Джеймс Хадли Чейс
Без пари си мъртъв (5)

Пета глава

Докато закусвали, а сутрешното слънце светело над тях, Вин започнал да я подпитва.

— Ако продължа да излизам с теб, Супермен — казала Джуди, — ще надебелея.

Тя била заета да яде закуската от грейпфрут, яйца с шунка, препечен хляб и кафе, и ядяла така, сякаш не била виждала храна от дни.

Вин се бил спрял на портокалов сок, кафе и цигара. Той се усмихнал.

— Така става, щом се размотаваш с деца, скъпа — казал той. — Те не могат да си позволят да изхранят момиче като теб. Не се безпокой, че ще станеш дебела. Ще ти предложа достатъчно упражнения, за да си запазиш теглото.

Джуди се захилила.

— Май имаш да ми казваш нещо… хайде, давай.

— Разправи ми за твоя старец — казал нехайно Вин. — Вие двамата като че ли много не се разбирате?

— Това е слабо казано — отговорила Джуди, като мажела една препечена филия с масло. — Не искам да говоря. Заболява ме задникът.

— Но тези марки, за които ми разправяше — Вин си взел още една цигара. — Ти каза, че някой му предложил милион долара за осем марки. Шегуваше ли се с мен?

— Не. Видях писмото на бюрото му — тя вече мажела мармалад върху маслото. — Можеше да поръчаш и бутилка уиски.

— Искаш да кажеш, че някой улав е предложил на баща ти един милион долара за осем пощенски марки?

— Точно така. Направо ми се придрайфа. Толкова много пари! Какво бих могла да направя с тях само! Старият глупак просто хвърли писмото в кошчето за боклук.

— Какви са тези марки?

Тя повдигнала рамене.

— О, явно нещо, на което той много държи. Хората непрекъснато му пращат марки. Не знам. Виж, Супермен, хайде да прескочим стареца. Да говорим за нещо друго.

Вин си налял още една чаша кафе.

— Кой е този, който му е предложил толкова пари?

Джуди се спряла, преди да намаже още една филия с масло. Нейните зелени очи внезапно го погледнали изпитателно.

— Но защо те интересува всичко това?

Вин разбрал, че ходи по тънък лед.

— Значи не знаеш?

— Представи си, не знам.

— Добре, момичето ми, щом не искаш да ми кажеш… — той свил рамене. — Просто бях любопитен.

— О, хайде да не говорим за марки. — Тя задъвкала филията. — Да идем да поплуваме. Знам едно чудесно място, където можеш да плуваш гол.

— Добре — като си спомнил съвета на Елиът да не я насилва, Вин неохотно отложил проучването.

След като изяли закуската и Вин платил нощувката, отишли заедно до „Ягуара“.

Карали около двадесет мили покрай брега и стигнали до тясна пясъчна пътечка, която водела към малък безлюден залив.

Те слезли от колата, оставили дрехите си и поплували, а после се изтегнали в сянката на палмите.

— Това се казва живот — казала Джуди. — Господи! Ако можех да го правя всеки ден! Колко още ще останеш тук, Супермен?

— Ти какво би направила, ако имаше един милион долара, котенце? — попитал Вин, като гледал надвисналите листа на палмите.

— Още ли ти се върти в главата? — Джуди се обърнала и го погледнала изпитателно. — Какво толкова?

— Задавам ти въпрос — рекъл Вин, без да я поглежда.

— Добре де… с толкова пари направо ще изчезна от тази страна. Ще ида в Париж, ще си купя луксозен апартамент и ще се втурна в живота там… живот, какъвто винаги съм искала. Ще правя каквото си искам. Ще си купя и още един — в Капри. И там ще си прекарвам славно. С толкова пари мъжете направо ще ми се лепят, дори няма да се наложи да ги търся.

— Щом твоят старец има толкова много марки, би ли забелязал липсата на тези осем, ако ги вземеш? — попитал Вин.

Джуди останала мълчалива дълго време, Вин тъкмо започнал да се безпокои, че е сбъркал, когато тя казала:

— Да, ще забележи. Той прекарва повечето си време да ги съзерцава и сега, след човека, дето му предложи толкова пари за тях, обзалагам се, че им се наслаждава дваж повече.

— Кой е този човек?

Джуди седяла изправена, покрила с ръце голите си гърди.

— Вероятно ме мислиш за глупава, Супермен, но ще те изненадам. Да не се опитваш да вземеш тези марки и да ги продадеш на човека, който искаше да ги купи?

Точно така, помислил си Вин. Малко бил пришпорил нещата, но може би това бил неговият шанс. Извърнал се и я погледнал.

— Просто идея, която ми хрумна — казал той. — Ако успеем, ще си ги разделим или ако искаш да останеш с мен, можем да си ги харчим заедно и да си устроим щур купон.

Те се спогледали.

— Всъщност кой си ти? — попитала тя. — Тази служба на счетоводител май много не ти подхожда. Кой си ти?

— Човек, който иска да забогатее. — Вин се усмихнал. — Също като теб — жаден за пари. Ти и аз можем да го изработим като партньори.

