да провери подробностите.

Семейство Форд живееха в спретната малка къща на края на града, удобно отдалечена от съседите. Явно никое от момичетата не си беше вкъщи, защото за времето, в което ги наблюдаваше, Стив видя само стария Форд и жена му — Джоан. Джоди сигурно бе в колеж, а Лиса-Мари живееше другаде със съпруга си. Учуди се, че стомахът му все още се свива при мисълта, че тя е с някой друг, но това само усили желанието му за мъст. Върна се в Ню Йорк и започна да крои планове.

След месец пак пристигна в градчето. Много рано сутринта отиде в къщата на форд и почука на вратата. Отвори му Джоан. Стив, който беше с мотоциклетен шлем за прикритие, опря пистолет в ребрата й и й нареди да влезе вътре. Старият Форд закусваше. Когато разбра какво става, започна да трепери и да бръщолеви, а Стив усети как във вените му победоносно се разлива адреналин.

— Иди в банката и изпразни касата! — заповяда му той. — Донеси ми парите тук. Ако го направиш, нищо няма да се случи. Ако не — жена ти обира пешкира. И никакви номера, ясно ли е? Дръж се нормално. Ако те попитат нещо, кажи, че трябва да се върнеш, защото жена ти не се чувства добре. Ще гледам дали идваш сам.

— И ще ни оставиш, нали?

— Взимам жена ти с мен и я оставям в покрайнините на града — каза Стив. — За да се уверя, че не си насъскал полицията да ме чака зад ъгъла.

Когато форд тръгна, Стив се разходи из къщата и разгледа снимките на Лиса-Мари и Джоди, каквито ги помнеше като деца, но за всеки случай държеше пистолета насочен към главата на госпожа форд, за да не се опита да избяга.

— Направи кафе! — каза й той след известно време. Тя отиде в кухнята и той тръгна след нея. Хвана чашата внимателно с ръце в ръкавици и опита да я пъхне под шлема. Тогава чу предната врата да се отваря. Веднага застана нащрек. Вдигна предпазителя на пистолета и заповяда на госпожа форд да остане на място. После огледа коридора. Млада жена сваляше шала от врата си. По раменете й се разсипа руса коса.

— Здравей, мамо! — извика тя. — Аз съм!

Беше Лиса-Мари. Под шлема му изби пот. Какво, по дяволите, правеше тя тук? Това не беше предвидил.

Точно в този момент тя го погледна и веднага го позна, въпреки шлема.

— Стив? — каза тя учудена. После очите й се спряха на пистолета и се разшириха от ужас и недоумение. — Какво правиш?

Знаеше, че е притиснат в ъгъла и има само едно нещо, което може да направи, за да избегне затвора. Трябваше да застреля Лиса-Мари и майка й, да ги убие и двете, защото госпожа Форд стоеше зад него и чу какво каза дъщеря й.

— Влизайте вътре! — заповяда той и им махна с пистолета.

Госпожа Форд изтича към Лиса-Мари, прегърна я и зарида. Изглеждаше абсурдно трагично в пеньоар и нощница, развяващи се около краката й. Щеше да е направо удоволствие да пусне един куршум в нея. Но Лиса-Мари то гледаше с високо вдигната глава.

— Ти си полудял! — каза тя. Гласът й звучеше като преди. Той си спомни усещането от тялото й под неговото и разбра, че няма да може да го направи. С част от душата си, върху която нямаше контрол, той все още я обичаше.

— Не мърдай! — заповяда й той. Оставаше му само да бяга. По дяволите парите! Точно когато стигна до вратата, чу една кола да спира отпред. Старият Форд се връщаше. Щом застана на прага, Стив грабна чантата от ръката му и излезе заднешком с насочен пистолет.

— Не правете нищо! — предупреди ги той. — Който помръдне, ще го застрелям!

Но знаеше, че няма да го направи. Особено ако Лиса-Мари откажеше да се подчини.

Затича по пътеката, но не стигна далеч. Семейство Форд трябва да се бяха обадили в полицията още преди колата му да потегли, защото не бе изминал и няколко километра, когато чу сирените. Караше като луд, но като видя полицейските коли, препречили пътя му, разбра, че всичко е свършило. Извика и спря. Когато полицаят дойде при него, той свали стъклото на прозореца, махна шлема от главата си и каза театрално:

— Да, господин полицай? С какво мога да ви бъда полезен?

Изпратиха го за кратко в нюйоркския щатски затвор и това беше повратната точка в живота му. Там имаше програми за обучение и ресоциализация на престъпници и Стив бе избран за една от тях. Заради това, че беше добър плувец, го изпратиха на курсове за водолази. Откри, че обучението е завладяващо и предизвикателно. Учеха ги не само да се гмуркат, но и на подводно инженерство, а обещаните възнаграждения бяха големи. Така може би щеше да успее законно да натрупа необходимите пари, които да му позволят да сложи крак на първото стъпало на стълбата на успеха.

Когато го освободиха, той подписа договор с международната петролна компания „Ексел Ойл“, която разработваше големи находища в Северно море. Тежките условия там го изненадаха, но амбицията се бе съживила у Стив през времето, прекарано в затвора. Сега го изгаряше повече от всякога и той прекарваше по-голяма част от времето си, кроейки планове.

Но нямаше как да знае, че всички тези планове са излишни. Защото когато съдбата се разпореди той да започне работа, на нефтената платформа, тя му даде и печелившата карта.

Печелившата карта беше Мак Макелрой.

Мак Макелрой беше един от водолазите от екипа на Стив.

В клаустрофобичната атмосфера на нефтената платформа нямаше приятели, а само врагове. Рядко беше водолази от един и същ екип да се срещат и на брега, но Стив и Мак бяха изключение, въпреки огромните им различия, които правеха дружбата им невероятна.

