Агата Кристи
Великата Четворка (1)

Глава I
Неочакваният гост

Срещал съм хора, които изпитват удоволствие от прекосяването на Ламанша, хора, които спокойно се изтягат в шезлонгите си, при пристигане изчакват корабчето да бъде вързано към кея и чак тогава събират багажа си без много шум и слизат на брега. Лично аз никога не успявам да постигна това. От момента, в който се кача на борда, ме обзема чувството, че разполагам с твърде кратко време, за да се заема с каквото и да било — непрекъснато местя куфарите си от едно място на друго и ако сляза до ресторанта да похапна, то е за да погълна набързо храната си с неспокойното чувство, че корабът може да пристигне неочаквано, докато аз съм все още долу.

Може би всичко това е просто наследство от кратките ни отпуски през войната, когато осигуряването на място близо до мостчето за слизане бе от жизнена важност, също както и да бъдем между първите, които стъпват на брега, само и само да не прахосаме ценни минути от три или петдневните си отпуски.

В тази юлска утрин, в която започва разказът ми, аз стоях до парапета и наблюдавах как белите скали на Дувър се приближават и се чудех на онези пътници, които можеха така спокойно да си седят на столовете без дори веднъж да вдигнат очи и зърнат за миг родната земя. Но може би техният случай бе по-различен от моя. Много от тях без съмнение бяха прекосили Ламанша само за да прекарат уикенда в Париж, докато аз бях прекарал последната година и половина в едно ранчо в Аржентина. Работата ми там бе от успешна по-успешна и двамата със съпругата ми се наслаждавахме на свободния и спокоен живот на южноамериканския континент. Въпреки това в гърлото ми заседна буца, когато наблюдавах как познатият бряг се приближава все повече и повече.

Бях пристигнал във Франция преди два дни, свърших някои неотложни дела и сега бях на път за Лондон, Щях да остана там няколко месеца — време достатъчно, през което да потърся старите си приятели и най-вече един от тях. Един дребен мъж с яйцевидна глава и зелени очи — Еркюл Поаро! Възнамерявах да постигна пълна изненада с пристигането си. В последното си писмо от Аржентина аз не бях дори и намекнал, че планирам такова пътуване — всъщност то бе причинено от известни усложнения в бизнеса, които наложиха бързо да взема решение да замина — и много пъти аз се забавлявах, като си представях как той щеше да се слиса и зарадва, когато ме зърне.

Знаех, че вероятността той да не бъде у дома си е малка. Отминало бе времето, когато случаите, които той разследваше, го караха да кръстосва Англия надлъж и нашир. Славата му се бе разпространила навред и той вече не позволяваше един случай да погълне цялото му време. С течение на времето той се стремеше все повече и повече към това да бъде смятан за „детектив-консултант“ — специалност, която по своята важност би могла да се сравни с тази на лекарите от Харли Стрийт.

Той винаги се бе отнасял с насмешка към популярната представа за детектива — човек-хрътка, който приема чудни превъплъщения, за да преследва престъпниците и който спира пред всеки един отпечатък от крак, за да го изследва.

„Не, приятелю Хейстингс — би казал той, — ще оставим това на Жиро и приятелчетата му. Еркюл Поаро има свои собствени методи — системност и методичност, както и «малките сиви клетки». Като седим и си отдъхваме във фотьойлите, ние виждаме неща, които другите пропускат, а и не прибързваме със заключенията си като, например, достойния Джап.“

Не, опасенията, че Еркюл Поаро можеше да бъде далеч от дома си, бяха неоснователни. Когато пристигнах в Лондон, аз оставих багажа си в един хотел и запраших с кола право към стария адрес. Какви трогателни спомени събуди той у мен! Обзет от нетърпение, аз не изчаках, за да поздравя старата си хазяйка, а се втурнах нагоре по стълбището, като вземах по две стъпала наведнъж и почуках на вратата на Поаро.

— Да, влез — извика един познат глас отвътре.

Прекрачих прага, Поаро стоеше с обърнато към мен лице.

В ръцете си държеше куфар, който той изпусна с трясък на пода, когато ме съзря.

— Mon ami, Хейстингс! — извика той. — Mon ami, Хейстингс!

И като се втурна към мен, той ме прегърна с широко разтворени ръце. Нашият разговор бе несвързан и хаотичен. Възклицания, нетърпеливи въпроси, непълни отговори, съобщения от съпругата ми, обяснения за причината за пътуването — всички тези неща се смесиха в едно цяло.

