Васил Цонев
Ароматът на България (4)

Глава трета
Добруджа

Баща ми е роден в село Сребърна, Силистренски окръг, едно от най-забележителните села в България. Тук именно се намира прочутото езеро, където се въдят пеликани и още много други водни птици, отдавна изчезнали не само от Балканите, но и от Европа.

Вярно е, че това представлява интерес за туриста, но ако сте забелязали, моята задача е не да описвам толкова флората и фауната, колкото българина — неговите особености, неговите обичаи, храната му, пиенето му. Винаги в живота ми именно ЧОВЕКЪТ ми се е струвал най-голямата загадка на природата. Защото, както казват естествениците, животните и растенията са ясни — ядат и пият. А човекът, това странно същество, яде точно когато не му се яде, пие, когато не му се пие, и си тегли куршума именно когато на всички им се струва, че вече всичко му е наред. Колегата Достоевски достатъчно добре е описал тези особености на човешката природа, за да ги повтарям и аз.

Искам да се спра на добруджанеца — такъв, какъвто го знам от добруджанския квартал в София, такъв, какъвто го видях в родното село на баща ми, такъв какъвто го видях в селата, където живеят преселници от Северна Добруджа.

Аз знаех, че живея в добруджанския квартал на София, но какво са добруджанците, разбрах едва когато Добруджа се освободи.

Един от малкото случаи, при които чичо Кръстник забрави, че има кафенета в този свят, беше освобождението на Добруджа.

Когато съобщиха новината, чичо Кръстник пристигна с колосана риза и бомбе, но не намери никого освен мен. Всички бяха отишли нанякъде си и ме бяха оставили да си боледувам сам. Като малък бях паднал върху една стъргалка, изкривих си носа, стана някаква неразбория с дишането ми и все си боледувах по малко. Та и сега лежах в гостната и гледах големия портрет на дядо. Гледах го и му се чудех на ума — да учи толкова години за поп, а тъкмо преди да го ръкоположат, да махне с ръка и да избяга. Сега вече никак не му се чудя, защото поне десетина пъти направих същото — блъсках се, трепах се да стана летец, и няколко дни преди производството напуснах. Съсипах си здравето, за да уча архитектура, и тъкмо направих дипломната работа с молив — получих такова отвращение към тази наука, че и сега, като видя бяла престилка, се изприщвам. Толкова мечтаех да стана щатен журналист, а щом ме назначиха — взех си веднага една година безплатен отпуск. И още много други подобни щуротии, за които не съм виновен аз, а тази пуста наследственост — тези малки, невидими гени, които пълнят клетките ми и оставят всичките ми работи недовършени.

Но тогава си мислех, че съм по-силен от всички гени на света и се чудех на дядо. А докато се чудех, чичо Кръстник влезе с колосана риза и бомбе на главата, обиколи няколко пъти стаята бегом и като видя, че съм сам, дръпна завивките и каза:

— Тръгвай да бием камбаните!

Аз много обичах чичо Кръстник и си знаех — щом той каже, че трябва да бием камбаните, значи се налага да ги бием и ще ги бием, ако ще и турско да стане. Никога през живота не ми беше минавало през ума, че мога да бия черковните камбани. За мен те бяха нещо като причастието — недосегаемо и тайнствено, но щом чичо Кръстник бе решил, че трябва да се бият, изведнъж ми стана чудно, че не ми е идвало наум аз да ги бия. Така навярно е и при революциите — всички се кланят на царя и не могат да си представят как са живели досега под скиптъра на някакво си величие.

Докато търчахме към черквата, чичо Кръстник ми разправяше как били камбаните на черквата, когато умрял баща му. Тогава бил осемгодишен и видял как клисарят пратил сина си да бие камбаната на умряло. Чичо Кръстник се ядосал, блъснал клисарския син и му креснал:

— Защо ти ще биеш камбаните? Моят баща е умрял, а не твоят!

И забил камбаните.

— Сега работата ще бъде много по-лесна — обясняваше чичо Кръстник, — защото при смърт камбаните трябва да се бият съвсем равномерно, а при такава радост като днешната можеш да дрънчиш както си искаш. Колкото по-голяма неразбория се получи при биенето, толкова по-голямо веселие обхваща хората.