Мак беше израснал в Глочестършир, където баща му бе многоуважаван адвокат. Беше учил в частно училище за момчета, но на 18 години бе предпочел да се захване с инженерство, вместо да отиде в университет.

След като работил няколко години в една компания като инженер, Мак започнал да става неспокоен. Не виждал перспектива в работата си. Обичал да се гмурка в свободното си време и решил да направи това своя професия. Записал се на курсове и се научил да прави и ремонти под вода. Увлякъл се по новото си поприще, защото било трудно, опасно и изисквало много умения.

Мак беше слаб, но жилав. Косата му бе светлокафява, очите му — малко по-тъмни. И той като Стив беше единак, но не го прикриваше. Живееше тихо, но под на пръв поглед мекушавия му вид имаше огнен темперамент. Малко хора бяха виждали Мак да изпуска нервите си, но които го бяха видели, никога нямаше да го забравят.

Със Стив имаха само едно общо нещо — първото име. Но той от години не го използваше. Вече само родителите му го наричаха Стивън. За всички той беше просто Мак.

Може би те никога нямаше да преминат границата между партньорството и приятелството, ако веднъж не се случи нещо, докато се гмуркаха.

Двамата проверяваха оборудването в дълбоките, леденостудени води под платформата, а третият от техния екип, един веселяк лондончанин на име Дес Тейлър, ги контролираше от специална подводна камера. Стив откри, че една от клапите се беше разхлабила — обичайна повреда. Той започна да затяга вентила. Когато пренесе тежестта си върху масивния винтов ключ, инструментът се изплъзна и се удари в маската на Мак, който беше зад лявото му рамо. Аквалангът се счупи и през него веднага нахлу ледена вода. Тя заслепи Мак и той загуби ориентация.

Стив реагира светкавично. Сграбчи Мак, завлече го до резервния акваланг и му го сложи, а Дес ги издърпа в Камерата и сигнализира, че иска веднага да ги вдигнат на повърхността. Стив се опитваше да спре кървенето от лицето на Мак. Инцидентът беше рутинен и понеже работеха в екип, Мак не попадна в смъртна опасност, но това бе достатъчно, за да скрепи приятелството им.

Когато започна работа на платформата, Стив бе наел квартира в Абърдийн, а Мак, заради по-големия си опит и по-стабилното си финансово положение, живееше в къща. След приключването на последния престой в открито море Мак предложи на Стив да се пренесе при него.

— Сигурен ли си, приятелю? — попита Стив.

— Сигурен съм — отвърна Мак. — Жилището е прекалено голямо за сам човек като мен. — Не му каза, че навремето се ужасяваше от мисълта да живее с някой от другите мъже от платформата, които се впускаха в разгулен живот, когато се спасяваха от трудностите в открито море. Достатъчно добре познаваше Стив и бе ясно, че той не е такъв. Но нямаше представа за опасните тайни, които се криеха под привидно кроткия му нрав.

„Какво, по дяволите, правя в тази дупка?“ — помисли си Стив с раздразнение.

В този ден се бяха гмуркали дълго и горещата вода в костюмите им беше изстинала. Бяха измръзнали до мозъка на костите си. Стив започна да се чуди от къде на къде бе решил, че ще му хареса да работи като водолаз и защо продължаваше да стои при тези кучешки условия. Но поне му плащаха добре. И едно нещо беше сигурно — нямаше да пропилее парите за пиене, жени и веселби. Прекалено трудно ги припечелваше.

След като приключиха със задачата си, Стив, Мак и Дес се прибраха в каютите си да се преоблекат в сухи и топли дрехи — дебели вълнени пуловери, ватирани джинси, които носеха върху дълги гащи, и фланелки, каквито баща му имаше за снежните дни във Върмонт. Но пак му беше студено. Не помогнаха и топлите напитки и силната храна. Затова когато тримата мъже седнаха в столовата на платформата и започнаха тайно да си подават бутилка бренди — алкохолът в открито море беше забранен, — напрежението изби отново.

— Какво, по дяволите, правя в тази дупка? — Въпросът не беше насочен към никого определено.

Един дребен жилав мъж, познат като Тигъра, се засмя. Беше дочул разговора им от съседната маса.

— Аз много добре знам какво правя тук — храня две съпруги и шест деца, и то по начин, по който вече са свикнали! — каза той на шотландски диалект.

— Ти си си виновен, Тигре — отвърна приятелят му, един мускулест северняк. — Да не си пръскал така семето си.

Тигъра се ухили самодоволно — всички знаеха, че все беше без пари заради шумните си разводи, двете съпруги, приятелката му в Абърдийн и котилото деца.

— А като не можеш да се сдържаш, трябва да се измъкваш навреме — каза севернякът, чието име беше Дерек Брадли. — Бог знае колко копелета съм направил, но не искам и да ги знам за нищо на света. Никога не се застоявам на едно място.

— Малко неприятно за жените, а? — каза Дес.

— Защо? Повечето са курви. Виждат ни, че идваме с пачките и искат да се забавляват. Добре, щом искат! Но ако получат нещо повече от това, за което сме се договорили — лошо!

— Ами какво ли е станало с всичките ти деца тогава, Дер? — попита Тигъра.

Севернякът сви рамене:

— Откъде да знам? Реват около полите на майките си й ги спират да излизат и да си го получат от някой друг. Или може би са ги пробутали на някой достатъчно глупав, за да ги иска. Ако питат мен, да ги давят, като се родят.

— За бога! — каза Мак. Гласът му беше тих, но пълен с гняв и отвращение. Стив го погледна и видя, че един мускул трепка на бузата му.