Тя се надигнала и избърсала песъчинките от себе си с една салфетка. Той останал да лежи и я гледал с напрежение, като се чудел дали правилно е изиграл картите си. Чувствал как у него постепенно се надигало растящо безпокойство, докато тя се обличала мълчаливо.

— Хайде, за Бога! Кажи нещо!

Тя го погледнала.

— Да, ще ти кажа нещо, Супермен. Не вярвам на никого, а и ти си в кюпа. Ако мислиш, че си достатъчно умен, за да вземеш тези марки — ще ти помогна, но ти няма да узнаеш името на човека, който ги иска. Аз сама ще се справя с края на играта. А ако смяташ да се разделим, то ще го направим при условия, които аз поставя. Седемдесет и пет процента за мен и двадесет и пет за теб.

„Тя е самата хитрост! — помислил си Вин. — Добре, играта продължава. Да вземем марките, пък тогава ще видим кой кого! Ако си въобразява, че ще стане по нейния начин, значи не е с всичкия си.“

Той станал и започнал да се облича, а тя се упътила към колата. Когато свършил, той я настигнал.

— Хайде да пийнем нещо — казала тя, когато се качили в „Ягуара“. — Жадна съм като камила.

Той я завел в един бар на плажа и й взел двоен джин с тоник, докато за себе си поръчал само бира. Било още твърде рано и в бара нямало никакви хора, така че седнали на една уединена маса и Вин започнал пак да я подпитва.

— Как да вземем марките?

Тя се обърнала към него.

— Много се запали по идеята, нали?

— О, хайде, можем да минем и без умни диалози — казал Вин остро. — Ще работим ли заедно, или не?

Тя отпила от питието си, като го гледала.

— Не мислиш ли, Супермен, че ако имаше някакъв шанс, аз бих могла да взема марките преди седмици, да ги продам и да се махна оттук. От това нищо не става. Старият боклук пази зорко колекцията си.

— Може би ако поработим заедно върху това, ще го уредим някак.

Тя поклатила глава.

— Това е само загуба на време. Няма да ги получиш, така че ги забрави. Да поговорим какво ще правим довечера.

— Когато става въпрос за пари — казал Вин, — нищо не е загуба на време. Къде държи колекцията си?

— В къщата. Има една голяма стая, цялата в чекмеджета. Във всяко от тях има марки, поставени под стъкло, и всяко е свързано с алармена инсталация. Има стотици чекмеджета и хиляди марки. Повярвай ми, да се намери една марка е като да търсиш девственица в този град… безсмислено е.

— Каква е системата му за сигурност?

— Сложна и е свързана директно с фирмата за охрана. Всяко чекмедже автоматично се заключва, когато на излизане от стаята той включва инсталацията. Превключвателят се намира в стоманена кутия, вградена в стената, а ключът е винаги в него. Има камери и монитор, който се намира в офиса на фирмата, която наблюдава стаята ден и нощ, когато той не е там. — Тя направила гримаса. — Погрижил се е дяволски добре за своите марки… а това е единствената му грижа.

Вин се замислил върху тази информация. След дълга пауза той казал:

— Добре, да предположим, че вляза в стаята, без да се включи алармата, как да намеря точно тези осем марки?

Тя го погледнала, после се усмихнала.

— Ти няма да влезеш там.

— Добре де, представи си, че успея.

Тя повдигнала рамене.

— Ами като влезеш вътре, ще откриеш нещо от сорта на осемстотин чекмеджета, всяко от които съдържа хиляди марки, всичките под стъкло, и самите чекмеджета свързани с фирмата и непрестанно наблюдавани, така че само да докоснеш едно от тях, ще вдигнеш голяма паника.

Алармата, камерите и охраната не тревожели много Вин. Той бил направо експерт в тази област, но това, което го безпокояло, било мисълта как след като влезе в стаята, ще намери точно онези осем марки.

— Виж, скъпа — казал той. — Старецът не може да е със силна памет. Представи си, че той иска да намери точно определена марка сред всичко това. Трябва да има някаква система, по която го прави.

— Има. Изработихме я заедно. Това беше преди мама да умре. Тогава още не бях разбрала, че на този свят има и нещо по-добро от това да се моташ около някакви си гадни марки.

Вин почувствал, че пулсът му се ускорява.

— Каква е системата тогава?

— Много е проста. Всяко чекмедже има номер. Той държи регистъра. Например марките от САЩ са в чекмеджетата, номерирани от едно до сто и петдесет. Подредени са по периоди и според ценността на марките. През деня той носи списъка у себе си, а през нощта го заключва в сейф в спалнята си.

— Как изглежда това?

— Малък кожен тефтер, който носи във вътрешния джоб на сакото си. Единственият начин да му го вземеш, е да го цапардосаш по главата.

Вин допил питието си.

— Да си представим, че го цапардосаме.

— Няма никакъв начин. Той излиза само веднъж седмично да играе голф, през почти цялото останало време е в стаята. Когато тръгва за голф клуба, взима и шофьора със себе си. Пътят до там е вечно претоварен. Няма никакъв начин да проникнеш в колата. В къщата също. Има петима прислужници и те постоянно са вътре. Можеш просто да го забравиш. Без списъка пък можеш да забравиш за марките… така че можеш да забравиш и за единия милион долара.