— Предполагам, че някой се е настанил в старите ми стаи — казах накрая аз, когато се бяхме вече поуспокоили. — Ще ми бъде много приятно отново да отседна тук при вас.

Изразът на лицето на Поаро се промени с поразителна бързина.

— Mon Dieu!^[1] Но какъв chance epouvantable^[2]. Погледнете около себе си, приятелю мой.

Едва сега забелязах обстановката в стаята. До самата стена бе положен един пътнически сандък с размерите и външния вид на ковчега на древния Ной. Близо до него бяха поставени няколко куфара, подредени по големина, като се започваше от най-големия. Заключението от всичко това не можеше да бъде друго, освен едно.

— Заминавате?

— Да.

— За къде?

— Южна Америка.

— Какво?

— Да, какъв комичен фарс, нали? Отивам в Рио и всеки ден си повтарям, че няма нищо да спомена за това в моите писма — и, ах, каква изненада ще бъде за добрия Хейстингс, когато ме съзре!

— Но кога заминавате?

Поаро погледна часовника си.

— След час.

— Спомням си как винаги твърдяхте, че нищо не е в състояние да ви накара да тръгнете на дълго морско пътешествие?

Поаро притвори очи и потръпна.

— Недейте споменава това пред мен, приятелю мой. Лекарят ми, той ме увери, че от това не се умира. Освен това пътуването ще е еднократно, нали разбирате — аз никога, никога няма да се върна.

Той ме бутна в едно кресло.

— Добре, ще ви разкажа как се случи всичко това. Знаете ли кой е най-богатият човек в света? По-богат дори и от Рокфелер? Ейб Райлънд.

— Американският сапунен крал?

— Точно така. Една от неговите секретарки влезе във връзка с мен. Ставали някакви много големи, както вие бихте ги нарекли, далавери, в които била замесена една голяма компания в Рио. Той искаше аз да разследвам нещата на място. Отказах. Съобщих му, че ако ми се предоставят фактите, аз бих могъл да му дам своето мнение на експерт. Но това, ми бе заявено от негова страна, той не бил в състояние да стори. Аз съм щял да получа фактите само ако отида там, на място. В друг случай това щеше да приключа въпроса. Да се заповядва на Еркюл Поаро представлява безумна наглост. Но предложената сума бе толкова изумителна, че за първи път в живота си бях изкушен просто от самите пари. Това бе голям доход — цяло състояние! Освен това бях привлечен и от друго нещо — от нас, приятелю мой! През последната година я половина аз бях един много самотен стар човек. Помислих си — защо не? Започвам да се уморявам от разрешаването на безброй глупави проблеми. Спечелил съм достатъчна слава. Нека взема тези пари и се установя някъде близо до моя стар приятел.

Аз бях дълбоко трогнат от тази изява на приятелски чувства от Поаро.

— Така аз приех — продължи той — и след един час трябва да тръгна, за да хвана влака за пристанището. Една от малките иронии на съдбата, нали? Но ще ви призная, Хейстингс, че ако предложените пари не бяха толкова много, аз щях да се поколебая, тъй като съвсем наскоро започнах едно малко собствено разследване. Кажете ми какво най-често се има предвид с фразата „Великата Четворка“?

— Предполагам, че води началото си от Версайската конференция, след това идва известната „Велика четворка“ в света на киното. Терминът се използва също така и от безчет други по-дребни риби.

— Разбирам — каза Поаро замислено. — Попаднах на тази фраза, разбирате, при такива обстоятелства, че нито едно от тези обяснения няма смисъл. Тя, изглежда, се отнася за банда международни престъпници или нещо от този род, само че…

— Само че какво? — попитах го, когато той спря, колебаейки се.

— Струва ми се, че тук става въпрос за нещо много голямо. Просто едно малко предположение от моя страна, нищо повече. О, но аз трябва да свърша с опаковането на багажа си. Времето напредва.

— Не заминавайте — помолих го настоятелно аз. — Отменете пътуването си и останете тук при мен, за да делим заедно радост и неволи.

Поаро се изправи и ме погледна укорително.

— О-о, нима не разбирате! Дал съм дума, съзнавате това, нали — думата на Еркюл Поаро. Нищо, освен въпрос на живот или смърт не може да ме задържи сега.

