П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (37)

1.

— И след всичко, което направих за нея… — изстена господин Реджиналд Кракнъл и се просълзи както от самосъжаление, така и поради въздействието на алкохола от прочутите му запаси. — След всичко, което направих за нея, ме захвърли като употребявана носна кърпа!

Сали не му отговори. Гръмкият оркестър на „Цветна градина“ не търпеше никаква конкуренция и успешно заглушаваше всички разговори. Освен това цялото й внимание беше заето с приспособяване към странните подскоци на партньора й, които на моменти ставаха дори опасни. Двамата преминаха покрай масата, където се беше разположила Мейбъл Хобсън, най-новата „придобивка“ на заведението, и с царствено пренебрежение наблюдаваше танцуващите. Изглеждаше изумително красива в златисто-черната си рокля и покрусеният Кракнъл едва преглътна, когато срещна погледа й.

— Ако ви кажа — простена в ухото на Сали — колко, май ритнах глезена ви. Извинете. Тази вечер не съм на себе си. Ако ви кажа колко съм похарчил за тази жена, няма да ми повярвате. А за благодарност взе, че ме заряза. И знаете ли защо? Защото казах, че не харесвам новата й шапка. Цяла седмица не ми е проговорила, отказва да се обади, когато я търся по телефона. Отгоре на всичко бях прав. Шапката беше отвратителна и изобщо не й отиваше. Такива са всички жени — мрачно заключи той.

Сали тихо възкликна, тъй като не успя навреме да отскочи и кракът му връхлетя върху пръстите й. Партньорът й обаче възприе възклицанието й като протест срещу обидната му забележка и се опита да замаже положението:

— Не исках да ви засегна. От пръв поглед разбрах, че не сте като другите жени. Имате добро сърце, затова ви разказвам тъжната си история. Усещам, че сте разумно момиче с широки възгледи и ще ме разберете. Направих дори невъзможното за тази жена. Уредих й да работи тук — нямате представа колко й плащат само да се кипри на масата. Преди време й осигурих главната роля в една пиеса. Забелязахте ли перлената й огърлица? Подарък й е от мен. А сега отказва да ми говори само защото не съм одобрил шапката й! Да бяхте видели онази отвратителна вещ. Положително щяхте да се съгласите с мен, защото сте разумно момиче с широки възгледи и разбирате от шапки. Чудя се какво да правя. Идвам тук всяка вечер. — Сали много добре знаеше този факт. Наблюдавала бе отдалеч бедния господин Кракнъл, но тази вечер за пръв път церемониалмайсторът Лий Шонстийн й го беше натрапил за партньор. — Идвам тук всяка вечер и танцувам край масата й, но тя отказва да ми проговори. — Младежът се просълзи и възкликна: — Как бихте постъпила на мое място?

— Не знам — чистосърдечно отвърна Сали.

— Аз също недоумявам. Все се надявах, че като разумно момиче с широки възгледи ще ми подскажете какво да направя, но уви! Можете ли да пазите тайна? Ще споделя с вас, че тази вечер правя последен опит за сдобряване. Нали няма да ме издадете? — настойчиво прошепна той. — Сигурен съм, че няма да го сторите, защото сте разумно… Донесъл съм й малък подарък. Би трябвало да я умилостиви, как мислите?

— Мисля, че ако беше голям, щеше да окаже по-силно въздействие.

В объркването си господин Кракнъл силно изрита глезена й.

— И през ум не ми е минавало! Може би имате право. Е, вече е прекалено късно. Подаръкът може би ще смекчи сърцето й. Ами ако не я трогне? Как смятате?

— Да — отвърна Сали.

— И аз съм на същото мнение — промърмори отритнатият влюбен.

След последен трясък на барабани и чинели оркестърът престана да свири. Господин Кракнъл заръкопляска и остана на дансинга, а младата жена потърси прикритие на масата си. Досегашният й партньор нерешително се огледа, сякаш не си спомняше точно какво търси, сетне на зигзаг се отправи към собствената си маса. Разговорите, които бяха заглушавани от гръмкото изпълнение на оркестъра, се подновиха с нова сила; горещият въздух като че се изпълни с гласове. Сали затвори очи и притисна длани към слепоочията си, усещайки, че главоболието й се усилва.

Беше изминал почти месец откакто се бе върнала на работа в заведението на господин Ейбрахамс. Сивите, монотонни дни се нижеха един подир друг, струваше й се, че живее в кошмарен сън. Като по магия беше откъсната от своята среда. Седмици наред не беше виждала познато лице, не бе срещала никого от бившите си съквартиранти в пансиона. Филмор, който вероятно изпитваше угризения на съвестта, изобщо не й се обаждаше, а Джинджър ковеше бъдещето си някъде на Лонг Айлънд.

