Джанет Танър
Съблазън (11)

Десета глава

Дрю Питърс-Браун беше в ателието си — някогашен сеновал, на гърба на преустроения хамбар, в който той живееше със съпругата си Джейн. Прекара деня в рисуване, но преди час бе решил, че е работил достатъчно. Почисти четките си грижовно и прибра маслените бои. После сложи една касета с хевиметъл в дека, взе си топла бира, сви си една цигара от канабис и се просна на широкото легло да я изпуши.

Това, мислеше си той, е най-хубавата част от деня — времето, в което може да се отпусне, размекнат от удоволствие, че за няколко часа е сътворил нещо малко над посредственото, и с допълнително приповдигнато настроение от музиката и канабиса.

Разбира се, имаше дни, в които не се чувстваше така добре. Тогава работата му вървеше толкова зле, че той се потискаше от съмнения, че никога няма да нарисува нещо по-добро от цапаница. Тогава музиката и тревата имаха обратния ефект. Напомняха му, че славните дни са отминали и рисуваха бъдещето в мрачни краски. Но днес денят беше добър и Дрю също се чувстваше отлично.

Той се изтегна удобно на леглото и се замисли за предстоящата вечер. Беше върлинест мъж, облечен бе в раирана риза и кадифени джинси, изпоцапани с боя. Дългата му коса бе вързана на тила на тънка конска опашка.

Може би щеше да отиде до селото и да прекара един час в кръчмата. Обичаше да пие с местните хора, които го наричаха „художника“ и се отнасяха към него като към малко ексцентрична знаменитост. Или може би ще отиде с колата до града на гости на Клиф и Дейвид, негови приятели, на чиято „сватбена церемония“ преди няколко месеца той беше кум. При тях имаше някакъв младеж от Щатите и Дрю нямаше търпение да се запознае с него. Колебаеше се над примамливата перспектива, когато изведнъж усети, че не е вече сам.

— Джейн, скъпа, изплаши ме до смърт! — каза провлачено той.

— Ако не си бе пуснал музиката толкова силно, щеше да чуеш, че те повиках.

— Може да не съм искал да чуя — отвърна той малко сприхаво.

— Сигурна съм, че не си. Както и да е, време е да се приготвяш.

— За какво?

— За вечерята у Дина.

— Мамка му!

— Не ми казвай, че си забравил!

— Забравил съм, напълно. Трябва ли да ходим?

— Да, Дрю, трябва.

— Мамка му! — повтори той. — Те са най-досадните лайпари на света. Някой хубав ден ще им го кажа. Това може да разведри гадната им вечеря.

Джейн отиде до леглото, взе кутията е бира от ръката на Дрю и заплашително застана над него.

— Хайде, стига вече, Дрю. Ще дойдеш с мен на вечерята у Дина и ще се държиш прилично. Тези досадни лайнари ти дават възможност да си живееш, както си свикнал, недей да забравяш. Още повече че ако си изиграем картите както трябва, ще ни платят да живеем в разкош до края на дните си.

— Те накърняват артистичната ми природа.

— Нали винаги си мечтал за замък във франция или имение в Италия? Точно в този момент ти казвам, че от рисунките си никога няма да спечелиш достатъчно да си купиш дори и колиба! Да, скъпи, знам, че си добър, но художниците винаги ги оценяват след смъртта им, а това няма да помогне много и на двама ни. Така че бъди добро момче, ела да си вземеш душ, приведи се в приличен вид и задръж гнева си към нещастните досадни лайнари за няколко часа. Ясно ли е?

— Май нямам друг избор. — Дрю въздъхна.

— Не, скъпи, нямаш. — На вратата тя се обърна и му се усмихна снизходително. — Всъщност, ако им дадеш възможност, може да разбереш, че не всички са чак толкова досадни, колкото си мислиш.

— И кой по-точно?

Джейн сви устни, когато си спомни за следобедните изживявания.

— Няма значение, скъпи. Нали така?

— Не, няма значение — каза той искрено.

— Все още не разбирам, Стив, защо си поканил сестрата на Роз на вечеря днес — каза Дина Маршал.

— Мисля, че ти обясних — отвърна безгрижно Стив. — Искаше да говори с теб за Роз. Мисли, че може да знаеш къде е отишла.

— Не знам, не съм наясно, както и всички останали. — Тя се поколеба, а челото й леко се смръщи. — Сериозно ли се тревожи сестра й? Да не мисли, че нещо лошо й се е случило?

— Какво би могло Да й се случи?

— Толкова е нетипично за нея да замине по такъв начин. Трябва да призная, че и аз самата съм малко притеснена…

— Помълча за миг и продължи: — Не виждам какъв смисъл има да я каним тук обаче. Не познава никого. Ами ако искаме да си говорим за бизнес? Няма да можем пред нея.

