П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (14)

Пета глава
Сали научава странни новини

Сали възнамеряваше при завръщането си в Ню Йорк да отседне в „Сейнт Риджъс“ и да се наслади на разкоша, осигурен й от новопридобитото богатство, сетне да се настани за постоянно в малък, но удобен апартамент, който щеше да намери, щом й останеше свободно време. Ала когато се качи в таксито и шофьорът я изгледа в очакване да му съобщи адреса, тя внезапно реши, че започва да постъпва надменно и отблъскващо като брат си. Когато намереше подходящия апартамент, щеше да обмисли как да прекъсне връзките си с хората от пансиона, с които беше съжителствала цели три години. А за да не изпитва угризения, че се е превърнала в дамски еквивалент на Филмор, щеше временно да се върне в достопочтеното заведение на госпожа Мийчър и отново да се срещне със старите си приятели. Та нали казваха, че домът е там, накъдето те тегли сърцето, па макар и обитателите на пансиона понякога да приличаха на храна, трудносмилаема за любителя на изискани ястия.

Дали поради спокойствието, завладяло душата й при мисълта, че е избрала правилното решение, или пък заради тръпнещото очакване да види Джералд Фостър след дългите дни на раздяла, познатите улици й се струваха необичайно красиви. Беше прекрасна утрин, небето беше кристалносиньо, слънцето хвърляше кехлибарени отблясъци и дори кофите за смет изглеждаха някак нови и интересни. Трамваите бяха пълни с усмихнати хора, които отиваха на работа; полицаите направляваха движението жизнерадостно и дружелюбно, а уличните метачи с бели престилки вършеха възвишената си работа, без да се суетят и с видимо удоволствие. Невъзможно бе някой да знае за завръщането й, при все това поведението на всички нюйоркчани сякаш подсказваше, че денят е по-особен.

Първият дисонантен акорд в тази увертюра на щастието беше ударен от госпожа Мийчър, която изрази радостта си от желанието на Сали да се настани в предишната си стая, сетне я осведоми, че тази сутрин Джералд Фостър е напуснал града.

— Рече, че заминавал за Детройт, да, така каза. Госпожица Доланд също замина. — Госпожа Мийчър прекъсна обясненията си, за да отправи хаплива забележка към прислужника в пансиона, който, използвайки като инструмент куфара на Сали, се опитваше да накъса тапетите в коридора. — Нали разбираш, миличка, в понеделник ще изпробват пиесата му — продължи достопочтената госпожа, след като прислужникът повлече куфара нагоре по стълбата. — Откакто ти замина, все репетираха.

Сали беше разочарована, но утрото беше прекрасно, а Ню Йорк й се струваше толкова неземно красив след скучното презокеанско пътуване, че тя реши да не си разваля настроението заради такава дреболия. Още утре щеше да замине за Детройт. Наслаждаваше се на мисълта, че я очаква нещо приятно.

— О, значи и Елза е в трупата?

— Да. Научих, че много я бивало. — Госпожа Мийчър първа научаваше всички театрални клюки. Беше бивша актриса, която е участвала в първата постановка на „Флородора“. — Господин Фосит присъства на една от репетициите и твърди, че госпожица Доланд е много добра актриса, а знаеш колко строг критик е той.

— Как е господин Фосит?

Собственичката на пансиона, която изпитваше удоволствие от житейските трагедии, с охота пристъпи към задачата за втори път да помрачи приповдигнатото настроение на Сали.

— Клетият старец май го е загазил. Снощи си легна рано-рано, оплаквайки се от главоболие, а днес сутринта надникнах в стаята му и ми се стори доста зле. Сигурно е пипнал онзи испански грип, дето върлува в града. Ако е вярно онова, което пишат по вестниците, сума народ е изпукал от тази болест — жизнерадостно завърши тя.

— Боже мой! Нима смятате, че…

— Е, още не е почернял — със съжаление отбеляза госпожа Мийчър. — Казват, че тия, дето щели да мрат, почернявали. Поне така твърдят във вестниците. Разбира се, още не е късно и това да се случи — добави тя с убедеността на човек, който вярва, че в края на краищата всичко ще бъде наред. — Лекарят ще дойде след малко, а засега съм оставила Тото при болника.

Тревогата на Сали нарасна. Като всички дългогодишни обитатели на пансиона, тя беше на особено мнение относно Тото.

