П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (23)

Девета глава
Джинджър става дясна ръка

Едва когато видя пред себе си младежа с разрошената коса и петното от сажди на носа, Сали осъзна колко разтревожена е била за съдбата му и колко живо си е представяла как бездиханният му труп плува по Темза. Беше надарена с богато въображение, на което бе позволила да се развихри. Учудването й, че е жив, за миг беше изместено от облекчение. Никога през живота си не беше изпитвала такава радост. Тръсна се на стола и избухна в смях, който дори на нея се стори неестествен, а за Джинджър прозвуча направо истерично.

— Хей… — нерешително се обади той, след като смехът й не проявяваше тенденции към стихване. Хрумна му, че момичето сигурно е изпаднало в шок, след като е открило разни досадници под леглото си.

Сали изпъна гръб, избърса насълзените си очи и през смях заяви:

— Много съм щастлива, че те виждам.

— Нима? — Джинджър беше поласкан. — Радвам се… — Ненадейно му хрумна, че е редно да се извини заради причиненото безпокойство. — Слушай… ужасно съжалявам. Задето нахлух тук, де. И през ум не ми мина, че съм попаднал под твоето легло. Мислех, че стаята е необитаема.

— Не се извинявай. Вината е моя. Не трябва да смущавам съня ти. Винаги ли спиш на пода?

— Случи се така, че…

— Може би нарочно си се намазал… — за красота… нещо като изкуствена бенка — обади се Сали. — Но в случай че не си забелязал, на носа ти има петно от сажди.

— Божичко! Не думай!

— Мислиш ли, че ще те заблуждавам по толкова важен въпрос?

— Ако не възразяваш, ще се възползвам от огледалото ти.

— Разбира се, стига да не се изплашиш от гледката.

Джинджър се приближи до тоалетката.

— Имаш право — обяви и затърка петното с носната си кърпа.

— Така и предполагах. Имам много набито око за такива малки подробности.

— И косата ми е поразрошена, а?

— Бих казала, че е в пълен безпорядък.

— Послушай съвета ми — пламенно подхвана младежът, — никога не се крий под леглото. Няма никаква полза.

— Думите ти ме подсетиха да ти задам един въпрос, но обещай, че няма да се обидиш.

— Няма. Хайде, питай.

— Въпросът ми е доста безочлив. Страхувам се да не те засегна.

— Няма.

— Ще отговориш ли какво търсеше nog леглото ми?

— Под леглото ли?

— Да. Под моето легло. Онова нещо се нарича легло. Мое е. Моето легло. Беше под него. Защо? Или казано по-обширно, защо беше под леглото ми?

— Криех се.

— Ясно, играел си на стражари и апаши.

— Онази жена… как й беше името — Бийчър или Мийчър — ме търсеше.

Сали укоризнено поклати глава.

— Не бива да я насърчаваш да се отдава на детински игри. Подобни занимания й се отразяват зле.

Джинджър нервно прекара длан по челото си.

— Всъщност.

— Неприятно ми е да критикувам външността ти — обади се Сали, — и лично аз много я харесвам, но когато докосна челото си, по него остана поне половин килограм прах. Което ме навежда на мисълта, че може би ръцете ти са мръсни.

Младежът внимателно огледа дланите си и с учудване констатира:

— Така си е.

— Защо не се измиеш като хората?

— Имаш ли нещо против?

— Дори настоявам.

— Много благодаря. Задето ми предоставяш умивалника си и прочие. Чувствам се неловко, защото се разполагам като в собствения си дом.

— Не се безпокой.

— Може би ще ти се стори ужасно нахално, но не си нося сапун.

— Използвай моя. Ние в Америка сме известни с гостоприемството си.

— Адски съм ти задължен.

— Кърпата е отдясно.

— Много благодаря.

— А в чантата ми ще намериш четка за дрехи.

— Много благодаря.

Дочу се плискане на вода, сякаш тюлен се гмурна в океана.

— А сега ще ми обясниш ли защо се криеше от госпожа Мийчър? — настоя на своето Сали.

Джинджър придоби угрижено и измъчено изражение.

— Честно казано, тази жена не ми е симпатична. Тръпки ме побиват от нея. Съобщиха ми, че дебне наоколо, поради което сметнах за благоразумно да се покрия, докато тя изчезне от хоризонта. Ако ме беше спипала, щеше да ме накара да заведа на разходка проклетото й куче.

— Тото ли?

— Същото. Знаеш ли — продължи Джинджър, който явно смяташе, че този път съдбата се е отнесла особено лошо с него, — това животно няма право да се нарича куче. Известно ти е, че обожавам въпросните четириноги, но Тото прилича на рошав плъх. — Той потръпна и добави: — Срамувам се да ме видят с него по улиците.

— Не беше ли по-лесно учтиво, но твърдо да откажеш да го изведеш?

— Точно в това е проблемът. Разбираш ли, закъснял съм с плащането на наема, поради което ми е трудно да заема твърда позиция по въпроса с кучето.

