П. Г. Удхаус
Сали казва „Добро утро“ (3)

3.

Бил Банистър извърна очи към лорд Тидмаут. Гледаше го умоляващо, както неопитен млад войник, изпаднал в трудна ситуация, би гледал Наполеон. Лордът окуражително му кимна и махна с ръка, сякаш казваше: „Остави всичко на мен.“

— Готова съм — обяви Лоти.

Лорд Тидмаут се облещи, сетне я огледа от главата до петите.

— За какво, миличка?

— Да танцувам.

— С Бил ли?

— Именно.

Тактичността сякаш заструи от монокъла на лорда.

— Бил няма да ходи на танци.

— Но той ми обеща!

— Променил е решението си.

— А пък аз съм променила грима си, за да изляза.

— Искаш ли да бъда откровен с теб, Лоти? — попита лордът.

— Казвай.

— Бил никога повече няма да танцува с теб. Никога, ама никога! Отива си у дома, в щастливото семейно огнище.

Красивите очи на Лоти проблеснаха като стоманено острие. Тя насочи изпепеляващия си поглед към доскорошния си годеник, който сякаш се бе смалил на ръст.

— Вярно ли е, Бил?

Бил Банистър едва чуто захъмка, но между нечленоразделните звуци се промъкна едно „да“. Не би се осмелил да критикува методите на Тидмаут — най-тактичният човек на света, — но в съзнанието му се натрапваше предателската мисъл, че приятелят му трябваше да прояви повече такт при съобщаването на новината.

— Разбираш ли… — колебливо заобяснява той — … работата е там, че дългът ме зове. Трябва да се грижа за имението… ами, в общи линии това е най-важното. Мисля, че е време да се върна у дома.

— Хиляда свине тъгуват за него — намеси се лорд Тидмаут.

— Да си изясним нещата до край — рече Лоти. Гласът й беше странен, някак хриплив, като на тигрица, на която шегобиец се опитва да открадне дневната дажба месо. — Завинаги ли ме изоставяш?

Лорд Тидмаут изпадна във възхита от проницателността на младата жена. Едва сега си даваше сметка, че от всичките му съпруги Лоти най-бързо схващаше ситуацията. Ето защо побърза да отговори вместо приятеля си:

— Така си е, миличка. Каза го просто и ясно! Годежът ви приключи, годеникът си заминава.

Престори се, че не чува пискливия, остър звук, изтръгнал се от гърдите на красивата жена, която някога бе обещала да го почита, да го обича и да му се подчинява, и продължи монолога си:

— Разбираш ли, миличка, Бил е провинциален земевладелец — живее в пущинак, на километри от което и да било населено място, ето защо е решил, че не си подходяща за него.

— Разбира се, че съм недостойна да общувам с досадните селски свещеници и разните там орачи — със зловещо спокойствие заяви Лоти.

— Не преиначавай думите му, скъпа — упрекна я лордът. — Бил смята, че ще бъдеш нещастна в забутаното селце. Мисля, че ти прави огромна услуга. Само си помисли — щом ти писна от мен, докато живеехме в Лондон, колко ли ще ти омръзне Бил, когато си затворена в изолираното му от света имение! За Бога, човекът се отнася с теб с огромно уважение. Възхищава се от качествата ти, но е осъзнал, че Улам Чърси не е място за теб. Повечето от най-забележителните жени в света ще се чувстват като риба на сухо в Улам Чърси. Кралица Елизабет, руската императрица Катерина… Клеопатра… и коя ли още не.

Замълча с доволното изражение на оратор, който усеща, че е привлякъл вниманието на публиката.

— Освен това — намеси се Бил, който имаше усещането, че въпреки гръмките си обещания, съучастникът му не се справя много умело с положението, — не желая всеки път, когато вляза, да те заварвам да се целуваш с…

— Зарежи това, старче — упрекна го лорд Тидмаут.

— Тури му пепел. Нека мъртвото минало да погребе мъртъвците си.

Лоти презрително изсумтя:

— Това ли било? Прекрасно знаеш, че вече пет пари не давам за Скуифи. Не е необходимо да разиграваш сцени на ревност.

— Изобщо не ревнувам.

— Така ли? — сопна се Лоти. — Защо, ако ми е разрешено да попитам? Ясно е като бял ден, че си имаш друга!

— Няма, няма — обади се лорд Тидмаут. — Грешиш, милинка. Изпаднала си в пълно заблуждение.

— Лъжеш! Някаква жена възнамерява да ми го отнеме. — Тя повиши глас: — Коя е? Как се казва? Настоявам да науча името й!

Сложи ръце на кръста си, а изпод сведените й клепачи очите й хвърляха мълнии. Поведението й заинтригува лорда, който се отдаде на предположения, за да си го обясни.

— Слушай, Лоти — обърна се към нея, — да не би във вените ти да тече испанска кръв?

— Слушай, Лоти… — немощно се обади Бил, комуто изпепеляващият й поглед изобщо не се нравеше.

— Отказвам да слушам бръщолевенията ти!

— Втората ми съпруга беше наполовина испанка — дружелюбно обясняваше лордът, сякаш не бе чул острата размяна на реплики. — Никога няма да забравя как…

— Млък!

— Колко си груба — оплака се негово благородие. — Не позволяваш на човек да се доизкаже.

Лоти отново насочи вниманието си към Бил.

— Така значи — искаш да се отървеш от мен. Да ме захвърлиш като… като…

— Използвана носна кърпичка — услужливо подсказа Тидмаут.

— Като използвана носна кърпичка. Въобразяваш си, че ще ме изоставиш като…

— Празна туба от паста за зъби.

— Млък!

— Отново тази неоснователна грубост!

В очите на младата жена заиграха зловещи пламъчета.

