Джеймс Хадли Чейс
Без пари си мъртъв (7)

Седма глава

Настъпила дълга тишина, докато Джоуи и Елиът наблюдавали как Синди вади найлоново пликче от чантата си и го слага на масата.

— Това са марките, нали?

Сърцето й биело ускорено, тя дишала на пресекулки. Елиът погледнал осемте марки през плика. Разпознал ги веднага по фотокопието, което Кендрик му бил показал.

— Да — казал хрипкаво. Изпънал се и погледнал Синди. — Защо ги взе, ти си луда! Веднага щом открие, че ги няма, Ларимор ще се обади в полицията. Ще дойдат тук! Писахме му, той знае адреса! Как си го мислиш!

— Не мисля, че той ще се обади в полицията — казала Синди.

— Защо?

Тя внезапно седнала, толкова бледа, че Джоуи се втурнал към бара с питиетата и й сипал малко бренди.

— Не, татко… Не искам — възразила тя. — Много съм добре даже.

Джоуи я изгледал, погледнал брендито в чашата, после го глътнал той.

— Защо мислиш, че няма да каже нищо на полицията? — повторил Елиът, той седял до масата и я гледал.

— Заедно с марките с чекмеджето имаше писмо — казала Синди. — Беше от ЦРУ, Вашингтон. Пишеше, че да се притежават тези марки е незаконно и че собственикът ще бъде преследван, ако не уведоми ЦРУ. Беше отпреди два месеца. Пишеше, че максималната присъда е три години и глобата е тридесет хиляди долара. Когато го прочетох, разбрах, че господин Ларимор не би могъл да се обади в полицията, без да си навлече неприятности… така че просто ги взех.

— ЦРУ ли? — извисил глас Елиът.

— Да.

— Хайде, Синди, разкажи ни какво се случи. Тя си поела дълбоко въздух, после започнала:

— Пристигнах в къщата и господин Ларимор ме въведе в стаята с марките. Беше много любезен. Покани ме да седна и се вгледа в моя албум с марки. Единствените, които го заинтересуваха, бяха онези четири, дето татко ги купи. Каза, че може да струват триста долара. После, докато се чудех как да взема описа, той сам го извади от джоба си и го погледна. Заведе ме до едно от чекмеджетата и ми показа други марки от същата серия като тези в албума. Беше оставил описа на бюрото. Оказа се толкова лесно. Попита ме дали не искам да оставя албума при него. Докато го следвах, отворих чантата и ти дадох сигнала. После се обади ти. Той се извини и ме остави в стаята. Открих номера на чекмеджето в списъка. Чувах го как говори с теб, така че отидох до съответното чекмедже и намерих марките. Видях и писмото. Докато той още говореше с теб, аз го прочетох. Реших, че ако взема марките, той не може да се обади в полицията. Така че… ги взех.

— За Бога! — Елиът се навел напред и хванал ръката й. — Това се казва бърза реакция, обаче той въпреки всичко може да се обади в полицията.

— Не мисля, че ще го направи — казала Синди. — Все пак си заслужаваше. Сега на теб няма да ти се налага да рискуваш.

— Ти не трябваше да рискуваш — казал Джоуи, а гласът му треперел. — Трябваше да оставиш на Дон и Вин.

— Но марките са вече тук — казала Синди.

— Не можем да ги държим при нас. — Елиът се спрял, за да помисли. — Джоуи, веднага ще ги занесеш в „Чейс Нешънъл Банк“. Купи плик, напиши си името и сложи марките вътре. Наеми сигурен сейф. Хайде, мърдай, Джоуи! Ако полицията дойде тук и ги открие, направо сме загубени.

Джоуи кимнал. Взел найлоновото пликче и го сложил в джоба си.

— Какво да правя с ключа?

— Донеси го тук. Ще го скрием някъде.

Когато Джоуи излязъл, Елиът се обърнал към Синди.

— Не трябваше да го правиш.

Тя му се усмихнала.

— Просто не можех да си представя, че ще влезеш с Вин в онази стая. Вин е опасен. Щом вземе марките, той може да ти направи нещо.

— Но защо ЦРУ се интересува? — попитал Елиът. — Беше ли лично писмо до Ларимор?

— Беше обикновено писмо — бланка, адресирана до всички филателисти.

— И вътре се казваше, че е незаконно да се притежават тези марки?

— Да.

Това не му харесало.

— Не разбирам, но изглежда, че изкушението да задържи тези марки е било твърде голямо за Ларимор. — Той помислил, после кимнал. — Да, сигурно си права. Направо ще си го търси, ако се обади в полицията. — Погледнал Синди. — Но защо ЦРУ?

— По-добре да не ги продаваме — казала Синди.

— Засега те са на сигурно място. Нека първо открием кой е купувачът, преди да предприемаме каквото и да било. И нито дума на Вин. — Елиът станал, заобиколил масата и я прегърнал. — Ти свърши чудесна работа, Синди.

Тя сложила глава на рамото му и се притиснала към него.

 

 

През последните два часа Барни говореше като отприщена лавина, забравил за яденето и пиенето. Минаваше единадесет часа вечерта, бар „Нептун“ сега беше пълен с рибари, които непрекъснато крещяха за бира, и барманът Сам постоянно беше зает.

Барни спря, за да изгледа гърбовете на мъжете, наобиколили бара, а дебелото му лице изрази неодобрение.

— Рибари! — каза презрително. — Паплач! Вярвайте ми господин Кембъл. Прекарват целите си нощи в пиене, вместо да си стоят при жените и децата.

Попитах го дали е женен.

— Не съм толкова глупав, господине — каза той. — Това, което не мога да приема в брака, е, че мъжът никога няма право на глас, а ако има нещо, което обичам, като изключим бирата, това е да говоря.

Казах, че го разбирам.

— Да — той спря, за да махне към Сам с празната си чаша. — Вижте онези хора. Те мислят само за пари, жени и пиене. Аз никога не съм бил толкова меркантилен. И да ми предложите един милион долара, няма да ги приема. Не знам какво бих могъл да нравя с тях. За какво са му на човек един милион долара?

Бих могъл да му кажа, но останах с впечатлението, че не го интересува. Изчака Сам да му донесе още една бира, после продължи:

 

 

— Но Вин Пина, за когото ви разправях, направо го сърбели ръцете да пипне онзи милион, за който Джуди Ларимор му била разказала. Бил се настървил като мъжко куче, когато подуши женско. Ще ме извинявате за сравнението. Вин бил отрасъл в суров свят. Не бих казал, че не е познавал и нещо по-добро, но да го познаваш и да го правиш са две различни неща. Нали така, господин Кембъл?