— А вероятността това да се случи, е нищожна — унило промърморих аз. — Освен ако малко преди да удари дванадесетият час „вратата се отвори и влезе неочакван посетител“.

Цитирах старата поговорка полушеговито, но след това, в паузата, която последва, и двамата се сепнахме, тъй като от вътрешната стая до нас долетя шум.

— Какво е това? — извикал аз.

— Бога ми! — отвърна Поаро. — Много прилича на вашия „неочакван посетител“, влязъл в спалнята ми.

— Но как може някой да влезе в нея? Няма друга врата, освен тази, която е пред нас.

— Имате отлична памет, Хейстингс. Нека сега поразсъждаваме малко.

— Прозореца! Но тогава това е крадец! Той трябва доста да се е потрудил, за да се изкачи нагоре по отвесната стена — бих казал, че е почти невъзможно.

Бях скочил на крака и вървях към вратата, когато шумът от натискане на бравата от другата страна ме закова на място.

Вратата се отвори бавно. В очертанията й стоеше един мъж. Той бе покрит от глава до пети с прах и кал, лицето му бе изпито и хлътнало. Той се вторачи в нас за момент, след това се олюля и се свлече на пода. Поаро се втурна напред и приклекна до него, след което погледна нагоре към мен и ми каза:

— Бренди! Бързо.

Аз светкавично налях бренди в една чаша и му я подадох Поаро успя да налее малко в устата му, след което двамата заедно го вдигнахме и занесохме до кушетката. След няколко минути той отвори очи и се огледа наоколо с почти празен поглед.

— Какво търсите, мосю? — попита Поаро.

— Мосю Еркюл Поаро, Фарауей Стрийт, номер 14.

— Да, да, това съм аз.

Мъжът изглежда не разбра и просто повтори с точно същата интонация:

— Мосю Еркюл Поаро, Фарауей Стрийт, номер 14.

Поаро го атакува с няколко въпроса. Човекът или въобще не отговаряше, или повтаряше същата фраза. Поаро ми направи знак да се обадя по телефона.

— Намерете доктор Риджуей и го помолете да дойде.

Докторът, за щастие, си беше вкъщи и тъй като домът му се намираше на съседната пресечка, бяха изминали само няколко минути, преди той да влезе забързан в стаята.

— Какво става тук?

Поаро му обясни накратко и той започна да преглежда нашия непознат посетител, който като че ли въобще не съзнаваше неговото или нашето присъствие.

— Х-м! — каза доктор Риджуей, след като свърши. — Странен случай.

— Мозъчна треска? — предположих аз.

— Мозъчна треска? Мозъчна треска! Няма такова нещо като мозъчна треска! Литературна измислица. Не, човекът е преживял някакъв шок. Той е дошъл тук, воден от силата на една натрапчива идея — да открие мосю Еркюл Поаро, Фарауей Стрийт, номер 14 — и той повтаря тези думи механично, без дори и най-малко да съзнава тяхното значение.

— Афазия? — казах енергично аз.

Предположението ми този път не накара доктора да изсумти с такава сила, както при предишното. Той не отговори, а подаде на мъжа лист хартия и молив.

— Нека да видим какво ще направи с тях — отбеляза той.

В продължение на няколко мига мъжът не направи нищо, след което внезапно започна да пише трескаво. По същия внезапен начин той спря и изпусна хартията и молива на пода. Докторът вдигна листа и поклати глава.

— Нищо няма тук. Само цифрата 4, надраскана дузина пъти, като всеки път тя е изписвана по-голяма от предходната. Искал е да напише Фарауей Стрийт, номер 14, предполагам. Това е интересен случай, много интересен. Можете ли евентуално да го задържите тук до следобед? Сега ме викат в болницата, но ще се върна следобед и ще се разпоредя за него. Случаят е твърде интересен, за да бъде изпуснат.

Аз споменах, че Поаро заминава, както и факта, че възнамерявам да го придружа до Саутхамптън.

— Не се тревожете. Оставете човека тук, Той няма да прави никакви пакости. Изтощен е до безкрайност. Вероятно ще спи осем часа без прекъсване. Аз ще поговоря с вашата превъзходна мисис… как й беше името? — и ще й кажа да го наглежда.

И доктор Риджуей изскочи навън, забързан както винаги. Поаро от своя страна приключи с опаковането на багажа си, като не изпускаше от очи часовника.

