П. Г. Удхаус
Сали казва „Добро утро“ (10)

10.

Стоеше като вкаменен, очите му бяха изцъклени. И без това обтегнатите му нерви не издържаха от неочакваната поява на Сали. Старинният дом не бе обитаван от привидения, но ако някой призрак ненадейно се появеше пред него и зловещо се ухилеше, младежът щеше да реагира по същия начин. Преглътна, разкопча яката си и жално промърмори:

— Изплашихте ме до смърт.

— Нима не ме очаквахте? — ледено процеди Сали.

— Ами… да. Да. Разбира се.

— Ето че вече съм тук.

Твърдението й беше неоспоримо и Бил щеше да стори добре, ако безпрекословно го приеме. След това трябваше отново да се просне на канапето в знак, че направеното усилие напълно е изчерпало силите му. Ала в смущението си той пренебрегна правилните действия и прояви прекалено гостоприемство.

— Моля, седнете. Позволете да ви предложа нещо за хапване… едно питие…

Сали вдигна вежди и отбеляза:

— Прави ми впечатление, че изглеждате изненадващо здрав за човек, който е накарал лекаря да предприеме продължително нощно пътуване.

— Лъжете се! — страстно я опроверга Бил. — Аз съм тежко болен.

— Не ви личи — сряза го тя.

Младежът се намръщи и предизвикателно заяви:

— Невъзможно е с един поглед да прецените здравословното състояние на човек…

— И не възнамерявам да го сторя. Ще ви прегледам най-щателно.

Младежът я погледна почти с благоговение, сетне промълви:

— Като че бълнувам…

— Какво?

— Че сте тук… в моя дом

— От какво се оплаквате? — прекъсна го Сали.

Бил примигна.

— Да се оплаквам ли? Та аз съм на върха на щастието… Почакайте — ще ви помогна да свалите палтото си.

— Не е необходимо. Мога и сама. — Сали хвърли наметката си на стола и пристъпи към „пациента“. — А сега… Хей, та вие треперите!

— Нима? — тракаше със зъби Бил.

— Тресе ли ви?

— Не. Дори ме обливат горещи вълни.

— Дайте да проверя пулса ви… Хм, сто и десет. Много интересно, още повече че нямате температура. Пулс сто и десет, но пациентът е с нормална температура. Забележително! Вие ли ви се свят?

— Да. — Този път младежът не лъжеше.

— Седнете.

— Благодаря. — Бил се отпусна на канапето и отново влезе в ролята на любезен домакин. — Заповядайте, седнете и вие.

Сали отвори чантата си и извади някакъв странен предмет, който „пациентът“ изгледа с неприкрита тревога.

— Какво е това?

— Стетоскоп — тросна се младата жена. — Да започваме прегледа.

— Добре — колебливо промълви Бил. Беше чувал за стетоскопите и знаеше, че са сравнително безобидни, но имаше усещането, че нещо не е наред. Стотици пъти си беше представял как девойката се навежда над него, а в очите й се чете съчувствие (може би дори леко ще трепери), сетне поставя хладната си длан на челото му. До този момент Сали не бе предприела нищо подобно. Дори му се струваше (той непрекъснато си повтаряше, че подозренията му са неоснователни и са предизвикани от гузната му съвест), че младата жена е разгневена от нещо.

Ненадейно в съзнанието му проблесна отговорът на загадката. Макар да бе отказала предложението му, Сали отчаяно се нуждаеше от храна и освежителна напитка. Беше уморена от пътуването — по принцип изнурителните пътувания се отразяват неблагоприятно на дамите. Бил си спомни за негова леля, която дори след най-краткотрайно пътуване ставаше опасна за хора и животни, докато не изпиеше поне една чаша чай.

— Слушайте, не е зле да хапнете нещо — повтори поканата си той.

Сали се намръщи.

— После ще говорим за храна. А сега ми опишете симптомите на вашето заболяване.

Младежът направи последен опит за противодействие.

— Налага ли се да говорим за симптоми? — попита с плачевен тон.

— Май трябва да ви напомня, че пропътувах повече от сто километра, само за да разбера от какво се оплаквате.

— Налага ли се толкова да бързате? Така де, не може ли поне пет минути да си поговорим… — Сали го стрелна със смразяващия си поглед, но той упорито продължи: — Навярно не осъзнавате колко ме ощастливихте с посещението си…

Младата жена прекъсна несвързаната му тирада, а леденият й тон му подейства като студен душ.

— Сигурно ви се струва необичайно, но когато ме повикат по спешност при пациент, вниманието ми изцяло е насочено към неговото здравословно състояние. Глупав навик, типичен за всички лекари, нали? И така, от какво се оплаквате? — След като не получи отговор, тя строго се втренчи в младежа и зададе нов въпрос: — Кога усетихте първите симптоми на заболяване?

На този въпрос Бил можеше да отговори и с готовност го стори:

— Преди три седмици.