Казах, че от само себе си е ясно.

— Та, когато той разбрал, че Елиът няма да му даде номера на чекмеджето, а му заявил, че лично ще преговаря с купувача, Вин решил, че трябва да се отърве от Елиът. Той карал „Ягуара“ си към скалите и мислел върху проблема. Решил, след като накарал мозъка си да работи — а това било бавен процес, тъй като досега Вин рядко използвал сивото си вещество, — че единственият начин, по който може да сложи ръка на тези пари, е да открие първо от Джуди кой е купувачът, след това да се отърве от Елиът и да принуди Синди, за да му каже номера на чекмеджето.

Пет-шест минути Вин се колебал дали наистина да се отърве от Елиът. Досега се пазел от убийства. Веднъж или два пъти, когато бил обезпокояван от стопаните, докато ограбвал сейф, се бил изкушил, но открил, след като заплашил с пистолет, че убийството не му допада. Сега обаче, като мислел върху миналото, разбрал, че ако собствениците били продължили да му създават проблеми, би ги убил. И така той стигнал до заключението, че за един милион би направил не едно, а няколко убийства, ако някой се опитал да го надхитри. За тази сума би включил и убийството в програмата си.

След като разрешил този малък проблем, той се насочил мислено към Джуди. Не било добре да пречука Елиът, преди да е разбрал името на купувача. А Джуди била хитра. Тя вече му била казала, че не би му дала името на купувача, докато той не вземе марките, а дори и след като ги вземе, тя ще поеме инициативата да преговаря с купувача. Това означавало, че трябва да е щастлив, ако тя му даде двеста и петдесетте хиляди, които му била обещала.

Доста неприятно за Вин, защото той нямал намерение да се задоволи с толкова малка сума, когато можел да вземе цял милион, ако поработел върху това.

 

 

Едър мъж с изцапана от пот риза, с бели платнени панталони с мазни петна и снопчета черни косми по ръцете, раменете и гърдите, влезе в бара. Беше около двадесет и пет годишен, а грозноватото му лице излъчваше добродушие. От топлотата, с която го поздравиха другите мъже, разбрах, че той е любимецът на бара.

Видя Барни и му махна.

— Здрасти, дебелако! — Снижи глас така, че тъпанчетата ми затрептяха, и допълни: — Забавляваш ли се?

Барни дори не вдигна поглед към него.

— Това момче няма да свърши добре, господин Кембъл — каза той веднага щом мъжът потъна в тълпата. — Няма никакво уважение към по-възрастните и по-опитните… к’во искаш от прост рибар. „Дебелак“ ми каза! Почакай да видиш ти как ще изглеждаш на моята възраст. Както казах… никакъв респект.

Отвърнах, че това е проблемът с по-младото поколение.

— Прав сте, господин Кембъл. — Барни отпи от бирата си.

 

 

— Добре, хайде да се върнем към Вин… та той си седял в колата и се чудел как да се справи с Джуди. Колкото повече мислел за нея, толкова по-гневен ставал. А когато човек като Вин се разгневи, става като зло куче. Рано или късно кучето спира да лае и тогава захапва. Вин бил скроен по същия начин. Той решил, че ще принуди Джуди да му даде името на купувача. Ще я сплаши и ще я накара да проговори дори ако се наложи да бъде и по-груб с нея. Щом вече взел това решение, той започнал да обмисля подробностите.

Нямал никакви илюзии за Джуди. Тя била хитра, а и доста обиграна. Дори да я насилел да му каже името на купувача, щом я пуснел, тя можело да потърси ченгетата. А намесят ли се те… сбогом, милионче! Вин размишлявал около половин час и едва тогава стигнал до логическото разрешение. Ако пречука Елиът, защо да не пречука и Джуди? Щом се освободи от нея, щом се освободи от Елиът, трябва само да накара Синди да проговори, а ако тя откаже — да пречука и нея също. Ако я пречука, за да изчисти съвсем нещата, трябва да пречука и Джоуи.

Чак сега разбрал, че едно е да мисли за убийството на четирима души, съвсем друго е да го извърши. И то успешно. Под „успешно“ разбирал, естествено — да няма проблеми с ченгетата. Каква щяла да е ползата да пипне един милион долара, ако след това ченгетата тръгнат по следите му?

Трябвало да се освободи от четирима души… достатъчно трудно дори да бил само един… но цели четирима!

После си спомнил за безлюдния залив, където Джуди го била завела, когато за първи път се срещнали. Да зарови труповете в пясъка не било сложно. Вин не си падал по сложните неща. Трудно било обаче да се повярва, че никой няма да отиде до залива и че някое дете рано или късно няма да разрови пясъка или пък вълните да го отмият и тогава той щял да загази.

Помислил още малко и накрая решил, че да ги зарови в пясъка е твърде рисковано. После си спомнил, че виждал булдозер да прави изкоп в мочурливата местност на няколко мили от града. Спомнил си, че чул от един барман да казва, че имало грандиозен план за разработване на това място и построяване на луксозен хотел. Това можело да бъде идеалното място за укриване на трупове.

Така че Вин подкарал направо към блатото. Заварил три булдозера да работят, да изкореняват мангрови дървета и да изравняват почвата, а една бетонобъркачка, висока двадесет фута, бълвала бетон върху чакъла, стоварван от камиони.

Вин останал в колата и наблюдавал бетонобъркачката как работи. Забелязал, че имала перпендикулярна стоманена стълба, която отвеждала към върха. След малко се убедил, че би могъл да занесе мъртво тяло до там и да го вкара в устата на машината. Какъв по-добър начин да разкара един труп?

 

 

Барни спря и ме погледна.

— От всичко това, господин Кембъл — каза той, — можете да разберете как мисълта за толкова много пари може да докара човек до животинско състояние.

 

 

Щом се убедил, че би могъл да се избави от телата без следи, Вин се махнал от блатото, изпълнен с гордост от себе си. Първото било да накара Джуди да му каже името на купувача. Това щяло да стане, когато я видел тази вечер. Той се питал как би могъл да я убие бързо, без много шум и усложнения. Това било важно, ако искал да го направи в „Синьо небе“.

