Джеймс Хадли Чейс
Без пари си мъртъв (6)

Шеста глава

Към девет часа вечерта Орсън най-после забелязал нещо окуражаващо. Наблюдавал през прозореца къщата на Ларимор и бавно дъвчел сандвич, когато видял син „Ягуар“ да спира пред портала на Ларимор. Вече се стъмвало и той не могъл да види добре лицето на шофьора.

През последните два дни двамата с Фей не откъсвали поглед от къщата, но резултатът продължавал да бъде отрицателен. Хората на Лесинг сега проверявали по-малките къщи в града, които давали стаи под наем. Но още не били открили нищо. Холц бил нащрек. А той пък, от своя страна, държал Радниц в същото напрежение.

„Той трябва да бъде открит — продължавал да повтаря Радниц. — Това е твое задължение.“ И като знаел вече, че може да разчита на Холц дори в постигането на непостижимото, освободил съзнанието си от мисълта за Елиът.

Орсън, неуморим и търпелив, чакал. Сега колата приковала вниманието му.

— Ето най-после нещо — казал той и оставил сандвича си.

Фей дошъл при него на прозореца и двамата продължили да наблюдават колата през биноклите.

— Номерът е от Ню Йорк. Не е Елиът — казал Фей.

— Я, кого виждам… момичето — казал Орсън. Бил забелязал Джуди бързаща по алеята за коли към портала. — Предупреди Фред.

Докато Фей говорил с Нисън по радиотелефона, Орсън видял, че Джуди се качва в „Ягуара“. След малко колата потеглила в посока към центъра на града.

Орсън видял с облекчение, че Фред Нисън тръгва след „Ягуара“.

— Е, как е, Супермен? — попитала Джуди, като седнала до Вин. — Каква е програмата за вечерта?

Той я погледнал бегло. Тя носела къса червена пола, жълта прозрачна блуза, жълт чорапогащник и ниски обувки. Помислил си, че изглежда много добре и й го казал.

— А сега към „Лоу Лайф Клуб“ — рекъл той. — Ще се позавъртим малко там, а после ще отидем на онзи плаж, където бяхме.

— О, не! Няма да ходим там! Ако мислиш да ме сваляш на пясъка, по-добре е да измислиш нещо друго! Ако ще правим любов, да идем в някой мотел.

Вин се усмихнал.

— Както кажеш. Ама какво ти става?

Тя направила гримаса.

— Обичайното. Просто ми се повръща от начина, по който живея. Времето не спира. След две години ще съм навършила двадесет. Трябва да намеря отнякъде пари!

— Не те спирам. Мислиш ли още за марките?

— Да… а ти?

— Да. Мисля, че можем да го направим, но да не говорим за това сега. Да пийнем, да хапнем, да отидем до „Синьо небе“ и да изкараме чудесна нощ.

След прекрасното ядене танцували около час, а после Вин я подканил:

— Хайде да вървим!

Нисън без всякакви проблеми ги проследил до мотела, видял как Вин се регистрирал, докато Джуди чакала в колата. След като двамата се отправили към една от стаите, Нисън се обадил на Орсън.

— Те са в „Синьо небе“, Хари. Да продължавам ли да ги наблюдавам?

— Виж дали можеш да разбереш кой е мъжът.

— Записах номера на колата му. — Нисън издиктувал на Орсън подробностите.

— Можеш ли да вземеш стая до тяхната? Искам да разбера за какво си говорят.

— Не мога. И от двете им страни стаите са заети. А освен това май не си говорят много.

— Окей. Още е рано. Има някаква вероятност да не прекарат цялата нощ там. Стой докъм два през нощта, ако няма нещо ново, ще ти пратя смяна и можеш да се прибираш.

— Да се прибирам… къде? — казал с горчивина в гласа Нисън. — Откога имам и дом?

Орсън подал подробностите за Вин на Лесинг, който веднага пратил телекс до ФБР във Вашингтон за незабавни сведения.

Без да знаел всичко това, Вин бил зает с Джуди. Когато свършили да се любят, той станал от леглото, налял две силни уискита и като се върнал в леглото, се заел с бизнеса.

— С твоя помощ, скъпа — казал той, — съм сигурен, че мога да стигна до марките, но има някои неща, които трябва да знам, ти трябва да ми ги кажеш. Според теб имало някакъв електрически превключвател, който контролира чекмеджетата, а той се намира в стоманена кутия, вградена в стената и винаги заключена. Така ли е?

