Васил Цонев
Ароматът на България (6)

Глава пета
Родопа

В Родопите за пръв път отидох като студент.

Получих карта за Пампорово и тръгнах.

Пампорово като Пампорово.

Голяма работа.

Тогава бях млад и не обръщах внимание на нещата. Не бях впечатлителен като сега — видя облаче — ахкам, видя слънце ахкам.

Тогава, както се вика, бях съвсем груб реалист и си приемах нещата без никакво ахкане. Така много работех, така много учех (хем следвах, хем работех, хем издържах себе си, брат си и майка си), че не ми оставаше време ни за ахкане, ни за зяпане.

Тръгнах за Пампорово като на работа. Бях капнал от умора и чувствах, че трябва да си почина поне десетина дни, за да поема отново бясното търчане — от шест часа до дванадесет бях нещо средно между хамалин и счетоводител в тогавашния „Лозцентрал“, от дванадесет до шест — на лекции и чертане (следвах архитектура), а от шест до дванадесет вечерта — в Кирковски районен комитет на Ремса.

Бях изпаднал в такава апатия, че да бяха ме изпратили в Акапулко или Копакабана, пак щях да кажа:

— Добре.

И хич нямаше да ми мигне окото, биля. Когато човек е изморен до смърт, не го интересува това пред него Бриджит Бардо ли е, или баба Станка.

Качих се на влака и заспах.

Събудих се към Пловдив.

Две момичета, които не бях забелязал дотогава, ме тупнаха по врата и ми казаха:

— Слизаме.

И аз слязох.

Не мога да си спомня откъде бяха разбрали, че и аз отивам в Пампорово.

В полусън помня, че влязохме в една къща, легнах на едно легло и заспах.

Сутринта пак ме плиснаха по главата, качихме се на един камион и аз пак заспах.

Събудих се от ослепителна светлина.

Отворих очи и подскочих. Над мене беше синьо. Но не така синьо, както е обикновеното небе. Това беше някак си особено синьо, то трепереше, то излъчваше сияние — имах чувство, че е някакъв ослепително син копринен плат, така силно опънат, че всеки миг може да се пръсне.

А слънцето се въртеше — голямо, бяло, и ми се чинеше, че някакъв хлапак непрекъснато го изстисква и светлината от него шурти на потоци по главата ми, по тревата, по високите борове.

Едва сега погледнах лицата на двете момичета. Боже мой — та те бяха красавици! И сега не мога да разбера какъв глупак съм бил — поне адреса им да бях записал…

Пристигнахме на студентския лагер „Студенец“. Гледах като смаян. Всичко наоколо ми приличаше на илюстрациите от Братя Грим. Точно такива бяха зелените гори — не обикновено зелено, а някакво сочно жълтеникавозелено, от което всеки миг очакваш да потече зеленина. Вървях из въздуха като във вода. Имах чувство, че мога да го режа с ръцете си и да си правя кубчета от него.

Хората вървяха, окъпани от светлина, с широко разтворени очи и разперени ръце — така както вървят ония, дето ги виждаме в сънищата.

Всички се движеха напред и назад, смаяни, учудени и усмихнати.

Ние се разминавахме както се разминават балетистите от оперните феерии и всичко приличаше на някакъв танц от „Снежанка“ или от „Вълкът и червената шапчица“.

В Пампорово седях десет дни, въпреки че картата ми беше за двадесет.

Честна дума — щях да полудея, ако бях останал повече.

Това не беше за вярване. Бях изпълнен с някакъв див възторг — сякаш енергията от целия свят се бе събрала в сърцето ми. Търчах като побъркан из зелените склонове, ревях с пълно гърло, катерех се по дърветата, премятах се из тревата. Беше хубаво, толкова хубаво, че не издържах и избягах.

Сетне отидох още няколко пъти и винаги се връщах все по-влюбен в заоблените, нагънати като народна песен родопски върхове, в неповторимите родопски къщи. И затова, когато моят роден брат след двадесет и пет годишно отсъствие се върна от Австралия, заведох го именно там.

Доста сме яли,

яли и пили

печени агнета

и вино червено.

Я развей байрак,

ти, Мануш, войводо!

Хайдушка песен

— Хич и не мога да разбера как съм ял някога агнешко!

Тези думи бяха произнесени от брат ми Иван Цонев, австралийски поданик, който преди около тридесет години бе емигрирал в Австралия.

Беше топла августовска нощ. Извадени от известното английско стихотворение, звездите блещукаха като диаманти на небето.

Ние полулежахме върху козяците край пламтящия огън и гледахме с ококорени очи как бай Стоян пълнеше агнето.

Не бяхме пили нищо — мастиката и краставичките още се изстудяваха в малкия планински поток, но ушите ни звънтяха и в гърдите ни се събираше такава бурна радост, сякаш бяхме изпили няколко дамаджани мелнишко вино.

Едва когато човек вдъхне пампоровския въздух, едва когато погледне пред себе си безкрайните планини, нагънати като диплеста родопска песен, разбира защо тукашните овчари живеят по сто и няколко години.

— Майка му стара — каза брат ми, — да взема и да напълня от този въздух няколко милиона консервени кутии — сума ти пари ще изкарам в Австралия.

Бай Стоян, който продължаваше да пълни агнето, се обърна към него, усмихна се и врътна глава. Навярно го бе учудил фактът, че в тази приказна местност човек може да мисли за пари.

Брат ми продължаваше да се тюхка:

— Да бях си взел някоя консерва. Как ще го ям това агне! Там, в Австралия, дори и лудите не ядат агнета. Та какво има в едно агне — само кост и мас.

