Агата Кристи
Великата Четворка (15)

Глава XV
Ужасната катастрофа

След трагичната смърт на мис Флоси Монро аз започнах да виждам известна промяна в Поаро. До този момент неговата непоклатима увереност в себе си бе устояла на изпитанията. Но вече като че ли дългото напрежение си казваше думата. Той бе замислен и мрачен, а нервите му изопнати до скъсване. През тези дни той се дразнеше от всичко. Избягваше, доколкото е възможно, всякакви дискусии относно „Великата Четворка“ и като че ли почти със същата предишна страст се бе хвърлил да върши обичайната си работа. Въпреки това аз знаех, че той тайничко действа по големия въпрос. Непрекъснато го посещаваха някакви славяни с чудноват външен вид и макар че не ме удостои с обяснение относно тези загадъчни действия, аз осъзнах, че той изгражда някаква нова защита или средство за отбрана с помощта на тези чужденци, чийто вид бе малко смущаващ. Веднъж, съвсем случайно, ми се отдаде възможност да разгледам банковата му книжка — той ме беше помолил да проверя една малка подробност — и забелязах, че е била изплатена огромна сума — сума, огромна дори за Поаро, който просто ринеше парите си с лопата — на някакъв руснак, чието име, както изглежда, съдържаше всички букви от азбуката.

Но той не даваше никакъв знак относно начина, по който смяташе да продължи да действа, а само непрекъснато повтаряше една фраза. „Не трябва да се подценява съперника. Запомнете това, mon ami“, И аз осъзнах, че именно от тази опасност той се мъчеше да се опази на всяка цена.

Така продължиха работите до края на март, когато една сутрин Поаро подметна нещо, което здравата ме сепна.

— Тази сутрин, приятелю мой, бих ви препоръчал да сложите най-хубавия си костюм. Отиваме при министъра на вътрешните работи.

— Наистина ли? Това е много вълнуващо. Той ви е повикал, за да ви повери някой случай?

— Не съвсем. Аз помолих за тази среща. Спомняте ли си, когато ви казах, че веднъж му бях направил една малка услуга? Резултатът от нея бе, че той изпадна в прекомерен възторг от моите способности и точно с това негово отношение към мен аз смятам да злоупотребя. Както знаете, френският премиер, мосю Дежардьо, е на посещение в Лондон и по моя молба вътрешният министър е уредил и той да присъства на нашата малка конференция тази сутрин.

Уважаемият Сидни Кроутър, министър на вътрешните работи на Нейно Величество, бе добре известна и обичана личност. Мъж малко над петдесетте, с шеговито изражение на лицето и проницателни сиви очи, той ни посрещна с онази приятна сърдечност, която беше едно от неговите ценни качества.

С гръб до камината стоеше висок слаб мъж с остра черна брада я чувствително лице.

— Мосю Дежардьо — каза Кроутър. — Позволете ми да ви представя мосю Еркюл Поаро, за когото, предполагам, вече сте чували.

Французинът се поклони и се ръкува.

— Наистина съм чувал за мосю Еркюл Поаро — каза той с приятен глас. — Кой не е?

— Вие сте прекалено любезен, мосю — каза Поаро, като се покланяше, но лицето му пламна от удоволствие.

— Ще поздравите ли и един стар приятел? — попита тих глас и от високата библиотека в ъгъла на стаята към нас пристъпи един мъж.

Това бе нашият стар познайник, мистър Ингълс. Поаро топло се ръкува с него.

— А сега, мосю Поаро, ние сме на ваше разположение. Разбирам че имате да ни съобщите нещо, което е от съдбоносно значение.

— Точно така, мосю. В света днес съществува една огромна организация — една престъпна организация. Тя се управлява от четирима души, които са известни под името „Великата Четворка“. Номер Едно е китаец, Ли Чанг Йен, Номер Две е американският мултимилионер Ейб Райлънд, Номер Три е французойка. За Номер Четири имам всички основания да смятам, че е един малко известен английски актьор, Клод Даръл. Тези четиримата са се събрали заедно, за да разрушат съществуващия обществен ред и да го заменят с анархия, в която те да управляват като диктатори.

— Невероятно — измърмори французинът. — Райлънд замесен в подобно нещо? Не ще и дума, че това е прекалено фантастична идея.

