Джанет Танър
Съблазън (9)

Осма глава

— Скъпи — каза изваяната червенокоса и сластно се уви около мъжа, — няма нищо по-хубаво на този свят от следобедния секс. Не мислиш ли?

Стив Ломакс прокара ръка през гърдите й — кръгли и стегнати дори и когато се навеждаше, после надолу по корема й, все още леко лепкав от близостта.

— Аз пък винаги най-много съм харесвал сутрешния.

Тя се засмя звучно.

— Боя се, че трябва да изключиш сутрините, що се отнася до мен. Сутрин трябва да се събуждам до съпруга си. Ако не съм там, той много ще се разстрои.

— Обзалагам се, че ще го направи, това копеле с късмет! — каза Стив, но знаеше на чия страна е късметът, фактът, че се будеха в едно легло, не означаваше, че след това се любеха. А дори и да го правеха, той нямаше намерение да си позволява да ревнува. Може и да го предпочиташе сутринта, но се чувстваше напълно доволен и в хотелската стая след вкусен обяд и няколко чаши „Курвоазие“. Хубава храна, хубави напитки и хубава жена — това беше ненадминато съчетание. След трудните години на нефтената платформа в. Северно море то му изглеждаше като рая. Освен Това да се буди твърде често до една и съща жена намирисваше на постоянство, а не това искаше той, със сигурност не сега, а вероятно и изобщо. Свободата и необвързаността бяха повече в стила му. Особено щом съществуваха жени като Джейн Питърс-Браун за, тази цел.

Той леко извърна глава върху възглавницата и погледна към нея. Яркочервената й коса беше разбъркана и стърчеше, но пак изглеждаше ослепително. Гримът й беше почти непокътнат. Някои от жените, с които бе спал, след това изглеждаха ужасно, бяха зачервени и сбръчкани, с петна от спирала под очите, с изтрито червило, което полепваше по него. От време на време се чудеше какво го бе прихванало, та да легне с тях. Но не и Джейн — поне досега. Винаги когато я погледнеше, пак му се приискваше да я люби. Дина може да я беше открила като дизайнер, но той със сигурност я откри като любовница! Желанието пак раздвижи тялото му и той посегна към нея, придърпа я върху себе си и простена от удоволствие, когато тя го яхна и го прие дълбоко в себе си, подпряла колене от двете страни на тесния му таз.

— Малка вещица! — промърмори той, докато тя повдигаше и спускаше тялото си в променлив ритъм.

Тя не отговори, само разтвори прекрасните си устни в ненаситна усмивка и наведе главата си над неговата. Целуваше и хапеше устата му със страст, която беше дори по-възбуждаща от движенията на тялото й.

Стив притвори очи и се остави да го залеят вълните на сладкото усещане, което беше наполовина удоволствие, наполовина болка.

Ето това беше живот! Не би се върнал пак в студения, изнурителен и самотен ад на нефтената платформа, дори това да беше последното място на света.

Благодарение на Бога и на Дина, разбира се, нямаше нужда да го прави.

Джейн Питърс-Браун погледна надолу към красивото лице, сгърчено в пристъп на страст, и се почувства оживена от усещането за власт и победа. Самата тя не бе възбудена този път. За многократния оргазъм беше чела само в списание „Космополитън“, не знаеше какво е в действителност, но не й пукаше. Вече си получи порцията удоволствие за деня. Стив бе прекрасен любовник — е, не толкова добър, колкото си мислеше, а и кой ли мъж беше такъв, но това бе дори по-хубаво. Сега, вместо да се подчини на собствените си желания, тя контролираше напълно него. А тази мисъл я изпълваше със сладко опиянение.

Откакто се помнеше, Джейн копнееше за власт, а тя години наред й се изплъзваше.