— Мислех, че предразполагането на хората е един от специалитетите ти. А и сама знаеш, че мразиш да се говори за работа на партита. Във всеки случай съпругът на Джейн ще дойде. Той също не е един от нас.

Дина се пресегна през масата да подреди букета от розови пъпки и карамфили.

— Не е точно така. Джейн е маниачка на тема мода и изцяло отдадена на „Вандина“. Сигурно вкъщи говори за това на Дрю.

Стив се усмихна кисело. Очакваше вечерта с нетърпение. Тръпката от опасността да седи на една маса с любовницата си и съпруга й увеличаваше притока на адреналин в кръвта му. А сестрата на Роз също щеше да дойде.

— Прекалено много се притесняваш, Дина — каза той весело. — Ще ти налея едно питие. Джин и тоник?

— С удоволствие.

Вероятно беше прав. Тя наистина се притесняваше прекалено много, но такава си бе по рождение. Затова Ван й бе толкова нужен, той бе взел притесненията й върху своя гръб. А сега вече позволяваше на Стив да прави същото. Погледна го над очилата си и сърцето й се изпълни с любов. О, толкова беше хубаво да има на кого да разчита, особено на сина си, когото си бе мислила, че повече никога няма да види. Това я правеше хиляди пъти по-щастлива. Стив все още не бе навлязъл напълно в бизнеса, но и как би могъл? Това беше свят, съвсем различен от този, с който бе свикнал. Едва ли имаше по-различни неща от нефтена платформа и модна империя. Но тя му вярваше напълно. За краткото време, в което беше тук, успя да научи толкова много за управлението на „Вандина“ и тя бе сигурна, че може да поеме още отговорности.

Дина си помисли, че би било прекрасно да отстъпи организацията на някой друг и да се върне към това, което обичаше най-много — дизайна и планирането. Прекрасно щеше да е да се отърве от книжата, от неприятните търговци, от притесненията за бавните доставчици и да ги предаде на някого, на когото има доверие не само защото е способен, на защото е и от семейството. После да се обгради със скици и картони и вдъхновяващи мостри от интересни материали и платове. И щеше да може да си позволи лукса да види реализацията на една идея от началото до края, вместо да го оставя на Джейн, независимо колко компетентна беше тя. Щеше да има време да обмисля и твори през деня, вместо да работи през нощта.

— Помолих Дон да дойде малко по-рано — каза Дина. — Исках да си поговорим за себестойността, преди да пристигнат другите.

Дон Кенеди беше директор на „Вандина“ по счетоводните и финансовите въпроси. Нямаше го през последните два дни, беше долетял в Бристъл този следобед.

— Себестойност! — каза укорително Стив. — Това не можеше ли да почака до утре?

— Утре съм в Лондон, забрави ли? Не, наистина е наложително. Трябва да задействаме нещата, за да компенсираме провала с „Рубенс“.

Стив отпи от уискито, което си беше налял.

— Както ти казах преди малко, прекалено много се притесняваш. Не разбирам защо е целият този шум. „Вандина“ има достатъчно добри позиции, за да бъде засегната от новаци като „Рубенс“. Пазарът на луксозни стоки си е изцяло запазен за нас.

— Защото сме оригинални. О, да, качеството е от огромно значение, но само то не е достатъчно. Клиентите ни очакват да бъдем новатори, обичат да чувстват, че те създават теченията в модата. Искат от нас да водим, а не да копираме другите.

— Ти никого не си копирала.

— Опитай се да кажеш това на хората от бранша или на клиентите, след като „Рубенс“ вече публикуваха плановете си. Знам, че не е честно, но в бизнеса е така. И ти ще го научиш, Стив, повярвай ми! Но урокът би могъл да бъде много болезнен.

Той я погледна, под очите й имаше тъмни кръгове. Предполагаше, че не бе спала през нощта. Но маската, която представяше пред обществото, си беше същата — блестящата, успяла Дина. Колко хора подозираха, че под тази маска се таи несигурност?

— Е, и как възнамеряваш да решиш този проблем? — попита той, полуусмихнат.

— Точно за това искам да поговоря с Дон. — Сякаш по поръчка се чу шум от мощна кола и скърцането на гуми по чакъла я накара да се обърне към прозореца. — Ето го и него. Ще го приема в кабинета. Виж какво, Стив, ако някой друг пристигне, преди да сме свършили, би ли го посрещнал?

— Разбира се. — Той допи питието си и й се усмихна. — Не се тревожи, Дина, аз съм тук. Можеш да разчиташ на мен.