— Слушайте добре, мосю, докато ви разказвам за някои от делата на тази Велика Четворка.

Историята, която Поаро им разказа, за тях бе от увлекателна по-увлекателна. Макар че бях запознат с всички детайли, аз отново изпитах вълнение, докато слушах сухия доклад за нашите приключения и премеждия.

След като Поаро свърши, мосю Дежардьо погледна безмълвно мистър Кроутър. Другият отвърна на погледа му.

— Да, мосю Дежардьо, мисля, че трябва да признаем за съществуването на тази „Велика Четворка“. От Скотланд Ярд отначало бяха склонни да се отнесат към това с насмешка, но скоро бяха принудени да признаят, че мосю Поаро е прав в много от своите твърдения. Не мога обаче да не споделя чувството си, че мосю Поаро… ъ-ъ-ъ… малко преувеличава.

Вместо отговор Поаро изложи десет очебийни факта. Аз бях помолен никога да не ги разкривам пред обществеността и поради тази причина ще се въздържа да го направя и сега, но те включваха необичайните бедствия, сполетели няколко подводници в рамките на един месец, както и поредица от самолетни злополуки и принудителни кацания. Според Поаро те всички бяха дело на „Великата Четворка“ и свидетелстваха за факта, че тя притежава различни научни тайни, неизвестни на широкия свят.

Това ли доведе точно до въпроса, който чаках да зададе френският премиер.

— Вие казвате, че третият член на тази организация е французойка. Имате ли представа как се казва тя?

— Името й е добре известно, мосю. Едно уважавано име. Номер Три не е никой друг, освен прочутата мадам Оливие.

При споменаването на световноизвестната химичка, наследник на Кюри, мосю Дежардьо буквално подскочи от стола си със силно почервеняло лице.

— Мадам Оливие! Невъзможно! Абсурдно! Това, което казвате, представлява обида!

Поаро поклати леко глава, но не отговори.

Известно време Дежардьо го гледаше слисан до немай-къде. След тона лицето му се проясни и той погледна към вътрешния министър, като почука многозначително по челото си.

— Мосю Поаро е велик мъж — отбеляза той. — Но дори и великите мъже понякога си имат своите малки мании, нали? Да търсят въображаеми заговори по висшите ешелони. Това е добре известно. Вие сте съгласен с мен, нали, мистър Кроутър?

Вътрешният министър забави отговора си в продължение на няколко минути. След това той заговори бавно и тежко.

— Честна дума, не знам — каза той накрая. — Винаги, съм имал и все още имам неограничено доверие в мосю Поаро, но… ъ-ъ-ъ… това е малко трудно за вярване.

— Също и този Ли Чанг Йен — продължи мосю Дежардьо. — Кой е чувал някога за него?

— Аз — прозвуча неочаквано гласът на мистър Ингълс.

Французинът го изгледа изпитателно, но той отвърна спокойно на погледа му, като приличаше повече от всякога на китайски идол.

— Мистър Ингълс — обясни министърът — е най-големият авторитет по вътрешните работи в Китай, който имаме.

— И вие сте чували за Ли Чанг Йен?

— До момента, в който мосю Поаро дойде при мен, аз си мислех, че съм единственият човек в Англия, който е чувал за него. Не се заблуждавайте, мосю Дежардьо, има само един човек в Китай, който дърпа конците днес — и този човек е Ли Чанг Йен. Той притежава понастоящем може би, казвам само може би, най-проницателния ум в света.

Мосю Дежардьо седеше като зашеметен. След малко обаче той се окопити.

— Може и да има нещо вярно в това, което казвате, мосю Поаро — каза студено той. — Но що се отнася до мадам Оливие, вие със сигурност грешите. Тя е истинска дъщеря на Франция и сее посветила единствено на каузата на науката.

Поаро сви рамене и не отговори.

Настъпи мълчание за минута-две и след това моят малък приятел се изправи на крака, като излъчваше достойнство, което подхождаше странно на неговата чудновата личност.

— Това е всичко, което имах да ви кажа, господа — да ви предупредя. Очаквах, че няма да ми повярвате. Но поне ще бъдете нащрек. Моите думи ще се запечатат в паметта ви и всяко едно ново събитие, което се случва, ще укрепва вашата колебаеща се вяра. Аз трябваше да говоря сега — по-късно може и да не съм в състояние да го направя.