Това четириного, което позореше цялата си раса, представяйки се за куче, беше дребно, космато животинче, чиито пронизителен лай късаше нервите дори на здравите хора, какво ли оставаше на клетия болен. Сали се изпълни със съчувствие към господин Фосит. Но госпожа Мийчър, която дори след седем години съвместно съжителство с домашния си любимец все още непоклатимо вярваше в неговата дружелюбност и способност да действа успокояващо, очевидно беше убедена, че е положила максимални грижи за болния като е изпратила Тото при него.

— Ще отида да го видя! — възкликна младата жена. — Горкичкият, толкова ми е мъчно за него.

— Разбира се, скъпа. Знаеш коя е неговата стая. Оттук се чува как Тото разговаря с него — усмихнато добави тя. — Моето кученце иска бисквита; обича да си похапва бисквити след закуска.

Когато Сали влезе в стаята, болният хвърли отчаян поглед към вратата. При вида на младата жена очите му радостно проблеснаха и на лицето му се изписа облекчение. Навярно щеше да посрещне с възторг появата на когото и да било. Защото по принцип досадното животинче беше прекалило с гостуването си, но когато видя, че посетителката е любимката му Сали, старият джентълмен отново повярва в съществуването на чудеса.

— Скъпа моя!

— Един момент. Заповядай, Тото.

Гласовитият пес, който при вида на храната за миг беше занемял, скочи от леглото, наклони глава и озадачено се втренчи в бисквитата. Въпреки че по природа беше доста недоверчив, последва младата жена в коридора, при което тя му хвърли храната, пъхна се обратно в стаята и затвори вратата. Тото излая няколко пъти — дали от благодарност или гняв, че се е оставил да го извозят — сетне слезе на долния етаж, а господин Фосит облекчено въздъхна.

— Сали, както винаги ти се появи като ангел на милосърдието. Убеден съм в добрите намерения на скъпата госпожа Мийчър, на света няма друг, който като мен да се възхищава от златното й сърце, но кой знае защо си е внушила, че проклетото псе е съчетание от медицинска сестра, успокояващ лек и едноседмична почивка на морския бряг. Настояваше да го остави при мен, а дяволското животно залая още щом влезе и не престана до мига, когато, използвайки женската си изобретателност, пред която се прекланям, ти успя да го подмамиш навън. А всеки лай отекваше в главата ми така, сякаш удряха с чук по ламарина. Сали, няма втора жена като теб. Блестиш като милосърдно дело в един свят, лишен от състрадателност. Кога се върна?

— Току-що пристигнах.

— И веднага си се отбила при стария си приятел! Благодарен съм и съм поласкан, скъпа моя.

— Не можех да чакам нито миг. Нима мислиш, че когато госпожа Мийчър ми е съобщила за заболяването ти, съм казала: „Така ли?“ и съм продължила да обсъждам времето? Ама и теб си те бива — знаеш как да изплашиш всички. Миличкият ми, много ли ти е лошо?

— Най-малко хиляда мишки впиват зъби в гръбнака ми, струва ми се, че изгарям от високата температура, поради която непрекъснато ми се пие вода. Но щом те видях, забравих всичко. Присъствието ти ми действа тонизиращо. А сега ми кажи хареса ли на нашата Сали пътуването в чужбина?

— Нашата Сали прекара един незабравим месец.

— Беше ли в Англия?

— Само минах през тази страна.

— Как ти се стори? — нетърпеливо попита възрастният джентълмен.

— Влажна. Невероятно влажна.

— Винаги е такава — със задоволство отбеляза господин Фосит. — Признавам, че макар да съм прекарал много щастливи години тук, понякога ми липсват онези дни, когато над Лондон е паднала гъста кафеникава мъгла, паважът блести от тънкия слой кал и вода, а през изпаренията прониква жълтеникавата светлина от лампите в „Бодига“, сияещи в далечината като пристанищни маяци. Не мисли, скъпа моя — продължи възрастният джентълмен, — че „Бодига“ е единственото добро заведение в Лондон. Този град изобилства от не по-малко прочути кръчми и бинарни. Прекарвал съм много приятни часове в „Рул“ и в „Шорт“. Пропуснала си нещо, като не си се задържала в Англия.

— Знам — ако бях останала по-дълго, щях да хвана пневмония.

Господин Фосит укоризнено поклати глава.