— За какво е всичко това, Дина? Толкова ли е спешно, че не може да почака няколко дни? — попита Дон Кенеди.

Той я погледна, тя стоеше под властния портрет на Ван. Беше стройна, все още красива жена, елегантна, в малка черна рокля, която открояваше блестящата й руса коса и подчертаваше бледата й кожа. Дон знаеше, че ще направи това, което винаги бе правил — ще застане до нея, когато тя има нужда от него.

Днес му се бе обадила само час след като се бе прибрал, но той не се поколеба. Нещо тревожеше Дина, тя искаше да говори с него и той с удоволствие дойде.

— Е? — попита я с равен глас. С полузакачливия си тон винаги прикриваше дълбоките си чувства към нея. — Какво толкова сериозно се е случило, докато ме нямаше?

Дина бе напълнила отново чашата си, сипа и на него голямо количество от любимото му сухо шери, преди да го покани в кабинета си. Той никога не пиеше концентрати, не му понасяха. Тя отпиваше от джина с тоник и го гледаше право в очите.

— „Рубенс“.

— „Рубенс“? — повтори той.

— Последните ни кандидат конкуренти.

— Да — каза. — Знам ги. Какво са направили?

Дина му разказа.

— Колекцията е почти същата като моята — завърши тя. — Господ знае как се е случило, но стана! Знаеш какво означава това. Няма да мога да направя промоция на новата линия на „Вандина“, както имах намерение. Модните журналисти ще ме разпънат на кръст. И още по-лошо — могат направо да ме пренебрегнат. Нещо трябва да се направи, и то бързо.

— Дина, тук с нищо не мога да ти помогна. — Той поклати глава. — Не съм създател на идеи. Бих искал, но не съм.

— Знам това, Дон — каза тя нервно. — Идеите са моя територия и аз вече съм измислила нещо. Но имам нужда да го обсъдя с теб. Трябва ми спешно да се изчисли себестойността. И твоето одобрение за възлагането на няколко много големи поръчки на най-добрите доставчици.

Той леко се усмихна.

— Че кога „Вандина“ е използвала други?

— Знам, но този път количеството ще направи поръчката прекалено скъпа.

Той повъртя чашата шери между пръстите си — меки бели пръсти с перфектно оформен маникюр, които не бяха вършили и час тежък физически труд през целия му живот.

— Добре, каква е идеята ти?

— Пътни чанти — каза тя задъхано и развълнувано, както винаги се чувстваше, когато вдъхновението я изпълваше. — Искам да направя колекция от пътни чанти. Куфари — големи, средни и малки, меки борсети, сакове и лесни за носене на рамото чанти за багаж. Някои, разбира се, ще бъдат от свинска кожа. „Вандина“ работи предимно с кожа и всички знаят това. Но също така искам да сложа и естествени материали, които възнамерявах да използвам в новата пролетна колекция. Промазаното зебло например. Така пътните чанти ще станат част от едно цяло. Клиентите пак ще могат да си купуват по един от модните аксесоари, ако така искат, но ще наблегнем върху идеята за цял комплект за пътуване, а дамските чанти ще са само последното звено във веригата. И освен това — не искам да е предназначен единствено за жените. Мъжете много купуват куфари, но се нуждаят и от малки сакове, особено когато летят със самолет. Така ще има поне един модел, достатъчно мъжествен дори за най-грубоватите, който ще е доста по-практичен от обичайния компромис между дипломатическо куфарче и борсета. Те ще са леснодостъпни „джобове“ за пътните документи, с твърди прегради, в които могат да си слагат очилата, без да се притесняват, че ще се счупят, когато чантата минава през граничния контрол. Ще има и специално проектиран несесер за четка за зъби и подобни неща. О, и самобръсначка, разбира се. — Млъкна, за да си поеме дъх и да отпие от джина с тоник. — Е, какво мислиш?

— Мисля, че доста си се потрудила! Кога измисли всичко това?

— Снощи.

— Просто ей така?

— Трябва да си призная, че не се наспах — каза тя с малко съжаление. — Но иначе нямаше да го измисля, прекалено много се притеснявах за това, което стана с „Рубенс“. Легнах си, както обикновено, но мозъкът ми се луташе насам-натам. Накрая станах, слязох тук и си направих едно силно питие. Спокойно мога да благодаря на дестилиращата компания за вдъхновението си. — Отиде до старинното бюро и извади една папка. — Това са предварителните ми скици… — Хвърли пред него големи листове, покрити с набързо надраскани от ръката на опитен дизайнер рисунки. — Ето така ги виждам — с оригинални очертания и обичайната смесица от материали и, разбира се, знака на „Вандина“. Е, кажи нещо, Дон.