Джуди кимнала.

— Искам да откриеш кой е изработил кутията. Тези, които майсторят подобни уредби, са толкова горди с труда си, че често поставят името си на изделието. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

— Ако името е там, да.

— Същото се отнася и до алармата. Със сигурност някъде в къщата трябва да има табло с бушони. Просто открий къде е и виж дали името на майстора е написано някъде там. Каза също, че в стаята с марките има и камери?

— Да. Поставени са от фирма за охрана и главният монитор е в нейния офис.

Вин поклатил глава.

— Познавам системата. В град като този тя ще е много популярна. Имат голяма стая с монитори, свързани с камерите в домовете на хората, чиито интереси бранят, и един човек наблюдава всички екрани. Засега тази система работи доста добре. — Той се замислил. — Как твоят старец се е сетил да инсталира такава система?

— Има подобна в Сити Хол, която покрива целия Мемориал на Кенеди. Старецът я видя и си я хареса.

— Че защо им е такава система в Мемориала?

Джуди се захилила.

— Преди време някакъв шегаджия плиснал малко боя върху статуята. Управата се стреснала и я инсталирала. Сега вече няма за какво да се безпокоят… нали парите са от данъкоплатците?

Вин пропуснал тази информация покрай ушите си.

— Баща ти винаги ли държи заключена вратата на стаята с марките?

— Винаги.

— А прозорците?

— Когато той не е там, има метални решетки на всеки прозорец.

— А ключалката на вратата нещо специално ли е?

— Не мога да знам.

— Добре де, това трябва да го разбереш. Мислиш ли, че можеш да намериш ключа?

— Умряла работа.

Като видял, че тя се отегчава от въпросите му, Вин взел да се съмнява дали може да му бъде от полза — поне толкова, колкото се надявал.

— Кога играе голф?

— Всеки вторник следобед.

— Можеш ли да ме вкараш в къщата, докато той е в клуба?

— Умряла работа.

Той едва се въздържал да не я удари.

— Защо?

— Ами гадната прислуга винаги се върти наоколо. Те няма да те пуснат вътре, не аз. На мен не ми е позволено да каня приятели вкъщи.

— Че размърдай си мозъка малко — казал Вин нетърпеливо. — Трябва да има някакъв начин, по който да ме вкараш. Какво ще кажеш за през нощта? Ти как влизаш, когато е включена алармата? Само не ми казвай, че баща ти не си ляга, докато се прибереш.

— Аз имам мой собствен вход. Вратата от моя апартамент към къщата винаги е заключена след десет часа.

Вин станал от леглото.

— Ще си взема един душ.

Докато стоял под студената вода, премислил информацията от Джуди. Когато се върнал в спалнята, й казал:

— Обличай се. Трябва да свършим нещо.

— О, за Бога! — Джуди се свила в леглото. — Искам да спя. Погледни колко е часът!

Вин се обличал.

— Времето не ме засяга. Обличай се!

Тя станала от леглото и с мърморене си обула бикините.

— Знаеш ли какво, Супермен? — му казала, като навличала и блузата си, — започваш да ме отегчаваш.

— Много кофти. — Вин вече бил готов и пишел някаква бележка. — А един милион долара отегчават ли те? — Той откъснал бележката и й я подал. — Само напомняне. Искам тази информация до утре вечер. — Ще те взема от вас към девет.

Тя прочела какво е написал.

— Добре, но… не обещавам нищо.

— Трябва ми тази информация! — изкрещял Вин. — Участваш в сделка за милион, така че работи за него!

Тя с изненада видяла твърдостта в очите му.

— Добре, само не ми крещи.

— Сега нека направим план на къщата.

Очите й се разширили.

— Наистина ли искаш да опиташ?

— Точно така, скъпа. — Той я погледнал втренчено. — Наистина смятам да опитам.

 

 

Скоро след единадесет на следващата сутрин Лесинг влязъл оживен в стаята на Холц.

— Открих Елиът — съобщил той и затворил вратата.

— Време беше. — Холц обикновено бил скъперник на похвали. — Ще кажа на господин Радниц. Той може да иска информацията лично от теб.

Лесинг изтръпнал. Радниц го плашел.

— Недей. Аз…

Но Холц вече бил излязъл на терасата, а в следващия момент се върнал и с жест поканил Лесинг.