Тя отпусна ръце, отвори очи и се огледа. Както обикновено залата беше препълнена. „Цветна градина“ беше сред многобройните заведения, добили популярност след манията по танците, която беше обзела цял Ню Йорк; навярно защото ресторантът се ползваше с добра репутация (както твърдеше самият собственик), бизнесът на господин Ейбрахамс процъфтяваше, докато конкурентите му фалираха. В рекламите „Цветна градина“ се описваше като „клуб, предлагаш вечеря и танци на любителите на театъра след представленията“, и още, че благодарение на „просторната зала и разкошната обстановка“ заведението е „едно от чудесата на града, с прекрасен дансинг, великолепен оркестър, изискана кухня и перфектно обслужване“. Всеки, който не бе имал щастието да чуе хвалебствените слова на собственика относно заведението му, прочитайки рекламата с основание би предположил, че господин Ейбрахамс се гордее с „Цветна градина“.

Някога Сали също харесваше локала. Работата й се струваше стимулираща и дори забавна. Ала по онова време не я измъчваше нетърпимото главоболие, нито изпитваше ужасяващата депресия, която я притискаше като воденичен камък и правеше работата й непосилна.

— Госпожице Николас.

Оркестърът, който никога не замлъкваше задълго, беше подхванал нова танцова мелодия и Лий Шонстийн й представяше нов партньор. Тя машинално се изправи.

— За пръв път посещавам този лежал — й поведе разговор непознатият, докато се блъскаха с другите двойки на дансинга. Както можеше да се очаква, беше огромен и нескопосан мъж. Тази вечер целият свят изглеждаше на Сали огромен и нескопосан. — Заведението си го бива. Аз съм от севера — по нашите места няма такива клубове. — Той разчисти пространството около себе си, използвайки Сали вместо бухалка, а младата жена, която доста си беше изпатила от тежките стъпала на Реджиналд Кракнъл, се изпълни с копнеж по него. Новият й партньор определено беше най-бездарният танцьор в цяла Америка.

— Дай ми на мен добрия стар Ню Йорк — продължи човекът, който определено беше лишен от патриотизъм. — Най-хубавият град на света! Откакто съм тук, посетих няколко страхотни представления. Гледала ли сте шоуто във „Фолис“?

— Не.

— Много сте пропуснала — разпалено заяви непознатият. — Непременно отидете. Повярвайте, че си заслужава. Но сигурно сте гледала „Миртъл се къпе в турската баня“.

— Напоследък не съм посещавала театрални постановки.

— Послушайте съвета ми и отидете да гледате тази пиеса. Върхът е! Откакто съм пристигнал не пропускам представление. Останах много доволен, с изключение на тази вечер. Честно да си кажа, минах се жестоко. Ама сам съм си виновен, задето рискувах да отида на премиера. Е, всяко зло за добро — като се прибера у дома, ще се фукам, че съм присъствал на нюйоркска премиера. Ама загубих два долара и седемдесет и пет и ще се пукна от яд. Пиесата се казваше — „Дивата роза“ — иронично продължи той, сякаш беше заловил в измама управата на театъра. — Наистина ме накара да подивея! Да хвърлиш на вятъра почти три долара заради някаква дивотия!

Сали се запита защо названието на пиесата й се струва толкова познато. Внезапно си спомни, че това беше новата творба на Джералд Фостър. След завръщането си в Ню Йорк изпитваше ужас при мисълта, че може да се сблъска с него, излизайки от апартамента си, сетне видя в утринния вестник бележка, която успокои страховете й: Джералд бил на турне с новата си пиеса, която със сигурност се наричаше „Дивата роза“.

— Спомняте ли си кой е авторът? — побърза да попита инквизитора си.

— Нямам представа, ама който и да е той, извади късмет, че се отърва жив. По нашите места пребиват човек за много по-малко прегрешение. „Дивата роза“! Пълна дивотия! — продължи човекът от севера, който мразеше да хвърля парите си на вятъра, сетне се опита да позабавлява партньорката си с дебелашкия си хумор: — Преди края на второто действие публиката масово се втурна към изходите, можеше да има и жертви, ако някой не се беше провикнал: „Пуснете най-напред жените и децата!“

Сали се озова на масата си, без да знае как се е добрала до там.

— Госпожице Николас.

Понечи да стане, но внезапно осъзна, че това не беше гласът на господин Шонстийн със златните коронки, който я призоваваше да изпълни задълженията си.

Човекът, произнесъл името й, се беше настанил до нея и говореше с английски акцент, който й се стори странно познат. Замъглените й очи се проясниха и тя позна Брус Кармайл.