П. Г. Удхаус
Сали казва „Добро утро“ (16)

16

Бил смутено се изсмя и промърмори:

— Боя се, че чичо ми поизбърза с благословиите.

— Да, поувлече се.

— Но не мислите ли, че…

— В никакъв случай.

— Не съм виновен, задето снощи Лоти довтаса тук.

— Знам.

— Няма ли да се смилите над мен?

— Не.

— Ho…

— Няма да ме разколебаете. Не сте мой тип…

— Обичам ви.

— Нима всичко се свежда до любовта?

— Да.

— Грешите. Не пренебрегвайте разума.

— Разбирам. Презирате ли ме?

— Не, но не мога да ви приема насериозно.

— Ясно.

Сали предполагаше, че обожателят й няма да се предаде толкова лесно, но той замълча и се настани зад бюрото си.

— Извинете, ако съм ви засегнала — обади се тя.

— Няма значение — каза Бил с леден тон. — Закусихте ли?

— Още не.

— Тогава побързайте. Сервирано е в трапезарията.

— Вие няма ли да хапнете?

— Преди малко изпих чаша кафе в кухнята, пък и не съм гладен.

— Да не би да развалих апетита ви? — престорено загрижено запита Сали.

— Не — с достойнство отвърна младежът. — Почти никога не закусвам.

— Аз също. Много е здравословно.

Бил отвори чекмеджето на бюрото и заизважда някакви книжа. Заговори, без да вдигне поглед, а тонът му беше официален:

— Моля да ме извините, но не мога да ви правя компания.

— Какво ще правите? — полюбопитства младата жена.

— Налага се да поработя.

За миг тя онемя от изумление, сетне възкликна:

— Да поработите ли?

— Разбира се — високомерно отсече Бил. — Напоследък бях занемарил работата, свързана с имението.

— Работа — прошепна Сали, сякаш изричаше магическа дума. Пристъпи към бюрото, а очите й бяха разширени от смайване.

Той я измери с леден поглед.

— С риск да ме помислите за невъзпитан, ще ви помоля да ме оставите на спокойствие. Работата ми е изостанала. Нали разбирате, напоследък не бях на себе си.

— Нямах представа, че изобщо работите.

— Нима? Трудя се, и то доста усърдно. Нима си въобразявате, че едно имение се управлява от само себе си?

— Не… но никога не съм предполагала, че именно вие го ръководите — благоговейно прошепна Сали. — Имате ли неща против да остана тук? Обещавам да не ви преча.

— Както желаете — разсеяно промълви Бил.

Тя се настани на стола и впери поглед в младежа, който се престори, че е забравил за присъствието й и се залови с документите.

Изминаха няколко минути.

— Върви ли работата? — наруши мълчанието Сали.

— Да.

— Няма да ви преча.

— Добре.

Отново настъпи тишина.

— Нали не възразявате, че останах тук? — не издържа Сали.

— Съвсем не.

— Продължавайте да работите, все едно ме няма.

— Дадено.

— Не искам да се натрапвам.

— Много мило от ваша страна.

— Няма да кажа нито дума повече.

— Става.

За пореден път замълчаха, после Сали скочи на крака, заобиколи бюрото и надникна иззад рамото на Бил.

— Какво работите?

Той вдигна поглед и студено отвърна:

— Едва ли информацията ще ви заинтересува, но щом настоявате, ще ви осведомя, че пиша заявка за нови сепаратори „Алфа“.

— За какво?

— За сепаратори. Така се наричат устройствата за обезмасляване на млякото.

— Божичко, колко увлекателно разказвате! — Тя пристъпи още по-близо до него. — А защо са ви тези сепаратори?

— Защото по една случайност притежавам предприятие за преработка на млякото.

— Така ли? Колко интересно! Разкажете ми още нещичко.

— За какво?

— За тази ваша мандра.

— Нима ви интересува? — вдигна вежди Бил.

— И то много. Всичко, което е свързано с някаква трудова дейност, живо ме интересува. Като стана дума за… как им беше името… сепаратори „Алфа“… май са доста сложни устройства.

— Защо мислите така?

— Ами че аз дори не мога да запомня названието им, камо ли да разбера как действат.

— Всъщност са съвсем елементарни. Ако наистина се интересувате…

— Изгарям от любопитство, повярвайте ми.