Лесинг се приближил до Радниц, както мишка би се приближила до котка. Радниц тъкмо четял някакъв документ и Лесинг изчакал, а потните му ръце били сключени здраво на гърба.

Внезапно Радниц оставил документа и се вгледал в Лесинг с жабешките си очи.

— Къде открихте Елиът?

— Настанил се е в Сийгъл, на Крайбрежния булевард, сър, в малко бунгало за четирима, което е наето от някакви летовници.

— Кой е собственикът?

— Госпожа Милър от Маями.

— Елиът от нея ли го е наел?

Лесинг бил доволен, че е направил тези проучвания, преди да докладва на Радниц.

— Не, господине. Някакъв човек на име Джо Лък го е наел от нея. Той го е наемал през последните три лета. Живее там с дъщеря си и с човек на име Вин Пина.

— И Елиът е там с тези тримата?

— Така изглежда. — Лесинг тръгнал да обяснява как хората му са видели Джуди с Пина, как са ги проследили до „Синьо небе“ и след това Пина до бунгалото. — Бунгалото беше под непрекъснато наблюдение и към девет часа Елиът влязъл през задната врата, която също е под наблюдение. Присъединил се към другите трима и заедно закусили.

— Кои са другите трима?

— Нямаме още никаква информация за Лък и дъщеря му, но Пина има досие във ФРБ. Разполагам с копие, сър. Той е специалист по взломните кражби, лежал е три години за грабеж, но в момента не е търсен.

Радниц кимнал.

— Искам непрекъснато наблюдение на тези тримата и Елиът. Всекидневен доклад. В никакъв случай те да не разберат, че са под наблюдение… ясно ли е?

— Да, господине — казал Лесинг, като си помислил, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Искам да продължите да следите и Клод Кендрик. Елиът може да се свърже с него. Продължете наблюдението на къщата и на дъщерята на Ларимор.

Като разбрал колко е необходим за тази операция, Лесинг си придал важност.

— Ще имам грижата, сър.

Радниц го погледнал. Очите му изглеждали като малки ледени блокчета.

— Ако допуснеш и една грешка, Лесинг — тихо завършил той, — ще бъде много жалко за теб.

И той отново се взрял в документацията си.

Отрезвен от тези думи, Лесинг погледнал с надежда към Холц, който обаче не му обърнал внимание, после напуснал терасата и тръгнал към входната врата, която Ку-ю му отворил с дяволита усмивка.

 

 

Фред Нисън и Алек Рос били хора, които добре си разбирали от занаята. Те работели комбина: единият вървял пред следения обект, а другият зад него. Имали и голям набор от сигнали, с които кореспондирали помежду си. Приличали съвсем на двама мъже на средна възраст, които прекарвали заедно ваканцията си и просто се мотаели из града, като зяпали по витрините, обикаляли магазините и изглеждали напълно безобидни.

Към десет и половина видели Джоуи и Синди да напускат бунгалото и да се качват на „Ягуара“. И двамата се изненадали, че Синди изглеждала бременна. Преди час, когато закусвали в градината, тя със сигурност не била и тази внезапна промяна ги объркала.

— Да няма близначка? — попитал Рос и подкарал след „Ягуара“.

— Най-вероятно — отвърнал Нисън. — Изглежда същата, но, по дяволите, не може да е тя. Тази сякаш ще снася всяка минута.

Все още озадачени, те последвали „Ягуара“, който спрял на големия паркинг до Централния магазин на самообслужване, после двамата се разделили, единият тръгнал пред Джоуи и Синди, а другият се прилепил отзад.

За всеки, освен Джоуи Нисън и Рос биха били просто двама мъже от тълпата, но той имал вроден инстинкт да усеща опасността.

И този път не сгрешил, усетил ги още щом прекрачили със Синди прага на магазина. Веднага погледнал наляво и надясно, за да види дали детективите не са наоколо, но не ги видял.

Синди смятала да сготви телешко варено и забързала към мястото, където се продавало месо.

Оплешивяващ мъж с риза на бели и сини райета и сини панталони се движел пред нея. Джоуи се огледал и веднага усетил опасността.

Докоснал ръката на Синди.

— Никакви действия, скъпа — тихо казал той. — Имам усещането…

През годините, откак работела заедно с баща си, Синди се научила да се отнася с уважение към неговите „усещания“. Когато веднъж пренебрегнала неговото предупреждение, за малко да я пипнат. Детективът на магазина тайно я наблюдавал и единствено защото Синди изглеждала в напреднала бременност, не предприел нищо, а само ги изгонил. Така че сега, когато баща й казал: „Никакви действия“, тя се подчинила.