Покатерихме се на един дъх на дървената камбанария, която стоеше пред черквата. Чичо Кръстник хвана въжета на голямата камбана, подаде ми въженцето на малката и каза:

— Але, хоп!

Камбаните дръпнаха с такава сила и с такъв бяс, че отец Георги изскочи от черквата както си беше с кръста, последван от кварталните баби.

Понеже камбаните дрънчаха с всичка сила, ние не чувахме какво реве светият отец, но по зачервеното му лице личеше, че думите, които употребява, не са съвсем благопристойни. Бабите се кръстеха и хващаха главите си. Като видя, че не може да ни насмогне с думи, отец Георги хукна по дървените стълби и изрева на ушите ни:

— Ще ви дам под съд за богохулство!

Чичо Кръстник спря да бие камбаните, тикна въжето в ръцете на отеца и кресна:

— Разгеле. Ти бий камбаните, защото ние имаме работа.

Отец Георги тръсна глава, но чичо Кръстник обясни:

— Добруджа е свободна!

Отец Георги само ахна и се подпря на дървената преграда. Сетне грабна въжето на голямата камбана, дръпна въженцето от ръката ми и задруса камбанарията с такава сила, че бабите хукнаха презглава обратно в черквата от страх да не се строполи всичко това върху тях.

Чичо Кръстник ме хвана за ръката и ме повлече след себе си.

В това време хората бяха започнали да излизат из къщите и да зяпат облещени към черквата.

Като ме влачеше след себе си, чичо Кръстник минаваше край тях, влизаше в къщите, отваряше шкафчетата, където си държаха ракията за гости, надигаше шишетата и пред изумените от това светотатство очи на домакините крясваше:

— Добруджа е свободна!

Хорицата плясваха с ръце и сядаха смаяни по местата си. Сетне грабваха шишетата от ръцете на чичо Кръстник и ги изпразваха до дъно.

Но чичо Кръстник нямаше време да гледа ефекта от изпиването. Хващаше ме за ръка и ние, подгонени от някаква невидима реактивна сила, хуквахме през глава към другите къщи, където повтаряхме същия номер.

След половин час улиците се изпълниха от развълнувани хора, които размахваха дадените им от чичо Кръстник собствени шишета с ракия и крещяха:

— Да живее Добруджа!

Отнякъде се явиха цигани (те винаги надушваха подобни веселия) и засвирваха с всичка сила „О, Добруджански край“.

Чичо Кръстник търчеше между хората и организираше хор. Когато успя да събере към двадесетина души, той ги помъкна след себе си към къщата на Узун Кольо. Узун Кольо също беше добруджанец, но, както се вика, не живееше с вълненията на добруджанци, а си гледаше търговийката и огромната градина с най-различни сортове круши. Градината беше обвита с три ката бодлива тел и никой не смееше да припари в нея, защото само единият пестник на Узун Кольо тежеше колкото едногодишно теле.

Но този път ентусиазмът беше толкова голям, че всички забравиха и за Узун Кольовите пестници, и за тежината им.

След малко самодейният хор, подкрепян от циганите, зарева с всичка сила.

„О, Добруджански край…“

Пяхме така около пет минути и изпяхме целия марш, сетне го повторихме, но Узун Кольо не се появяваше.

Постепенно очите ни почнаха да шарят и едва сега се сетихме, че сме именно в тази чудна и приказна градина, в която растат стоте вида круши.

Както пееше, чичо Кръстник протегна ръка, откъсна една круша и я захапа. Примерът му бе последван от останалите, докато най-сетне и циганите престанаха да свирят и започнаха да пълнят пазвите си с круши.

Единствен продължаваше да пее Наумчо Глупака, който заради глухотата си ревеше съвсем фалшиво. Ние вече бяхме забравили за какво сме дошли, когато мощен глас разтърси градината.

— Сега ще ви науча аз вас, вашта мама добруджанска!

Следния миг сред обрулените клони стоеше само Наумчо Глупака, който поради глухотата си не беше чул йерихонската тръба на Узун Кольо и продължаваше да реве с всичка сила.

А хорът, предвождан от чичо Кръстник и циганите музиканти, търчеше с прибежки към черквата.

Едва когато заобиколихме, запотен от биене на камбаните, поп Георги, се сетихме за Наумчо.

Чичо Кръстник се хвана за главата:

— Хора, Узун Кольо ще пребие момчето!

