Агата Кристи
Великата Четворка (10)

Глава X
Разследваме в Крофтлъндс

Инспекторът от Скотланд Ярд наистина ни чакаше на перона и ни поздрави топло.

— Е, мосю Поаро, това е добре. Сметнах, че ще пожелаете да бъдете посветени в този случай. Страхотна загадка, нали?

Въпросът му показваше, досетих се аз, че е напълно объркан и че се надява Поаро да му подметне нещо.

Джап бе с кола, която ни чакаше и ние отидохме с нея до Крофтлъндс. Това се оказа една квадратна, бяла къща, доста непретенциозна и покрита с пълзящи растения, включително и яркия жълт жасмин. Джап погледна нагоре към него заедно с нас.

— Трябва съвсем да е изкуфял, за да почне да пише такива работи, бедният стар човечец — отбеляза той. — Може би е имал халюцинации и е смятал, че се намира навън.

Поаро му се усмихваше.

— Какво е било според вас, добри ми стари Джап? Нещастен случай или убийство?

Инспекторът изглеждаше малко затруднен от въпроса.

— Ако не беше това с кърито, без съмнение щях да приема, че е било нещастен случай. Няма логика в това да се държи главата на жив човек в огъня — той би съборил къщата с писъците си.

— А! — каза Поаро с нисък глас. — Какъв глупак съм бил! Кръгъл идиот! Вие сте по-умен от мен, Джап.

Джап бе доста изненадан от комплимента — обикновено Поаро бе отдаден единствено на изключителна себевъзхвала. Той почервеня и измърмори нещо от рода, че това далеч не било така.

Той ни поведе през къщата до стаята, където бе станала трагедията — кабинета на мистър Пейнтър. Това бе широка, ниска стая, с кожени кресла и книги, подредени върху лавици до стените.

Поаро веднага погледна към прозореца, който водеше към тераса, покрита с чакъл.

— Прозорецът беше ли отключен? — попита той.

— Точно там е цялата работа, разбира се. Когато докторът напуснал тази стая, той просто затворил вратата зад себе си. На следващата сутрин тя била намерена заключена. Кой я е заключил? Мистър Пейнтър? А Линг твърди, че прозорецът бил затворен и залостен. Доктор Куентин, от друга страна, има впечатлението, че той е бил затворен, но не и залостен, макар че не може да се закълне нито в едното, нито в другото. Ако той можеше да си спомня, това щеше да бъде от голямо значение. Ако човекът е бил убит, някой трябва да е влязъл в стаята яли през вратата, или през прозореца. Ако е било през вратата, то това е работа на вътрешен човек, ако е било през прозореца, би могло да бъде който и да е. Първото нещо, което направили, след като разбили вратата, било да отворят широко прозореца. А прислужницата, която сторила това, смята, че той не е бил залостен, но макар тя да е ценен свидетел, на нея не може да се разчита — за каквото и да я попитате, тя все ще си спомни!

— Ами ключа?

— Отново се връщаме на него. Той бе на пода сред отломките от вратата. Може да е паднал от ключалката, може да е бил изпуснат там от някой от влезлите хора, или може да е бил бутнат под вратата отвън.

— Всъщност всичко е „може би“?

— Намерихте точната дума, мосю Поаро. Точно така е.

Поаро се оглеждаше наоколо, като се мръщеше недоволно.

— Не мога да видя светлина — мърмореше той. — А, ето сега нещо проблесна, но веднага се изгуби отново в тъмнината. Не съм напипал нишката — не виждам мотива.

— Младият Джерълд Пейнтър е имал солиден мотив — отбеляза мрачно Джап. — Мога да ви кажа, че навремето той е водил доста буен живот. И екстравагантен. Вие също знаете що за стока са художниците — нямат и капка морал.

Поаро не обърна голямо внимание на унищожителните критики на Джап по отношение на темперамента на художниците. Вместо това той се усмихна многозначително.

— Добри ми Джап, защо имам чувството, че се опитва те да ми хвърлите прах в очите? Със сигурност знам, че този, когото подозирате, е китаецът. Но вие хитрувате. Хем искате да ви помогна — хем не желаете да разкриете всичките си карти.