— Искате да кажете…? — попита Кроутър, впечатлен пряко волята си от сериозността в гласа на Поаро.

— Искам да кажа, мосю, че след като проникнах под маската на Номер Четири, животът ми не струва и пукната пара. Той ще се стреми да ме унищожи на всяка цена — ненапразно е наречен „Унищожителят“. Господа, аз привършвам. На вас, мосю Кроутър, поверявам този ключ и този запечатан плик. Събрал съм всички мои записки по случая, както и моите идеи как най-добре да посрещнем заплахата, която всеки миг може да избухне и обхване света. Всичко това съм сложил на едно сигурно място. В случай че умра, мосю Кроутър, аз ви упълномощавам да вземете тези документи и да ги използвате както намерите за добре. А сега, господа, пожелавам ви приятен ден.

Дежардьо само кимна студено, но Кроутър скочи и протегна ръка.

— Вие ме спечелихте на ваша страна, мосю Поаро. Колкото и фантастично да изглежда всичко това, аз безрезервно вярвам в истинността на казаното от вас.

Ингълс си тръгна с нас.

— Не съм разочарован от тази среща — каза Поаро, докато вървяхме. — Не очаквах да убедя Дежардьо, но поне осигурих това, че ако умра, моите знания няма да умрат заедно с мен. А и спечелихме един-двама на наша страна. Pas si mal!^[1]

— Аз съм с вас, знаете това — каза Ингълс. — Между другото, заминавам за Китай веднага щом мога да се освободя.

— Разумно ли е това?

— Не — сухо отвърна Ингълс. — Но се налага. Човек трябва да направи това, което може.

— А-а, вие сте храбър мъж! — извика Поаро с чувство. — Ако не се намирахме на улицата, щях да ви прегърна.

Стори ми се, че Ингълс изглежда доста облекчен.

— Не смятам, че в Китай ще бъда изложен на по-голяма опасност, отколкото вие в Лондон — измърмори той.

— Това може би е напълно вярно — призна Поаро. — Надявам се, че те няма да успеят да заколят и Хейстингс между другото. Това би ме ядосало много.

Прекъснах този жизнерадостен разговор със забележката, че нямам никакво намерение да се оставя да ме заколят и малко след това се разделихме с Ингълс.

Известно време вървяхме в мълчание, което Поаро накрая наруши, като произнесе една напълно неочаквана забележка.

— Смятам — наистина смятам — че ще трябва да включа и моя брат в това.

— Вашия брат? — извиках аз, учуден. — Никога не съм знаел, че имате брат.

— Изненадвате ме, Хейстингс. Не знаете ли, че всички прочути детективи имат братя, които биха били дори още по-прочути от тях самите, стига да не бе тяхната пословична леност?

Понякога Поаро говори по такъв особен начин, че е почти невъзможно да се разбере дали се шегува или е сериозен. По всичко личеше, че и в този момент бе така.

— Как се казва брат ви? — попитах аз, като се мъчех да свикна с новата представа.

— Ахил Поаро — отвърна сериозно Поаро. — Живее близо до Спа в Белгия.

— Какво работи? — попитах с известно любопитство аз, след като се почудих за миг какъв ли е бил характерът и нравът на покойната мадам Поаро, като се има предвид нейния вкус към класически лични имена.

— Нищо. Той е, както ви казах, изключително ленива натура. Но способностите му едва ли са по-малки от моите — което говори много.

— Прилича ли на вас?

— Доста. Но не е толкова красив. И няма мустаци.

— Кой е по-големият от двама ви?

— По една случайност сме родени в един и същи ден.

— Близнаци! — извиках аз.

— Точно така, Хейстингс Вие бързо стигате до правилното заключение и то с безпогрешна точност. Но ето ни отново вкъщи. Нека да се захванем веднага на работа по случая с огърлицата на херцогинята.

Писано бе обаче огърлицата на херцогинята да почака. Един случай от съвсем друго естество ни очакваше.

Хазяйката ни, мисис Пиърсън, ни осведоми веднага, че е дошла една медицинска сестра, която искала да види Поаро.