Но не стана нужда да изгаряме от срам. Само миг след това при нас се появи Наумчо с пълна пазва круши. Той се смееше и крещеше с пискливия глас на глухите:

— Аз му казах, че Добруджа е свободна, и той ми напълни пазвата с круши. И петдесет лева ми даде.

— Това се казва да изпуснеш жив дюшеш — ядосваше се чичо Кръстник дълго след това. — Ама откъде да знам, че този тулуп може да има и сърце?

После, когато пораснах и видях за пръв път Балчик, открих за втори път Добруджа. И там, в Балчик, прекарах най-хубавите дни от живота си.

Когато падне сняг, когато завият вълците и зареват зимните хали, кой знае защо пред мен изниква винаги една и съща картина: ослепителен юнски ден. Ясносиньо копринено небе, бели тебеширени скали и безкрайно синьо море.

Завивам се с дебело одеяло, пускам електрическата печка на „три“ и си представям, че вървя сам по бански гащета из балчишките камъни и събирам миди.

Може би някъде има по-хубаво море, може би някъде (казват, на африканския бряг) има по-бели скали, но балчишките скали и балчишкото море са ми най-скъпи, защото там прекарах най-хубавите дни от живота си.

И сега си спомням лодките, препълнени с татуирани диваци, предвождани от кръвожадни човекоядски главатар Илия Бешков, потеглили от вилата на Смарендеску да нападат, оплячкосват и изпоядат Балчишкия дворец барабар с неговите обитатели. Но предателска уста вече е предупредила вожда на туземците от двореца — червенобрадия художник Иван Пенков — и на брега, под минарето, започва страшна сеч — до пълното унищожаване на едните и другите.

След тази касапница духовете на умрелите вдигат пълни чаши с евксиноградска гроздова и пият за вечната си памет.

И Илия Бешков, и Иван Пенков отдавна не са между нас, но местното население още споменава техните имена.

— Това бяха хора — казват рибарите, — майките още плашат децата си с тях.

Защо тези хора идваха именно тук, в Балчик, а не отиваха на „Златни пясъци“, на „Слънчев бряг“, на пясъците, които се простират по цялото черноморско крайбрежие, защо се бутаха тук, сред балчишките камъни?

Това и досега не мога да обясня на хилядите софиянци, които пълнят всяко лято южното ни крайбрежие. Защото, за да разбереш голямата поезия, сам трябва да си малко поет.

— Че там долу какво има — казваше бай Косьо Кисимов, — там долу има само пясъци. А тук и зеленина, и водичка има, и гледай какви къщички.

Заедно с него вървяхме из балчишките къщи, отваряхме дебелите порти и винаги зяпвахме от възхищение. На пръв поглед отвън къщите са скучни — оградени с високи каменни стени, а вътре изведнъж дори и в най-топлия юнски ден те лъхва хладинка от смокините, от хладния балчишки камък, с който са постлани дворовете, от решетъчните веранди и чардаци, където ти поднасят смокиново сладко и бяло сладко на лъжица, потопена в чаша ледена вода.

И докато тук отляво, в българската част на града, всяка къща си е башка, всяка къща има свой облик, свой аромат и крие някаква изненада — циганските къщурки, накачулени по баира отдясно, са всички еднакви.

Бели, бели, бели, по-бели от самите тебеширени скали, с овални стени и разкривени прозорчета — те не приличат на истинските, а ти се струва, че са направени нарочно от някакъв художник формалист за декор от някаква телевизионна приказка.

Когато вървяхме между циганските къщички, около нас подскачаха към стотина черни същества с искрящи от радост очи и сърца, готови да изхвръкнат от възторг. Наистина — за нормалния, здрав гражданин остава винаги необясним този странен искрящ ентусиазъм на малките циганчета. На какво се радват — на голите си тумбачета ли, на главите от чирози, които стискат в ръцете си, или на умрелите мишки, които влачат, завързани за конец след себе си?

Но бай Косьо Кисимов не се чудеше никак, защото беше точно като тях — искрящ, ентусиазиран, готов да се пръсне от възторг и да раздаде детското си сърце на всички.

Никога няма да забравя онази нощ, когато пътувахме от Балчик за село Белгун, където той изнесе последното си литературно четене.