— Предубедена си, миличка. Щеше да се влюбиш в Лондон, ако се бе осмелила да го опознаеш и да разбереш, че само привидно е мрачен. Къде прекара почивката си? В Париж ли?

— Останах там няколко дни, но през повечето време обикалях крайбрежието. Беше приказно, искаше ми се никога повече да не се върна, но дългът ме зовеше. Освен това исках да видя всички вас и да присъствам на премиерата на пиесата, написана от господин Фостър. Нашата хазяйка ме осведоми, че сте посетил една репетиция.

— Присъствах на нещо като бой между кучета, за който ме уведомиха, че се наричал „репетиция“ — сухо заяви възрастният господин. — Днешните актьори нямат представа как да репетират.

— Господи! Нима положението е толкова безнадеждно?

— Пиесата е хубава, дори отлична. Сюжетът е интересен, образите не са повърхностни. Но актьорите.

— Госпожа Мийчър ми съобщи, че сте харесал играта на Елза.

— Нашата достопочтена хазяйка ти е предала съвсем вярно думите ми. Госпожа Доланд притежава големи заложби. Донякъде ми напомня на Матилда Девайн, с която преди много години участвахме в една театрална постановка в лондонския „Олд Роялти“. От Елза може да излезе велика актриса, ала в момента хвърля таланта си на вятъра. В пиесата има само една добра роля — онази, която е унищожена от госпожица Мейбъл Хобсън.

— Унищожена ли? — Сърцето на Сали се сви. Лошите й предчувствия се бяха оправдали, но тя не изпита злорадство при мисълта, че беше предупредила Джералд.

— Толкова ли е бездарна госпожица Хобсън?

— Тя има ангелски красиво лице, но актьорската й дарба е колкото на онези тресящи се пудинги, които скъпата ни хазяйка упорито ни поднася всеки петък. По време на дългогодишната ми кариера съм виждал много случаи, при които на любовницата е поверена главната роля, но липсата на талант у госпожица Хобсън е зашеметяваща. Спомням си как през деветдесет и четвърта един потомък на богата фамилия си беше наумил да направи от любимата си прочута актриса, като за целта й уреди роля, която би затруднила дори опитна професионалистка. Бях нает за поддържащата мъжка роля; спомням си как след първата репетиция казах на скъпия ми приятел Артър Мозби, който, уви, почина преди много години. Беше прекрасен младеж, но подобно на мнозина добри хора, имаше слабост към чашката. За какво говорех? Ах, да — спомням си, че казах на Артър: „Скъпи приятелю, тази пиеса ще се играе само две седмици.“ А той отвърна: „Макс, винаги си бил непоправим оптимист. Ще има само едно представление, мило момче.“ Обзаложихме се на половин крона и той я спечели. Предпремиерата се състоя в Уиган, публиката освирка актрисата, изпълняваща главната роля, и трупата беше разпусната на следващия ден. Докато наблюдавах актьорските умения на Мейбъл Хобсън, неволно си припомних този случай.

— О, клетият Дже… — клетият господин Фостър!

— Не споделям съчувствието ти към въпросния младеж — намръщено заяви господин Фосит. — Доколкото ми е известно, почти не го познаваш, но напоследък прекарах доста време заедно с него и успях да проникна в душевния му мир. Помни ми думата, че ако някога този човек постигне успех, със сигурност ще се главозамае. Неприятен ми е, Сали. Убеден съм, че не познавам по-голям егоист от него. Досущ прилича на стария Били Фодъргил, заедно, с когото ходехме на турнета. Разказвал ли съм ти историята за Били и аматьора, който…

Сали не беше в настроение да слуша за приключенията на този Фодъргил. Критичните думи, които възрастният джентълмен, неподозиращ за тайния й годеж, беше изрекъл по адрес на Джералд, дълбоко я бяха засегнали. За миг изпита желание да му възрази и да защити любимия си, сетне се загледа в бледото посърнало лице на болния и гневът й стихна. Всъщност старецът не искаше да я засегне. Пък и откъде да знае за отношенията й с Джералд?

Реши да смени темата и побърза да попита:

— Виждал ли сте Филмор, докато отсъствах?

— Филмор ли? Да, скъпа моя. Колкото и да е невероятно, само преди няколко дни го срещнах на Бродуей. Стори ми се променен — не беше толкова скован и високомерен. Може би съм несправедлив към него, но напоследък доста си беше навирил носа. Ала онзи ден се държа като нормален човек; очевидно се зарадва на срещата ни и беше много любезен.