— Какъв ти е проблемът, Макелрой? — попита грубо севернякът.

— Това, което казваш! Толкова е обидно.

— Според кого?

— Според мен. Много ти е голяма устата, Брадли…

— И не само това ми е голямо!

— И трябва да се научиш да си я затваряш!

— О, така ли? — Брадли се ухили. — Да не би да ме удариш?

— Може. Ако не спреш да дърдориш.

Брадли наклони стола си на двата задни крака и се ухили. На платформата често ставаха караници, дори и сбивания. Когато затворят на едно място толкова мъже в разцвета на силите им, търканията са неизбежни. Но Мак беше известен като кротък и тих човек и никога не участваше в спречкванията.

— Майната ти, Мак! — каза Брадли. — Я иди се гръмни!

— Ах ти, сквернословен кучи син! — Мак скочи още преди Стив и Дес да успеят да го спрат. Юмрукът му се стовари върху ченето на северняка и той отхвърча заедно със стола. — А сега стани и повтори това, което каза преди малко!

Брадли беше втрещен за известно време и остана да лежи там, където бе паднал, после с рев се изправи на крака. От разцепената му устна течеше кръв и един от предните му зъби стърчеше под неестествен ъгъл.

— Ах ти, копеле! — Все още леко зашеметен, но як като бик, той се втурна към Мак и двамата мъже се заблъскаха из столовата, а мебелите, в които се удряха, се разхвърчаваха на всички страни. Първоначално се чуха няколко насърчителни възгласа, но после, като разбраха, че смятат да се бият докрай, Стив, Дес и още неколцина мъже се намесиха и с усилие ги разтърваха.

Лицето на Мак беше вече кърваво като на Брадли. От една цепнатина над веждата му се стичаше кръв, а мястото се бе подуло и посиняваше. Кокалчетата на ръцете му бяха ожулени, пуловерът бе изпоцапан в кръв, джинсите му се бяха сцепили на бедрото. Но по лицето му все още бе изписан безумен гняв.

— Дръж си мръсната уста затворена за в бъдеще! — извика той, докато Стив и Дес го издърпваха настрана.

— По дяволите, Мак! Защо ти беше да правиш това? — попита Стив, когато го завлякоха до каютата, която деляха с него. — Този е голямо дрънкало, никой не му обръща внимание.

— Значи беше крайно време някой да се погрижи за него — каза Мак през подутите си устни.

Стив и Дес се спогледаха. Те бяха най-изненадани от агресивната реакция на Мак. Изобщо не се връзваше с това, което знаеха за него. Но в момента причината за гнева му беше на заден план, защото трябваше да му окажат първа помощ, и то бързо. Ако не го бяха възпрели, на другата сутрин Мак щеше да има сериозна причина да съжалява за избухването си.

— Не биваше да го правя, приятели — каза Мак.

Гневът му се бе уталожил и сега бе кротък, както винаги. Лицето му представляваше жалка гледка — цялото покрито с йод и лепенки.

— Не съжалявай, това беше най-страхотното забавление от седмици наред — каза Дес. — Но за какво, по дяволите, го нападна?

— Този мръсник ме ядоса. — Мак седеше на койката си с наведена глава, в ръката му имаше кафе с малко от скритото бренди. — Как говореше само! Мисли се за много хитър. Ядоса ме това, което каза за незаконните деца. Аз съм осиновен. Сигурно е глупаво да се засегна, по принцип не съм чувствителен на тази тема, но не мога да кажа, че съжалявам, задето го ударих. Той си го изпроси.

— Щом си осиновен, значи не знаеш кои са истинските ти родители, нали? — попита Стив. На него идеята му харесваше, беше прекарал по-голямата част от съзнателния си живот в опит да заличи произхода си.

— Всъщност знам — поне истинската ми майка знам коя е. Поисках да ми дадат оригиналния акт за раждане.

— И какво?

Мак поклати глава.

— Представях си едно бедно момиче, което не е могло да си позволи да ме отгледа. Бях си измислил това, за да я оправдая, че ме е изоставила.

Той млъкна и отпи от питието.

— Чували ли сте за „Вандина“? — попита след малко.

Дес не реагира, но Стив бе чувал.

— Значи знаеш и за жената, която стои зад нея — Дина Маршал?

— Някои неща.

— Дина Маршал е моята майка.

Стив леко подсвирна:

— Дина Маршал ти е майка?

— Това пише в акта ми за раждане.

— А баща ти?

— Не пише. Сигурно някое копеле като Брадли.

— Коя е тая Дина Маршал? — попита Дес.

Стив Му обясни.

— Мамка му! — Дес поглади оредяващата си коса. — Ти ни занасяш, нали, Мак?

— Бих ли се шегувал с такова нещо? — Мак остави питието си, бръкна в джоба и извади от портфейла си лист хартия. — Ето го, черно на бяло, щом не ми вярвате.

Той го подаде на Дес. Стив надникна над рамото му, за да се увери.

— О, боже! — възкликна учудено.

Мак прибра акта за раждане в портфейла си и тримата известно време мълчаха. Просто нямаха какво да коментират.

— Мислил ли си някога да се свържеш с нея? — попита Стив.

Двамата с Мак се бяха изтегнали на койките си и разглеждаха лениво списанията „Водолаз“ и „Плейбой“.

— Да, мислил съм.

— Но нищо не си направил.

— Не.

— Защо?

— Не ме е искала тогава, защо ще иска да ме вижда сега?

— Обстоятелствата може да са се променили. Вероятно вече съжалява, няма как да те намери. Тя не може да научи кой те е осиновил. Значи инициативата трябва да дойде само от теб.

— Така е.

— Е, защо не го направиш?