Дон Кенеди поглади рядката коса над плешивината си, както винаги правеше, когато бе напрегнат. Ентусиазмът на Дина беше трогателен, всеотдайността й към компанията не подлежеше на съмнение. Но талантът й го плашеше. Предпазливостта беше основното му качество, с нея той успя да запази финансите на „Вандина“ и въпреки че разбираше, че без вдъхновените видения на Дина нямаше да има какви финанси да управлява, все още се разтреперваше при всяка нейна новаторска стъпка.

Някога се чувстваше единствено отговорен за притока на средства, които да дадат възможност на Дина да реализира предчувствията си за тенденциите. Ван наглеждаше останалото и я възпираше при по-екстравагантните й идеи. Колко пъти беше задушавал проекти на Дина — Дон нямаше представа, може би много, може би никога, това си бе останало само между тях двамата. Сега Дон бе поставен в положението на арбитър и наставник, а той не се чувстваше упълномощен да преценява дали има хляб в нещо, което излизаше извън неговата област на компетентност.

— Няма да е евтино — каза той. — Не сме предвидили в бюджета такива големи разходи за тази финансова година.

— Но можем да си го позволим. Трябва да можем! Не сме някаква малка забутана компанийка, за бога. Ние сме „Вандина“!

— Така е, но не можем да си позволим отрицателни резултати за полугодието.

— Дон, правя това заради репутацията ни. Ако не успеем тук, тогава ще трябва да започнеш да се притесняваш и за приключването на годината. Ще имаме успех. Знам, че ще имаме!

— Говорила ли си с някой друг за това?

— Ти си първият. Не съм казала дори на Стив. Най-напред ми трябваше твоето одобрение от финансова гледна точка. След като вече го имам, ще задвижа нещата.

— Дина, не съм ти казал категорично „да“.

— Но ще кажеш! Ще кажеш!

— Мисля, че ще трябва да го обсъдиш с някой, който има по-добър усет за пазара от мен.

— Ще го обсъдя, обещавам. Но утре не мога да направя нищо. Ще бъда в Лондон, както знаеш. А вдругиден ще кача скиците на компютъра. Искам да ги видя триизмерно и как различните материали ще се съчетаят в по-различни пропорции, отколкото на дамските чанти. Но съм сигурна, че идеята е печеливша. Може би в края на краищата трябва да благодаря на „Рубенс“, че ме накараха да премисля всичко!

Той поклати глава. Хубаво беше да види Дина, искряща от ентусиазъм, но предпазливостта се бе сраснала прекалено с него, за да й отговори по същия начин.

— И аз се надявам да е така, Дина, но ще трябва да го обмислим.

Лицето й леко помръкна.

— Би трябвало да покажеш повече ентусиазъм!

— Казах ти, Дина — не бих могъл да преценя пазара.

— Но нали мислиш, че идеята е добра?

— Не знам. Бих искал да знам, но честно казано, не е така. Единствената ми грижа е да не се задръстим със скъпи стоки, които да не можем да продадем. А и ми се струва невъзможно да се ентусиазирам от идеята да правим ръчни чанти за мъже.

Веднага щом го каза, съжали за думите си. Изящните й вежди се смръщиха, по челото й се появиха едва забележими бръчки и ъгълчетата на устата й увиснаха, сякаш се готвеше да заплаче. И преди я бе виждал такава, дължеше се на характерната за нея светкавична смяна на настроения — от кипящ ентусиазъм до пълно отхвърляне. За подчинените й и за профсъюзните деятели, за клиентите и доставчиците Дина може и да изглеждаше изпълнена с увереност. Но близките й знаеха за скритите дълбоко в нея колебания, които я мъчеха. Когато преценката й се поставяше под съмнение, Дина можеше да се смачка като спукан балон, защото й липсваше вътрешната сила на вярата в себе си, която привидно излъчваше. В пристъп на нежност той си помисли, че в този момент тя прилича най-много на дете, търсещо одобрение.

С цялото си сърце желаеше да я насърчи, но не можеше. Какво щяха да спечелят, ако й дадеше пълното си съгласие, ако й кажеше, че идеята й е добра, когато той самият изобщо не бе сигурен, че това е истината?

Ругаеше се наум, че не оправда очакванията. Ван щеше да знае как да го направи. Ван щеше да каже „да“ или „не“ и непогрешимият му инстинкт за успешен бизнес нямаше да го подведе.

Нямаше как да замести Ван нито в компанията, нито в сърцето на Дина, помисли си нещастният Дон. Вдигна очи към властния портрет, сякаш търсеше отговор. Но очите му, които приживе блестяха от енергия, бяха все още пълна загадка. Ван нямаше да му изпрати послание от отвъдното.