Сега вече бил получил информацията, която му трябвала. Нямало смисъл да си губи повече времето с кукличката.

— Добре… Ще си помисля. Ако ми хрумне някаква идея, ще можем ли да се споразумеем?

— Как?

— Ще взема марките. Само ми кажи името на купувача, и ще си поделим сумата.

— Моята представа за сделката не е такава, Супермен — казала тя и допила питието си. — Взимам седемдесет и пет процента, а останалото — ти.

Вин се ухилил.

— Добре… добре…

— Мога и сама да се справя с купувача, Супермен.

Само за момент той се поколебал, после разбрал, че тя владее положението.

— Добре, и това е сделка.

Тя кимнала.

— Е, хайде да вървим. — Той станал. — Имам малко работа. Какво ще кажеш да се видим утре вечер?

— А защо не тази?

Той поклатил глава.

— Не мога. Утре обаче ще те заведа в „Лоу Лайф Клуб“. Ще ти хареса… Сигурен съм.

— Кой те е ангажирал за тази вечер? — Тя го погледнала с подозрение.

— О, Боже… хайде, бебче, да вървим.

Тя се качила заедно с него в „Ягуара“.

— У вас ли да те откарам! — попитал той и запалил колата.

— Кой иска да си ходи вкъщи? Остави ме на Плаза Бийч. Ще прекарам деня там. — Докато той потеглял, тя продължила: — Хей, Супермен, дай ми малко пари. Щом като няма да те видя довечера, трябва да ям нещо. Дай ми сто долара.

— Твоите приятелчета да те нахранят. Аз давам пари само когато купувам нещо.

— Да не искаш да кажеш, че аз не струвам нищо, копеле такова — се обърнала тя към него.

— А, още не — захилил се Вин. — Ти, аз и един милион е моята представа за стойност.

Но когато я оставил пред входа на Плаза Бийч, той й дал тридесет долара.

Тя почти отскубнала парите от ръката му, изплезила му се и с разлюляна походка се отдалечила.

 

 

За първи път, откак бил станал секретар на Херман Радниц, Холц не успял да изпълни заповедите му.

Било му поръчано да постави Дон Елиът под наблюдение и да прави всекидневен доклад за действията му. Като се върнал в офиса си, той се обадил на Джак Лесинг, който разполагал с голям екип, специализиран в този род дейности. Лесинг му казал, че няма никакъв проблем и четирима от неговите хора веднага ще се захванат с тази работа.

Шест часа по-късно Лесинг, нисък, слаб, с лисичи очи и рядка коса, влязъл в офиса на Холц. Без да губи време, той съобщил, че Елиът е изчезнал и никой не може да открие и следа от него.

— Пуснах десетина мъже да го издирват, но досега няма ни вест, ни кост от него — казал Лесинг. — Не е напускал града с влак или със самолет, но може би е взел колата си. „Алфата“ липсва. Не можем да изкопчим и дума от слугите му. Какво искаш да направя?

Холц го погледнал отблизо и изразът в очите му накарал Лесинг да се почувства неудобно.

— Открий го! — озъбил му се Холц. — Това ти е работата… за това ти се плаща. Не може да е трудно. Той е познат навсякъде. Попитай хората от мафията… използвай всеки, който ти е на разположение, и го открий!

Когато Лесинг си отишъл, Холц седнал, като се почудил дали да чака нови шест часа, преди да каже на Радниц. Все още имало шанс някой от хората на Лесинг да открие Елиът, но Холц решил все пак да информира Радниц за развитието на нещата.

Той излязъл на терасата, където Радниц говорел с Берлин по телефона. Уреждал някаква сделка и Холц го изчакал, докато затвори слушалката.

— Какво има? — попитал Радниц, като се обърнал и погледнал внимателно Холц.

Холц му казал как е протекла акцията. Радниц слушал, лицето му се помрачило, а очите му гледали заплашително.

Холц очаквал истинска буря от гняв. Готов бил да чуе дори, че е уволнен, и бил изненадан да види, че Радниц успял да се контролира, само посочил стола и казал тихо:

— Седни.

Холц се почувствал неудобно, понеже никога досега не бил сядал в присъствието на Радниц, но се настанил на стола.

— Колко време работиш за мен? — попитал Радниц, като се пресегнал за пура от една кутия, облицована с кожа, и я срязал със златно ножче.

— Пет години и шест месеца, сър. Радниц кимнал.

— Би трябвало да си доволен. Имам ти доверие. Мисля, че е по-добре да ти кажа защо Елиът трябва да бъде открит.

Холц се вдървил. Това било последното нещо, което очаквал, и защото бил изненадан, решил да не казва нищо.

Радниц си запалил пурата, после се загледал към далечния бряг, пълен с хора, които се печели на слънцето и плували.