— Но как е възможно да си закъснял с наема? Заминах за Детройт по-миналата събота, а теб още те нямаше. Следователно си отседнал в пансиона най-много преди седмица.

— Точно така. Дължа на госпожата наем за една седмица.

— Как е възможно? Когато се разделихме в Ровил, беше милионер.

— Работата е там, че същата вечер се върнах в казиното и загубих голяма сума. А откакто съм в Америка, парите направо се изплъзват през пръстите ми.

— Какво те накара да дойдеш тук? — попита Сали, едва сега задавайки въпроса, с който според нея всеки разумен човек щеше да започне разговора.

— Джинджър се изчерви както му беше обичай.

— Хрумна ми, че трябва да посетя страната на неограничените възможности.

— Успя ли вече да откриеш някакви възможности?

— Поне имам някаква работа. Сервитьор съм в един бар на Второ Авеню. Заплатата не е голяма, но щеше да ми стигне за наема, само дето ми я удържаха почти цялата за счупени чинии и други пособия от кухненския инвентар. Истината е, че отново се оплесках.

— Скъпи Джинджър, не бива да работиш като сервитьор!

— Шефът е на същото мнение.

— Мисълта ми беше, че заслужаваш много по-добра работа.

— Но каква? Нямаш представа как туземците се справят и без моята помощ. Обиколих целия град, предлагайки услугите си, но навсякъде ми отговаряха, че нямат нужда от помощ.

Сали се замисли, сетне възкликна:

— Сетих се!

— Какво?

— Ще накарам Филмор да те назначи. Как не ми беше хрумнало досега!

— Кой е Филмор?

— Брат ми. Да, той положително ще намери някаква работа за теб.

— Но каква?

Младата жена се замисли.

— Ще бъдеш… ще бъдеш неговата дясна ръка.

— Сигурна ли си, че му трябва помощник?

— Разбира се. Брат ми е млад човек, който се опитва да направи кариера. Необходим му е точно човек като теб.

— Хм-м… да — замислено промърмори Джинджър. — Разбира се, никога не съм заемал подобен пост.

— Не се притеснявай. Сигурна съм, че бързо ще свикнеш с работата. Хайде, ще те заведа при Филмор. Отседнал е в „Астор“.

— Почакай… — колебливо каза младежът.

— Какво има?

— Ами ако се оплескам?

— Престани, Джинджър. Все трябва да има някаква работа, която няма да оплескаш. Не ми възразявай! Изми ли се? Избърса ли лицето и ръцете си? Тогава да тръгваме.

— Дадено.

Джинджър пристъпи към вратата, сетне се вцепени с повдигнат крак, сякаш някой го беше омагьосал. Откъм коридора се разнесе пронизителен лай. Младежът извърна очи към Сали, после с копнеж погледна леглото.

— Не бъди такъв страхливец — упрекна го тя.

— Добре, обаче.

— Колко дължиш на госпожа Мийчър?

— Около дванайсет долара.

— Аз ще й платя.

Джинджър отново се изчерви и разпалено възкликна:

— Няма да ти позволя! Извинявай, не исках да те обидя. Много съм ти благодарен, задето искаш да ми помогнеш, ала не мога.

Сали не настоя на своето, дори изпита уважение към него, макар да се беше изразил доста недодялано. Беше проявил независимост, каквато Филмор не би посмял да демонстрира по времето, когато беше бедняк.

— Както искаш — промълви Сали. — Разбирам те, защото и аз съм горда. Джинджър! — внезапно възкликна тя. — Стегни се! Къде е мъжеството ти? Щях да умра от срам, ако бях страхлива като теб.

— Много съжалявам, обаче изпитвам ужас от онова рошаво животно.

— Не му обръщай внимание. Ще те пазя от него.

Излязоха в коридора и се натъкнаха право на Тото, който гонеше въображаеми плъхове. Госпожа Мийчър се придвижваше след него. Щом видя Джинджър, устните й се разтегнаха в усмивка, която не вещаеше нищо добро за червенокосия.

— Ето ви и вас, господин Кемп! Търсих ви навсякъде.

Сали побърза да вземе нещата в свои ръце.

— Госпожо Мийчър — заговори тя, като същевременно ловко прекара младежа през опасната зона, — толкова се изненадах, когато видях господин Кемп! С него сме големи приятели. Запознахме се във Франция. Излизаме, за да си поговорим за старите времена, после ще го заведа при брат ми.

— Но Тото…

— Миличкото животинче! Трябва да го изведете. Времето е чудесно. Господин Кемп тъкмо ми казваше колко му се искало да разходи Тото, но доста закъсняхме и вероятно ще вземем такси. Нямате представа колко зает е брат ми в момента. Няма да ни прости, ако закъснеем.