— И да поема риска да ме отхвърли повторно?

— На твое място бих рискувал. Може да е имала много основателна причина да те остави.

— Може би. Само дето не се сещам за такава — освен че съм й бил бреме.

— Но ако не й дадеш възможност да ти обясни, никога няма да разбереш, нали? А може да иска да компенсира това, което ти е сторила. Ако те прибере до любящата си гръд, никога повече няма да се наложи да работиш.

— Нищо не искам от нея. Тя не ми дължи каквото и да било.

— Ти си луд! Тя е червива с пари!

— Не ме интересува. Щом не ме е искала тогава, сега не й ща парите. Ще се задавя с тях. И то само при положение че иска да й простя, а тя сигурно не ще.

— Ти наби Брадли, за да я защитиш.

— Не е задължително. Той просто ме вбеси. Забрави за това.

Стив поклати глава и си помисли, че на Мак му хлопа дъската. Бе прочел някои неща, след като Мак издаде коя е майка му. „Вандина“ беше наистина известна и печеливша компания. Дина и съпругът й Ван Кендрик нямаха деца. Но Мак винаги отказваше да се възползва от привилегиите си.

— Поне не си ли любопитен? Какво губиш? Иди я виж или поне й пиши. Обясни й, че знаеш кой си.

— Не знам…

— За бога, Мак, ако ти не си, аз съм любопитен! Иди да я видиш, като слезеш на брега. Аз бих го направил!

— Ще си помисля. — Това беше всичко, което Мак каза.

Той наистина си помисли и реши, че може би Стив е прав. Не очакваше нищо от Дина, но беше любопитен защо го е изоставила. За него само това имаше значение, а не успехът и парите й. Искаше да научи истината за миналото, което го изпълни с такава неувереност, когато на 16-годишна възраст родителите му обясниха, че е осиновен. Все още с абсолютна яснота си спомняше шока и неверието, които изпита след закъснялото им признание.

Бяха мълчали толкова дълго по-скоро заради самите себе си, отколкото заради него. Скоро след като осиновиха Мак, те се преместиха в друг град, където никой не знаеше, че той не е техен син, и ревниво пазеха тайната си. Понякога се тревожеха, че той не знае истината, понякога сами започваха да вярват в лъжата. Но когато Мак порасна, те осъзнаха, че наближава денят, в който ще му потрябва актът за раждане, ще види, че е по-различен от на другите и ще поиска обяснение.

Решиха да му кажат на 16-ия му рожден ден. Купиха му скъпи подаръци, защото се чувстваха виновни, за това, което се канеха да му съобщят, и се надяваха, че щедростта ще е доказателство, че много го обичат.

Мак изслуша нервния им разказ, вцепенен от неверие. Сред обърканите му мисли най-напред изплува презрението. После неочаквано се почувства ужасно засрамен и искаше само да избяга в стаята си, където можеше да остане сам. Изтича нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж, затръшна вратата зад себе си И се хвърли на леглото. Всичко наоколо му изглеждаше чуждо. Той не беше Стивън Макелрой. А кой беше тогава? Целият му свят се беше срутил.

Защо бяха мълчали толкова дълго? Почувства първите искри на гнева. Трябваше да му кажат, имаше право да знае. Бяха го оставили да живее в лъжа, а сега с няколко внимателно подбрани изречения се опитваха да продънят земята под краката му.

„Мразя ги!“, помисли си Мак, но това не го утеши. Винаги се бяха държали добре с него, нищо не му бе липсвало. Грешно беше да ги ненавижда. Те го бяха прибрали и му бяха създали дом. Но трябваше да му кажат!

На вратата се почука, после някой отвори. Беше майка му:

— Стив, добре, ли си?

— Защо не ми казахте?

— Не искахме да те тревожим.

— Кой съм аз тогава?

Тя поклати глава и обгърна тялото си с ръце, сякаш й беше студено.

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото не знам. Всичко е много поверително. Казаха ни само някои общи неща. Майка ти е била студентка по рисуване. Била е много млада, нямала е семейство, което да й помага. Предполагам, че заради това те е дала за осиновяване, но през всичките години аз бях толкова благодарна, че те имаме…

— А баща ми?

— Нищо не знам за него. Предполагам, че е искала да го запази в тайна. — Гласът й трепереше. — Стивън, трябва да ни разбереш. Ние сме твоето семейство, ти си с нас от първите дни на живота си. За нас ти си нашият син. Това, че не ние сме те създали, няма никакво значение.

— Има, и още как! — каза той горчиво. — За вас може би не, вие винаги сте знаели. А аз не съм — през всичките тези години. За мен това променя всичко!

Така за Мак започна годината на неговия бунт. Поставяше под съмнение всяко нещо, което го караха да прави. Накрая напусна училище против желанието им й започна да учи инженерство. Бунтуваше се срещу тях, защото бе наранен и гневен, защото бе загубил чувството си за самоличност и имаше нужда да се създаде отново. Старият му образ вече не бе достатъчен, не се оказа този, за когото се мислеше. Дори и името не беше негово. За първи път не искаше приятелите да му викат Мак — Мак бе съкратеното на Макелрой, а Макелрой беше тяхното име.

След известно време раната започна да заздравява. Предишният му сговорчив нрав започна да се проявява отново, само че в него се бе появила твърдост, която преди отсъстваше. Сдобри се с родителите си и те благодариха на Бога, че е приел положението си и няма нужда да живеят повече в лъжа. Искрено повярваха, че спокойствието е възстановено. А той наистина ги обичаше и не искаше да ги нарани, като им покаже, че все още не се чувства цялостна личност или че понякога през нощта копнее да разбере коя е майка му и защо го е изоставила.