Джап избухна в смях.

— Винаги си оставате същият, мистър Поаро. Да, бих се обзаложил, че е китаецът, ще си го призная сега. Близо до ума е, че той е човекът, който е подправил кърито и щом може да направи един опит да очисти господаря си, нищо не му пречи да направи и втори за една вечер.

— Чудя се дали би могъл — каза тихо Поаро.

— Аз пък не мога да разбера мотива му. Някакво езическо отмъщение или нещо от този род, предполагам.

— Чудна работа — каза отново Поаро. — Не е имало грабеж? Нищо не е изчезнало? Нито скъпоценности, нито дари или документи?

— Не. Тоест почти не.

Аз наострях уши, също и Поаро.

— Не е имало грабеж, искам да кажа — обясни Джап. — Но старият тип е пишел нещо като книга. Научихме за нея едва тази сутрин, когато пристигна писмо от издателите, в което те питаха за ръкописа. Изглежда той е бил току-що привършен. Младият Пейнтър и аз претърсихме къщата отгоре до долу, но не можахме да открием и следа от ръкописа — той трябва да го е скрил някъде.

Очите на Поаро грееха с онази зелена светлина, която познавах толкова добре.

— Как се е казвала тази книга? — попита той.

— Мисля, че беше „Скритата ръка в Китай“.

— Аха! — почти възкликна Поаро. След това добави бързо: — Нека да видя китаеца, А Линг.

Изпратиха да повикат китаеца и след малко той се дотътри със сведени надолу очи и полюшваща се плитка. Невъзмутимото му лице не показваше и следа от вълнение.

— А Линг — каза Поаро, — съжалявате ли, че господарят ви е мъртъв?

— Много съжалява. Той добър господар.

— Знаете ли кой го е убил?

— Не знам. Кажа на полицай, ако знам.

Въпросите и отговорите продължиха. Със същото невъзмутимо лице А Линг описа как е приготвил кърито. Готвачът нямал нищо общо с него, заяви той, ничии други ръце не са го докосвали, освен неговите собствени. Аз се чудех дали той знаеше накъде го водят тези негови признания. Той също така упорито твърдеше, че прозорецът към градината е бил залостен онази вечер. Ако е бил отворен на следващата сутрин, това означава, че сам господарят му го е отворил. Накрая Поаро го освободи.

— Достатъчно, А Линг. — Китаецът бе вече на врата, та, когато Поаро го повика обратно. — И казвате, че нищо не знаете за Жълтия Жасмин?

— Не, какво трябва да знам?

— Нито за знака, който бе изписан под него?

Докато говореше, Поаро се наведе напред и бързо начерта нещо върху една прашна малка масичка. Бях достатъчно близо, за да го видя, преди той да го изтрие. Една вертикална линия, втора, под прав ъгъл спрямо първата, и още една линия, която завършваше едно голямо 4. Ефектът върху китаеца бе като удар от електрически ток. За миг лицето му се скова от ужас. След това, също така внезапно, то стана отново невъзмутимо и като повтори тържествено, че не знае, той се оттеглил.

Джап замина да търси младия Пейнтър. Поаро и аз останахме сами.

— „Великата Четворка“, Хейстингс! — извика Поаро. — Отново „Великата Четворка“. Пейнтър е бил голям пътешественик. В неговата книга несъмнено е имало някаква жизненоважна информация, отнасяща се до деянията на Номер Едно, Ли Чанг Йен, главатаря и мозъка на „Великата Четворка“.

— Но кой… как…

— По-тихо, идват насам.

Джерълд Пейнтър бе приятен млад мъж, доста слабоват на вид. Той имаше мека кестенява брада и ексцентрична вратовръзка с преливащи се цветове. Отговаряше с голяма охота на въпросите на Поаро.

— Вечерях при едни наши съседи, семейство Уикърли — обясни той. — В колко часа съм се прибрал? О, към единадесет. Аз имам секретен ключ, знаете. Всички прислужници си бяха легнали и аз естествено си помислих, че и чичо ми е сторил същото. Всъщност тогава ми се стори, че зърнах онзи китайски просяк, А Линг — тихата стъпка — да се шмугна зад ъгъла на антрето, но реших, че ми се е привидяло.