Намерихме я да седи в големия фотьойл, обърната към прозореца — жена на средна възраст, с приятно лице, облечена в тъмносиня униформа. Тя се притесняваше малко да ни каже целта на посещението си, но Поаро съумя да я предразположи и тя подхвана разказа си.

— Виждате ли, мосю Поаро, никога не съм се натъквала на подобно нещо преди. Бях изпратена от Ларк Систърхуд да отида и поема един случай в Хартфърдшир. Това бе един възрастен джентълмен, мистър Темпълтън. Приятна къща с много приятни хора. Съпругата, мисис Темпълтън, е много по-млада от съпруга си, а той има син от първия си брак, който живее при тях. Не съм сигурна дали отношенията между младежа и мащехата са били винаги безоблачни. Той не е това, което бихте нарекли нормален — не е точно „смахнат“, но определено има притъпен интелект. Още от самото начало болестта на мистър Темпълтън ми се стори загадъчна. Имаше дни, когато с него като че ли всичко беше наред, но след това той внезапно получаваше една от онези гастритни атаки с болки и повръщане. Но докторът не изглеждаше никак притеснен, а аз не съм тази, която трябва да дава съвети как да се лекува. Но не можех да не си мисля за това. И тогава… — Тя направи пауза и лицето й се зачерви доста.

— Случило се е нещо, което е събудило подозренията ви? — предположи Поаро.

— Да.

Но на нея все още и бе трудно да продължи.

— Открих, че прислужниците също говореха за това помежду си.

— За болестта на мистър Темпълтън?

— О, не! За… за другото нещо…

— Мисис Темпълтън?

— Да.

— Мисис Темпълтън и докторът може би?

Поаро имаше невероятен нюх за такива неща. Сестрата му хвърли признателен поглед и продължи.

— Прислужниците наистина говореха помежду си за това. И тогава, съвсем случайно един ден и аз самата ги видях заедно… в градината…

Разказът спря дотук. Нашата посетителка бе толкова възмутена от нарушеното благоприличие, че никой не сметна за необходимо да я попита какво точно е видяла в градината. Тя очевидно бе видяла достатъчно, за да си състави собствено мнение за ситуацията.

— Атаките ставаха все по-остри и по-остри. Доктор Трийвс казваше, че всичко било съвсем естествено и нормално и че на мистър Темпълтън вероятно не му оставало много да живее, но аз никога не съм виждала подобно нещо преди — никога през дългия си опит като сестра. Това ми изглеждаше по-скоро като някаква форма на…

Тя направи пауза, като се колебаеше.

— Отравяне с арсен? — помогна й Поаро.

Тя кимна.

— И след това той, пациентът, имам предвид, каза нещо странно. Ще ме очистят ония четиримата. Някой ден те ще ме очистят.

— А? — каза бързо Поаро.

— Точно това му бяха думите, мосю Поаро. През цялото време го измъчваха силни болки, разбира се, и той едва ли си е давал сметка какво говори.

— „Ще ме очистят ония четиримата“ — повтори замислено Поаро. — Какво, според вас, е искал да каже с „ония четиримата“?

— Това не мога да кажа, мосю Поаро. Мислех си, че може да означава жена му и сина му, доктора и може би мис Кларк, компаньонката на мисис Темпълтън. Това прави четири, нали? Той може би смята, че те всички са се съюзили срещу него.

— Точно така, точно така — каза Поаро, погълнат от внимание. — Ами храната? Никакви ли предпазни мерки не можехте да вземете?

— Винаги правя това, което е по силите ми. Но, разбира се, понякога мисис Темпълтън настояваше тя лично да му занесе храната, освен това има дни, когато не съм на работа.

— Точно така. Но вие все още не сте напълно сигурна в това, което сте открили, за да го съобщите на полицията?

По лицето на сестрата се изписа ужас само при мисълта за това.

— Аз направих следното, мосю Поаро. Мистър Темпълтън получи много остра атака, след като опита от една супа. Аз гребнах малко количество от дъното на купата след това и го взех със себе си. За днес ме освободиха, за да посетя една болна майка, тъй като мистър Темпълтън се чувстваше достатъчно добре, за да бъде оставен сам.

Тя извади една малко шишенце с тъмна течност и я подаде на Поаро.