Докато карал под сянката на палмите, отстрани на магистралата, той си спомнял разнообразните начини за убийство, които научил, докато бил в затвора и докато дружал с разни престъпници в Ню Йорк. С пистолет или нож това не можело да стане: не трябвало да има кръв. Помислил си за удар в тила, но и това можело да причини проливане на кръв. Бил чел някъде, че има една артерия на шията, която ако се натиснела както трябва, можела да причини и смърт, но тъй като нямал представа къде се намира въпросната артерия, подминал и този вариант. После си спомнил за един човек от мафията, който бил майстор на удушаването. Правел го с каишка за куче, така че ако ченгетата го надушели и я намерели у него, имал готово обяснение. Та той омотавал каишката около врата на жертвата, след това около кръстосаните на гърба ръце, нанасял един удар с коляно в гърба и за няколко секунди всичко приключвало.

— Защо не? — рекъл си Вин гласно.

По обратния път към бунгалото той се спрял в магазин за домашни любимци и си купил каишка за кучета.

Женственият, модно облечен продавач го попитал дали не иска да отпечатат името на кучето върху каишката.

— Ако щете вярвайте — казал той на Вин, като го гледал съвсем сериозно, — но кучетата наистина разбират и това им харесва. Няма да отнеме никакво време и ще струва само три долара.

Вин му казал, че това са глупости.

Междувременно Джоуи се бил върнал в бунгалото. Още щом го видял да влиза в градината, Елиът разбрал, че нещо го тревожи. Двамата със Синди нетърпеливо чакали завръщането му и когато той дошъл при тях, Елиът попитал обезпокоен:

— Всичко наред ли е, Джоуи?

— Да — отвърнал той и седнал. — Наех един сейф, ето ключа — подал го той на Елиът. — Но нас ни следят, Дон. Не мога да ти кажа кой, но чувството ми никога не ме лъже. Бях поет веднага щом излязох оттук. Като усетих, избягах от опашката… загуби ме. Беше трудно. Той беше добър, но аз го обърках.

— Какво става? — учудил се Елиът. — За втори път разбираш, че те следят. — И тогава си спомнил, че в ЦРУ също се интересували от марките. Дали техни хора не следели Джоуи? Казал си, че не би трябвало да се страхува, без да има информация, така че не споделил. — Сигурен ли си, че му се измъкна?

— Сигурен съм — отвърнал Джоуи.

Елиът се изправил.

— Хайде да скрием ключа някъде. Имаш ли някаква идея?

Джоуи се съгласил.

Отишли до малката барака, в която съхранявали градинските инструменти и косачката. Елиът скрил ключа под една кутия с хербициди.

— Сега каквото и да се случи с всеки от нас, който остане, знае къде е ключът — казал Елиът.

Джоуи го погледнал остро.

— Какво значи това?

Елиът се усмихнал.

— Може би нищо. Кажи на Синди къде сме го скрили.

По-късно Вин се върнал в бунгалото. Джоуи и Синди били на разходка и Вин намерил Елиът да седи сам в градината.

— Дай ми хиляда долара — казал Вин — и ще взема името на купувача довечера.

Елиът го изгледал изпитателно.

— Добре… сигурен ли си, че тя ще ти го каже?

— Да.

— Може да те изиграе.

Вин се размърдал нетърпеливо.

— Вече сме говорили за всичко това. Тя ще ми покаже писмото, което нейният старец е получил.

— И ти ще ми го покажеш?

— Да… ако тя си свърши работата.

— Виж, Вин, не се обиждай, но не ти вярвам. Трябва да съм сигурен, че името, което ми дадеш, ще е това на купувача. Дай ми неговото име и аз ще му се обадя. Ако той каже, че ще ги купи, ще ти дам номера на чекмеджето, но не и преди това.

Вин едва се въздържал да не избухне.

— Дай ми парите и престани да се правиш на проклета филмова звезда.

— Щом така мислиш — казал Елиът и влязъл в бунгалото.

Вин гневно се загледал след него.

 

 

Около девет часа вечерта Орсън бил предупреден от Нисън, че Пина е в „Ягуара“ си и тръгва нанякъде. Той незабавно вдигнал по тревога шестимата човека, които Лесинг бил разположил около къщата на Ларимор: трима в градината, двама в паркирана кола и един патрул на пътя.

— Бъдете готови — наредил той. — Пина е тръгнал с колата си. Нека влезе в къщата, ще го хванем на излизане. Внимавайте! Може да е въоръжен.

Умът на Вин бил изцяло зает от това как да изкопчи от Джуди името на купувача, та той напълно забравил за предупреждението на Елиът да наблюдава дали го следят. Не видял, че Рос кара пред него, а Нисън отзад. Щом стигнал къщата на Ларимор, той слязъл, запалил цигара и зачакал Джуди да се появи.

Казал си, че трябва да е внимателен, да не буди у нея подозрение. Ще я заведе в Лоу Лайф Клуб, ще вечерят, а после ще отидат в „Синьо небе“. Щом влязат в стаята, ще я попита за името на купувача, а ако тя се опъне, ще я зашемети, ще й запуши устата, ще я върже и ще види дали няколко цигари, изгасени в краката й, няма да я накарат да проговори. Когато тя отстъпи, ще се обади на този човек да го запита дали все още желае да купи марките. Ако се съгласи да плати цената, тогава Джуди ще се прости с живота.

Въпреки че бил напрегнат, той се усмихнал широко, когато Джуди дошла при колата.

— Какво ще кажеш за Лоу Лайф Клуб, бебче? — попитал той, след като запалил мотора. — След това може да отидем в „Синьо небе“. Става ли?

— Добре — съгласила се тя. — Как вървят твоите планове, Супермен? Приближаваш ли се към марките?

— Да. Хайде да говорим за това в хотела — казал Вин. — „Първо удоволствието, после работата“, нали, скъпа?

— Да не искаш да кажеш, че си открил къде ги държи?

— Не казвам, но вече съм близо.

— Много си потаен.

Той й се усмихнал:

— Това се отнася и двама ни, нали?

— Момичето, което дойде сутринта да се види с баща ми, да не е в комбина с теб?

Вин зяпнал и се вцепенил, после, като разбрал, че тя го наблюдава и че се е издал, казал:

— Да. Ти видя ли я?

— Видях я. Каква ти се пада?