— Горчиво се лъжеш, ако мислиш, че толкова лесно ще се отървеш от мен!

— Лоти, моля те — прошепна Бил.

— Лоти, моля те — повтори като ехо лорд Тидмаут.

— Лоти, моля те! Лоти, моля те! Лоти, моля те! — изкрещя оскърбената жена е глас, от който бяха треперили служителите в стотина театрални гримьорни и които по време на краткото й семейно съжителство с покойния господин Хигинботам караше малодушния магнат да търси убежище в клуба си.

Тя изтича до масичката, сграбчи празната чаша и с победоносен вик я запрати на пода.

— Позвънихте ли, сър? — Говореше пиколото, а бързината, с която се бе появило на прага, свидетелстваше за качественото обслужване в хотела. Мълниеносната реакция на младежа се дължеше отчасти на дългогодишния опит и отчасти на факта, че в продължение на няколко секунди бе подслушвал през ключалката.

Лоти отново изкрещя и разби втора чаша. Този път викът й предизвика появата на Мари:

— Повикахте ли ме, мадам?

Вместо отговор Лоти извика:

— На! На! На! — трета чаша, порцеланова купичка и чайникът се присъединиха към жалките останки на пода.

— Лоти — загрижено се обади Бил, — овладей се.

— Човекът е прав — съгласи се лорд Тидмаут. — Чашите трябва да се плащат… какво?

Пронизителният писък, изтръгнал се от гърдите на страдалката, едва не разби последната чаша на масата. Мари, която загрижено се спусна към господарката си, успя да я подхване, преди Лоти да се строполи на пода. Настъпи пълна суматоха. Присъстващите бяха ужасени и обезпокоени, с изключение на пиколото; младежът не се беше забавлявал така от деня на свадата между мъжа и жената, обитаващи десети апартамент, които в негово присъствие се бяха замеряли със столове, със статуетките от полицата над камината, а накрая в употреба беше влязъл дори единият крак на масата.

Както винаги в подобни случаи шумът беше невъобразим.

— Вода! — нададе вик Мари.

— Оцет — препоръча пиколото.

— Одеколон — посъветва Бил.

— Черен пипер — внесе лептата си лорд Тидмаут.

На Мари беше хрумнала друга идея.

— Да й направим изкуствено дишане.

Пиколото също имаше ново предложение.

— Разтрийте й дланите.

Лорд Тидмаут мъдро посъветва:

— Седнете върху главата й.

Неистовите крясъци се отразиха пагубно на нервната система на Бил Банистър, който изрева като планински лъв:

— Млъкнете!

Шумът утихна. Младият мъж използва настъпилото мълчание и взе нещата в свои ръце. Обърна се към пиколото и му нареди:

— Тичай да повикаш лекар!

— Слушам, сър.

— А, ти — продължи Бил, обръщайки се към камериерката, — занеси господарката си в спалнята.

— Добре, господине.

След като успешно се бе справил с тълпата, той избърса потта от челото си и едва сега забеляза присъствието на стария си приятел лорд Тидмаут, който неспокойно кръжеше около него. Намръщено го изгледа и кисело попита:

— Ти пък защо висиш тук?

Лордът се замисли, сетне отвърна:

— Честно да си призная, старче, и аз не знам. Но мисля, че присъствието ми изразява съчувствие и морална подкрепа.

— Повикай лекар.

— Но нали пиколото отиде за доктор.

— Тогава повикай друг. Повикай цяла дузина!

Лордът го потупа по рамото — жестът му изразяваше огромно съчувствие и разбиране.

— Известно ми е как се чувстваш, приятелю. Никога досега не си виждал Лоти в подобно настроение и напълно основателно се безпокоиш. Разбира се, представлението ми е до болка познато. Спомням си като че е днес — навлезе в автобиографични детайли лордът, — какво се случи през втората седмица на медения ни месец, когато си позволих да разкритикувам новата шапка на Лоти. Ако мислиш, че земетресението в Сан Франциско е било по-страшно…

— Вън!

— Както кажеш, старче.

— И не се връщай без лекар!

— Няма — успокои го лордът. — Ще доведа доктор, дори ако се наложи да го отвлека от болницата. Довиждане засега, приятелю.

Когато теренът се разчисти, Бил се поокопити. Повика Мари, която моментално изскочи от спалнята като кукувичка от стенен часовник.

— Какво обичате, господине?

— Как е тя?

— Още е в безсъзнание, пък и дишането й не ми харесва. Ако питате мен, удавено е.

— Удавено ли?

— Ами сякаш пуфти. Ето така!

Мари дълбоко си пое въздух, после го изпусна на порции, като при всяко издишване се разнасяше дрезгаво хъркане. Изпълнението беше повече от артистично, но не се понрави на Бил.

— Мари!

— Какво, господине?

— Когато поискам нескопосана имитация на някого, ще те уведомя.

— Добре, господине.

Камериерката, която беше сломена от унищожителната му критика, потърси убежище в спалнята. Едва бе затворила вратата, когато се появи пиколото. По лицето му беше изписано победоносното изражение на пиколо, което е изпълнило с чест поставената му задача.

— Докторът, сър — обяви, едва прикривайки гордостта си.

Бил облекчено въздъхна и нареди:

— Покани го да влезе.

В следващия миг остана като поразен от гръм. На прага стоеше млада, изискано облечена жена, която носеше черна лекарска чанта. Когато я съгледа, Бил усети, че очите му ще изхвръкнат от орбитите, а долната му челюст провисна като откачена. Сетне го обхвана толкова неизказан възторг, че гласните му струни сякаш се завързаха на фльонга.

Конвулсивно преглътна и с отчаяние осъзна, че в момента е лишен от дар слово.