Поведението на Бил претърпя рязка промяна. Мандрата му беше много скъпа. Години наред бе полагал грижи за нея, досущ като за по-малка сестричка, а сега се зарадва на възможността да се разпростре на любимата си тема. Много рядко намираше слушатели, които да се вълнуват от мандри.

— Уредът е конструиран на принципа за центробежната сила — заобяснява той.

— Продължавайте.

— Погледнете чертежа! — разпалено възкликна Бил, като че й показваше картина от прочут майстор. — Това тук е резервоарът.

— Ясно.

— Под него — емоционално продължи той — се намира регулаторът с подвижна клапа…

— Колко вълнуващо! — ахна Сали.

От студенината в тона и изражението на Бил нямаше и следа. Той говореше сърдечно и се изразяваше толкова поетично, че ако го чуеше, авторът на „Песента на Соломон“ щеше да изпита благородна завист.

— Когато регулаторът се напълни — обясняваше той, а очите му фанатично проблясваха, — плаващият клапан спира притока.

— Какво велико изобретение! — ентусиазирано се намеси Сали.

— Да ви кажа ли и още нещо? — попита младежът, който вече беше неудържим.

— Непременно.

— Този уред — благоговейно поясни той — може да обработва две хиляди седемстотин двайсет и пет литра мляко на час.

Младата жена захласнато притвори очи.

— Две хиляди…

— Седемстотин двайсет и пет.

Двамата безмълвно се спогледаха.

— Колко вълнуващо! — прошепна Сали.

— Знаех, че ще ви хареса — засия Бил.

— Не само ми хареса, ами ме заплени. А онова какво е?

— Това малко устройство… — За миг той замълча, за да я подготви за голямата новина. — То е предназначено за биене на масло.

— О-о-ох! — въздъхна Сали.

Бил разтревожено я погледна.

— Да не ви прилоша?

— Не, не, продължавайте да разказвате.

— За млякото ли?

— Да — кимна тя. — Никога не съм предполагала, че темата е толкова вълнуваща.

Той отново посочи към схемата.

— Онова пък е стерилизатор.

— Прекрасно.

— Температурата от сто и десет градуса унищожава всички бактерии.

— Така им се пада! — Сали го изгледа с нескрито възхищение и промълви: — Наистина ли сте запознат с млечните бактерии?

— Разбира се.

Очите й възбудено проблеснаха и тя възкликна:

— Но това е невероятно! Cavillus acidi lactici…

— Bacillus lactis acidi…

— Bactorium Koli…

— Bacillus erogenes…

— Protens vulgaris…

— Bacillus butikicus — извика Бил, произнасяйки думите с неизказано наслаждение, — Bacillus sluokovenus. Penicilium glaocum!

Краката на Сал и се подкосиха и тя се облегна на бюрото.

— Боже мой!

— Какво има?

— Не може да бъде!

— Какво ви учудва?

— Че в крайна сметка се оказахте човек с разностранни интереси — обясни тя, без да откъсва поглед от него, сякаш го виждаше за пръв път. — Не сте безделник, а се трудите честно и почтено.

Фанатичният блясък в очите на Бил помръкна. Думите й му напомниха, че не разговаря със стар приятел, а с момичето, което бе погребало мечтите му за щастие, което бе пренебрегнало обясненията му в любов и което недвусмислено му беше заявило, че не го приема насериозно.

Наежи се, а поведението му отново стана враждебно. Вирна брадичка и гордо заяви:

— Точно така, трудя се честно и почтено. А отсега нататък ще работя още по-усърдно. Само не си въобразявайте — продължи, като я фиксираше безпощадно с поглед, — че след като сте отхвърлила любовта ми, ще остана бездеен и по цели дни ще оплаквам разбитото си сърце. Ще работя и няма да мисля за вас!

Сали лъчезарно се усмихна.

— Точно така трябва да постъпите.

— Ще ви забравя!

— Прекрасно.

— Завинаги!

— Чудесно.

— Напълно ще ви залича от паметта си!

— Великолепно.

Бил удари по бюрото с огромния си юмрук и изкрещя:

— Щом напуснете този дом, ще поръчам нови трактори!

— Непременно.

— Нови редосеялки! — безмилостно продължи той.

— Браво.

— И изкуствени торове!

— Не думайте! — възторжено възкликна Сали, а очите й засияха.