— На мен ли? Тя е просто едно дете… нищо повече.

— На мен не ми се видя чак такова дете. Защо старото копеле се видя с нея?

— Добре — казал Вин. — Хайде първо да отидем в мотела. Аз ще ти кажа и ти ще ми кажеш.

— Какво означава това?

— Ще видиш.

Той излязъл от магистралата и отбил в един страничен път, който водел към мотела.

— Да не си станал любител на кучета, Супермен?

Вин извърнал глава да я погледне.

— Любител на кучета ли? — И се намръщил като я видял да държи каишката за куче, която бил купил и която му била в джоба.

— А, това ли… — Почувствал как се изпотява.

— Къде е кучето ти? — попитала тя, като го гледала втренчено.

— Не го водя със себе си. Оставих го в апартамента си.

— И сигурно малката госпожичка се грижи за него?

— Нищо подобно, бебче. То е старо куче. Обича да си седи само.

— Каква порода е?

Вин не познавал породите кучета, тъй като никога не се бил интересувал. Свил рамене.

— А, кучето ли… голямо, мързеливо… куче.

— Как се казва?

Вин гневно поел дъх.

— О, по дяволите… името ли? Джо.

— Смешно име за куче.

— Така го наричам… интересуваш ли се от кучета?

— Не. — Тя пак го погледнала изпитателно с кучешката каишка в ръка. — Просто се питам за какво може да ти е притрябвало това нещо в джоба.

— Закъснявах… не исках да ме чакаш. Сигурно съм забравил, че е в джоба ми. — Вин намалил, за да мине през сводестия портал на мотела.

— Когато я видях да се подава от джоба ти, си помислих, че си извратен и искаш да ме биеш с нея.

Вин спрял на паркинга.

— Би ли ти харесало?

— Не съм опитвала. Може би.

Той взел каишката и я прибрал в джоба си.

— Не си падам по тези неща. — Гласът му станал дрезгав. — Но ако ти искаш да опиташ…

Тя се ухилила.

— Не съм умряла. Вземи стая, Супермен. И да говорим делово. Гладна съм.

Дебелият негър на рецепцията вече познавал Вин. Никога не бил виждал Джуди, понеже тя винаги оставала в колата, докато Вин се регистрирал. Когато го забелязал да идва към рецепцията, негърът погледнал през прозореца, зърнал „Ягуара“ и се усмихнал на Вин.

— Добър вечер, сър. — Бутнал към него книгата за регистрация. — Приятно ми е да ви видя отново. Вашата стая е свободна.

— Чудесно. — Вин се записал като Стийв Хамиш. — Няма да останем дълго, Джери. Само два-три часа.

— Колкото искате, господин Хамиш.

Вин платил пет долара, взел ключа, който негърът му подал, и се върнал при „Ягуара“.

— Всичко е наред… както обикновено — казал той и й отворил вратата.

Стигнали заедно до стаята и веднага щом влезли, Вин заключил.

Джуди отишла до леглото и седнала.

— Значи ти си пратил тази госпожица да открие марките? — попитала тя. — Е, и… тя откри ли ги?

Вин отишъл до хладилника. Имал нужда да пийне нещо.

— Скоч?

— Да… тя откри ли ги?

Той налял уиски в две чаши, а после се обърнал.

— Кажи ми ти нещо, после аз — казал той и й занесъл питието. — Името на купувача? — Подал й чашата и застанал над нея. Кажи ми, и аз ще ти кажа дали е намерила марките.

Тя взела чашата и му се усмихнала.

— Когато вземеш марките и ми ги покажеш, ще ти кажа името на купувача. Вече сме говорили за това… не помниш ли? Но в случай че страдаш от амнезия, ще ти припомня: аз ще доставя марките на купувача, ще получа парите и ще ти дам твоя дял… спомняш ли си? Така решихме.

Вин отпил голяма глътка от чашата си. Значи се налага да действа бързо, помислил си. Е, добре, тя се го бе изпросила, не може да се отрече. Трябва да я обезвреди, да я удари силно по челюстта. Не бива да допусне грешка. Още с първия удар трябва да я нокаутира, иначе кучката ще се разпищи с всичка сила.

— Тя знае къде са марките — заговорил Вин, отдалечавайки се от леглото. Седнал на един от столовете. — Мога да ги взема. Ще опитам още утре вечер.

— Как е разбрала?

Той вдигнал рамене.

— Нямай грижа за това… тя просто е разбрала и аз утре вечер ще ги взема.

Тя надигнала питието и погледнала към него през ръба на чашата.

— Четеш ли криминалета, Супермен?

Той я зяпнал. Все задавала неочаквани въпроси и той си гълтал граматиката.

— Не… Аз гледам телевизия, не чета книги.

— Прочетох едно криминале снощи — продължила тя. — Ставаше дума за един безмозъчен кретен, нает да убие някакви хора. Познай как ги убиваше?

Вин оставил чашата си на помощната масичка. Упоритият й изпитателен поглед го накарал да се изпоти.

— На кой му дреме, по дяволите?

— Помислих, че може да си чел книгата. Казва се „Доларите са за дамите“.

— Не чета книги.

— Точно така… вече ми каза. Та този кретен си носел кучешка каишка. С нея душел хората.

Вин изведнъж започнал да усеща миризмата на собствената си пот. Трябвало само да направи един бърз скок до нея, да я хване за гърлото, за да не може да вика, и да я прасне по ченето. Веднъж да я обезвреди и да я завърже, лесно ще може да я научи как да се държи с него. Той се подготвил. Само един бърз скок. От съседната стая се чували викове и изстрели от телевизора. Дори да извика преди да й запуши устата, никой няма да обърне внимание.

— Женен ли си, Супермен? — запитала Джуди и разклатила питието си.

Въпросът толкова изненадал бавно действащия ум на Вин, че той се спрял и се приготвил да скочи напред.

— Женен? — зяпнал той срещу нея. — Не… защо, да те вземат мътните, ми задаваш такива тъпи въпроси?

— Сигурен ли си, че нямаш ревнива жена? — В очите й видял подигравка.

— Какво общо има? — Започнал отново бавно да се движи към нея. — Нямам никаква жена. — Още три крачки и щял да е до нея.

— Тогава защо ни следят тия двамата? — запитала Джуди. — Мислех, че са частни копои, които събират доказателства за развод.