— Търся осем руски марки — казал той. — Те са от една серия, която никога не е излизала в обращение. Попаднали в ръцете на руски учен, той се влюбил в американка, която срещнал в Източен Берлин. Бил предупреден да не се среща с нея. Привидно се съгласил, но решил да избяга от страната. Знаел, че вероятно марките са ценни и от тях можел да изкара пари за себе си и любимата, когато напусне Русия. Изготвил доклад за работата си. Докладът бил твърде ценен за враговете на Русия. Направил осем умалени до микроскопични размери фотокопия от него, всяко от които прикрепил към осемте марки, като по този начин ги направил безценни. Да не се впускаме в подробности, но докладът бил важен за ЦРУ, което би платило огромни пари, за да ги притежава. Ученият склонил свой приятел тайно да изнесе марките от Русия в Източен Берлин, където ги получила американката, но когато самият учен тръгнал, било твърде късно и той бил арестуван. След като бил измъчван, разкрил какво е извършил. Предупредена за ареста на руснака, американката отпътувала за Париж. Там продала марките и продължила за Ню Йорк. Търговецът, който ги купил, без да знае нищо за микроскопията, продал марките на клиент, който бил отвлечен, но умрял от сърдечен удар, преди похитителите да успеят да разберат какво е станало с марките. Те просто изчезнали. — Радниц спрял, докато изтръсквал пепел от пурата си. — Както знаеш, аз имам някои контакти с хора от руското правителство. Те ме попитаха дали съм в състояние да помогна. Обещах да видя какво мога да направя. Бях финансиран от тях и направих сериозно проучване за марките. За наше нещастие се разбра, че и ЦРУ търси тези марки. Трябваше да действам много внимателно. В момента ЦРУ проверява по-дребните колекционери — по-специално руските. Моите проучвания ме доведоха до човек на име Пол Ларимор, който живее в този град. Мисля, че са в него, и му предложих щедро възнаграждение, което той пренебрегна. Това няма значение. Той или има марките и не иска да ги продава, или ги няма, но не желае да го каже. Най-простото нещо е да го отвлечем и да го накараме да признае дали има марките, или не, но може да се разчуе и ЦРУ ще вдигне тревога. — Радниц издухал дима си, но лицето му запазило каменно изражение. — Сега се опитвам да се споразумея с Клод Кендрик, който познава тази филмова звезда, Елиът — той, изглежда, е единственият човек, с когото Ларимор има контакт. Елиът се нуждаел спешно от пари и се съгласил да изстиска някаква информация за марките. Имам основание да не вярвам много на Кендрик. Ако Елиът вземе марките и ги даде на Кендрик, той може да се опита да ги продаде на някой друг, който ще плати повече. За мен е важно да разбера дали Елиът е получил вече информацията. Така че просто трябва да бъде намерен, и то бързо.

Холц помислил за момент.

— Ако възнамерява да търси марките, сър, значи все още е в града. Това стеснява полето на търсене. Ще предупредя Лесинг.

— Оставям го на теб. — Радниц млъкнал за момент и погледнал Холц. — Обясних ти, защото искам да разбереш колко важно и сериозно е всичко това. Ако получа марките, ще бъда в превъзходна позиция за финансови сделки с руснаците. Проектът за язовира „Казан“ направо не търпи отлагане. Ако им дам марките, ще ми дадат договора. Толкова е лесно. Не искам да ти споменавам колко важен за мен е този договор. Очаквам да чуя, че Елиът ще бъде открит през следващите двадесет и четири часа. — Радниц протегнал ръка към телефонната слушалка като знак за завършване на разговора.

 

 

Множество въпроси минали през главата на Вин, докато се прибирал към бунгалото.

Знае ли Елиът за реалната стойност на марките? А Кендрик? Колко точно е предложил Кендрик на Елиът — много над петдесетте хиляди, които щял да даде на него, Синди и Джоуи. Повече от сигурно — но колко?

После помислил пак за информацията, която бил получил от Джуди. Всъщност кражбата не била нещото, което го тревожело. Бил сигурен, че можел да се справи с алармата, с камерите, но как щял да вземе описа на марките? Различни идеи му хрумвали, но той пропъждал всички като твърде опасни. Решил, че трябва да се консултира с Елиът. Вин знаел, че възможностите му да организира кражба като тази не били на нужната висота. Една неволна грешка, едно неправилно действие, и милионът щял да избяга от него. Мисълта го изпотила. Не, щял да каже на Елиът какво е чул от Джуди. После, ако извършат всичко както трябва, ще се отърве от нея. Твърдо бил решил да не дели с никого. Това щял да бъде неговият голям удар, а не техният.

Той открил Джоуи, Синди и Елиът в градината. Те го погледнали в очакване, когато се упътил към тях и заел празния четвърти стол.

— Къде беше? — попитал Джоуи. — Ние се безпокояхме. Какво става?

— Много неща — казал Вин. — Трябваше да забавлявам дъщерята на Ларимор и научих доста работи.

— Много бързо — казал Елиът. — Да не искаш да кажеш, че вече сте говорили за марките?

— Да… естествено. Тя самата подхвърли темата.

— У Ларимор ли са?

Вин насочил пръст към Елиът.

— Само почакай, копеле… аз ще задавам въпросите. Колко ти предложи Кендрик за тези марки?