— Горе-долу по времето, когато се запознахме, така ли?

— Да.

— Странно съвпадение. Какво се случи?

— Сърцето ми престана да бие.

— Невъзможно!

— Така си беше, честна дума.

— Невъзможно е сърцето да спре.

— Но моето спря — държеше на своето Бил. — После получих силно сърцебиене. Оттогава положението ми все повече се влошава. Понякога… — Той заговори по-уверено: — … понякога имам затруднения с дишането. Сякаш отвътре ме души желязна ръка…

— Признак за лошо храносмилане. Продължавайте.

— Ръцете ми треперят, главата ми се пръска от болка. Краката ми тежат като олово. От време на време ми притъмнява, страдам от безсъние.

— Нима?

— Не мигвам по цяла нощ. Обръщам си възглавницата, мятам се из леглото с надеждата да намеря покой. Но всичко е напразно. Зората се сипва, а аз още съм буден и отчаяно се взирам в сумрака. Изминала е още една безсънна нощ — прочувствено завърши Бил, — а навън се обаждат първите петли…

— Колкото до петлите, препоръчвам ви да се обърнете към ветеринар — прекъсна го Сали.

Когато си в седящо положение, почти невъзможно е да се изпъчиш в израз на негодувание, но младежът се справи блестящо, след което процеди:

— Започвам да се убеждавам, че единственото, което умеете, е да се присмивате на пациентите.

— Жестоко се лъжете, ако мислите, че ми е до смях — мрачно отбеляза Сали, сетне добави: Моля, съблечете се.

Бил подскочи като ужилен и изграчи:

— Какво… какво казахте?

— Съблечете се.

— Ама… не, не мога!

— Имате ли нужда от помощ?

— Искам да кажа… наложително ли е?

— Абсолютно.

— Но…

Тя го изгледа от главата до петите и спокойно констатира:

— Забелязвам, че още не сте свикнал да контролирате васкуларните си нерви. Защо се изчервихте?

— А вие какво очаквахте — да извикам „ура“ ли?

— Гласът му потрепери. Мъжкото му самолюбие беше жестоко засегнато. — Само не ми казвайте, че съм първият ви пациент, който е отказал да се съблече пред вас!

— Не сте. Миналата седмица имах подобен случай.

— Радвам се — надуто произнесе младежът, — че още се срещат свенливи и деликатни мъже.

— Отказът му не бе продиктуван от деликатност. Не искаше да видя, че носи подвижни ръкавели. Виждал ли сте тези хитроумни изобретения? Прикрепват се към ръкава и са изработени от целулоид, като филмовите ленти.

— Обичате ли да ходите на кино? — попита Бил.

Ала Сали упорито отказваше да смени темата.

— Сега не му е времето да беседваме за любимите ни филми. Моля, съблечете се.

Бил разбра, че е безнадеждно да се съпротивлява, и с изражение на мъченик свали халата си.

— Засега е достатъчно — каза Сали. — Не ми е ясно защо направихте такъв въпрос. Виждам, че не носите подвижни ръкавели… А сега стойте неподвижно.

Притисна стетоскопа към гърдите му и се заслуша. Бил развълнувано се втренчи в сведената й глава и прочувствено заговори:

— Знаете ли какво изпитвам, като ви виждам тук, в моя дом… когато най-сетне съм насаме с вас…

— Боледували ли сте като дете?

— Не! Най-сетне съм насаме с…

— Боледували ли сте от дребна шарка?

Бил преглътна и гневно извика:

— Не съм!

— А от едра?

— Не съм! — повторно изкрещя младежът.

Сали вдигна поглед.

— Защо викате? Длъжна съм да ви попитам.

Бил, който трепереше от самосъжаление, прегракнало изрече:

— Как да не крещя? Опитвам се да излея душата си пред вас, а вие ме прекъсвате с въпроси за едри и дребни шарки.

— Скъпи господин Банистър, душата ви не представлява интерес за мен. Професионалният ми дълг изисква да се грижа за вашето „недостойно тяло“, както го наричат в църковните химни.

Думите й напълно покрусиха Бил, който замълча, а тя продължи прегледа.

— Не разбирате ли — възкликна младежът, възвърнал си дар слово, — че само щом ви зърна, целият изтръпвам? Когато преди малко влязохте, се почувствах като пътник, който умира от жажда в пустинята и ненадейно се натъква на оазис. Усетих…

— Повръщане или повдигане?

— Вие сте нетърпима! — простена влюбеният страдалец.

— А сега ми разкажете за половия ви живот.

Бил отново подскочи като ужилен.

— Стойте неподвижно.

— Не мога! — разпалено възкликна младежът.

— Тогава се движете — примирено въздъхна Сал и, — но отговорете на въпроса ми.

Той строго я изгледа и попита:

— Нима напълно сте лишена от свян?

— За нас, лекарите, няма нищо срамно.

Бил няколко пъти обиколи стаята, спря и с достойнство заяви:

— Признавам, че… ъ-ъ-ъ… имам известен опит… като всеки нормален мъж.