Когато го налегнеше подобно настроение, той си представяше бездомно момиче, изоставено, уплашено и бременно. А когато навърши необходимите години, подаде молба да получи оригиналния си акт за раждане.

Дина Маршал беше неговата майка, името й бе много известно. Той гледаше листа хартия и не можеше да повярва. Може ли да е съвпадение. Но адресът на родилния дом сочеше към нея, а и възрастта й съвпадаше. Освен това Дина също е била студентка по рисуване.

Тогава се почувства още по-нежелан. Дина Маршал не беше бедна бездомница. И все пак по незнайно каква причина го бе оставила на непознати и си живееше живота, сякаш той никога не е съществувал. От главата му се изпариха всякакви мисли за среща с нея. Не би искал да познава такава жена, можеше да мине и без това.

Сега обаче, докато лежеше на койката си на нефтената платформа и прелистваше списание за мода, си мислеше дали Стив Ломакс не е прав.

Може би трябва да съобщи на Дина за съществуването си. Дори само за да задоволи собственото си любопитство и да се опита да помогне на дълбоката рана да заздравее. Може би следващия път, когато слезе на брега, ще се срещне с нея. И после ще я заличи от ума си завинаги.

Но последното нещо, което Мак искаше да направи, беше просто да се изтърси на прага на Дина и да заяви, че е изгубеният й син. За нея това би било прекалено голям шок, помисли си той. Ситуацията щеше да е конфузна и за двамата. Затова седна и написа писмо, в което обясняваше кой е, как е разбрал, че Дина е истинската му майка, и питаше дали не могат да се срещнат.

Отговорът дойде с хеликоптера, който носеше пощата всяка седмица, но не беше това, което очакваше. В най-смелите си мечти се надяваше на някакъв израз на радост от жената, която му бе дала живот. А когато мислеше реалистично, очакваше пълно отхвърляне. Не беше нито едното, нито другото. Писмото бе напечатано на фирмена бланка и подписано не от Дина, а от съпруга й, Ван Кендрик. В него се казваше съвсем официално, че ако господин Макелрой се обади на съответния телефон, — биха могли да се споразумеят за подходящо време за среща.

Мак беше изненадан и озадачен, но писмото разсея поне едно от притесненията му — че Дина е запазила в тайна незаконното си дете дори от най-близките си и че разкритието може да причини неприятности и да разбие нечия съдба. Ван Кендрик явно знаеше за него и което беше по-озадачаващо — беше му писал да се срещнат. Мак инстинктивно усети, че това не вещае нищо добро.

По време на следващия двуседмичен престой на сушата Мак отпътува от Абърдийн за Бристъл с един пощенски самолет, с чийто пилот се бе сприятелил. Беше посред ужасно студена зима. В Абърдийн бе паднал дебел сняг, а по на юг времето беше мрачно и облачно. Пилотът, загрижен за безопасността на полета в трудните условия, говореше малко и Мак беше доволен от това. Въпреки привидното си спокойствие, той се страхуваше от предстоящата среща, а това, че не му се налагаше да води безсмислени разговори, беше истинско облекчение.

Двумоторният самолет кацна на летище „Ийст Мидланд“ точно в 11 часа вечерта и щеше да потегли отново след двучасов престой. Мак слезе на пистата, на която самолетът се разтоварваше, изломоти някакви благодарности и се зачуди къде да прекара остатъка от нощта.

— Най-добре ела у нас — каза му пилотът. — Ще трябва да спиш на дивана, но е по-добре от нищо. Да тръгваме, измръзнал съм и съм много уморен.

На сутринта отиде в първия хотел и си взе стая. Подкрепи се с една кана чай и чиния яйца с бекон и телефонира във „Вандина“. Поиска да говори с Ван Кендрик.

— Обажда се Стивън Макелрой — каза той, когато го свързаха. — Писах ви за евентуална среща с Дина Маршал.

— А, да. — Гласът беше плътен и съвсем не приветлив. — Значи дойдохте.

— Да, в Бристъл съм — каза Мак. — Снощи долетях от Абърдийн.

— Къде сте отседнали?

— В хотел „Юникорн“. Почти в центъра.

— Знам къде е. С кола ли сте?

— Не, но ще се оправя. Мога да хвана такси.

— Много добре. Ще се срещнем тази вечер. Запишете си адреса. Той е апартамент в Котъм. Ще успеете ли Да го намерите?

— Предполагам — каза Мак с раздразнение. — В колко часа?

— Седем и половина.

— Ще бъда там. — Мак затвори и се ядоса на себе си, че оставяше този човек да го разиграва. Ако не искат да се виждат с него, да му го кажат. Нямаше да идва чак от Абърдийн за нищо.

Няколко минути преди седем и половина той застана пред сградата на посочения от Ван Кендрик адрес. Постоя на тротоара и разгледа къщата — висока внушителна сграда, достойна за основателите на „Вандина“, но Ван Кендрик бе споменал апартамент. Мак разгледа звънците и намери името. Значи това не е семейната резиденция, трябва да е някакво скрито убежище.

Погледна часовника си, потъпка малко с крака на място, пак погледна часовника си, после реши, че няма да чака точно до седем и половина и натисна звънеца. След миг беше сигурен, че чува гласа на Ван Кендрик.

— Кой е?

— Стивън Макелрой. Имаме уговорка.

Последва пауза.

— Много добре. Качете се. — Вратата се отвори И Мак влезе. В къщата витаеше атмосфера на викториански разкош — витражи, гипсови орнаменти по таваните, извити стълби. Помисли си, че би предпочел да е двеста метра под водата, вместо тук, но тръгна нагоре по стъпалата.