Тя заслиза по стълбата, оставяйки хазяйката да я наблюдава намръщено, но нерешително. Дори когато още не беше богата наследница, нещо в Сали винаги притесняваше достопочтената дама и й пречеше да се покаже в най-лошата си светлина, а след като се беше замогнала, младата жена вдъхваше на хазяйката чувство, наподобяващо страхопочитание. Входната врата се затвори преди госпожа Мийчър да успее да възрази, а Джинджър спря за миг на тротоара и облекчено въздъхна, после изгледа Сали с нескрито възхищение и възкликна:

— Страхотна си!

Младата жена прие комплимента с подобаваща скромност, после заяви:

— Ще отидем при Филмор, но не виждам смисъл да бързаме. Първо ще се поразходим, после ще се отбием в „Астор“ и ще накараме брат ми да ни заведе на обяд. Искам да ми разкажеш всичко за себе си. Вече научих това-онова от братовчед ти, с когото най-ненадейно се срещнахме във влака. Известно ли ти е, че господин Кармайл е в Америка?

— Не. Аз… тъй да се каже… скъсах с роднините.

— Братовчед ти вече ме осведоми какво се е случило. Чувствам се виновна за нещастията ти. Ако не бях аз, това никога нямаше да ти се случи.

— Не говори така.

— Казвам самата истина. Превърнах те в онова, което си сега (би трябвало да съм доволна от успеха си), упорито те тласках към дъното, докато душата ти загина, тъй да се каже. Осъзнавам, че и през ум нямаше да ти мине да се противопоставиш на роднините, ако не бях ти изнесла онази лекция в Ровил. Разкажи ми какво се случи, умирам от любопитство. Господин Кармайл каза, че си обидил някакъв чичо.

— Да, чичо Доналд. Наистина се сдърпах с него. Той ме принуди да вечерям с него и се… имахме известни разногласия. Първо, той държеше да се извиня на стария Скримджър, а аз категорично отказах.

— Прекрасен човек.

— Кой, Скримджър ли?

— Не, глупчо! Ти си прекрасен.

— О… такова. — Джинджър се изчерви. — Последва историята със супата.

— Каква история? Каква супа?

— Атмосферата се нажежи, когато сервираха супата.

— Не разбирам.

— Неприятностите като че започнаха още когато сервитьорът приключи с поднасянето на чорбата. Това е вид гъста супа.

— Престани да бърбориш за разни там супи и разкажи какво се случи.

— Работата е там, че чичо Доналд… — всъщност едва сега осъзнах, че би трябвало да го окайвам, вместо да му се сърдя — та чичо Доналд има мустаци като на морж и е придобил гадния навик да сърба супата през тях. А пък аз… аз го помолих да престане. Направих го най-благовъзпитано и културно, обаче старецът взе твърде присърце забележката ми, тъй че когато поднесоха рибата, вече се бяхме сдърпали и си разменяхме „любезности“. Може би вината беше моя, но през онази вечер не бях особено благоразположен към роднините. Няколко часа преди това бях разговарял с Брус на Пикадили и навярно бях свадливо настроен. Брус неизменно ми лази по нервите, а поканата на чичо Доналд накара чашата на търпението ми да прелее. Между другото, получи ли книгите?

— Какви книги?

— Братовчед ми каза, че обещал да ти изпрати някакви книги. Затова му дадох адреса ти.

Сали втрещено го изгледа.

— Никога не е ставало въпрос за книги.

— Не знам. Настояваше да му съобщя къде да ти изпрати колета.

Младата жена замълча и се замисли. Не беше суетна, но най-новите й разкрития доказваха, че господин Кармайл е пропътувал пет хиляди километра с единствената цел да я види. Разбира се, това изобщо не беше важно, но все пак тя усети смътно безпокойство. Нито едно момиче не би искало да бъде преследвано от мъж, към когото изпитва антипатия.

— Няма ли най-сетне да чуя какво се е случило, докато си вечерял с чичото?

— Всъщност почти приключих тъжната си история. Точно преди да тръгна към ресторанта, получих телеграмата ти и щом я прочетох, си казах, че повече няма да търпя издевателствата на роднините. Бях стигнал до момента, когато ни поднесоха рибата, нали? Криво-ляво успяхме да изядем порциите си, но истинската буря се разрази в момента на сервиране на пържолите. От дума на дума с чичо Доналд се хванахме за гушите. Той ме обсипа с обидни епитети, докато накрая ми писна и обявих, че пет пари не давам за помощта на роднините и че сам мога да се справя с живота. И ето че се озовах тук.

Сали със затаен дъх изслуша сагата му и установи, че сега чувства още по-голяма отговорност към протежето си; в този миг забрави страховете си, че е поверила цялото си наследство на финансово безотговорен човек като брат си. Неин дълг беше да осигури на Джинджър добър старт в живота и Филмор беше изключително подходящ за целта.

— А сега отиваме в „Астор“ — заяви тя. — Ще те запозная с брат ми, който е театрален режисьор и положително ще ти намери някаква работа.

— Трогнат съм от загрижеността ти.

— Джинджър — промълви Сали, — гледам на теб като на любим внук. Спри онова такси, ако обичаш.