Джейн Суийни бе единствена дъщеря на дребен началник в каменовъглена мина в Нотингам. Длъжността на баща й превърна детството й в истински ад. Живееха в къща, собственост на мината — това бе една от придобивките от работата на главата на семейството. За съседските деца тя бе „дъщерята на шефа“. Отбягваха я, защото баща й можеше да наема и уволнява и най-вече да вгорчава живота на техните бащи, а и защото тяхната къща беше по-голяма и по-внушителна от останалите. Но когато родителите й, опитвайки се да живеят според стандартите, които смятаха, че са достигнали в обществото, я изпратиха в частно училище, тя и там не се вписа. Парите не достигаха, заплатата на баща й не бе особено голяма. Таксите за образованието на Джейн и двамата й братя го съсипваха, така че не оставаше нищо за разточителство, което по-богатите й съученички смятаха за нещо нормално. Джейн не можеше да язди, а за повечето други момичета пони клубът бе естествената среда за контакти и запознанства. Говорът й не бе изискан. Семейството й бе запазило повечето от навиците на работническата класа, от която произхождаше. Баща й се трудеше като обикновен миньор и заместник-началник смяна, преди да учи и да стане началник. И най-лошото — тя беше дебела.

Колкото и несправедливо да изглеждаше, в очите на висшестоящите наднорменото тегло е едно от най-тежките престъпления, които едно дете можеше да извърши. Дебелите деца ставаха мишена на шеги и прякори, дори по-грозни от неприличните подмятания за сексуалната дискриминация и расизма. Пълничките често се излагаха в игрите. Изглеждаха абсурдно, когато ги повлечеше последната модна вълна — винаги си мислеха, че има и техния номер от дрехите.

Джейн не бе просто пълна, а и твърде висока за възрастта си. Братята й бяха винаги гладни и семейството свикна да яде по пет-шест пъти на ден. Кнедли и баници с мазни корички, димящи пудинги, препълнени с мармалад и меласа, щрудели с повече тесто, отколкото плодове. На единайсет години Джейн беше метър и шейсет и пет висока и тежеше седемдесет килограма. Като стана на тринайсет и гърдите й започнаха да растат, тя бе пораснала с още 8 сантиметра и бе наддала нови шест килограма.

За капак майка й се мъчеше да пести пари и й шиеше повечето от дрехите. Като се имат предвид размерите на Джейн, това би могло да бъде и предимство, но тъй като госпожа Суийни имаше съвсем бегла представа какво носят тийнейджърките в началото на седемдесетте години, беше истинска катастрофа. Джейн изглеждаше демоде и се чувстваше като прокажена. Изгърбваше се, за да намали височината си. Безуспешно се опитваше да скрие големите си ръце и крака и често се спъваше.

Естествено момичето мечтаеше един ден от дебело грозно пате да се превърне в лебед. Не само че щеше да е красива, но щеше и да успее в живота. И никой повече нямаше да й се подиграва или да я отбягва.

Когато Джейн наближи петнайсет години, в училището й дойде нова учителка по рисуване. Казваше се госпожица Мейким и беше доста различна от останалите преподаватели, а и от всички, които Джейн познаваше. Госпожица Мейким била хипи в лудото време на шейсетте години и оттогава малко се бе променила. Връзваше дългата си коса на опашка ниско до врата и почти не се гримираше. Носеше тензухени ризи, дълги преметнати поли от индийски памук и удобни сандали с дървени подметки, които тракаха силно, по дъсчените подове на училищните коридори. Като художник вярваше в свободата на изразяването, като учител нямаше никаква дисциплина, а като жена олицетворяваше непосредствеността и ентусиазма на поколението с девиза „Прави любов, а не война“.

Госпожица Мейким веднага забеляза огромната дарба на Джейн, за която другите бяха слепи. Талантът й бе обречен на гибел, защото нямаше кой да го развива. Тя я окуражи да експериментира и да се труди упорито и когато дарбата й започна да разцъфтява под ръководството й, на учителката й се прииска да помогне на срамежливото, непохватно момиче да разцъфне и по друг начин.

— Трябва да си вярваш — увери тя Джейн. — Имаш много да дадеш. Всеки има.

— Никой не се интересува от теб, когато си дебел — отвърна Джейн!

— Това са глупости. Само това, което е вътре в теб, има значение.

— А кой си прави труда да разбере какво е вътре в мен?

— Може би защото ти самата създаваш впечатлението, че усилието няма да си струва. Да знаеш, че другите хора в повечето случаи ни приемат според собствената ни оценка. А ти си се свила в себе си. Ако това, че си дебела, те притеснява — ами добре, не е задължителни да останеш дебела.

— Не мога — каза Джейн. — Майка ми казва, че имам големи кости.

— Това не е пречка да поотслабнеш — каза направо госпожица Мейким.

