Васил Цонев
Ароматът на България (10)

Заключение

Човечеството с трясък върви напред. Машините режат, машините събарят, машините изграждат.

Ще мине време и внуците ни ще четат за девствените гори, за нашия живот така, както ние сме чели Робинзон Крузо.

И от нас, само от нас зависи дали ще смачкаме красотата, или ще поумнеем и ще я запазим. За да има, докогато свят светува, и България, и руснаци, и чехи, и словаци, и грузинци, и етиопци, и бели, и черни, и жълти — с всичките им странности и особености. Защото различието, богатството от цветове и нюанси между тях ражда красотата.

И позволете ми вместо край да разкажа един мой сън.

Колко е хубаво, когато знаеш, че ще сънуваш нещо красиво!

Така си мислех, когато се въртях под хладния чаршаф. Няма нищо по-хубаво от един безумно чист и хладен бял чаршаф. Сякаш и ти ставаш чист като него и в теб остават само красиви и хубави мисли. И дори и да се прокрадне някоя лоша мисъл, веднага я прогонваш — не се връзва с чистия чаршаф.

Затворих очи, усмихнах се и като потръпнах още веднъж от удоволствие под безумно белия чаршаф, заспах…

Намерих се на мостче. Но какво мостче беше то. Цялото изковано от някаква въздушна материя и под него имаше не река, а цели вселени и галактики, в които по-любознателният можеше да види и градове, и села, и пощи, и тролейбуси.

— Чудно, нали? — каза човекът с голямата фантазия.

— Всъщност всичко това, което виждаш, не съществува. Аз го измислих.

Той въздъхна и очите му светнаха:

— Страшно обичам да измислям. Е така, като си седя и си измислям. Човек например може да си измисли думи. Например „авдохулухуаполохоап“. И като я измисли, да й намери значение. Ти какво значение би дал на една такава дума?

— Струва ми се — отвърнах, — че това е нещо като чайник.

— От рода на чайниците — допълни човекът с голямата фантазия, — самоходен чайник. С манометри и с отделение за китайски и липов чай. И с пружини за подскачане. Вървиш из улиците и гледаш — пред теб подскача чайник. Самоуверен, с чувство на достойнство. Спираш го, а той веднага затраква с манометрите си, излива ту липов, ту китайски чай и целият се изчервява от удоволствие, че ти е направил впечатление. Е, как да не го наречеш „авдохулухуаполохоап“?

— Човек иска много неща — въздъхна човекът с голямата фантазия. — Ах, как ми се иска понякога да съм „мин“.

— „Мин“ ли?

— Разбира се — кимна човекът с голямата фантазия, — признай си, че за автора е много по-лесно да напише думата „мин“, отколкото тази префърцунена „авдохулухуаполохоап“? Колко е по-лесно да я напишеш. Та „мин“ значи да си зелено-син и да минаваш през ключалки.

— По фантазиите на човека се съди и за самия човек — добави човекът с голямата фантазия. — Лети самолет. И го гледат няколко души. Единият трепти от възторг и му се струва, че той кара самолета. Друг, по-отвинтен, има чувство, че самият той е самолетът, а трети си мисли: „Ех, да е мой самолетът и да си правя завойчета и да не качвам никого в него“, пети пък мечтае да го има, за да накачули всички дечурлига на него и да ги заведе в Пазарджик.

— А защо именно там?

— Защото не съм ходил в този град — вдигна рамене човекът с голямата фантазия, — много обичам да ходя там, където не съм бил. Дори някой път вървя из съвсем познати улици и си мисля, че са непознати, и ей тук сега живее някакъв страшен човек, който е наплашил децата и те бягат от него. А всъщност той бил много добър и цял живот чакал някое дете да дойде и да му каже: „Добър ден, как сте?“. И ти отиваш и му казваш: „Добър ден, как сте? Прекопахте ли градината?“. И човекът се преобразява и светва, и ти обяснява с какви инструменти е прекопал градината, и ти показва кутийка с личинки от майски бръмбари, които е набрал за пиленцата в курника, и те развежда из зайчарника си, и ти показва малки зайчета, много малки, които те гледат и си мислят: „Виж колко добър човек…“. И дечурлигата от квартала, които са мислили, че страшният човек ще ги изпече на фурна, зяпат и гледат през стобора и си шепнат, че си магьосник, който е превърнал страшния змей в добър принц. И колко хора живеят в съвсем познати улици и си мислим, че ги познаваме, а те цял живот чакат някой да им каже една добра дума, за да се разнежат и да ти дадат всичко, което имат.

— Добрината е много интересно нещо — въздъхна човекът с голямата фантазия. — Случва ти се — изгаряш от добрина, искаш да направиш нещо много добро и много красиво, а не ти се отдава случай и просто прегаряш и изведнъж, вече изгубил търпение, правиш нещо точно обратното. И с учудване виждаш как хората бягат от теб и си мислят, че си лош.

— Всъщност — усмихна се човекът с голямата фантазия — всички фантазии на хората са насочени само към едно — да си изфантазират някакво много фантастично място — планета или къщурка, в която да намерят истински добър човек. И докато си фантазираш, добрият човечец стои до теб и ти го разбираш, едва когато вече го няма.

— И излиза, че вие сте против фантазията?

— Боже опази — уплаши се човекът с голямата фантазия. — Та аз съм човекът с голямата фантазия, та аз всъщност непрекъснато си фантазирам и, и, и…

— И?

Човекът с голямата фантазия разпери ръце:

— И излиза, че най-голямата фантазия, най-фантастичното нещо, което може да измисли човек, е хората да станат съвсем обикновени, да говорят обикновени неща, да се обличат обикновено, да живеят обикновено, да са съвсем обикновени — чисти, мили и добри. До такива фантастични мисли достига човек на края на живота си.

Човекът с голямата фантазия въздъхна:

— А това е най-фантастичното нещо, което може да си представи човек, най-фантастичното, най-фантастичното…

Човекът с голямата фантазия вече го нямаше и мостчето, на което стоях, беше станало съвсем обикновено, дървено, със съвсем малка чистичка рекичка под него, със съвсем обикновени брезички край нея — едно съвсем обикновено кътче, съвсем просто, за което си мечтаем до смърт, когато ни сполети някаква голяма беда, за което копнеем, косато всички мечти на човечеството за овладяване на атомната енергия, за индустриализация и механизация се изпълнят и то до такава степен, че такива мостчета, такива чисти рекички и такива обикновени брезички се превръщат в най-непостижима човешка мечта…