— Това не те засяга — казал Елиът спокойно. — Вие тримата се съгласихте да работите за петдесет хиляди долара.

Вин поклатил глава.

— Не и сега, мой човек. Аз ще свърша цялата работа. Ти не можеш да работиш на предната линия с мен. Тези марки струват… така че нека чуем колко ти предложи Кендрик.

Елиът се поколебал, после вдигнал рамене.

— Двеста хиляди долара. Тъй като това е моя идея, петдесет хиляди е добра цена за вас тримата.

— Така ли мислиш? — Вин говорел много самоуверено. — Ще кажа „не“. Ще ти струва много повече.

Елиът погледнал към Синди и Джоуи.

— Доволни ли сте от подялбата… повече ли искате?

— Остави ги на мира. Аз искам повече — казал Вин и продължил: — И ще ги получа! Новата сделка е: вземам петдесет, те ще си поделят петдесет, а за тебе сто.

Като чули това, Джоуи и Синди разбрали, че след операцията ще се отърват от Вин, така че Джоуи казал спокойно:

— Това отново ви поставя в изгодна позиция, господин Елиът.

Елиът размислил за момент. Това означавало да живее няколко месеца по-малко, но разбрал, че вече не го е грижа.

— Добре, имаш думата ми. У него ли са марките?

— Да. — И Вин им обяснил за описа. — Това всъщност е проблемът. Без него никога няма да открием марките. Но след като вече веднъж знаем номера на чекмеджето, което съдържа марките, мога да ги взема.

— Това не е наш проблем — казал Елиът. — Сделката, която сключих с Кендрик, е да разбера дали Ларимор притежава марките и да му кажа как да ги намери. Тогава той ще ми плати. Ти вече ми даде нужната информация. Не трябва да правим нищо повече. Негов проблем е как да вземе марките. По това време утре ние вече ще имаме парите и можем да се махаме от града.

Вин го погледнал накриво.

— Ако леке като Кендрик иска да ти плати двеста хиляди, колко мислиш, че ще получи като вземе марките?

— Негова работа — казал нетърпеливо Елиът. — Сто хиляди ми стигат. Ще ида да го видя веднага, да му дам тази информация и да се разпореди за заплащането.

— Почакай! Представи си, че мога да ти кажа кой е купувачът, с който Кендрик се е уговорил? Представи си, че този купувач ни плати петстотин хиляди, защо ще се занимаваме с Кендрик?

Елиът го погледнал.

— Знаеш ли кой е купувачът?

— Мога да разбера.

— Как?

Вин се ухилил.

— Не се безпокой за това. Не се шегувам. Мога да го разбера. Сега слушай, трябва да сме луди да правим сделката с Кендрик. Това леке ще ти плати двеста хиляди и ще си сложи триста хилядарки в джоба за нищо. С информацията, която аз имам, можем да вземем марките и да ги продадем на човека на Кендрик за петстотин хиляди, като въобще отстраним Кендрик от играта.

Щом видял нетърпеливото лице на Вин, особено алчността в неговите очи, Елиът внезапно се убедил, че Вин планирал да изиграе не само Кендрик, но и него, Джоуи и Синди. Как точно щяло да стане, Елиът не знаел, но бил сигурен, че Вин замисля, именно това.

Почувствал как го пронизва тръпка. Това трябвало да е много по-добре, отколкото да живееш в дългове и да се самосъжаляваш, понеже имаш протеза. Той бил направил шест успешни филма, в които неговият герой находчиво се справял с хитреци като Вин. Сценаристите винаги се погрижвали съобразителността на героя му да е на ниво, така че накрая все той побеждавал. Но това сега била реалността. Не било просто трилър, който да бъде затворен в метални кутии и прожектиран по света. Нямало и сценарист, който да се грижи за него. Нямало директор, който да изкрещи: „Не става!“, когато нещо не било както трябва.

Добре, помислил си той, нека видим колко си умен. Нека го разиграем така, сякаш е на филм. Какво имам да губя наистина? Няколко месеца живот повече? Ако не получа парите, има и хапчета, които могат бързо да решат проблема. Така че играта продължава! Може би съм по-хитър, отколкото Вин си мисли. Най-малкото ще е забавно… като в един от моите филми, но този път в реалния живот.

— Добра е идеята — казал той. — Какво планираш да направиш?

Вин поклатил глава.

— Погледни нещата по друг начин: сега имаме възможност да вземем петстотин хиляди. Хайде да се споразумеем пак. Джоуи и Синди получават сто, а ти и аз по двеста. Какво ще кажеш за това?

Джоуи слушал и се безпокоял. Сто хиляди долара! Това били пари, които дори не бил сънувал. Той се намръщил само при мисълта за присъдите, които със Синди можели да получат, ако тази операция се провали.

— Не… ние сме вън от играта! — възкликнал той. — Никога не сме се захващали с такова нещо, а и сега не искаме.

Вин го погледнал презрително.

— Добре. Елиът и аз ще го направим и без вас. Така че добре… върнете се към кокошкарството си, щом искате.

Синди се навела напред, а очите й блестели.