Купили, което им трябвало, Синди се наредила на опашката пред касата, а Джоуи минал напред и я изчакал от другата страна. Докато чакал, се оглеждал наоколо. Мъжът с ризата на райета купил бутилка кока-кола и застанал непосредствено зад Синди. Джоуи отново се огледал.

Заедно със Синди се върнали при „Ягуара“.

— Мисля, че ни следят — казал Джоуи. — Вземи колата. Аз ще ида до павилиона за цигари. Ти повърти няколко минути наоколо, след това ме вземи от павилиона.

Синди се качила на „Ягуара“ и го подкарала. Джоуи минал бавно през паркинга, спрял се да огледа едно „Капри“, сякаш колата го интересувала. Видял, че човекът от магазина кара след Синди. Но този път усетил нещо повече — разбрал, че втора опашка следи него. Отишъл до павилиона и си купил пакет цигари, а също вестник „Парадайз хералд“. Спрял се, за да прочете заглавията, после се огледал, но имало толкова много хора, че не могъл да види втората опашка, въпреки сигурността, че го следят.

Продължил да се прави, че чете вестник, докато „Ягуарът“ се появил откъм паркинга. Джоуи се качил и Синди потеглила.

— Накъде да карам, татко?

Той извъртял огледалото на шофьора, така че да наблюдава колите отзад. Видял друг невзрачен мъж със зелена риза да сяда до мъжа с ризата на райета и колата им ги последвала.

— Имаме си опашка — казал той, а гласът му бил малко напрегнат. — Не ми изглеждат като ченгета, но може да са частни детективи. Карай, карай. Ще обиколим хълмовете, за да видим наистина ли следят нас.

— Защо ще ни следят? — попитала Синди, а очите й се въртели неспокойно.

— Не знам, но никак не ми харесва.

Щом излезли от натоварения трафик, Синди натиснала педала на газта и се впуснала по магистралата, после свила по страничен път, който водел към хълмовете. След няколко минути Джоуи отново проверил в огледалото. Нямало и помен от колата, която ги преследвала.

— Продължавай напред — казал той. — Мисля, че се измъкнахме, но може и да е някакъв номер.

Рос тихо изпсувал, след като видял, че „Ягуарът“ се отклонява от магистралата.

— Мисля, че са разбрали, Фред — казал той. — Ако карам след тях, със сигурност ще усетят опашката. — И той останал в една отбивка. — Как ли са разбрали?

Нисън, който много внимавал да спазва инструкцията на Лесинг обектите в никакъв случай да не разберат, че са следени, малко се изпотил.

— Не знам как, но май си прав. Хайде да се върнем при бунгалото. Отсега нататък, Алек, трябва да внимаваме повече с тези хора. По-добре да докладвам, а?

— И да те напсуват на бърза ръка? Не сме сигурни, че са ни забелязали. Да изчакаме, за да видим какво ще стане.

Когато Джоуи се убедил, че са избягали от преследващата ги кола, казал на Синди да се върне обратно на магистралата.

— Да се прибираме — рекъл Джоуи. — Дон трябва да знае за това.

Когато Джоуи му разказал, Елиът не повярвал.

— Сигурен ли си?

— Е, не мога да се закълна, но така мисля.

— Добре, да приемем, че са ви следили — казал Елиът. — Те може да ви следят само защото са разбрали за дейността ви в магазините. Иначе защо да го правят? Сега слушай, занапред ще си плащаме за всичко, ясно ли е? Не можем да си позволим да ви арестуват за джебчийство, когато предприемаме такава операция. — Той се обърнал към Вин, който внимателно слушал. — Това се отнася и за тебе, Вин. Отваряй си очите на четири, в случай че тези двамата се интересуват и от теб. Ако прецениш, че и ти имаш опашка, не се паникьосвай. Не се мъчи да се отскубнеш от тях. Важното е да се измъкнем, когато тръгнем за марките.

— Но защо ще ни следят? — попитал Джоуи. — Тези двамата не бяха ченгета. Мога да подуша ченге от една миля.

— Да не са били детективите от магазина?

— Не мисля… въпреки че и това е възможно, но май разпознавам всички копои от магазините само като им видя физиономиите, а и не ми казвай, че те ще ни преследват с кола.