— Отлично, мадмоазел. Веднага ще се разпоредим тази течност да бъде анализирана. Ако се върнете тук след, да кажем, около час, мисля, че ще бъдем в състояние да отхвърлим вашите подозрения по един или друг начин.

След като първо измъкна от нашата посетителка адреса и квалификацията й, той я изведе навън. После написа една бележка и я изпрати заедно с шишенцето със супа. Докато чакахме за резултата, Поаро се зае да проверява самоличността на сестрата, което ме изненада до известна степен.

— Не, не, приятелю мой — заяви той. — Трябва да бъда много внимателен. Не забравяйте, че „Великата Четворка“ е по петите ни.

Скоро обаче той получи информацията, че една медицинска сестра на име Менбъл Палмър е член на института Ларк и че въпросният случай е бил поверен именно на нея.

— Дотук добре — каза той и лицето му светна. — Ето я и сестра Палмър, която отново се връща при нас, като същевременно пристига и докладът от анализа.

— Има ли вътре арсен? — попита тя, останала без дъх.

Поаро поклати глава, като сгъваше листа хартия.

— Не.

И двамата бяхме неимоверно изненадани.

— В супата няма арсен — продължи Поаро, — но има антимон и при това положение ние трябва незабавно да тръгнем за Хартфърдшир, Дано само не сме закъснели.

Решихме, че най-простият план бе Поаро да се представи в истинската си роля на детектив, но привидната причина за неговото посещение ще бъде да разпита мисис Темпълтън за една прислужница, работила навремето при тях, чието име му бе дадено от сестра Палмър и която той щеше да представи като замесена в обир на бижута.

Бе привечер, когато пристигнахме в Елмстед, както се наричаше къщата. Бяхме оставили сестра Палмър да избърза пред нас с около двадесет минути, така че да не събудим подозрения, пристигайки там всички в купом.

Посрещна ни мисис Темпълтън, висока черноока жена с кръшна походка и неспокойни очи. Забелязах, че когато Поаро съобщи професията си, тя внезапно си пое шумно дъх, сякаш бе здравата стресната, но с готовност отговори на въпроса му за нейната прислужница. След това, за да я изпита, Поаро се впусна да разказва дълга история за един случай с отравяне, в който главният виновник била съпругата. Докато говореше, очите му не се откъсваха нито за миг от лицето й и колкото и да се мъчеше, тя не можеше да прикрие нарастващото си вълнение. Внезапно тя напусна стаята, мърморейки някакво несвързано извинение.

Не останахме задълго сами. В стаята влезе мъж с квадратно телосложение, с червеникави мустачки и пенсне.

— Доктор Трийвс — представи се той. — Мисис Темпълтън ме помоли да я извиня пред вас. Тя е много зле, знаете ли. Нервно напрежение. Тревоги около съпруга и тъй нататък. Предписах й малко бром и я посъветвах да си легне. Но тя се надява, че ще останете за вечеря и ще хапнем каквото дал господ, а аз ще вляза в ролята на домакин. Тук сме слушали за вас, мосю Поаро, и възнамеряваме максимално да се възползваме от вашето присъствие. А, ето го и Мики!

В стаята влезе тромав младеж. Той имаше кръгло лице и вежди на клоун, които бяха постоянно вдигнати нагоре, сякаш не спираше да се учудва на нещо, Той се ухили неловко, като се ръкуваше. Явно това бе „смахнатият“ син.

След малко всички слязохме да вечеряме. Доктор Трийвс излезе от стаята — да отвори някакво вино, мисля — и внезапно физиономията на момчето претърпя поразителна промяна. То се наведе напред, като впи поглед в Поаро.

— Дошли сте за татко — каза той, като кимаше с глава. — Аз знам. Много неща знам — но никой не знае това. Майка ми ще се радва, когато татко умре и тогава ще може да се омъжи за доктор Трийвс. Тя не ми е истинска майка, знаете ли. Аз не я харесвам. Тя иска татко да умре.

Всичко това бе доста ужасно. За щастие, преди Поаро да има време да отговори, докторът се върна и се наложи да поведем някакъв разговор.

След малко Поаро внезапно падна назад в стола си с глух стон. Лицето му бе сгърчено от болка.

— Драги сър, какво има? — извика докторът.

