Васил Цонев
Ароматът на България (8)

Глава седма
Ирин-Пирин планина

Една от най-хубавите картини на Стоян Венев е мъжкото хоро с тъпана.

Остри зъбери на Пирин планина. Пред тях — поляна. На поляната — едри, страшни мъже, които играят хоро под съпровод на тъпан.

Никакъв оркестър. Само един тъпан.

Бях писал за Добруджа. И по-скоро — за жените в Добруджа. И докато Добруджа прилича на страна на амазонки, то Пиринска България е страната на страшните, неистови, пищовлии мъже. Тук много се гърми, много вино се пие, много агнета се ядат, много хора̀ се играят. И веселбите са мъжки, и хора̀та са мъжки.

Жените са само като фон — те пеят, но пак пеят за мъжки подвизи, за юначагата Крали Марко, за пиринските хайдути, за Яне Сандански, Гоце Делчев и Даме Груев. Тук именно, в Пиринска България, се роди монахът Паисий Хилендарски, който хвърли първата искра в мрака на робството и изкрещя:

— О, неразумннй юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин!

Тук, в тая част на България, се роди Димитър Благоев, който основа Българската комунистическа партия, тук, в тази част на България, се роди Вапцаров, чиито пролетарски стихове се наредиха до бунтовните песни на Ботев. Много е българска тази част на България, до болка българска.

Както казах, в тази част на България петли пеят. Децата не се раждат деца, те се раждат готови мъже и веднага хващат пищова. Сякаш не кръв, а непрекипяло вино тече във вените на пиринските мъже. Никъде в друг край няма толкова хайдушки песни, никъде няма такива страшни и юнашки мъжки хора̀.

Бих искал да видите това невероятно мъжко хоро с тъпана.

Отначало се чува глух удар на тъпан. Нищо се не види. Горска поляна. Наоколо дървета, а по средата — висока сочна трева.

И изведнъж — изскача тъпанджията. Той върви леко, оглежда се, думка тъпана и пак се оглежда.

Няма никой.

Маха с ръка и ето след него се появяват мъжете. Под равномерните удари на тъпана те не играят. Те пристъпват бавно и леко, няма защо да се бърза. Нека бързат буболечките. А истинският мъж трябва да върви бавно, изпъчен, искрящ от сила и неукротимост.

Удар на тъпана. Краката на мъжете бавно се вдигат във въздуха, описват полудъга и се отпускат, за да се вдигне и другият крак. Пак полудъга, пак отпускане. Бавно, тържествено, като на литургия.

Постепенно ритъмът става по-бърз и по-бърз. Очите на мъжете искрят, танцът става все по-буен и по-буен и накрая, сякаш за да не се взривят от силите, които напират в тях, мъжете скачат един след друг върху тъпана, размахали ножове и пищови.

Но за да разберете най-добре какво се казва пирински българин, то трябва да прочетете песента за Страхил войвода.

Страхиле, страшна войвода,

посъбрал Страхил войвода

шестстотин отбор юнаци

с Ятмача кючук байрактар.

Та ги поведе, заведе

на Ирин-Пирин планина,

на юнашката сбирнина.

Три каравули проводи

на три ми страни да вардят.

Че седна Страхил да яде

тлъсти печени агнета,

да пийе вино червено.

Първи си каравул дойде

и на Страхила думаше:

— Страхиле, страшна войводо!

Тежка се потеря зададе.

Страхил каравулу думаше:

— Каравулино, брайно ле!

Ела си изпий чашата,

иди си варди мястото;

не бой са, холам, не бой са,

доде йе Страхил войвода.

Още Страхил говореше,

втори се каравул зададе

и си Страхилу думаше:

— Страхиле, страшна войводо!

Потерята на достигна,

потеря, тежка потеря,

колко на гора листата

и на полето тревата —

толко е тежка потеря. —

Стрхаил каравул думаше:

— Каравулино, брайно ле!

Ела си изпий чашата,

иди си варди мястото;

не бой са, холам, не бой са,

доде йе Стрхаил войвода.

Още Страхил говореше,

трети каравул довтаса,

в уста си ножа носеше,

ножа ми боздуганина —

отдалеч тича и вика:

— Страхиле, страшна войводо!

Страхиле, свиня дебела!

Страхиле, бога биволска!

Страхиле, мечка загорска!

Още ли ядеш и пиеш?

Потерята на достигна,

потеря тежка, голяма,

колко на гора листата

и на полето тревата —

не йе ли жалко за нази

и за наше юначество? —

Страхилу се нажалило,

извади сабя френгия,

та му главата отсече,

още дружини думаше:

— Яжте и пийте, дружина,

трапеза не разваляйте! —

ази самси ща да ида

да си потеря посрещна,

да си потеря погубя.

Че стана Страхил, отиде,

та си потеря посрещна,

та че са Страхил провикна:

— Потеря тежка, та темна!

Който е вяра християнска,

скоро на земя да пада!

Който е вяра проклета,

прав на крака да остане! —

Като са Страхил завъртя

надясно още наляво —

сичка потеря погуби,

самси е толко останал.

Тогаз дружини думаше:

— Не ли ви, холам, говорих,

до де е Страхил войвода,

вас глава не заболява?

Седнете сега да ядем,

любовно да си попийем,

сърцата да си направим,

каквото отбор юнаци,

всегда готови на турци,

на турци проклятоверци!

Е това са пиринци! Е това са българи!