Елиът свил рамене.

— Добре де, мислиш ли, че си им избягал?

— Не ще и дума.

— Окей… внимавайте. Може да е било и фалшива тревога.

 

 

Привечер Вин минал да вземе Джуди от къщата на Ларимор. Като не забравял предупреждението на Елиът, той няколко пъти погледнал огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не го следват.

Нисън, вече много по-внимателен, бил взел друга кола. Докато Рос карал пред Вин, Нисън във втората кола поддържал връзка с Рос по радиостанцията и следвал Вин, като използвал страничните улици.

Щом Вин спрял, за да качи Джуди, Нисън предупредил Орсън, който наблюдавал от празната вила, и Орсън му казал в каква посока е подкарал Вин. По този начин Нисън могъл да проследи Вин, без да бъде забелязан, до ресторант „Кок д’Ор“.

Вин се чувствал добре. Веднага щом Джуди влязла в „Ягуара“, той я попитал дали се е сдобила с информацията, която му е нужна, и тя казала, че да.

— Добре, бебче… имаш от мен луксозна вечеря.

Джуди отказала да му съобщи какво е научила, докато не поръчали. После, когато чакали за суфлето от омари, тя му подала листа, на който той й бил написал бележките си, и Вин видял, че тя е надраскала отговорите.

Той проучил информацията и доволен поклатил глава. Сега имал името на фирмата, монтирала алармената инсталация, и тази направила превключвателя контролиращ чекмеджетата. Като знаел тези две фирми, вече знаел как да се справи с техните уреди. Щяло да бъде по-лесно, отколкото си мислел.

— Добре е, бебче — казал той и поръчал бутилка шампанско.

Джуди го наблюдавала.

— Говори ли ти нещо?

— Да… да, разбира се — той се усмихнал. — Това значи, че сме по-близо до марките и до прекрасните парички.

— Но как ще открием марките?

Той я потупал по ръката.

— Остави на мен.

По-късно, когато си почивали след хубавата храна, Джуди казала:

— Чувствам, че се напивам. Да идем в „Синьо небе“.

— Не сега, скъпа — казал Вин. — Да се върнем на твоите бележки.

Тя се намръщила.

— Това не!

— Хайде, бебче. — Вин сигнализирал на келнера за сметката. — Заедно я играем тази игра, не помниш ли? Искам да огледам ключалката на твоята врата вкъщи.

— Ти си полудял! Няма да те водя у нас!

Той й се усмихнал. Уредил сметката с парите, които Елиът му бил дал, и станал.

— Да вървим.

Нисън предупредил Рос по радиостанцията, че „Ягуарът“ се движи към него. Рос подкарал колата. След няколко мига зърнал светлините на „Ягуара“ в огледалото за обратно виждане.

Като видял посоката на Вин, Нисън се досетил, че навярно ще закара Джуди у дома. Той казал на Рос да побърза и да стигне до къщата преди Вин.

Вин спрял пред къщата на Ларимор, загасил мотора и излязъл от колата.

— Хайде, бебче, да вървим — казал той.

Джуди се поколебала, после слязла и тръгнала след него към къщата.

През ултравиолетовите си очила Орсън ги наблюдавал с интерес.

Когато приближили къщата, Вин се спрял в сянката на цъфнал храст. На последния етаж светело, вторият бил тъмен, а на приземния имало само една лампа.

— Какво виждам? — попитал той. — Какви са тези светлини?

— На горния етаж живее прислугата, стаята с марките е най-долу — отвърнала Джуди.

Вин добре бил запомнил плана, който тя му начертала, но искал да се увери. Като посочил към отдалеченото крило, попитал:

— Там ли живееш?

— Да.

Той я хванал под ръка, минал с нея през ливадата, откъм по-тъмната страна, докато стигнали входа за нейните стаи. Тя отключила вратата и влезли.

— Искам да разгледам ключалката.

Тя го превела през малка всекидневна към един коридор.

— Това е — казала тя и посочила.

Той погледнал ключалката и се усмихнал.

— Направо детска работа. Добре… окей, бебче, омитам се. Ще се видим утре вечер, нали?

— Е, след като направо си изпроси идването тук, по-добре е да останеш.

— Не… колата прави впечатление. Ще се видим утре вечер в девет. Ще те водя в клуб „Адам и Ева“.