— Кога видяхте за последен път чичо си, мистър Пейнтър? Искам да кажа, преди да дойдете да живеете при него?

— О! Едва когато навърших десет години, Той се скара с брат си — моя баща — знаете.

— Но той ви е намерил отново без много трудности, нали? Независимо от многото години, които са били изминали?

— Да, имах голям късмет, че видях съобщението на адвоката.

Поаро не зададе повече въпроси.

Следващият ни ход бе да посетим доктор Куентин. Разказът му в основни линии бе същият, който той бе разказал по време на следствието и нямаше много какво да добави. Той ни прие в кабинета си след като бе привършил току-що с прегледите на пациентите си. Изглеждаше интелигентен мъж. В него се забелязваше известна старомодност, която добре подхождаше на неговото пенсне, но аз предположих, че той е напълно в крак с времето по отношение на своите методи на лечение.

— Така ми се иска да си спомня за прозореца — каза открито той, — но е доста рисковано да се връщаш назад в мислите си — човек може да стане прекалено сигурен за нещо, което никога не е съществувало. Това е психология, нали, мосю Поаро? Знаете ли, прочел съм всичко за вашите методи и мога да кажа, че съм ваш възторжен почитател. Предполагам, напълно сигурно е, че прашецът опиум е бил сложен в кърито от китаеца, но той никога няма да си признае, както и ние никога не ще узнаем защо го е направил. Но да се бутне човек вътре в огъня — струва ми се, че това не подхожда много на характера на нашия китайски приятел.

Аз поднесох на Поаро моя коментар върху последното изречение на доктора, като се спускахме надолу по главната улица на Маркет Хандфърд.

— Мислите ли, че той е вкарал вътре свой съучастник? — попитах аз. — Между другото, предполагам, че може да се разчита на Джап да го държи под око? (Инспекторът бе отишъл до полицейския участък по някакви свои дела.) — Емисарите на „Великата Четворка“ са доста пъргави.

— Джап държи под око и двамата — каза мрачно Поаро. — Те са неотстъпно следени от момента, в който бе намерено тялото.

— Добре, във всеки случай ние знаем, че Джерълд Пейнтър няма нищо общо с това.

— Вие винаги знаете много повече от мен, Хейстингс, и това вече започва да ме уморява.

— О, стара лисицо — засмях се аз. — Никога няма да промените нрава си.

— За да бъда честен, Хейстингс, случаят ми е пределно ясен сега — всичко, с изключение на думите жълт жасмин — и аз май ще се съглася с вас, че те нямат никакво отношение към престъплението. В случаи като този човек трябва да реши кой от всичките лъже. Аз вече сторих това. И все пак…

Както си вървеше до мен, той внезапно хукна и влезе в една близка книжарница. Излезе оттам след няколко минути, прегърнал един пакет. След малко към нас се присъедини и Джап и ние всички потърсихме подслон в странноприемницата.

Следващата сутрин аз спах до късно. Когато влязох в запазената за нас всекидневна, намерих Поаро, вече там, да крачи нагоре-надолу из стаята с лице, изкривено в агония.

— Не разговаряйте с мен! — извика той, като махна възбудено с ръка. — Поне докато не се уверя, че всичко е наред, че арестуването е извършено. Ах, колко слаб психолог съм бил, Хейстингс — ако един умиращ човек пише съобщение, то е, защото е важно. Всички казваха — „Жълт жасмин? Има много жълт жасмин, който расте по стените на къщата — това не означава нищо.“ Добре, какво означава тогава? Означава точно това, което иска да каже. Слушайте. — Той вдигна нагоре една малка книга, която държеше в ръката си. — Приятелю мой, хрумна ми, че ще бъде добре да разследвам този въпрос. Какво точно представлява жълтият жасмин? Тази малка книжка ми каза. Слушайте. — Той зачете: — Gelsemini Radix. Жълт жасмин. Състав: Алкалоиди — гелсемин силна отрова, действаща като кониин; гелсемин действащ като стрихнина; гелсеминова киселина и прочие. Гелсеминът представлява могъщо средство за потискане на централната нервна система. На един по-късен етап от неговото действие той парализира нервните окончания на двигателната система и в големи дози причинява световъртеж и загуба на мускулна сила. Смъртта настъпва вследствие на парализа на дихателния център. Виждате ли, Хейстингс? Още в началото нещо ми проблесна в ума, когато Джап направи своята забележка за това как жив човек е бил натикан в огъня. Чак по-късно аз осъзнах, че всъщност човекът, който е бил изгорен е бил вече мъртъв.