— Как невероятно бързо лети времето. Е, Хейстингс, не можете да кажете, че съм ви оставил с празни ръце. Пред себе си имате един безкрайно сензационен проблем. Човек от неизвестното. Кой е той? Какъв е той? Да му се не види, бих дал две години от живота си само и само този кораб да отплаваше утре вместо днес. Тук има нещо много странно, много заинтригуващо. Но човек трябва да има време, много време. Ще отминат дни — може би дори месеци — преди той да бъде в състояние да ни каже това, за което е дошъл.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Поаро — уверих го аз. — Ще се опитам да бъда ваш заместник.

— Да-а.

Отговорът му ми се стори изпълнен с леко съмнение. Взех листа хартия.

— Ако пишех разказ — казах небрежно, — аз бих съчетал това с последната ви приумица и бих го озаглавил „Мистерията на «Великата Четворка»“.

Докато казвах това, аз потупвах с пръсти по изписаните с молив цифри.

Миг след това подскочих от уплаха, тъй като нашият болен се събуди внезапно от унеса си, изправи се в креслото и произнесе ясно и отчетливо:

— Ли Чанг Йен.

Той имаше израза на човек, който внезапно се е събудил от сън. Поаро ми направи знак да мълча. Мъжът продължи. Той говореше с ясен и тънък глас и нещо в начина му на изговаряне остави у мен чувството, че той цитира някакъв писмен доклад или лекция.

— Ли Чанг Йен може да се смята за мозъка на „Великата Четворка“. Той е диригентът и вдъхновителят. Затова аз съм го нарекъл Номер Едно. Номер Две рядко се споменава по име. Той е представен от едно S с две линии през него — знака на долара — както и от две ленти и звезда. Оттук може да се направи догадка, че той е американски поданик в следователно представлява мощта на богатството. Няма съмнение, че Номер Три е жена, по националност французойка. Съществува вероятност тя да е една от сирените със съмнителна репутация, но нищо не се знае със сигурност. Номер Четири…

Гласът му колебливо затрепери и замря. Поаро се наведе напред.

— Да — подкани го нетърпеливо той. — Номер Четири?

Очите му бяха приковани към лицето на мъжа. Непреодолим ужас бавно запълзя по него, чертите му се изкривиха и застинаха в страшна гримаса.

— Унищожителят — изхъхри мъжът. След това, с последно конвулсивно движение, той падна назад и изгуби съзнание.

— Мои Dieu! — прошепна Поаро. — Значи аз бях прав тогава. Бях прав!

— Мислите, че…?

Той ме прекъсна.

— Занесете го на леглото в моята стая. Нямам и минута за губене, ако ще хващам влака. Не че умирам от желание да го направя. Ех, ако можех да го изпусна с чиста съвест! Но съм дал дума. Да вървим, Хейстингс.

Като оставихме тайнствения гост под грижите на мисис Пиърсън, ние тръгнахме с кола и бяхме на косъм да изпуснем влака. По време на пътуването Поаро на моменти изпадаше в дълбоко мълчание, след което започваше да лее потоци от думи. Той се зазяпваше през прозореца като дълбоко замечтан човек, без да чува очевидно нито дума от това, което му говорех, след това ненадейно се оживяваше и ме засипваше със заповеди и инструкции и настояваше, че спешно трябва да изпрати безчет радиограми.

След като подминахме Уокинг, в купето настана дълго мълчание. Влакът, разбира се, не спираше никъде по пътя до Саутхемптън, но точно тук се случи така, че той бе задържан от червен семафор.

— А-а! По дяволите! — извика внезапно Поаро. — Аз съм бил голям идиот. Едва сега прогледнах. Благословени да бъдат светиите, които спряха влака. Скачайте, Хейстингс, скачайте бързо, казвам ви.

За миг той отвори вратата на купето и скочи долу до коловоза.

— Хвърлете куфарите и скачайте!

Подчиних се, при това точно навреме. Тъкмо се приземих до него и влакът потегли отново.

— А сега, Поаро — казах аз с известно раздразнение, — може би ще ми кажете какво означава всичко това.

— Това означава, приятелю мой, че аз видях светлината.

— Е — казах аз, — благодаря. И на мен ми просветна.

— Дано да е така — отвърна Поаро. — Но се опасявам, много се опасявам, че едва ли е така. Ако вземете два от тези куфари, аз мисля, че ще мога да се справя с останалите.