Вин се почувствал така, сякаш се е блъснал в стена. Студена вълна се заизкачвала по гръбнака му. Едва сега си спомнил предупреждението на Елиът да внимава дали не го следят. Спомнил си, че Джоуи и Синди споменали, че са забелязали опашки след себе си.

— Да ни следят? — Гърлото му се свило. — Какво искаш да кажеш?

Страхът, злобното разочарование и тревогата, изписани на лицето му, изглежда, я забавлявали. Тя се изкикотила.

— Снощи ни следиха и тази вечер също ни проследиха. — Тя килнала глава настрани и лукаво го изгледала. — Ти не ги ли забеляза, Супермен?

— Защо не ми каза? — сопнал й се той.

— Харесва ми да са наоколо — усмихнала му се Джуди. — Дават ми чувство за сигурност.

Вин си поел дъх. Каква умница! Шокът го сварил неподготвен и краката му се подкосили. Седнал рязко. Как се измъкна само! Ами ако я беше убил?! Представил си как в момента, когато натоварва тялото й в багажника на „Ягуара“ ония двамата го хващат. При тази мисъл пот избила по лицето му. Как се отърва!

— Развалиха ли ти плановете? — запитала тя. — Колко тъжно! Наистина ли си мислеше, че съм толкова тъпа, та да дойда тук сама, без никаква защита? Ти и кучешката ти каишка! — Тя оставила чашата си, отметнала глава и се разсмяла.

Вин седял като ударен бик. Накрая вече не можел да понася смеха й.

— Млъкни, скапана кучко! — изревал.

Тя спряла да се смее, извадила носна кърпа и избърсала очите си.

— Супермен! Ти си най-голямата смешка на света! Знаех, че си глупав, но не подозирах, че може да си такъв безмозъчен кретен.

Вин понечил да стане от стола, но с усилие овладял желанието си да я стисне за гърлото и да я удуши.

— Я стига! — озъбил се той. — Ти и аз сме партньори. Аз знам къде са марките, а ти знаеш къде е купувачът. И двамата искаме парите. Ще довършим ли работата, или не?

Тя го погледнала и лицето й станало студено като камък.

— Да, ще я довършим. — Гласът й бил толкова рязък, че Вин се сепнал. — Сега ме чуй, смрадлив боклук. Искаше да ме принудиш да ти кажа името на купувача и после да ме убиеш, за да вземеш парите само за себе си. Толкова си лесен, че дори дете-идиотче може да разгадае мътеницата, която ти наричаш свой ум! Недей да бъркаш по отношение на едно: ще вземеш марките и ще ми ги дадеш! Не си въобразявай, тъп клоун такъв, че можеш да ги вземеш и да се измъкнеш. Ако изчезнат, аз ще разбера и ще дам твоето описание на полицията, а ще те хванат толкова бързо, че няма да разбереш откъде ти е дошло. Отсега нататък, супертъпако, ще правиш точно каквото ти кажа. Повече никакви уютни мотели. Ще се срещаме между много хора, за да не ти хрумват в кретенската глава идеи да ме убиваш. Разбра ли?

Вин я изгледал. Твърдият й студен поглед го предупредил да не си играе с нея. Кучката е опасна. Ако насъска ченгетата след него… дали ще посмее? Така и тя ще се набърка.

— Баща ми няма да заведе дело срещу мен, супертъпако — добавила Джуди. — Знам какво си мислиш. Само да направиш една погрешна стъпка, и тълпа от ченгета ще хукнат след тебе като мухи по куче.

Вин избърсал потта от челото си. Осъзнал с неприязън и разочарование, че тя е прекалено умна, за да се справи сам с нея.

— Добре — казал. — Ще взема марките и ще сключим сделката.

— Условията на сделката се променят обаче, дребосък — заявила Джуди. — Получаваш сто хиляди, а за мен останалото. Сега изчезвай! Ще си взема такси до вкъщи. Като вземеш марките, звънни по телефона и ще се видим на плажа. Ако марките изчезнат и ти не се обадиш, пускам копоите след тебе. Обещавам ти… сега изчезвай!

Вин се поколебал. Това можело да бъде последна възможност да я види насаме. Ами ако блъфира? Ако никой не ги е проследил? Струва ли си да поеме риска? Пръстите го сърбели да я хване за гърлото.

Джуди го погледнала с отвращение.

— Само се опитай, лайно такова, и гледай какво ще те сполети! — просъскала тя.

Сразен, в безпомощна злоба и гняв, Вин се обърнал и излязъл от стаята.

 

 

Скоро след като Вин бил излязъл да се срещне с Джуди, без абсолютно никаква причина несъществуващият крак на Елиът започнал да го боли. Тази болка винаги карала Елиът да изпада в лошо настроение, затова той грубо заявил, че иска да чете, и си отишъл в стаята, като зарязал Синди и Джоуи пред телевизора.

Докато лежал в леглото, Елиът отново се замислил за бъдещето си. Осъзнал, че Синди неочаквано е променила възгледите му. Сега притежавал марките. Бил сигурен, че Вин се опитва да ги изиграе всичките… тогава защо да не изиграе Вин? Защо да не занесе марките на Кендрик, да се опита да вдигне цената и ако Кендрик откаже да се включи, да приеме двестате хиляди долара и да изчезне заедно със Синди и Джоуи, като остави Вин с пръст в уста?

Но след като помислил малко, Елиът осъзнал, че не му е в характера да играе двойна игра по отношение на когото и да било. Бил наясно, че Синди нямало да е съгласна, и ако го направел, щял до края на живота си да знае, че е паднал до нивото на Вин, а това за него било немислимо.

Вин бил казал, че ще разбере името на купувача от дъщерята на Ларимор. В края на краищата петстотин хиляди долара било далеч по-добре от двеста хиляди. Елиът осъзнал, че не изпитва угризения по отношение на евентуална двойна игра срещу Кендрик. Нали точно Кендрик го бил преметнал навремето. Не, спрямо Кендрик нямал угризения.

Той все още обмислял дали веднъж щом вземе парите, да замине нанякъде със Синди и Джоуи или да изчезне сам и да си отживее, а после да вземе приспивателни, когато разбрал, че Вин влиза в бунгалото.

Чул го да казва:

— Къде е Елиът? Добре… вие стойте настрана от тая работа! Трябва да говоря с него, но без вас двамата!