Седяха в кухнята на къщата й. Тя бе поканила Джейн за упражнения по рисуване, които трябваше да станат по-интензивни, ако искаше да се представи възможно най-добре в натюрморта и композицията на изпита за напреднало ниво. Госпожица Мейким бе убедена, че тя трябва да се яви на този изпит, когато му дойде времето. След като сутрешният урок свърши, беше време за обяд.

— Какво обичаш да ядеш? — попита госпожица Мейким.

Докато Джейн изреждаше, госпожица Мейким слушаше, невярваща.

— Всичко това? Господи! Защо не закусваш с овесени ядки или плодове, вместо с пържени филийки и бекон? Вредно е да поглъщаш толкова въглехидрати и мазнини.

— А вие с какво се храните? — попита Джейн и погледна завистливо кръшната фигура на госпожица Мейким.

— Ами аз съм вегетарианка и ям много варива, свежи плодове и зеленчуци.

— Варива? — повтори озадачена Джейн.

— Боб, такива неща…

— Печен боб?

— Сушен предимно. В консервирания има много въглехидрати — каза строго госпожица Мейким. — Виж какво, в хладилника имам качамак. Ще обядваме с него и с хубава свежа салата, а ти ще ми кажеш как ти се струват.

На Джейн доста й хареса, но не беше сигурна, че би искала да се храни само с това. А и майка й нямаше да позволи!

— Промени навиците си на ядене и ще отслабнеш — посъветва я госпожица Мейким. — При положение, разбира се, че напълно се откажеш от бисквитите и шоколадите.

Джейн се изчерви, чувстваше се виновна, че ядеше каквато й се прииска.

— Ако свалиш достатъчно, за да си купуваш два номера по-малки дрехи, ще можеш да носиш джинси като другите и от това ще се почувстваш много по-комфортно — каза й госпожица Мейким. — А ако се напънеш за още един или два номера надолу, ще изглеждаш великолепно. С твоя ръст ще приличаш на модел.

Съветите й разпалиха ентусиазма на Джейн. Тя се прибра, твърдо решена да отслабне. Но битката беше жестока. Постоянно беше гладна, понякога й се струваше, че умира за парче шоколад или пакетче бисквити. Но най-ужасното настъпваше, когато трябваше да се бори и с майка си.

— За бога, яж и си избий от главата всички тези диетични глупости — казваше Мери Суийни и тръсваше чиния с пържени картофи и плувнала в масло риба на масата. — Ще припаднеш, ако продължаваш да гладуваш.

— Но аз искам да отслабна!

— И за какво? Много си добре така. Някои момичета изглеждат, сякаш никога не са се хранили нормално през живота си.

Джейн въздъхваше безнадеждно, сипваше храната в чиниите на братята си, когато майка й беше с гръб, и отиваше в стаята си да гризе нискокалорични бисквити, които купуваше с джобните си пари. Съмнително беше дали щеше да й стигне волята да спазва диетата достатъчно дълго, за да има резултат, ако нямаше някакъв допълнителен стимул. Но тя имаше. Беше се влюбила.

Той се казваше Грейъм Тухи. Баща му беше новият шеф на една от другите мини, беше рус и красив и се бе сприятелил с шестнайсетгодишния брат на Джейн — Мартин, с когото бяха връстници. Момчетата постоянно се движеха заедно, плуваха, ходеха на кино и на кръчми, въпреки че родителите им не знаеха за заведенията. Джейн бе сигурна, че там се срещат с момичета и сърцето я болеше от ревност.

До този момент опитът й с момчетата бе незавиден. По дискотеките винаги оставаше скрита в ъгъла, защото никой не я канеше за танц, а бе прекалено притеснителна да играе сама, тъй като момчетата се присъединяваха към групата от момичета. Никой не й беше определял среща. Никой не беше я целувал, въпреки че На Коледа често минаваше под имела с надеждата, че все някой може да опита. Не бе получавала картичка за Деня на влюбените и си мислеше, че ако изобщо такава картичка с нейното име все пак паднеше на килима пред вратата, то щеше да е от някой, който й се подиграва. Слушаше завистливо, когато другите момичета се хвалеха със завоеванията си, но никога не чуваше най-пикантните подробности, защото те се разказваха шепнешком само на най-близките от компанията, а Джейн не беше от тях. Но сега бе изпълнена с яростна решителност. Все някак щеше да се добере до Грейъм Тухи.