— Но това не е начинът, по който исках да стане всичко! — казала тя. — До гуша ми е дошло от тършуването из хорските джобове и магазините. — Тя погледнала към Джоуи. — Добре, татко, ако ти искаш да се откажеш, няма да те насилвам, но самата аз смятам да остана в играта.

Джоуи я погледнал безпомощно, а после свил рамене в знак на отчаяние.

— Слушай, скъпа…

— Аз оставам. Това е последното ми решение!

Джоуи погледнал към Елиът.

— Добре, господин Елиът, ще останем, но как да помогнем? Не виждам нашето място в тази работа.

— Ето как всеки ще заслужи своя дял — казал Вин. — Мога да се оправя с алармата и да взема марките, ако знам къде са. Това е моя работа. Елиът трябва да помисли как да вземе описа от Ларимор. Ако той не може да използва вас двамата за това, вие сте вън от играта. Това е само за опитни хора.

Синди погледнала Елиът с надежда.

— Знаем, че Ларимор носи списъка във вътрешния си джоб — казал Елиът след моментно колебание. — А през нощта го заключва в сейф в спалнята си. — Погледнал съм Вин. — Така ли е?

— Да.

— Джоуи… мислиш ли, че можеш да откраднеш този опис от Ларимор, ако се приближиш достатъчно близо до него?

Джоуи не се поколебал.

— Да… няма никакъв проблем.

— Да направим една демонстрация. — Елиът станал и влязъл в бунгалото. Взел от етажерката книга с меки корици и я пуснал във вътрешния си джоб, после се върнал обратно в градината.

— Имам една книга във вътрешния си джоб. Да видим, Джоуи, дали можеш да я вземеш.

Синди станала. Приближила се до Елиът и го настъпила.

— Съжалявам — казала тя. — Кракът ми се подхлъзна. Хайде, татко, покажи му.

Джоуи се усмихнал неловко.

— Вече я няма в джоба ви, нали, господин Елиът?

Синди държала книгата в ръка.

— Забележително — казал Елиът. — Добре, ще си помисля още върху това.

Той ги оставил, отишъл в стаята си и легнал на леглото. Лежал, мислел и гледал към тавана през целия следващ час. После, когато Синди съобщила, че обедът е готов, станал и се присъединил към тримата в малката трапезария.

— Измисли ли нещо? — попитал Вин, докато режел пържолата си.

— Проблемът е как да стигнем до Ларимор — казал Елиът. — Той излиза само с колата си. Не приема посетители, но имам една идея, която може и да проработи. — Той погледнал Синди. — Ти ще трябва да се справиш с това. След като видях какво направи, мисля, че ще, можеш. Ето я накратко: Ларимор получава писмо, в което се казва, че долуподписаната, тоест ти, Синди — е наследила колекция марки от дядо си. Чувала си, че търговците предлагали малко или нищо за ценни марки. Нямаш представа дали колекцията е ценна. Ти го питаш, тъй като си чула, че той е известен филателист, дали би могъл да погледне марките и ако има нещо интересно, да ти каже мнението си. Мисля, че това е стръв, на която Ларимор ще клъвне. Казваш му само, че дядо ти е започнал да събира колекцията си, когато е бил млад. Това би накарало Ларимор да помисли, че може да открие някои ценни марки. Може да те покани и на разговор. Ако го направи, идва ред да му вземеш описа. Знаем, че марките са разпределени по държави. Така че ако успееш, докато той разглежда твоите марки, намери раздела за СССР. Може да имаш щастието да откриеш номера на чекмеджето, което съдържа осемте марки, които търсим. Това иска време, но може и да стане. Какво мислите?

— Умно е — казал Вин, раздразнен, че сам не се бил сетил. — Може да стане.

— Аз ще го направя — казал Джоуи. — Не искам Синди да се занимава с това.

Елиът поклатил глава.

— Съжалявам, Джоуи, но Синди трябва да се захване. Тя няма да събуди подозрение у Ларимор. Дори малко ще го поласкае — помисли си само: младо момиче, което отива за съвет при него. — Той погледнал Синди. — Ще опитаме ли?

Сидни кимнала.

— Добре. Ще ти напиша писмото — Елиът погледнал към Джоуи. — Ще слезеш ли до крайбрежната улица да огледаш антикварните магазини? Сигурен съм, че ще откриеш някой стар класьор с марки, пълен боклук, който можеш да купиш за няколко долара. Колкото е по-стар, толкова по-добре. После отиди при някой от добрите търговци-филателисти и купи три или четири по-скъпи марки. Трябва да са от около 1900-та година, не по-нови. Кажи на търговеца, че са ти за подарък и че не се интересуваш от марките. Плати му максимум четиристотин долара. Трябва да направим този класьор малко по-интересен, защото Ларимор ще се усъмни.

Джоуи кимнал.

Елиът довършил стека си и отместил чинията.

— Сега ти, Вин… как ще откриеш кой е купувачът?

Вин хитро завъртял очи.

— Остави на мен. Ще го открия.

— Не ми звучи много добре. Работим заедно като екип. Ние всички трябва да знаем. Как ще го откриеш?