— Но сега е само единадесет! — запротестирала Джуди. — Ще дойда с тебе. Хайде сега да отидем в клуба.

— Извинявай, скъпа… Имам работа. Утре ще си поживеем. — И я оставил.

 

 

Докато Вин и Джуди били в ресторант „Кок д’Ор“, Елиът и Синди седели в градината пред бунгалото, а Джоуи гледал телевизия.

Елиът никога не бил се чувствал по-спокоен.

Синди била видяла протезата му, дори я била докоснала с ръка и малко поплакала. По начина, по който го направила, Елиът вече не мислел, че е някакъв проклет урод. Докато я гледал, усещал как иска да се люби с нея и знаел, че тя ще му се отдаде, но се колебаел. Попитал я дали го е правила някога и Синди, като се изчервила, му признала, че още не е.

Сега, като седял до нея, като гледал жълтата луна, Елиът я хванал за ръката.

— Ти означаваш много за мен, Синди — казал той. — Мисля, че почти съм влюбен в теб, а мисля, че и с теб е същото, но няма полза. Не съм за теб. Нещо фатално витае около мен. Никога не съм донасял щастие на никого, най-малкото на себе си. Казвам ти го, защото не искам да те нараня.

— Няма да се нараня. Аз те обичам и това е всичко — казала Синди, без да гледа към него. — Обичам те още от мига, в който те срещнах. Той поклатил глава.

— Нямам бъдеще, за да го споделя с теб. Знаеш ли какво? Без пари си мъртъв. — Той пуснал ръката й. — Може да звучи малко налудничаво, но е вярно. Не че ти и Джоуи сте мъртви без пари… но аз да. Това е моят начин на мислене. Животът за мен не означава нищо без вещите, властта, а и обслужването, което парите могат да ти дадат. Така съм устроен. Ако не беше ти и това преследване, нямаше да остана в тази къщичка и десет минути. Но това, че си до мен, а и мисълта, че с малко късмет ще имам парите, от които се нуждая, го прави възможно. Щом получа парите, ще си отживея, ще ги прахосам за нула време, това ще бъде едно последно, дяволско разточителство.

— Но със сто хиляди долара — казала спокойно Синди — можеш да живееш доста дълго време, Дон. С моя помощ би могъл да живееш…

Той се засмял.

— Говорим на различни езици, Синди. Не искам да живея дълго. Уморен съм от живота… — той нетърпеливо се размърдал. — Говоря много. Искам само да знаеш, че когато приключим с всичко това, ще ти кажа „довиждане“. Искам да ме изхвърлиш от съзнанието си, както и аз ще се постарая да не мисля за теб. Така никой няма да страда.

Той внезапно млъкнал, понеже видял Вин и Джоуи да идват към тях.

Вин се стоварил върху най-близкия стол, докато Джоуи седнал на тревата.

— Моята част от операцията е готова — казал Вин. — Имам вече цялата информация. Само не знам в кое точно чекмедже са марките. Но няма страшно. Алармата може да бъде изключена. Има още един проблем, но и той е разрешим. Там вече специалист е Джоуи.

Синди чувала гласа на Вин, но не искала да слуша какво говори той. Умът й блуждаел някъде другаде, унесен в това, което Елиът току-що й бил казал. Тя почувствала болката на нещастието. Имало нещо в гласа му, което й подсказало, че той действително мисли така, както говори. Как ще съумее да забрави за него?

Но ако тя не слушала, Елиът слушал много внимателно.

— Какъв е проблемът?

— Има камери в стаята — обяснил Вин. — Джуди ми показа плана, знам къде са. Те действат в полукръг, като покриват цялата стая, но ако пълзя на четири крака, мога да ги избегна. Въпросът е, че трябва да вляза през вратата. Дори и да не ме забележи, човекът, който наблюдава монитора, ще види, че вратата се отваря. Ще ми отнеме около три секунди да я отворя, да вляза в стаята и да затворя отново. През тези три секунди може да забележат. Системата работи така: всички камери са свързани с монитора в офиса на охраняващата фирма — там има около четиридесет монитора и един човек, който ги следи. Ако той забележи каквото и да било дори на един от мониторите, веднага ще натисне бутона, за да вдигне в тревога патрулната кола, и тя тутакси ще пристигне на място.

— Остави системата на мира — казал Джоуи. — Аз как да ти бъда полезен?

— Ти ще ги заблудиш.