От начина, по който звучал гласът му, Елиът се досетил, че Вин е страшно ядосан. Той провесил крака от леглото и се изправил.

Вин влязъл в малката стая, затворил вратата с ритник и застанал пред Елиът, вперил в него изпитателен поглед.

— Тя не иска да участва? — тихо запитал Елиът.

На връщане към къщи Вин мислил, докато главата му пламнала. Осъзнал, че Джуди го е надхитрила. Имал чувството, че само да вземе марките, тя ще го измами и няма да му даде стоте хиляди долара, които предлагала, а той нямало да бъде в състояние да направи нищо. Била казала, че баща й не би завел дело срещу нея, но това не означавало, че дъртакът не би завел дело срещу него! Разочарован и ядосан, той най-сетне приел горчивата истина, че не му стига акълът да се оправи сам в подобна ситуация. Ако някой може да се справи, това е оная шибана филмова звезда, и Вин решил да си свали картите — не всичките — на масата и да прояви съгласие само за част от печалбата, не цялата.

— Не… кучката с кучка! — Вин свил и отпуснал юмруци. — Не иска да ми каже кой е купувачът, докато не й осигуря марките, и настоява тя да преговаря с него!

Елиът започнал да разтрива крака с протезата, без да сваля поглед от Вин.

— Значи ми дължиш хиляда долара — казал той. Вин извадил пачката от джоба си и я хвърлил на леглото. Наблюдавал как Елиът преброил парите и ги прибрал в джоба си.

— Не се занимавай повече с нея — казал Елиът. — Тя вече е без значение. Марките са у мене.

Вин застинал и очите му се изцъклили.

— У тебе ли са? — хрипливо промълвил той. — Какво, по дяволите, ми казваш?

— У Синди са.

Вин се стоварил на един стол.

— Искаш да кажеш, че е взела марките, когато се срещна с Ларимор?

— Точно така.

Вин започнал да се поти.

— Когато Ларимор разбере, че ги няма, ще настане страхотна бъркотия тук!

Елиът поклатил глава.

— По непонятна за мен причина преди два месеца Ларимор бил предупреден, че ще да го съдят, ако задържи марките. Сега той дори не може да се оплаче в полицията, освен ако не иска да рискува разследване от ЦРУ.

— От… кого?

— ЦРУ.

Вин зяпнал срещу него.

— Да не би да имаш предвид ония боклуци, дето държавата им плаща да си врат носа тук и там и да създават само неприятности?

Елиът кимнал.

— Но те какво общо имат с марките?

— И аз се опитвам да разбера.

Вин усетил в главата си вихрушка.

— Къде са марките?

— В един сейф. Утре ще се видя с Кендрик. Може би ще успея да измъкна повече пари от него. Забрави за Джуди. Ако имаме късмет, може да изкараме още петдесет хиляди от Кендрик. Тъй като не си взел марките, твоят дял пада на петдесет хиляди, а на Синди, понеже е успяла да ги вземе, се покачва на сто.

Вин шумно си поел въздух. Било му ясно, че трябва да извади и последния си коз. Поколебал се в продължение на една дълга минута, но ако Елиът продадял марките за някакви си двеста и петдесет хиляди, Вин знаел, че щял да сънува кошмари до края на живота си.

— Знаеш ли колко струват проклетите марки? — запитал той, като се навел напред и вперил поглед в Елиът.

— А ти знаеш ли?

— Да. Оная кучка ми каза. На Ларимор са му предложили един милион за тях, а ти искаш да ги продадеш за двеста и петдесет хиляди!

За секунда Елиът зяпнал Вин, но после поклатил глава.

— Будалкала те е. Златни да бяха, някакви си марки не може да струват толкова пари.

— Нали ти казах за онова писмо, което беше видяла. Тогава тя не знаеше, че се интересувам от марките — трескаво казал Вин. — Толкова струват! — Един милион! Затова тя не играе. Тя иска всичките пари за себе си!

Елиът почувствал, че настръхва. Възможно ли е? — запитал се той. Ако можел да се сдобие с толкова пари, щял да си плати дълга и да започне всичко отначало. Един милион!

— Не вярвам!

— Казвам ти — яростно настоял Вин, — а и още нещо мога да ти кажа… — кучката твърди, че ще даде на ченгетата моето описание, ако разбере, че марките липсват. Чуваш ли? Веднага щом проклетият й баща й каже, че Синди е взела марките, ще ни припари под задниците!

Елиът махнал с ръка.

— Тя никога няма да разбере, че са изчезнали — промълвил той. — Ако Ларимор не може да съобщи в полицията, че липсват, как ще каже на нея, при положение че я ненавижда?

Вин не се бил замислял за това. Малко му олекнало.

— Забрави я — продължил Елиът. — Трябва да има някакъв начин да разберем кой е купувачът, без да се забъркваме с нея. Кендрик знае. Ларимор знае. Никой от тях няма да ни каже. Кой друг би могъл да знае?

Вин се размърдал смутен.

— Ако искаш, ще ти кажа още нещо… Снощи и тази вечер са ме проследили. Аз не съм ги забелязал, но Джуди ги е видяла.

Елиът се вкаменил.

— Ако тя ги е забелязала, ти защо нищо не си видял?

— Имах си други неща на главата — навъсено отвърнал Вин. — Забравих да проверя.

— Може ли да те е метнала?

Очите на Вин се свили. Не се бил замислял. Като му разправяше, че са ги следили, тя може да е пазела собствената си тъпа кожа. Да… може да е била достатъчно умна да го излъже.

— Ами… не знам. Някой е проследил Джоуи и Синди.

Елиът се изправил.

— Това ме притеснява. Нека да проверим.

Той излязъл от стаята си и отишъл в хола. Намръщен, Вин го последвал.

— Джоуи… искам да говоря с теб — казал Елиът.

Джоуи с неохота изключил телевизора и заинтригуван погледнал Елиът.

— Вин мисли, че са го проследили тази вечер. Искам да съм сигурен. Той ще се поразходи из центъра на града. Дай му малко време и после тръгни след него. Виж дали ще има някаква опашка. — Той се обърнал към Вин. — Отиди до края на улицата и се движи по Бийчууд Драйв, докато стигнеш до дрогерията. Купи някакви цигари и се върни… без да бързаш.

— Защо да не взема колата?

— Прави каквото ти казвам! — озъбил се Елиът.

Вин вдигнал рамене и излязъл от бунгалото, а Джоуи тръгнал след него, като му оставил три минути преднина.