Бай Стоян отново се усмихна:

— А ти не яж. Без това си пълен.

Той беше избрал най-охраненото си агне, сам го беше заклал, сетне вкара масура под кожата на единия крак, наду я с въздух, докато се отдели от месото, обърна кожата като ръкавици, разпори агнето, извади дреболиите, изми ги, наряза ги на ситно, овъргаля ги в балканска чубрица и джоджен, посоли ги, подлюти ги с едро счукан лютив червен пипер, отново напълни с тях стомаха на агнето и сега го шиеше. Като го заши, отново му навлече кожата, замаза нареза с глина и потри ръце:

— Ха бакалъм!

Грабна търнокопа и започна бързо да копае дупка. Като я изкопа, покри дъното с орехова шума и положи агнето върху нея. Сетне започна да гребе от тлеещата жар и да хвърля от нея върху агнето. Покри го с около петдесет сантиметра жар и отупа ръцете си:

— Това е — каза той, — сега можем да опитаме ичкията.

Влезе в кошарата и се върна с една гаванка, в която имаше прясна извара. Обели няколко глави чесън, счука и десетина ореха и всичко това забърка заедно с изварата.

Работеше бавно. Никой не го гонеше.

Бизнесменската кръв на брат ми отново закипя.

— Е това нещо го няма в Австралия — каза той. — Кой има време да ти дои овце и да прави от млякото сирене и извара. Гледай само — за една гаванка с извара и някакви там щуротии в нея изгуби близо един час. Че такова ядене там би струвало повече от златото.

Бай Стоян отново се усмихна.

Като свърши с изварата, отиде до ручея и извади мастиката и краставичките, които бяха кристализирали от студ.

— Цялата тази работа в хладилник ще стане за една минута — забеляза брат ми. — В Австралия…

Но не можа да завърши, защото бай Стоян отпуши шишето и миризмата на мастиката като взрив нахлу в ноздрите му.

— Там такова нещо не пият — облиза се брат ми. — Мастиката е вредна.

— Много е вредна — говореше брат ми, като държеше шишето, — това е може би най-вредното питие, което…

Следния миг той вече пиеше. Очите му се разтвориха като прожектори и дъхът му спря.

Без да каже дума, той грабна една краставичка от ръката на бай Стоян и я захапа. Едва тогава си пое въздух и тръсна глава:

— Страшно!

Като продължаваше да се усмихва, бай Стоян отряза резенче от краставичката с чекийката, която висеше закачена за синджир за потурите му, и я намаза отгоре с извара, счукан чесън и орехи.

— Яж!

Брат ми лапна резенчето и очите му отново се ококориха. И без да каже нито дума, грабна отново шишето с мастиката и отпи юнашка глътка.

Сетне разправяше, че щом хапнал краставичката с извара, смесена със счукан чесън и орехи, в ушите му засвирили най-нежните тръби на някакъв неземен орган, а като пийнал от мастиката — запял и негърски ангелски хор.

Бай Стоян врътна глава:

— Това е само началото. Почакайте да дойде и баба Минка.

Когато от мастиката остана само амбалажът, по тясната пътека се зададе баба Минка. Под дясната й мишница носеше овчи мех, а под лявата — някаква бохча.

Като стигна до нас, тя се поклони, остави меха върху козяка и разтвори бохчата. Лъхна мирис на топъл хляб и сирене. Брат ми протегна ръка към питата, но бай Стоян го спря:

— Не пипай!

Стана, грабна желязната вила и започна да разкрива изстиналата жар. Издърпа агнето и като натрупа орехова шума върху земята, сложи го върху нея и махна кожата.

В същия миг над Пампорово и цялата Родопа се разнесе дивен мирис. Мирисът разлая псетата в една околност от сто квадратни километра.

Обърнах се и погледнах брат ми. Той бе проточил врат, а устата му бе готова да зачатка като челюсти на вълк пред крехка кошута.

— Заповядайте и хапнете, както навремето са яли нашите закрилници — хайдутите.

Като каза това, бай Стоян се протегна, откъсна голямо парче от агнешкото, отчупи и от питата, омесена със сирене, и подаде всичко това на баба Минка. И този път брат ми зяпна — такава проява на рицарство навярно не бе видял и на най-големия австралийски прием.

Около половин час никой не каза повече нищо. Чуваше се само мляскане, примесено с някакви звуци, прилични на ръмжене, ахкане и цъкане. От време на време се чуваше и известният звук „къл-къл“, който издава течността, когато се излива в някакво гърло. Този звук идваше от кожения мех, напълнен с местно домашно червено.

Едва когато от агнето останаха само някакви жилки кожи и кости, брат ми се облегна на дебелия бор, който бе зад него, и прошепна:

— Майчице мила! Това не може да се купи с милиони!

Да, братко мой — това не ти са австралийските агнета, направени само от мас и кости. Това е агънце, което е расло из Родопа, което е пасло само цветя и билки и е поело и техния дъх, и техния вкус.

Но за да му се усети истинския вкус, трябва да се емнеш, да повървиш четири-пет часа из хайдушките пътеки, да го изпечеш със собствените си ръце и да го изядеш сред същите цветя и билки, където е расло и пасло.

— И да го разправям, няма да повярват.

— Виж — тука си прав — казах му, — защото не се е родил поет, който би могъл да опише вкуса на това, което хапнахме тази нощ. Затова всеки, на който му харесва, трябва сам да дойде и да провери.

Няколко дни след това брат ми си замина.

А преди няколко дни получих телеграма:

Поздрави бай Стоян уговори агне по хайдушки не мога да спя само за това мисля чакай ме идваааааам!