За начало го избягваше, за да не пропилее шансовете си, преди да е готова. Щом килограмите й започнаха да се топят, което тя разбра не от теглилката, защото майка й отказа да вземе вкъщи подобна вещ, а по това как старите й дрехи взеха да й стоят като на закачалка, Джейн събра смелост да си купи джинси, както й предложи госпожица Мейким. Избра си един магазин за спортни дрехи в града. Трябваше да ги премери в кабинка с летяща врата, а това бе доста смущаващо при нейния ръст. Но не се отказа, а си купи и тензухена риза, подобна на тези, които носеше госпожица Мейким. Тя падаше свободно над джинсите и прикриваше несъвършеното й тяло. После посети и козметичния магазин и си купи тъмен молив за очи, бледо червило и две големи обеци-халки.

Вкъщи се облече и се заразхожда пред огледалото. Не беше зле, но още не и съвсем добре. Моливът за очи се бе изметнал и я правеше да изглежда, сякаш не е спала цяла седмица, вместо да й придаде знойния опушен вид, на който се надяваше. А и косата й беше демоде.

Трябва да стана червенокоса, помисли си Джейн. Ако съм червенокоса, Грейъм със сигурност ще ме забележи.

Тя отиде до аптеката на ъгъла и си купи боя, на чийто етикет пишеше „Наситенокестенява“. Прекара следобеда в банята, докато чакаше да изчезне естественият сиворус цвят и докато триеше после боята под ноктите си.

Когато изми косата си, ефектът беше поразителен, но й отиваше. Подчертаваше бледостта на кожата й и открояваше синьо-сивите й очи. Премести пътя си в средата — това правеше лицето й да изглежда овално и интересно вместо кръгло, както преди. Развълнувана от собствената си дързост, тя облече новите джинси и ризата и слезе долу.

Майка й побесня. Каза й, че изглежда като пачавра, което не беше така — приличаше на картина от Ботичели, зряла и пищна. Майка й й заповяда да си върне незабавно нормалния цвят на косата, но Джейн излъга, че боята не се мие. Не беше така, падаше до шестото измиване, според упътването в кутията. А баща й се усмихна така, сякаш я одобряваше:

— За мен изглеждаш добре, момичето ми.

Джейн също му се усмихна в отговор и той я възнагради с едно намигване.

Грейъм и Мартин караха велосипеди някъде навън. Сърцето на Джейн биеше от съдбовността на момента. Тя отиде в градината и се настани на поляната, за да ги чака. Взе си и списание „Космополитън“, което си купи в града, и зорко внимаваше майка й да не види ярките мамещи заглавия на корицата: „Колко народен е вашият мъж?“, „Дебелее ли се от сперма?“ и „Как да намерите своята G-точка?“. Джейн се съмняваше, че майка й знае какво е G-точка, самата тя не беше наясно, преди да прочете статията. Но останалите заглавия не бяха толкова мъгливи и по-малко шокиращи. Джейн нямаше търпение да ги прочете и си представяше как момчетата ще я видят със списанието — добър „аксесоар“ за новия й образ.

Когато чу тракването на портата, й се прииска да избяга и да се скрие. Вместо това събра всичкия си кураж и се нагласи в поза на модел, с подпряна на ръка брадичка. Примамливо тънкият тензух около все още едрите й гърди се опъна, но Джейн нямаше представа за това.

Грейъм се подпря на кормилото на велосипеда си и подсвирна:

— Здравей, хубавице!

След това той винаги я наричаше „хубавице“ и тя все се вълнуваше при тази дума.

— Какво искаш да кажеш с това „хубавице“? Това е сестра ми! — каза Мартин и грубо прибави: — Какво, по дяволите, си направила с косата си?

Джейн не обърна внимание на нетактичността. Стана и тръгна към тях, тесните джинси правеха походката й плавна.

— Не си ми казвал, че имаш такава сестра! — каза Грейъм.

— Но това е просто Джейн, която е направила нещо странно с косата си.

— На мен не ми изглежда странно — вметна Грейъм. За шестнайсетгодишен се изразяваше много гладко и сините му очи блестяха първично и разбиращо. — Мисля, че е хубава.

— Благодаря — каза троснато Джейн.

— Я не се лигави — ядоса се Мартин. Той забута колелото си нагоре по алеята, но Грейъм не го последва.

— Какво ще правиш утре вечер? — попита той Джейн.