Когато се качи, вратата на площадката се отвори и Мак застана за първи път лице в лице с Ван Кендрик. Първото му впечатление, което не го напусна до края, беше, че това е един много властен човек.

— Макелрой — каза Ван, — влезте.

— Благодаря. — Мак го последва навътре.

Стаята беше учудващо голяма и просторна. По прозорците също имаше витражи, а по таваните — гипсови орнаменти. Мебелите пред красивата камина бяха малко, но подбрани с вкус. По всичко личеше, че това е мъжки апартамент. Не се виждаше никакво женско присъствие. Нямаше и следа от Дина. Мак се огледа, очаквайки тя да се появи, отнякъде, но това не стана.

— Да преминем направо към въпроса — каза Ван Кендрик. — Какво точно искате?

Кръвта на Мак кипна, но си каза, че няма право да очаква майка му и съпругът й да го посрещнат с отворени обятия.

— Както ви съобщих в писмото, наскоро се сдобих с оригиналния си акт за раждане и реших да се срещна с истинската си майка.

— Разбирам. — Тъмносините очи не се откъсваха от неговите. — Да не увъртаме, Макелрой. Не мога да спра да се питам дали щяхте да искате толкова много да се срещнете с истинската си майка, ако бяхте открили, че тя е никоя и живее в общинско жилище на социална издръжка?

Мак едва сдържаше надигащия се у него гняв.

— Това няма нищо общо, просто исках да се срещна с нея.

— Хм. Дали? Е, да оставим това и да се съсредоточим върху по-важното. Въпреки че вие толкова искате да видите майка си, майка ви не иска да види вас.

Мак усети, че му призлява.

— Искате да кажете, че съм изминал целия този път напусто?

— Боя се, че е така. Опитайте се да я разберете, Макелрой. Случило се е нещастие, но то е било толкова отдавна, тогава Дина е била почти дете. Това е много тежък период в живота й, но тя го е преодоляла. Не иска да влачи миналото със себе си, не иска да й се напомня за нейните някогашни грешки. Ако размислите, ще я разберете.

— От самото начало предполагах, че може да се чувства по този начин — каза Мак. — Но не разбирам защо ме накарахте да измина целия този път само за да ми го кажете.

Ван отиде до една масичка, върху която на старинен сребърен поднос бяха поставени гарафа и чаши.

— Вземете си от това уиски, Макелрой, аз също пия от него.

Той отвори гарафата и подканящо я вдигна. Мак почувства, че едно питие ще му дойде добре и махна с ръка:

— Може.

— Добре. — Ван наля уискито, добави лед и подаде едната чаша на Мак. — Не искам да изглеждам негостоприемен. Просто трябва да ви представя фактите ясно. Затова ви накарах да дойдете до Бристъл, за да ви кажа лично какво мисли Дина по въпроса.

Мак отпи от уискито. Повторното отхвърляне сякаш още не бе проникнало в мозъка му.

— Надявах се, като ви обясня, да ви убедя да не я безпокоите пак — каза Ван спокойно.

— Не мисля, че съм я обезпокоил, господин Ван Кендрик. Едно писмо едва ли може да се сметне за тормоз. И ви напомням, че съм тук по ваша покана.

— Това е вярно. — Ван Кендрик кимна. — Но благоденствието на Дина е най-голямата ми грижа. Тя не е много стабилна емоционално. Може би случилото се е оставило своите отпечатъци, може би просто е чувствителна по природа — не знам. Дина не би могла да се справи с подобен стрес. Затова ви помолих да пристигнете, за да ви обясня какво е положението. И сега ви моля да се върнете в Шотландия и да забравите за възможността да се срещнете с нея.

— Тя ли ви накара да ми го кажете?

— Говоря от нейно име.

— Ясно. — Мак допи на един дъх остатъка от уискито. — В такъв случай няма да отнемам повече от времето ви. — Тръгна към вратата, но после се спря и се обърна. — Има още едно нещо, което бих искал да знам, господин Ван Кендрик. Кой е баща ми?

Ван се вкамени. Остави чашата си на малката осмоъгълна масичка за напитки. Когато вдигна поглед, изражението му бе отново делово, както обикновено:

— Боя се, че не мога да ви кажа това. Никога не сме го обсъждали. А сега пък се боя, че трябва да ви помоля да ме извините.

Точно в този момент вратата на апартамента се отвори. Нито един от двамата не бе чул стъпките по стълбите. На вратата застана млада жена. За един безумен миг Мак се почуди дали това не е Дина, която е размислила и идва да се срещне с него въпреки всичко, но после осъзна, че не е възможно.

Дина трябва да е минала вече 40-те. Тази жена беше много по-млада, вероятно на неговата възраст. Косата й беше черна, късо подстригана и леко влажна от мъглата. Имаше правилни черти и алени устни, които й придаваха свежест и колорит. Облечена бе в яркочервено сако, чиято яка бе вдигната заради студа към будното й, озарено лице.

— О, извинявайте! — каза тя. — Не знаех, че има някой.

— Всичко е наред, Роз. Гостът ми точно си тръгваше. — Ван се приближи към нея и я въведе. Едната му ръка лежеше собственически върху рамото й. — Личната ми асистентка Роз Нюман. Трябва да довършим някои неща за една среща утре и да придвижим спешната кореспонденция.

„Как ли пък не! — помисли си Мак. — Ако тя идва в градското му убежище по работа, аз съм Летящият холандец! Нищо чудно, че беше толкова нетърпелив да се отърве от присъствието ми.“

— Простете за безпокойството — каза Мак хладно. — Изобщо не се притеснявайте от мен. Утре сутринта хващам влака за Шотландия. Предайте на майка ми, че последното нещо, което съм искал, е било да й причиня неприятности. А може би ще иска и да знае, че живея добре и без нейната помощ.