— Най-вече амониева селитра — гръмогласно поясни Бил.

— Не може да бъде!

— Да, амониева селитра! — Младежът беше непоклатим.

— Никога не съм чувала толкова увлекателен, толкова прекрасен план — възхитено прошепна младата жена.

В този момент иззвъня телефонът и Бил вдигна слушалката.

— Ало? Говори Бил Банистър… Вас търсят — обърна се той към Сали, която приседна на ръба на бюрото.

— Ало? Да, на телефона. Сега ли? Изключено… Обадете се на доктор Борстал, който ме замества… Боя се, че трябва да остана тук. Случаят е много сериозен… много по-сериозен, отколкото предполагах… Дочуване.

Прекъсването бе предизвикало нова радикална промяна в чувствата на Бил Банистър. Забравени бяха коравосърдечните изявления отпреди малко. Докато жадно се взираше в Сали, която седеше на бюрото, той отново се размекна. Да я забрави ли? Да я заличи от паметта си ли? Никога!

— Сали! — извика.

Тя беше скочила от импровизирания стол и ровичкаше в чантата си.

— Един момент — обърна се към Бил. — Търся термометъра.

— Температура ли имате?

— Точно това искам да разбера.

— Сали!

— Говорете, слушам ви — насърчи го тя и пъхна термометъра в устата си. Младежът неловко запристъпва от крак на крак, макар инстинктът да му подсказваше да коленичи пред любимата си. Отчаянието му беше безгранично. При мисълта, че скоро тя ще си замине и завинаги ще напусне живота му, го обхвана неподозирано вдъхновение. Думите се заизливаха от устата му като млякото от разпределителя.

— Сали… Сали… Сали… обичам те! Знам, че ти е омръзнало да ти го казвам, но не мога да се въздържа. Обичам те! Обичам те!

Тя окуражаващо кимна.

— М-м-м.

— Не осъзнавах колко силни са чувствата ми, докато те видях тук, сред вещите ми, седнала на бюрото ми. Омъжи се за мен, Сали. Повярвай, ще ни бъде много хубаво, ще обикнеш имението. Всяка сутрин ще яздим през полята, а свежият вятър ще брули лицата ни.

— М-м-м.

— А около нас ще кипи живот… ще слушаме как расте тревата… на фона на утринното небе ще се открояват човешки създания, наподобяващи на статуи, издялани от камък… ще долавяме миризмата на разорани ниви, на животни… на бензин и петрол… бензин и петрол. Сали!

— М-м.

— Лято е. Представи си как първите слънчеви лъчи позлатяват нивята. Време е за жътва, житните класове са пълни със зърно. Чуваш ли, Сали? Пълни със зърно житни класове, а ние с теб яздим заедно… О, Сали!

Тя извади термометъра от устата си, погледна го и обяви:

— Нямам температура.

— Сали!

— Обаче треперя, а пулсът ми е сто и десет. Освен това… знаете ли кое е най-странното?

— Какво?

— Загубих контрол над васкуларните си нерви.

— Сали!

— Един момент. Изправена съм пред най-трудната диагноза в моята кариера. Констатирах следното: органите не са засегнати. Не изпитвам болка, нямам температура, ала пулсът ми е учестен, а рефлексите — изострени. Наблюдавам странно затопляне на кожата. Ръцете ми треперят. Сърдечната дейност е усилена. Симптомите подсказват за нещо много, много сериозно.

— Господи, нима си болна?

— Не съм болна, а съм влюбена. Да, диагнозата е „акута любов“. — Погледна го и продължи: — Спомняш ли си как веднъж заявих, че ако някога се влюбя, ще уведомя въпросния господин кратко и ясно без излишен апломб, все едно че му казвам „добро утро“?

Пристъпи към него и му протегна ръце.

— Добро утро, Бил.

— Хей — провикна се лорд Тидмаут, който изневиделица бе застанал на прага, — известно ли ви е, че закуската… — Той млъкна. Години наред с главоломна скорост бе сключвал брак след брак, поради което бе добил известен опит в сърдечните дела. Ето защо сега му бе достатъчен един поглед, за да прецени ситуацията. — Извинете! — възкликна и побърза да се оттегли.

Вратата се затвори. Откъм коридора долетя гласът на лорда, който пееше, че не се страхува от рицари с бляскави доспехи.