Вин размислил бързо. Той разбрал, че без Синди не може да вземе описа. Трябва да внимава да не разбуди подозрението на Елиът, тъй като наистина смятал да играе двойна игра.

— Джуди Ларимор знае кой е.

Елиът си отрязал парче сирене, после подал чинията към Вин.

— Как го е открила?

— Прочела е писмо, което е видяла върху бюрото на баща си.

— Защо не ти е казала кой е купувачът?

Вин почувствал как струйка студена пот се стича по лицето му.

— Ще ми каже. Трябва да я размекна още малко.

— А как ще го направиш?

Елиът го гледал изпитателно и Вин отклонил погледа си.

— Все някак ще го направя. Остави на мен.

— Съжалявам, Вин, но ти не си убедителен — казал Елиът. — Нека обсъдим нещата направо. Току-що сключихме сделка, не помниш ли? Сега четиримата сме партньори. Ти криеш нещо. Искам да зная какво. Нека научим повече неща за това момиче, което, както казваш ти, прави всичко, което поискаш.

Вин се раздвижил на стола.

— Тя иска пари, но аз ще й платя… Ще го направя от моята част. За хиляда долара тя ще ми каже името на купувача. Това е всичко.

— Защо не го каза по-рано?

— Това е сделка, която сключих с нея. Защо трябва да ви занимавам, за Бога?

— Значи си й казал, че планираш да откраднеш марките?

Вин извадил кърпа и изтрил потта си. Видял, че Джоуи и Синди го гледали и в очите им имало подозрение.

— Е, и какво? Виж, малката… мрази баща си. Не я е много грижа какво ще се случи с марките.

— Но тя вече знае, че възнамеряваш да ги откраднеш?

— И какво като знае?

— Ами сам си отговори, Вин. — Елиът се изправил. — Сега ще напиша писмото, Синди. — Обърнал се към Джоуи и продължил: — Ще се погрижиш ли за класьора?

Тримата напуснали стаята.

Вин взел хляб и си отрязал ново парче сирене.

„Трябва да наблюдавам този кучи син — казал си наум. — Много е хитър.“

 

 

Джак Лесинг се върнал в офиса си. Холц му бил поставил ултиматум: да открие Елиът, или ще загуби парите си от Радниц, и тъй като Радниц му плащал хилядарки годишно, и тъй като десетимата му ченгета не били открили още и следа от Елиът, той бил повече от угрижен.

— Опитай всичко — казал Холц. — Той трябва да бъде открит, при това бързо. Знаем, че е в града. Знаем, че сигурно ще се опита да се свърже с Пол Ларимор, филателиста. Тъй като дължи пари навсякъде, няма да го откриете по обичайните му места. Някъде трябва да се е скрил. Провери всеки малък хотел, дори и къщите, в които дават стаи под наем. Огледай се за колата му: знаеш номера. Трябва да бъде открит.

Лесинг взел още двадесет души, които довел от Маями и Джаксънвил, с инструкции да проверят хотелите, а след това повикал Хари Орсън и Фей Маклин, двама от най-добрите агенти. Разказал им за какво става въпрос.

Орсън, пълен с енергия мъж, малко преди четиридесетте, се отличавал с търпение и желязна воля. Той бил идеалният ловец на хора.

Фей Маклин приличал на мишка, нисък, на около тридесет и пет, имал таланта да бъде винаги на място и да остава винаги незабележим.

— Елиът би трябвало да опита да се свърже с Пол Ларимор… точно за какво Холц не каза — заявил Лесинг. Протегнал едно досие през бюрото. — Това ще ви даде някаква представа за Ларимор. На него ще заложим. Близо до къщата му има празна вила. Ще я приготвя за вас двамата, за да наблюдавате дома му. Искам да отбелязвате всеки, който посети Ларимор. Елиът, филмовата звезда, може да реши да ни изиграе умно. Може да пристигне дегизиран. Така че проверявайте всеки, който търси Ларимор. Ще имате още двама помощници. Искам да си отваряте очите на четири.

Час по-късно Орсън и Маклин вече се били настанили в празната горна стая на вилата, която им предлагала гледка към портала, градината и външната врата на къщата на Ларимор. Те се редували да наблюдават, снабдени с мощни бинокли и радиотелефон, седнали на табуретки и с кошница с храна пред тях. Чакали дълго и безплодно, но те били свикнали с такова чакане, затова именно Лесинг се спрял на тях. В края на улицата, на паркинга, двама агенти чакали в колите си. Проверили и двата камиона, които отивали към къщата на Ларимор, но резултатът бил отрицателен — само хранителни продукти. Около пладне Орсън видял Джуди да излиза от къщата, да се качва в своя „Остин Купър“ и да потегля към портала. Той веднага предупредил един от намиращите се наблизо агенти, който я настигнал, докато чакала на светофара.

„Момичето е дъщерята на Ларимор — предал му по радиоуредбата Орсън. — Залепи се за нея, Фред. Ще повикам Алек да те замести по-късно.“

„Добре, прието“ — отвърнал Фред Нисън.

След час и половина се обадил, че Джуди се намирала на Плаза Бийч, заобиколена от изроди с дълги коси. Какво да прави?