Видя как Ван примигна, видя озадачения поглед на момичето и почувства удовлетворение. Не трябваше да го казва, но му дължеше един удар на раздяла.

Когато слизаше по стълбите, чу, че вратата на апартамента се затвори. Навън го обгърна студена гъста мъгла и той потрепери. Тогава усети, че е напълно вцепенен.

Дина не искаше да го види и кой би могъл да я вини? Беше част от живота й, която тя искаше да забрави. Той също трябва да я забрави. Мак реши твърдо да се върне в Абърдийн и да остави зад гърба си целия този епизод от живота си.

— Е? — Стив го посрещна в къщата, която поделяха в Абърдийн. — Какво стана?

— Нищо.

— Какво имаш предвид? Как изглеждаше тя?

— Не съм се срещал с нея. Ван Кендрик, съпругът й, ме прие в ергенския си апартамент и съвсем категорично ме предупреди да стоя настрана от нея.

— О, боже!

— Точно така — напълно излишно пътуване. Е, това вече, предполагам, е краят на историята.

Стив Помълча известно време. После каза:

— Сигурен ли си, че тя така мисли?

— Какво искаш да кажеш?

— Дали е знаела, че си отишъл?

— Разбира се, как да не е знаела?

— Писмото, което получи, беше подписано от него, нали? Може би тя никога не е виждала твоето писмо. Може би той го е скрил.

— И защо му е да го прави?

— Нямам представа. Но понякога хората заплитат странни неща и си имат причини за тях. Може би той е човекът, който не иска да се разравя миналото.

— Възможно е. Но ясно ми каза, че тя не желае да й се припомнят старите грешки. Държеше се много закрилнически.

— Как не, особено ако иска никога вече да не се опиташ да се свържеш с нея.

Мак поклати глава. Чувстваше се потиснат и изтощен от цялата случка.

— Хайде да забравим за това, Стив. Каквито и да са основанията, посланието беше съвсем ясно. Дина не иска и да знае. А аз нямам ни най-малко намерение да се натрапвам там, където не ме щат. — Той взе портфейла си, извади от него акта за раждане и го погледна за миг. — Това вече е за боклука.

— Не ставай глупав! — каза Стив. — Не прави такова нещо!

— И защо не? Какво добро ми донесе?

— Може някой ден да ти потрябва.

— Представа нямам за какво. Но сигурно си прав. По-добре да не го унищожавам. — Той намери писмото на Ван и сложи в плика му и акта за раждане. После отвори едно чекмедже в шкафа и го пъхна дълбоко вътре. Видя в чекмеджето колода карти и за да смени темата, каза: — Добре, какво ще кажеш за една игра джин рум? Който падне, купува първите питиета в кръчмата.

Когато договорът му с „Ексел Ойл“ изтече, Мак реши, че иска да смени пейзажа.

— Заминавам за Южна Америка — каза той на Стив и Дес.

— Южна Америка? Трябва да си мръднал! Там има много каубои!

— Не каубои, а гаучоси! — поправи го Мак.

Дес го погледна неразбиращо, а Стив се засмя.

— Шегичка! Без значение е, Дес, забрави го. Както и да е, знам какво ще кажете. Няма да имам същата сигурност там. Но компанията, за която ще работя — „Трайстар Ю Ес“, — сигурно знае какво прави, а се надявам и да е по-топло от тук.

Мак не можеше да им обясни как се чувства. След срещата му с Ван Кендрик нещо все го глождеше да замине. Тя го бе засегнала по-дълбоко, отколкото бе предполагал, че е възможно. Беше наранен дълбоко в душата си, както когато осиновителите му казаха, че не е тяхно дете. Все още поддържаше връзка с тях, все още ги обичаше, но лъжата бе поставила дистанцията. Отчаяно се нуждаеше да започне друг живот, да се създаде отново. Само тогава щеше да постигне мир със себе си и с тях. Искаше да опознае света. Южна Америка го мамеше — непозната дива страна, където никой не го познаваше и нямаше предразсъдъци за произхода му. В Южна Америка можеше да започне отначало.

— Защо това чекмедже не може да се затваря? — попита Бил Тинън с раздразнение. Сега Бил живееше със Стив в къщата, която някога деляха с Мак.

— Не съм забелязал такова нещо — каза Стив.

— Заяжда. — Бил дръпна чекмеджето и бръкна отзад. — Там има нещо. — Извади един плик. — Май че предишният ти съквартирант си го е забравил. Адресирано е до него.

— Мак ли имаш предвид? — Стив погледна плика и веднага го позна. Отвори го и извади писмото на Ван Кендрик и сгънатия акт за раждане. Мак очевидно го бе забравил, не ползваха често това чекмедже. — Ще го прибера — каза той. — Все някога ще му го дам, надявам се.

— Бяхте приятели, нали? — попита Бил.

— Може и така да се каже — отвърна Стив.

След шест месеца на платформата пристигнаха новини за Мак. Донесе ги един водолаз, току-що върнал се от Рио.

— Чух, че станало ужасно нещастие в залива Мар дел Плата. Пострадалият работел някога на тази платформа, Мак някой си.

— Да не е Макелрой? — попита Стив.

Точно така, Макелрой. Скъсала му се тръбата за въздух. Партньорът му нищо не могъл да направи. А и екипажът бил само от чужденци — знаете как е на такива места. Германците и французите са цвете, но ако работиш с местните — забрави! Та екипажът бил от аржентинци и те нищо не разбирали, а и да са разбирали не им пукало.

Въпреки че в живота на водолазите такива инциденти не бяха необичайни, Стив бе шокиран. Едно е да слушаш за застрашения живот и ужасната смърт на непознати, но когато ставаше въпрос за близък човек като Мак, бе съвсем различно.