Сали, която отново се занимаваше със стетоскопа, само промърмори нещо.

— Признавам — повтори той, — че в живота ми е имало жени…

— Кажете „деветдесет и девет“.

— О, далеч не са били толкова! — заоправдава се младежът.

— Моля, кажете „деветдесет и девет“.

Бил видимо се успокои.

— Обърках се. Помислих, че говорите за броя на… Ето, казвам „деветдесет и девет“.

Сали се изправи и прибра стетоскопа в чантата си.

— Благодаря. Белите ви дробове са наред. А сега свалете всичките си дрехи.

— Моля?

— Не се преструвайте на глух.

— Няма да се съблека! — тросна се младежът, който бе почервенял като рак.

— Щом не желаете, приключих прегледа. — Тя замълча, сетне изпитателно го изгледа. — Ще бъдете ли така добър да задоволите любопитството ми, господин Банистър? Защо ме вземате за пълна глупачка?

Бил смаяно зяпна и промърмори:

— Моля за извинение, но…

— Поне имате доблестта да се извините. Сигурно си въобразявате, че това е първото ми посещение при пациент, живеещ в провинциално имение.

— Ами…

— Лъжете се, драги. Знаете ли какво се случва при подобни случаи? Виждам, че нямате представа — добави тя, след като Бил само изхриптя и зяпна като риба на сухо. — Когато ме повикат да прегледам пациент, живеещ в провинциално имение, господин Банистър, от двете страни на шосето се изтъпанчват разтревожени роднини, които с нетърпение очакват да зърнат колата ми. Помагат ми да сляза и начаса ме отвеждат в къщата. Щурат се насам-натам като мухи без глави, а онези, които не са изпаднали в истерия, са се скупчили в кухнята и приготовляват чай от лайка.

— Чай от лайка ли? Това пък защо?

— Защото болните в провинцията винаги ги лекуват с такъв чай.

— За пръв път го чувам.

— Ще научите много неща, ако дружите с мен. И едно от тях, драги ми господин Банистър, е, че не съм кръгла глупачка! Извинете невъздържаността ми. Пътувах повече от два часа, за да разбера, че са ме изпратили за зелен хайвер. Мисля, че раздразнението ми е напълно оправдано.

Бил оживено размаха ръце.

— Настоявам, че грешите!

— Какво? Нима имате нахалството да твърдите, че не ви е добре?

— Точно така! Не съм… не съм на себе си!

— Личи ви.

— Тежко болен съм.

— А пък аз съм побесняла от гняв.

Бил оскърбено се покашля и с плачевен тон заяви.

— Щом не ми вярвате, разговорът ни приключи.

— Така ли мислите? — сряза го Сали. — Мисля, че още има за какво да си поговорим! Знаете ли, че когато пристигнах, надникнах през прозореца и ви видях да се разхождате напред-назад. Направи ми впечатление, че сте в цветущо здраве. После телефонът иззвъня, вие вдигнахте слушалката и се представихте за вашия камериер…

Бил се изчерви като домат. Отиде до прозореца и впери поглед в непрогледния мрак. Сали доволно го наблюдаваше. Беше се поуспокоила, след като го постави на мястото му.

Младежът рязко се обърна и през зъби процеди:

— Ясно! Разбрала сте, че не съм болен, но добре се позабавлявахте за моя сметка.

— По-скоро ви го върнах тъпкано.

— Станах за посмешище, а?

— Не мога да го отрека, още повече че сам си признахте.

— А сега сигурно ще си заминете.

— Да замина ли? В никакъв случай. Ще пренощувам тук. Нямам никакво намерение да пътувам цяла нощ.

— Отново се получи недоразумение — промърмори Бил, после посочи към стълбата. — Стаята ви е на горния етаж.

— Благодаря.

Той горчиво се изсмя.

— Все пак е нещо, че се съгласихте да пренощувате под моя покрив.

— Може би очаквахте, че ще предпочета да спя в гаража, а?

— Не… Е, навярно сте уморена и искате да си легнете.

— Така е.

— Ще ви придружа до стаята ви.

— Не е необходимо. Мисля, че и сама ще се справя.

— Ами… в такъв случай… лека нощ — запелтечи Бил.

— Лека нощ — отвърна Сали.

Младежът я проследи с поглед, докато тя се изкачи по стъпалата и влезе в стаята. Рязко се извърна и се тръсна на най-близкия стол.

Остана неподвижен няколко минути, в компанията на неприятните си мисли, сетне дочу стъпки по стълбата и скочи като наелектризиран.

Ала очакванията му не се сбъднаха: вместо Сали видя приятеля си Тидмаут. Бедният лорд изглеждаше смазан от умора, а погледът му бе прикован към бутилката с уиски върху масичката. Устреми се към нея с гъвкавата походка на леопард и едва след като си наля от живителната течност, обърна внимание на домакина.