Тя сви рамене, а сърцето й биеше много бързо.

— В кметството ще има дискотека. Ще дойдеш ли?

— Може.

— Страхотно! — каза той. — Ще се видим там.

Джейн първо се развълнува, после се ужаси и накрая се притесни. Какво да облече? Похарчи всичките си пари за джинсите и ризата, а просто не можеше да отиде с една от шитите от майка й рокли. На другата сутрин се качи на колелото си и отиде до къщата на госпожица Мейким.

Беше по средата на лятната ваканция. Джейн се страхуваше, че госпожица Мейким може да е заминала, но я намери, седнала в градината, да рисува котката, която спеше под плачещата върба.

— Джейн! — поздрави я тя. — Боже мили, не мога да те позная!

— Промених косата си — каза Джейн. Стана й приятно.

— И не само това! Господи, диетата, изглежда, е направила чудеса! Какво те води насам?

Джейн й разкри притесненията си.

— Знам, че е нахално, но си помислих дали не можете да ми заемете една пола, която да нося с тензухената блуза — довърши тя.

Госпожица Мейким се усмихна.

— Мисля, че мога да направя нещо по-добро. Ела да премериш някои неща.

След минути съдържанието на гардероба й бе разхвърляно на леглото и Джейн си избра една свободна рокля от кремав тензух, поръбена с плат.

— Изглеждаш страхотно! — каза госпожица Мейким, доволна, защото се чувстваше отговорна за преобразяването на Джейн. — Кой е щастливецът?

— Казва се Грейъм.

— Разбирам. Но внимавай, Джейн, струва ми се, че този Грейъм ще реши, че си неустоима, а не ми се иска да се забъркваш в ситуация, за която не си готова.

— О, госпожице Мейким! — оправда се Джейн троснато, но предупреждението й се стори забавно. Беше готова за всякакви ситуации, откакто прочете „Космополитън“ предишната нощ. Постоянно си представяше как заедно с Грейъм събират опит за някои от нещата, за които беше чела. Какавидата се превръщаше в пеперуда. Джейн беше повече от нетърпелива да разбере какво е животът. Чувствената страна на личността й, потискана толкова дълго под пластове тлъстини, също бе готова.

Нищо особено не се случи вечерта. Грейъм прекара неголямата част от времето с момчешката си компания. Но я изпрати до тях с ръка около кръста й и я попита дали не иска да се разходят пак на другия ден.

— О, да! — каза Джейн, толкова развълнувана, че едва дишаше.

Той пристигна на велосипеда си, който подпря на стената на гаража. Мартин, объркан от посоката, в която се развиваха събитията, се държеше много пренебрежително с него, но Грейъм сякаш нямаше нищо против. Те се разходиха извън селото, покрай мината, в която баща й беше заместник-началник, през полетата между купчините със сгурия и реката. Той я прегърна и започна да я целува. Джейн отговори с жар. Може и да не се бе целувала преди това, но със сигурност й харесваше. А и не беше трудно. След пет минути се чувстваше, сякаш го е правила цял живот. Но усети, че Грейъм е малко стегнат. Не беше срамежлив или нерешителен, но се задъхваше от нетърпение, което го правеше леко непохватен. Изведнъж Джейн почувства, че не тя, а той прави всичко за първи път. Чувството беше приятно.

Тя го остави да пъхне ръката си в тензухената й блуза. Не се чувстваше заплашена, а силна и показа властта си, когато той се опита да разкопчае ципа на джинсите й. Отстрани категорично ръката му и я постави върху ханша си, а в същото време се притисна към него предизвикателно. Направи го естествено като целувката.

— Джейн! — простена той и пак плъзна ръка към ципа й. — Хайде, остави ме само да те докосна!

Не след дълго тя го остави.

Но не би отишла по-далеч, не и този път. Беше прекалено скоро и освен това се забавляваше да му позволява по малко, да го кара да я моли, това по-голямо красиво момче, да си играе с него като с риба, лапнала въдицата. Това беше най-вълнуващото от всичко — да чувства вихрените му емоции в ръцете си.

Всеки път, когато излизаха, тя го оставяше да отиде малко по-далеч. Щом прецени, че ако го подразни още малко, ще си намери белята, му предложи да си купи презервативи. Изобщо не й мина през ума, че би могла да прозвучи пресметливо, а тя нямаше още шестнайсет години. Само знаеше, че се захваща с нещо, за което по рождение е добра.