Сали облекчено въздъхна и си помисли, че брат й все пак си е взел бележка от лекцията, която му беше изнесла след празненството в пансиона. Господин Фосит обаче имаше друга теория, обясняваща промяната в галеника на съдбата.

— Мисля, че годеницата му е оказала благотворно влияние върху характера му.

— Какво? Навярно грешите, Филмор не е сгоден.

— А, значи не ти е писал, за да те уведоми. Навярно е искал лично да ти съобщи новината. Да, Филмор е сгоден, дори ме запозна с избраницата си. Тя се казва Уинч и доколкото разбрах, също е актриса. Стори ми се много очарователна и благоразумна млада дама.

Сали поклати глава.

— Не може да бъде. Брат ми никога няма да се сгоди за подобна девойка. Между другото, сигурно косата й е била боядисана в пурпурночервено.

— Доколкото си спомням, косата на госпожица Уинч беше кестенява.

— Навярно е била силно гримирана и безвкусно облечена.

— Напротив, облеклото й беше елегантно, но не биеше на очи.

— Сгрешил сте — убедено заяви Сали. — Абсолютно невъзможно е брат ми да хареса жената, която току-що описахте. Ще разбера какво се е случило. Все пак е ужасно, че щом отсъствам за малко, всичките ми приятели се разболяват, а братята ми попадат в плен на вампири.

Почукване на вратата прекъсна гневната й тирада. На прага застана госпожа Мийчър и покани в стаята симпатичен нисичък и очилат мъж с черна чанта.

— Лекарят дойде, господин Фосит — обяви достопочтената дама и изпод око огледа болника, за да провери дали лицето му е почерняло — сигурен симптом за приближаваща се смърт. — Казах му, че според мен сте пипнал онзи испански грип. Тази сутрин прочетох във вестника, че още двама души са умрели, ако изобщо може да се вярва на вестникарите.

— Извинете, госпожо — прекъсна я лекарят, — ще ви затрудни ли да ми донесете малко чаша с вода?

— Ей сегичка ще я имате, докторе.

— Запомнете — чашата трябва да бъде малка. Оставете чешмата да потече няколко минути и внимавайте да не разлеете водата, докато се изкачвате по стълбата. — Когато тя излезе, лекарят обясни: — Винаги моля дамите, които приличат на нашата домакиня, да ми донесат чаша вода. По този начин отвличам вниманието им, защото си въобразяват, че ще изпълня някакъв магически номер. Междувременно ме оставят на спокойствие да прегледам пациента. Може би се питате какво ще правя с водата — ами, ще я изпия. А сега да видим от какво се оплаквате.

Прегледът не продължи дълго, но изражението на лекаря подсказваше, че е сериозно обезпокоен.

— За съжаление диагнозата на любезната домакиня е правилна. Какво ли не бих дал да е сгрешила, но се оказва, че господинът наистина се е заразил от испанския грип. Но не унивайте, виждал съм и по-тежки случаи. Болният трябва да остане на легло, а аз ще предпиша необходимите лекарства. Господине, за вас трябва да се грижи медицинска сестра. Може би младата дама ще изпълнява тези функции.

— Не, тя е само…

— Разбира се, че ще се грижа за него — решително заяви Сали. — Не е толкова трудно, нали, докторе? Знам, че медицинските сестри оправят възглавниците на пациентите. Спокойно мога да се справя с тази отговорна задача. Трябва ли да върша още нещо?

— Най-важната задача на сестрите е да бдят до леглото на болния и да не допускат в стаята гръмогласни и приказливи дами като онази, която изпратих за вода. Освен това трябва да имат точен мерник, та ако онова космато чудовище реши да досажда на пациента, да го замерят я с книга, я с някоя обувка. Ако сте способна да изпълнявате тези задължения, спокойно мога да поверя господина на вашите грижи.

— Скъпа Сали — с немощен глас възрази господин Фосит, — не бива да си губиш времето до леглото на един старец. Имаш толкова други занимания.

— Нищо не ще ми достави по-голямо удоволствие от това да ви помогна да оздравеете. Отивам да изпратя телеграма, връщам се веднага.

След пет минути Сали влезе в пощенската станция, за да изпрати на Джералд телеграма, с която го уведомяваше, че ще й бъде невъзможно да пристигне в Детройт за премиерата.