— Какво има, Дон? — загрижено попитала Синди.

— Наистина ли мислиш, че някой ни следи?

— Ако е наистина, Джоуи трябва да го забележи.

— Елиът се обърнал към вратата. — Лягай си. Аз трябва да обмисля някои неща.

— Ще почакам татко да се върне.

— Синди! — резкият тон на Елиът я стреснал. — Лягай си и не мърдай от стаята, каквото и да чуеш. Разбираш ли?

— Какво ще се случи?

— Престани да ми досаждаш, за Бога! Лягай си!

На лицето на Синди се четяла обида, когато излязла от стаята.

Елиът се намръщил, после седнал да чака Вин и Джоуи да се върнат.

Половин час по-късно си дошъл Вин.

— Е?

— Абсолютно нищо! Никой не ме проследи — сърдито казал Вин. — Загубихме си времето.

— Нека почакаме Джоуи.

Джоуи влязъл двадесет минути по-късно и тихо затворил вратата зад себе си.

— Проследиха го, а също и мен — казал той. — Единият от тях в момента е в градината отзад.

— Видя ли го? — запитал Елиът и се изправил.

— Да… зад големия храст в оня край на градината. Няма къде да се скрие. Другият е в една кола в края на улицата.

— Добре, Джоуи… страхотна работа свърши. Сега си лягай.

— Синди легна ли си?

— Да.

Джоуи хвърлил поглед към Вин, поколебал се и тръгнал към вратата.

— Добре тогава… лека нощ.

Когато той излязъл, Елиът тихо казал:

— Хайде да го хванем. Може пък да го убедим да ни каже за кого работи.

Лицето на Вин просветнало, после се изкривило във вълча гримаса.

— Ако трябва да каже, ще каже. Как ще го хванем?

— Ела да видим.

Двамата мъже отишли в тъмната кухня и Елиът затворил вратата. Погледнали през прозореца навън към градината. Светела луна, високите дървета, които ограждали градината, я затъмнявали, но все пак те успели да различат големия разцъфнал храст в другия край на градината.

— Ще пропълзя и ще го изкарам оттам — прошепнал Елиът. — Като чуеш, че те викам, ела бързо.

Вин кимнал. Точно такива неща обичал. Впечатлен проследил как Елиът се измъкнал през задната врата и изчезнал в тъмнината. Той почакал, после изведнъж доловил нещо тревожно и се втурнал през тревата, но се сблъскал с Елиът, който бил коленичил пред нечие неподвижно тяло.

— Добре — казал Елиът и се изправил. — Подредих го. Беше позаспал. Ще се свести след десетина минути. Помогни ми да го пренесем.

Заедно пренесли припадналия в кухнята, после през късия коридор в хола.

— Заключи вратата — казал Елиът, когато тръснали човека на дивана.

Вин заключил вратата и застанал до Елиът, за да огледат мъжа на дивана. Нямало кой знае какво за гледане: бил под средния ръст, с неизразени скули на момчешкото лице, русоляв, закръглен, и Елиът предположил, че не може да е повече от двадесетгодишен.

— Не прилича много на престъпник, нали? — казал Вин. — Какво му направи… по главата ли го прасна?

— Ударих го отзад по врата — отвърнал Елиът. — Ще се оправи след няколко минути.

Името на човека, който лежал на дивана, било Джим Фолс. Бил започнал като стажант в детективско бюро „Лесинг“ преди два месеца. Понеже всички добри детективи на Лесинг били концентрирани около къщата на Ларимор, Нисън вероятно бил решил, че може да остави Фолс да наблюдава къщата на Елиът. Бил му казал да не прави нищо, просто да стои зад храста и да остави на Рос, оня в паркираната кола, да се погрижи за всичко, което може да се случи. Работата на Фолс била да предупреди Рос по радиостанцията, ако някой напуска къщата. Но Фолс бил карал задочни курсове за детективи и бил педантичен. Когато видял, че Вин излиза, не само предупредил Рос, но и той самият проследил Вин, за в случай че Рос го изпусне. Той нямал представа за таланта на Рос. Но като си позволил това, се издал пред Джоуи, който пък го забелязал да следи Вин.

— Идва на себе си вече — казал Елиът. — Ще го изплашим до смърт. Не ми изглежда способен да издържи дълга съпротива.

— Аз ще го поема — злобно процедил Вин. — Това е точно по моята част.

Фолс се размърдал, простенал, примигнал и полу се изправил. Когато погледът му се спрял на твърдото злобно лице на Вин, той се свил назад ужасен, едва смогнал да си поеме дъх.

Вин хванал Фолс за ризата отпред, леко го повдигнал и го разтърсил.

— Е, плъх такъв… какво правеше там отвън? — изръмжал той.

В главата на Фолс моментално минали безброй мисли. Според курса, който бил карал, когато си натясно, трябва да запазиш самообладание, да блъфираш и да не показваш страх.

Точно противно на този съвет Фолс се разтресъл от страх, умът му просто отказал да функционира и единственото, което могъл да направи, било ужасен да гледа заплашителната фигура, надвесена над него.

— Не ме наранявайте… — успял да изломоти най-накрая.

— Да те наранявам? — процедил Вин. — Ще ти откъсна ръката и ще те нашляпам до смърт с нея!

— Диалогът е точно като във второкласен филм — неодобрително казал Елиът. — Не е нужно. Можем да гасим цигари върху голите му крака. Това е стар японски обичай и върши страхотна работа.

Фолс изглеждал така, сякаш всеки момент щял да припадне. Вин го пуснал и отстъпил назад, Фолс се свил на дивана, вдигнал поглед към двамата мъже, цял разтреперан, и му се искало да си бил останал продавач на зарзавати, вместо да полудее толкова, че да се цани за детектив при Лесинг.

— Да — казал Вин. — Разбирам. Хайде да го направим.

Той сграбчил единия крак на Фолс и му събул обувката и чорапа.

В паниката Фолс се сетил началото на Шеста глава от програмата на курса: Ако сте обект на насилие, помнете, че лоялността към шефа трябва да е на първо място. Първокласният детектив никога не говори.

Трескаво пожелал авторът на материала да се намирал сега в неговото положение. Бил готов да се обзаложи, че оня нещастник щял да се разпее като канарче.

— Ще говоря — сподавено казал той. — Ще ви кажа всичко, което искате.