— Искаш да кажеш, че и двамата са се удавили? — попита той.

Водолазът сви рамене.

— Без въздух на две хиляди метра дълбочина? Ти как мислиш?

По дяволите, помисли си Стив. Горкият Мак. Е, поне в едно нещо беше сигурен — никога вече няма да му потрябва актът за раждане.

Изминаха шест месеца. Стив вече рядко се сещаше за Мак, въпреки че когато си спомняше, се изпълваше със съжаление. В живота си бе имал малко истински приятели и сега съжаляваше, че Мак е мъртъв. Но това беше всичко. Първият шок отдавна бе отминал и Стив свикна, че Мак вече го няма.

Често, когато се връщаше, премръзнал до кости и уморен до смърт, Стив си мислеше да се махне. Един ден и това щеше да стане, щеше да постигне целта си, но не сега. Банковата му сметка нарастваше, но все още не бе сигурен по кой път иска да поеме, нито как да осъществи амбициите си.

Докато един ден не прочете за смъртта на Ван Кендрик. Тогава веднага разбра.

Първоначално идеята беше смътна и неоформена, но колкото повече я премисляше, толкова повече вълнението му нарастваше и го караше да забравя за трудностите на платформата.

Мак беше син на Дина, но Мак беше мъртъв. Никой не знаеше, че е неин, син, освен той и Дес, а Дес не беше никаква заплаха. Никога не четеше вестник, а и представа нямаше, че актът за раждане на Мак е у Стив. „Това е моят шанс — помисли си Стив, — да започна нов живот с нова самоличност, и то каква самоличност!“

Стив не преставаше да се съмнява, че Ван бе говорил с Дина, когато отпрати Мак. Ван изцяло доминираше над съпругата си, решаваше вместо нея, манипулираше я, но сега беше мъртъв и Дина оставаше сама. В Бристъл Мак се бе срещал единствено с него и ако Ван го е запазил в тайна, никой нямаше представа как изглежда тайнственият син.

Възможно беше, разбира се, и Дина да го отпрати. Може да откаже дори да се срещне с него. Но може и да го посрещне с отворени обятия. Стив бе готов да поеме този риск.

Написа й писмо, в което много внимателно подбра думите си, и докато чакаше отговор, отиде в Абърдийн и си набави нов гардероб. Харчеше щедро пари, като ги считаше за инвестиция.

Отговорът беше точно такъв, какъвто се надяваше. По нейна покана пое към Бристъл — и то не към безличния апартамент, в който Ван прие Мак, а към семейната къща сред декари прекрасна земя. Свят му се зави, докато стоеше на алеята и оглеждаше това, което можеше много лесно да стане негово — само трябваше правилно да изиграе картите си. После звънна на вратата.

Отвори тя самата. Крехка блондинка, не в първа младост, но все още много красива. Беше бледа и нервна и в първия момент той не можеше да каже дали щеше да се засмее, или да заплаче.

— Стивън? — каза Дина. Гласът й трепереше.

— Да — отвърна той.

Тя разтвори ръце и го прегърна още там, на прага.

— О, Стивън, Стивън! — Сега вече сълзите й се стичаха, той ги чувстваше по бузите си. — Наистина ли си ти? Мислех, че никога повече няма да те видя!

— Ето ме, тук съм — каза той.

Стана лесно, толкова лесно, че дори нямаше нужда да й показва акта за раждане. Дина никога не поиска да го види. От радост, че се среща със сина си, когото бе изоставила като бебе, тя го прие без резерви.

Разбира се, питаше го за много неща — въпроси, въпроси, безкрайно много въпроси. Но не защото не му вярваше, а защото искаше да научи всяка подробност за пропуснатите години. А той й даваше това, което иска. Лъжите винаги се бяха отдавали на Стив. Каза й, че семейството, което го осиновило, имигрирало в Канада, но и двамата загинали при автомобилна катастрофа, когато бил на петнайсет години. Тя плака и го прегръща, казваше му колко ужасно според нея е това, но поне сега имаше нея, бяха се намерили един друг.

Умоляваше го да остане.

— Не си тръгвай пак, моля те. Не бих понесла да те загубя втори път!

Той се поколеба. Нямаше намерение да отива много далеч в отказа си, но не искаше тя да разбере.

— Трябва да си изкарвам някак прехраната. Гмуркането е единственото нещо, което мога да правя.

— Вече няма нужда да работиш за прехраната си. Виж какво, знам, че си горд и не искам да те покровителствам, но всичко, което имам, е и твое.

— Не мога да го приема, няма да се чувствам добре.

— Тогава работи за мен! Ела в компанията! Разбирам как се чувстваш и уважавам това, но моля те, не си отивай пак!

— Аз съм водолаз, не съм бизнесмен.

— Можеш да станеш, знам, че можеш! А и гмуркането е толкова опасно. Ако нещо ти се случи, няма да го понеса.

Замалко да се усмихне иронично на думите й. Остави я да продължи, съпротивлявайки се привидно, докато реши, че е направил достатъчно, за да си помисли тя, че това е нейна идея, и тогава капитулира. Премести се да живее в Съмърсет и всичко вървеше толкова гладко, че направо го избиваше на смях. Той беше синът на Дина, наследникът на бизнеса, който щеше да му даде удобства до края на живота му. Имаше всичко, което някога бе желал. И беше в безопасност — или поне така си мислеше.

Но когато сигурността му бе застрашена, Стивън не се колебаеше. Безмилостната същност на характера му, добре скрита под чара и обаянието, веднага се задействаше. Нямаше намерение да позволи на нищо и на никого да го лиши от новия живот, който си бе измислил.