По небето плуваха червени викингски лодки, от двете страни на пътя горяха стотици цветове — тук имаше и макове, и божури, и златни слънчогледи, и зелен боб, увит около стъблата им, и птици, птици, птици. Пред нас подскачаха лалугери и невестулки, изправяха се на задните си крака и ни гледаха с малките си облещени очи. Пътешествието ни приличаше на някакво приказно шествие, сякаш цялата жива и растителна природа се беше наредила край нас в шпалир, за да поздрави големия артист.

Той рецитира „Епопея на забравените“ в дългия като коридор салон на Белгунското читалище. Беше топло — към четиридесет градуса топлина. Плувнала във вода, публиката гледаше зяпнала към слабичкия възрастен мъж, облечен в черен официален костюм.

Децата блещеха очи, а възрастните едва сдържаха сълзите си. Те знаеха много добре какво значи да си българин, половината от живота им беше преминал в чуждо робство.

— Ще знаеш, Васка — каза бай Косьо, — чудесни българи са добруджанците. Имат българско самочувствие. Тук, като кажеш българин — това значи голямо нещо. Това значи работлив човек, чист човек, прибран човек. Възрожденското е още силно в тях.

Бай Косьо умря тук, в Балчик. Той можеше да не отиде на последното литературно четене. Но отиде.

— Много обичам Балчик — казваше бай Косьо, — защото тук почиват само българи.

Сега и тук вече започват да прелитат чуждестранните коли. Смаяни и зяпнали, чужденците гледат Таук лиман и не могат да повярват на очите си. Отвсякъде валят предложения от всички страни — молят да откупят за няколко години Таук лиман…

Чужденците ходят из балчишките къщи, гледат и не могат да повярват — защо в никой туристически справочник не се говори за тази красота?

Само след няколко години слуховете за този непокътнат край ще се разнесат из Европа и за нас, туземците туристи, ще бъде трудно да се радваме както преди…

Но благодаря на бога, че изкарах младините си в този край, когато имаше само българи и то какви.

Трети път открих Добруджа в село Божуровци, където живеят преселници от Северна Добруджа. Бях поканен на сватба. Тръгнах на обяд от Толбухин с намерение да се върна вечерта. А останах три дни и три нощи — точно толкова, колкото траеше сватбата.

Не съм от тези хора с немски дух, които точно описват нещата.

12:05 минути. Булката излиза от черковата.

13:04 — Първата чаша падна.

16:09 — Първият изстрел.

19:45 — Изнасят първия пиян.

Не, такива работи у мен няма да прочетете. Има си справочници, където точно и ясно ще видите как именно стават българските добруджански сватби и то не на кои, а на преселниците от Северна Добруджа. Хич и дори не съм се старал да запомня реда на нещата — пих заедно с всички, гърмях заедно с всички и ревах заедно с всички дор три дни и три нощи и сега, като се помъча да се сетя какво точно видях, в спомена ми остава едно такова чувство, което изпитваме, като си спомним за първата любов, за майка си, за оная майка ехеее — отдавнашната, младата, която сега виждаме само на избелелите старовремски портрети, хубавата майчица, красивата, с дългите смолисти коси, която ми пееше слънчеви приспивни песни…

Преди всичко пред мен изникват добруджанките — едри, прекомерно едри, с невиждани дотогава от мен старовремски носии, искрящи от цветове, прилични на дрехите на севастократица Десислава от Боянската черкова. Вървят бавно, тържествено, като на сцена, с гордо вдигнати глави. И как няма да се гордеят, когато са БЪЛГАРИ.

Да, точно за добруджанките се сещам първо, когато искам да си припомня за тази красива сватба. И по балкана съм виждал царствени жени, и в Родопите, но накуп, на едно място толкова едри, толкова силни и истински българи само тук. Сякаш това беше царство на амазонки, сред които мъжете нещо се петлявеха, губеха се и служеха само за фон. Фон, който гърмеше, свиреше, играеше, а цариците плуваха между тях като лебеди и от време на време кимаха:

— Да, добре е, продължавайте. Хубаво върви сватбата.

Дотогава винаги гордо съм казвал:

— Да, аз съм добруджанец.

Но след тази сватба, след като бях с тези хора, сега малко се колебая. Да, баща ми е добруджанец, но аз, дали аз съм достоен да нося това име?