— Но защо? С каква цел?

— Приятелю мой, ако вие трябваше да застреляте човек, или да го намушкате с нож, след като той е умрял, ще бъде съвсем видно, че раните са били нанесени след смъртта. Но ако главата му е направена на въглен, никой няма да разследва за някакви неясни причини за смъртта. Освен това, човек, който очевидно едва е избегнал да не бъде отровен на вечеря, не е много вероятно да бъде отровен непосредствено след това. Кой лъже — това е въпросът, който изниква винаги. Аз реших да повярвам на А Линг…

— Какво? — възкликнах аз.

— Вие сте изненадан, Хейстингс? А Линг знаеше за съществуването на „Великата Четворка“, това бе очевидно — така очевидно, че бе ясно, че до онзи момент той не знаеше нищо за тяхната връзка с убийството. Ако той е бил убиецът, той щеше да бъде в състояние да запази съвършено невъзмутимото изражение на лицето си. И така, аз реших да повярвам на А Линг и съсредоточих подозренията си върху Джерълд Пейнтър. Струваше ми се, че Номер Четири би могъл много лесно да изиграе ролята на един отдавна изгубен племенник.

— Какво! — извиках аз. — Номер Четири?

— Не, Хейстингс, той не е Номер Четири. Веднага щом прочетох статията за жълтия жасмин, аз видях истината. Всъщност тя се набиваше в очи.

— Както винаги — казах студено аз, — тя не се наби в моите.

— Защото не искате да използвате малките си сиви клетки. Кой е имал възможност да подправи кърито?

— А Линг. Никой друг.

— Никой друг? Ами докторът?

— Но това е било после.

— Разбира се, че е било после. В кърито, сервирано на мистър Пейнтър, не е имало и следа от опиум, но обзет от подозренията, които доктор Куентин е събудил у него, старецът въобще не хапва от кърито, а го запазва, за да подаде на своя медицински консултант, когото той извиква съгласно плана. Доктор Куентин пристига, взема кърито и слага инжекция на мистър Пейнтър — със стрихнин, казва той, но всъщност с жълт жасмин — отровна доза. Когато наркотикът започва да действа, той си тръгва, след като отключва прозореца. След това, през нощта, той се връща, влиза през прозореца, намира ръкописа и бута мистър Пейнтър в огъня. Той не забелязва вестника, който пада на пода, закриван от тялото на стареца. Пейнтър е разбрал какъв наркотик са му дали и се е помъчил да обвини „Великата Четворка“ за своето убийство. За Куентин е било лесно да размеси опиум в кърито, преди да го даде за анализ. Той ни пробутва своята версия за разговора си със стареца и споменава небрежно за инжекцията със стрихнин, в случай че белегът от иглата на спринцовката бъде забелязан. Подозрението веднага се насочва в две посоки — или е нещастен случай, или вината е на А Линг, който е сложил отрова в кърито.

— Но доктор Куентин не може да бъде Номер Четири?

— Струва ми се, че може. Няма съмнение, че има и истински доктор Куентин, който вероятно е някъде в чужбина. Номер Четири просто се е дегизирал като него за кратко време. Уговорката с доктор Бълайтоу е била направена задочно, тъй като човекът, който първоначално е трябвало да го замества, се разболял в последната минута.

В този миг вътре нахълта Джап със силно зачервено лице.

— Хванахте ли го? — извика нетърпеливо Поаро.

Останал без дъх, Джап поклати глава.

— Бълайтоу се е върнал тази сутрин от почивката си — извикан с телеграма. Подател неизвестен. Другият човек си е заминал сноши. Въпреки това, ще го заловим.

Поаро поклати безмълвно глава.

— Мисля, че няма — каза той и разсеяно начерта с вилицата си едно голямо 4 върху масата.