— Какво значи това?

— Познаваш ли Мемориала на Кенеди в Сити Хол? Джоуи примигнал.

— Да… и какво?

— Някога един шегаджия плиснал боя върху статуята на Кенеди и оттогава там има същата система за наблюдение. Сити Хол много държи на този мемориал… струва им доста пари. Твоята работа е да изглеждаш така, сякаш се каниш да увредиш статуята… но всъщност няма да й посягаш, разбира се. Само трябва да изглежда много заплашително. Когато дежурният те забележи на монитора, той трябва да отклони погледа си от монитора на Ларимор. Ако го направим точно, ще мога да отворя вратата, да вляза и да я затворя. А после, след като взема марките, ще се измъкна по същия начин, докато дежурният наблюдава тебе. Ще му трябва време, докато се чуди дали да вдигне по тревога патрулната кола, или не. — Вин погледнал към Елиът. — Какво ще кажеш?

— Добра идея е, но времето трябва да бъде идеално засечено.

— А какво ще стане с мен, ако ченгетата ме хванат? — попитал Джоуи с безпокойство.

— Нищо — казал спокойно Елиът. — Това да не те тревожи. Ето как го виждам аз: ти си на почивка, голям почитател си на Кенеди и си малко пийнал. Искаш да му отдадеш почит. Носиш си бутилка уиски. Каква по-приятна мисъл от тази да оставиш бутилката точно пред краката на статуята? Може да се отнесат и малко по-грубо с теб, но ще те пуснат веднага щом видят, че си безобиден. Да… това е голяма идея… ще стане.

Вин усмихнат се облегнал назад.

— Виждаш ли? Аз съм си опекъл работата, сега ти трябва да видиш какво ще правиш, Синди също трябва да свърши своето. Само ми кажете номера на чекмеджето и ще взема марките.

— Има нещо недовършено в опечената ти работа — казал Елиът спокойно. — Съобщи ли ти Джуди името на купувача?

Усмивката на Вин се стопила.

— Още не. Щом взема марките, ще ми го каже.

— Имаш ли й доверие?

Вин се наежил.

— Какво значи това?

— Ами ти каза, че тя иска хиляда долара. Тя може да ти даде всякакво измислено име.

— Ти за глупак ли ме смяташ? Тя обеща да ми даде писмото, с което са искали от баща й марките — разгорещил се Вин. — Това ни върши работа, нали?

— Представи си, че купувачът си е променил решението?

— О, върви по дяволите! Но и да е така, ще продадем марките на Кендрик. Окей, няма да изкараме толкова много, но все ще вземем нещо.

Елиът кимнал.

На следващата сутрин писмо, адресирано до Синди, се намирало в пощенската кутия. Джоуи го открил и го донесъл на масата, където закусвали. И четиримата се вгледали в красивия почерк на плика.

— Това трябва да е — казал Елиът. — Давай, Синди… отвори го.

Синди поклатила глава.

— Ти го отвори, Дон.

Елиът разрязал плика, извадил писмото и прочел текста. Очите му блеснали от възбуда.

— Станало е! Ларимор ще те приеме утре сутринта в единадесет. — Той хвърлил писмото на масата.

Когато всички го прочели, Вин казал:

— Окей, сега нещата зависят от теб, момичето ми. За Бога, гледай да не объркаш нещо.

— Тя няма да обърка нищо. — Елиът се усмихнал на Синди. — Трябва да се облечеш за случая. Купи си обикновена памучна рокля, направи се да изглеждаш колкото се може по-млада… оправи си косата. Ти си просто малко дете, на което дядо му е завещал нещо, и ти вярваш, че то ще ти донесе богатство.

Напрегната, с широко отворени очи, Синди кимнала. Елиът я погледнал.

— Да не се плашиш?

— Не, но ако не носи описа?

— Той живее с него — намесил се Вин. — Джуди се кълне, че никога не се разделя с него.

— Добре, тогава ще го взема, но може да нямам възможност да го погледна. Много е вероятно той да не ми остави достатъчно дълго време. Това е, което ме тревожи.

— Да — съгласил се Елиът. — Това е, хазарт. Нека видим дали няма да успеем да си спестим изненадите. — Той помислил за момент. — Представи си, че му телефонирам, докато си с него. Ако вдигне телефона, ти ще можеш да прегледаш списъка. Какво ще кажеш?