Вин му се ухилил.

— Така ли? Добре, хайде да опитаме първо как ще ти се отразят изгарянията.

Той извадил пакет цигари и си запалил една.

— Чакай — намесил се Елиът. — Аз ще говоря с него.

— Нека само да му размажа това в крака — казал Вин. — Тъкмо ще се отпусне.

— Ти си пуши. Можеш и после да го направиш, ако не си каже. Няма никакъв смисъл да се мъчим да изнасяме тоя боклук на ръце оттук. Веднъж започнеш ли, няма да може да ходи поне няколко месеца.

Фолс потръпнал.

— Защо ни следиш? — запитал Елиът.

Нисън бил предупредил Фолс: ако обектите усетят, че някой ги следи, не само той ще си загуби работата, но и Нисън ще загуби своята, Фолс обаче бил прекалено изплашен, за да измисли убедителна лъжа, и като видял как Вин напира да го гори, казал с разтреперан глас:

— Аз само изпълнявах инструкции.

— За кого работиш?

— Агенция „Лесинг“.

Елиът бил чувал за тази агенция и знаел, че е най-добрата и най-скъпата в града.

— Какви са инструкциите?

— Само да ви наблюдавам всички… къде ходите… какво правите и да докладвам.

— Защо?

Фолс облизал сухите си устни и се поколебал.

— Нека само да загася тая цигара в крака му — казал Вин. — Поне веднъж. Той има нужда от загрявка. — И тръгнал напред.

Очите на Фолс щели да изхвръкнат от орбитите си.

— Не… не! Те мислят, че искате да проникнете в къщата на господин Ларимор. Планират да ви хванат, когато излизате.

— Кои те? — запитал Елиът.

— Господин Лесинг и неговите детективи.

— Колко от тях работят по случая?

— Сега са шест… преди, когато не знаеха къде живеете, бяха ангажирали около тридесет души да ви търсят.

Елиът и Вин си разменили погледи.

— Имаш ли нещо общо с ЦРУ? — запитал Елиът.

— ЦРУ? Не, сър. Просто работя за господин Лесинг.

— Кой е наел Лесинг да ни наблюдава?

— Не знам. — После като видял заплашителното приближаване на Вин, повторил с почти истеричен глас: — Кълна се, че не знам!

Елиът решил, че той говори истината. Защо ще му казват на такъв идиот имената на клиентите на Лесинг? „Тридесет души бяха ангажирани да ви търсят“ — казал Фолс. Като се вземе предвид бързината на Лесинг, подобна операция би струвала много пари.

— Кой е най-важният клиент на Лесинг? Сигурно знаеш поне това.

— Не знам. Никога не ни обясняват нищо за тоя, дето ни наема. Щях да ви кажа, ако знаех.

Вин нетърпеливо изсумтял и тръснал гореща пепел върху голия крак на Фолс. Фолс се дръпнал силно назад, сякаш го били жегнали с нагорещено желязо.

— Недей! — Гласът му прозвучал дрезгаво. — Чувал съм ги да говорят за някого, но може да не е клиент. Просто чух едно име.

— Какво име? — запитал Елиът.

— Чух Нисън и Рос да си говорят за някой си Херман Радниц, който живеел в хотел „Белведере“.

Радниц!

Елиът изстинал. Съзнанието му се върнало към един голям коктейл, даден от вицепрезидента на Метро Голдуин Майър, който бил дошъл на почивка в Парадайз Сити. Елиът бил поканен заедно с други четирима знаменитости. Единственият човек, който му бил направил някакво впечатление измежду всичките богати и известни лица, бил отвратителен дебел финансист, за когото някой му бил казал, че е най-важният и безскрупулен спекулант в света. Бил запомнил името му: Херман Радниц. „Човек, който върти сделки със Съветския Съюз — бил казал събеседникът му. — Нещо повече: върти сделки с всички чужди правителства и е на «ти» с президента.“

Прикривайки възбудата си, Елиът попитал:

— Кои са Нисън и Рос?

— Те водят издирването… Рос е отвън в колата.

Вин слушал всичко с нарастващо нетърпение.

— Дай да свършваме с тоя нещастник. Знае повече, отколкото му се ще да изплюе.

Елиът бил доволен. Поклатил глава.

— Обуй си чорапа и обувката — казал той на Фолс. — Мога да те предам на полицията, но няма да го направя. Ти си дръж устата затворена и аз моята. Хайде иди и ни наблюдавай. Ние не правим нищо лошо и нямаме никакво намерение да ограбваме къщата на Ларимор. Това са нечии налудничави измишльотини. Ти на мен и аз на теб. Става ли?

— Пускаш тоя нещастник да си ходи? — Вин зяпнал Елиът.

— Точно така. Нека ни наблюдава. За какво да се тревожим? — Елиът леко се извърнал, така че Фолс да не му вижда лицето, и намигнал на Вин.

Объркан, Вин отишъл до вратата и я отключил.

— Разкарай се оттука! — изръмжал той на Фолс.

Загубил и ума и дума от страх, Фолс изхвръкнал по коридора и избягал навън в градината. Елиът погледнал към Вин.

— Мисля, че си каза каквото ни трябваше — обяснил той. — Херман Радниц. Няма друг в този град, който да е в състояние да предложи един милион за тези руски марки. Само Херман Радниц. Той върти далавери с Русия. Той ще да е, но сега искам да разбера за какво са му притрябвали толкова много тези марки.

— Абе на кой му дреме, щом плаща?

— Той е голям звяр и е опасен. Може да те хване с един пръст и да те размаже на стената, без да му мигне окото.

— Така ли? — подиграл се Вин. — Богатите мошеници не ме плашат.

— Вин, има моменти, в които направо ме отчайваш. — Елиът тръгнал към вратата. — Аз си лягам.

— Ей, чакай малко! Ще ходиш ли при него утре?

— Не. Трябва да съм сигурен, че точно той иска марките. В момента само гадая. После трябва да измисля по кой начин да направим сделката.

— Какво му е толкова трудно? — нетърпеливо запитал Вин. — Отиваш при него, казваш му, че марките са у тебе, искаш един милион и като вземеш парите, му даваш марките. Какво не ти звучи добре? Ако на тебе не ти се разправя, аз ще го направя!

— Нали ти казвам, на моменти ме отчайваш — въздъхнал Елиът и излязъл от стаята.