— Внезапен пристъп. Свикнал съм с тях. Не, не, не се нуждая от вашата помощ, докторе. Само ако мога да полегна на горния етаж.

Молбата му бе изпълнена на мига и аз го придружих до горния етаж, където той се стовари на леглото, като пъшкаше тежко.

В продължение на една-две минути аз също бях подведен, но бързо осъзнах, че Поаро — както той сам би се изразил — разиграваше комедия, и че целта му бе да бъде оставен сам на горния етаж близо до стаята на пациента.

Бях, следователно, напълно подготвен, когато, веднага щом останахме сами, той скочи на крака.

— Бързо, Хейстингс, прозореца. Отвън има бръшлян. Можем да се спуснем по нето, преди те да заподозрат нещо.

— Да се спуснем долу?

— Да, трябва веднага да се махнем от тази къща. Забелязахте ли го по време на вечерята?

— Доктора?

— Не, младия Темпълтън. Номерът му с хляба. Спомняте ли си какво ни каза Флоси Монро, преди да умре? Че Клод Даръл имал навик да обира трохите по масата, като ги мачкал с парченце хляб? Хейстингс, това е един огромен заговор, а онзи младеж с глуповат вид е нашият най-голям враг — Номер Четири! Бързайте.

Аз не чаках подкана. Колкото и невероятно да изглеждаше всичко това, по-разумно беше да не се бавим. Запълзяхме надолу по бръшляна, като внимавахме да не вдигаме никакъв шум и отпрашихме по най-късия път към малкото градче и железопътната гара. Пристигнахме тъкмо навреме, за да хванем последния влак в 8.34, който щеше да ни стовари в града към единадесет часа.

— Заговор — каза замислено Поаро. — Чудя се колко ли хора са замесени в него? Подозирам, че цялото семейство Темпълтън е само част от многото други агенти на „Великата Четворка“, Да не би да са искали просто да ни подмамят да дойдем тук? Или замисълът им е по-дълбок? Да не би да възнамеряват да разиграват тази комедия, за да ме държат при тях, докато те имат време да направят… какво? Просто се чудя.

Той остана дълбоко замислен.

След като пристигнахме в нашето жилище, той ме възпря пред вратата на всекидневната.

— Внимание, Хейстингс. Подозирам нещо. Нека да вляза пръв.

Така и направи. След това леко ме развесели, като предпазливо натисна електрическия ключ с един стар галош. После започна да обикаля подобно на котка в непозната стая — предпазливо, внимателно, нащрек за всякаква опасност. Аз го наблюдавах известно време, като послушно стоях на мястото си до стената, както ми бе наредено.

— Всичко изглежда наред, Поаро.

— Така изглежда, mon ami, така изглежда. Но нека да се уверим.

— Глупости — казах аз. — Аз все пак ще запаля огъня, както и лулата си. А, ето че ви хванах един път и вас. Вие последен си служихте с кибрита, а не сте го сложили на поставката му, както обикновено — същото нещо, за което непрекъснато ме обвинявате.

Протегнах ръка. Чух предупредителния вик на Поаро — видях как той скача към мен — ръката ми докосна кибритената кутия.

След това — облак от син дим — оглушителен гръм — и мрак…

 

 

Дойдех на себе си, за да видя надвесено над мен познатото лице на нашия стар приятел доктор Риджуей. Чертите му се смекчиха от чувство на облекчение.

— Не мърдайте — каза успокояващо той. — Нищо ви няма. Стана нещастен случай.

— Поаро? — прошепнах аз.

— Вие сте в моята квартира. Всичко е наред. Смразяващ страх скова сърцето ми. Неговият уклончив отговор събуди у мен ужасно опасение.

— Поаро? — повторих аз. — Какво стана с Поаро?

Той разбра, че аз трябва да узная и че по-нататъшните увъртания са безсмислени.

— По едно чудо вие се спасихте, а Поаро — не!

От устните ми се изтръгна вик.

— Не е мъртъв? Не е мъртъв?

Риджуей сведе глава, по лицето му бе изписано невероятно напрежение.

С отчаяно усилие успях да се надигна до седнало положение.

— Поаро може да е мъртъв — казах немощно аз, — но неговият дух продължава да живее. Аз ще продължа неговото дело! Смърт на „Великата Четворка“!

След това паднах назад и изгубих съзнание.