Първия път беше истинска катастрофа, но вината не бе нейна и тя не се почувства унизена, а още по-силна от когато и да било. Неговото суетене, зачервеното му лице и трескавият край я накараха да повярва по-силно от всякога в превъзходството на жените. Никога в живота си Джейн не се бе чувствала заплашена от мъж, така беше и сега. Майка и командваше вкъщи, момичетата в училище я караха да се усеща глупава, недодялана и нежелана. Мъжете не правеха така. С тях тя беше като пчелата-царица — даваше им се или се отдръпваше по свой избор.

— Ще се видим ли утре? — попита Грейъм.

Тя все по-уверено си играеше на власт.

— О, не утре. Имам много работа. Но в града дават един филм, който искам да гледам. Ще ме заведеш ли в неделя?

— Да, щом искаш… — Но разочарованието му беше очевидно.

Джейн се усмихна наум.

— Не бихме искали да правим това прекалено често, нали? Мисля, че трябва да го запазим за наистина специални случаи.

Грейъм нямаше друг избор, освен да се съгласи.

До края на лятото всичко свърши, изчерпа се, както често става с невръстните връзки. Но промени Джейн завинаги.

Въпреки постоянното мърморене на майка й, тя продължи да боядисва косата си червена, но реши да не отслабва повече. Момчетата, изглежда, я харесваха каквато си беше, в стандартните размери. Тълпяха се около нея — отчасти заради външността й, отчасти заради репутацията й. Момичетата в училище започнаха да я гледат по друг начин и да я ухажват с надеждата, че и те ще бъдат открити за света от някой Грейъм Тухи.

Успехът в обществото даде на Джейн увереност, с която да се развива и в други области. Получи пълни шестици по рисуване на изпитите за средно и напреднало ниво и стана първенец на класа. Постиженията й я отведоха в няколко известни универсални магазина, но тя не остана дълго там. Беше нетърпелива, жадна за развитие, винаги търсеща нови предизвикателства, нови хоризонти за завладяване.

Промени изписването на името си и се сдоби със съпруг — Дрю Питърс-Браун. Срещна го в художественото училище и го хареса най-вече защото семейството му има\не добро положение в обществото. Бяха почти аристократи и това предлагаше на Джейн статуса, към който винаги се бе стремила.

Бракът им беше необикновен. Дрю беше бисексуален, по-скоро хомо. Преди години за известно време бе свирил в прилично успяла рокгрупа и въпреки че сега предпочиташе да рисува шедьоври, бе запазил вкусовете, придобити в онова време — хубаво уиски и изискани отлежали вина, луксозни ресторанти и ваканции в чужбина, да не говорим за употребата на някои забранени вещества. Баща му отказа да плаща за разпуснатия му живот, въпреки че можеше съвсем лесно да си го позволи, и Джейн трябваше да се нагърби да допълва малкия му доход от продадени картини.

Тя го правеше с удоволствие. Откакто той се отдаде на предпочитанията си към мъжете-, нямаше никаква сексуална власт над него, но компенсираше, като се разпореждаше със семейния бюджет.

Постът във „Вандина“ се откри, когато убиха Ван и Дина имаше нужда от помощ. Работата й харесваше по много причини, не на последно място защото „Вандина“ беше едно от най-престижните имена в света на модата. Кандидатства и я взеха, двамата с Дрю се преместиха в извънградска къща близо до фирмата. Жилището им бе идеално за работата му и всичко изглеждаше прекрасно.

Стив беше последното разкошно допълнение. Реши да го има веднага щом го видя, точно както преди време бе решила да има Грейъм Тухи. И го завоюва точно толкова решително. Разбира се, той бе сигурен, че е инициаторът на връзката, но Джейн нямаше нищо против да си мисли така. Нека му оставя някаква илюзия, реши тя, заради гордостта му.

Но той се оказа по-голямо предизвикателство от всичките й други завоевания от години. А и беше син на Дина — това го правеше още по-пикантен. Освен това в него имаше някаква твърдост, която й създавайте усещане за… опасност.

Джейн погледна пак към красивото лице, почувства с длани твърдите мускули на плещите и ръцете му, стегнатия му тесен таз под нейния закръглен ханш — и се усмихна.

Не е лошо за едно невзрачно дебело момиче, помисли си тя. А това е само началото.