— Не я изпускай от очи. Продължавай да докладваш.

В 15.00 часа Орсън се обадил на Лесинг. Досега операцията била безуспешна. Никакъв знак от Елиът. Всеки посетител, — а те били само трима — бил проверяван. Нисън наблюдавал дъщерята, която може би щяла да прекара целия ден на Плаза Бийч.

Лесинг изпсувал, казал на Орсън, че ще прати подкрепление на Нисън, и след това се обадил на Холц.

 

 

Барни спря тук, за да подреди мислите си. Пресегна се и взе последната наденичка от чинията, като я огледа внимателно, преди да я пъхне в устата си.

— Тези колбаси могат да събудят и мъртвец. Не знаете просто какво пропускате.

Казах му, че според мен мъртвите трябва да бъдат оставени на мира.

— Съгласен съм. — Барни отпи голяма глътка бира, премести празната чиния, въздъхна и се накани да говори пак.

 

 

— Джоуи купил един стар класьор, после купил четири добри марки за четиристотин долара. Тях Елиът специално подредил в класьора.

Накарал Синди да препише писмото до Ларимор, което той бил съчинил. Нямало какво друго да правят, освен да чакат.

Но не и Вин. Той имал среща с Джуди на следващата вечер. Трябвало да премисли доста неща и тъй като това не му се удавало много лесно, той се тормозел.

Докато не се убедял, че участието на Синди в операцията ще е успешно, било излишно да прави планове. Но ако Синди успеела да разбере в кое чекмедже са марките, той трябвало бързо да мисли как да се справи, а бързото мислене не му се удавало.

Имал подозрението, че Елиът е разбрал за плановете му. Освен това имал и подозрението, че ако не държи под око по-внимателно Джуди, то и тя би могла да го изиграе. Вин не бил добре подготвен за такава сложна игра и го съзнавал прекрасно, но също така бил твърдо решен да пипне милиона.

Елиът им казал, че могат да очакват отговор — ако въобще получат такъв — от Ларимор най-малко след седмица. Трябва да се успокоят дотогава и да бъдат търпеливи.

Това не можел да направи в сегашното си настроение и той се качил в колата си, за да се разходи нанякъде, да влезе в някой бар или да поплува.

Вече били провели разговор със Синди. Той го очаквал. Нейното „никакви сватбени камбанки“ и „извинявай“ го вкаменили. Той й се усмихнал насила и свил рамене.

— Добре, скъпа, ако това е, което искаш. Може би си права. Ти си привързана към баща си. Така поне няма да забременееш. — Този бил начинът, по който Вин говорел — никакво зачитане на жените — Барни направи гримаса. — Аз винаги съм казвал, че на жената трябва да бъде оказвано внимание, господин Кембъл… нали така? Казах, че това е общоприето, но има жени и жени.

Барни сякаш го пропусна покрай ушите си.

— Така че вечерта Синди останала сама с Елиът. Джоуи бил направо залепен за телевизора. Синди и Елиът останали в задната градина с голяма и жълта луна над тях, мирис на жасмин във въздуха и далечен крясък на бухал, който придавал много романтика на цялата сцена.

Елиът открил нещо в Синди, което не бил срещал досега в нито едно момиче. Имало някаква жизненост в нея, която правела компанията й успокояваща. Той видял, че не трябва да поддържа изкуствен разговор, за да събуди интереса й. Тя също не трябвало да поддържа неговия интерес. Това не му се било случвало по-рано.

— Синди… за Вин — подхванал той внезапно. — Ти ми каза, че двамата имате намерение да се ожените?

— Да — Синди погледнала към луната. — Но сега вече не. Промених си мнението. Казах и на Вин, мисля, че той е доволен.

— А ти?

— Аз също съм доволна. — Тя вдигнала рамене. — Той изглеждаше толкова блестящ и самоуверен. Никога не бях срещала някой като него. Но сега…

— Вярваш ли му, Синди?

Тя се намръщила и го погледнала бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— Синди, всичко това е ново и за мен. Тези партньорски връзки например. Чувствам, че на баща ти мога да разчитам, на тебе — също, но не и на Вин. Може и да греша, но точно така го чувствам.

— Татко и аз си говорихме вече за това. Ние също мислим като тебе. Ние не му вярваме, но без него не можем да работим, нали?

— Но без нас той също не може да направи нищо.

Синди поклатила глава.

— Татко каза, че не се притеснява за мен, но ти трябва да се пазиш от Вин.

— Това е трогателно. — Елиът се пресегнал и взел ръката й в своята. — Добре, добре, ще видим. Толкова пари означават много нещо за вас двамата, нали?

Сърцето на Синди в момента биело толкова бързо, че тя едва можела да диша. Случайното докосване на Елиът объркало мислите й.

— Не зная… татко ще измисли нещо. — Тя освободила ръката си и станала. — Нека по-добре да видя какво прави той — мрази да стои сам дълго време.

— Синди!

Тя се спряла, погледнала към него, а лицето й пламнало. Той й се усмихнал.

— Да забравим за него… да забравим всичко… да отидем да поплуваме. — Той я погледнал напрегнато. — Искам да ти покажа протезата си.