— Ами ако още не съм докопала описа, когато позвъниш? Ти няма да знаеш кога съм го взела.

— Точно така е — Елиът се пресегнал за цигара, докато премислял това, но после щракнал с пръсти. — Уоки-токи! Джоуи ще го набави. Малко и мощно. Синди ще има едно в чантата си. Аз ще чакам с другото — той погледнал към Синди. — Всичко, което трябва да направиш, когато вземеш описа, е да си отвориш чантата и да кажеш: „Окей.“ Тогава аз ще се обадя на Ларимор.

— Така е добре — казал Вин и се изправил. — Хайде, Джоуи, ще те закарам до града.

Когато тръгнали, Елиът казал:

— Ако откриеш номера на чекмеджето, Синди, не казвай на Вин. Щом му го кажем, няма да успеем да го задържим. Може да избърза, да вземе марките, да се уговори с дъщерята на Ларимор и да ни остави на сухо.

— Но нали трябва да му го кажем, щом той ще вземе марките?

— Ще отида с него — казал Елиът. — Това е единственият начин. Когато влезем в стаята с марките, аз ще ги взема и аз ще ги продам. Знаеш ли къде му е оръжието?

Синди се ококорила.

— Не.

— Трябва да е в стаята му. — Елиът отишъл в малката спалня на Вин. След известно търсене открил пистолета на Вин и го изпразнил. С по-нататъшното издирване намерил кутия с патрони. — Ще ги скрия — казал на Синди, която стояла на вратата и го наблюдавала. — Нещо ми подсказва, че Вин ще използва оръжието, ако е напрегнат.

— Дон… бих желала да не си с него. Представи си, че нещо се обърка? Представи си, че те хванат.

— Няма друг начин — усмихнал се Елиът. — Знаеш ли какво? Това е първото наистина забавно нещо, което ми се случва в живота.

 

 

На следващата сутрин, когато стрелките на часовника кацнали на единадесет часа, тримата мъже седнали в дневната на бунгалото. Телефонът бил пред Елиът, а уоки-токито, включено и в готовност, стояло до телефона.

Рано сутринта Синди отишла до Ларимор и проверила дали устройството работи добре. Тя имала време да походи пеша и да види, че й трябват седемнадесет минути от бунгалото до там, без да бърза. Доволна от проучването, тя се върнала в бунгалото.

Орсън, който бил поел сутрешното дежурство, хванал по радиостанцията гласовете на Синди и Елиът. Но тъй като тя казала само: „Окей“, а Елиът отговорил само: „Чувам те“, после връзката прекъснала, той останал озадачен.

— Подготвят нещо — казал на Фей, който тъкмо затоплял кафе. — Най-добре да предупредя шефа.

— По това време той направо ще ти се зарадва! — иронизирал Фей.

Но Орсън отишъл до телефона, който Лесинг бил инсталирал, и му се обадил вкъщи. Обяснил какво е чул и видял.

— Изглежда, подготвят нещо за довечера — казал Лесинг. — Те не биха започнали нищо, докато Ларимор не си легне. Но той си ляга късно. Ще повикам хора там около 22 часа. Ако предприемат нещо, ще ги хванем на излизане.

Сега наближавал ключовият момент. Джоуи бил блед и потен. Вин, неспокоен, не можел да откъсне очи от часовника. А Елиът изглеждал напълно невъзмутим.

Когато станало единадесет, той казал:

— Пристигнала е.

— Представи си, че глупакът реши да не се вижда с нея? — възразил Вин. — Тогава сме загубени.

— Познавам Ларимор. Ще иска да я види. Казах й да не оставя албума на прислугата. — Елиът погледнал Джоуи. — Какво те тревожи? Не си загубил доверие в нея, нали?

Джоуи поклатил глава:

— Тя ще вземе описа, ако е у него, но дали ще открие номера на чекмеджето?… — Изтрил потното си лице. — Представи си, че я види? Какво ли ще предприеме?

— Ще я изгони — казал Елиът. — Няма да повика полиция, ако това те тревожи. Сигурен съм.

Всъщност това тревожело Джоуи. Мисълта прекрасната му Синди да бъде арестувана направо го влудявала, но увереният глас на Елиът много му помогнал.

Минутите пълзели.

В 11.15 Вин промърморил почти нечленоразделно:

— Няма да го вземе! Сега какво да правим?

— Млъкни! — извикал Елиът. Той също чувствал напрежение. — Не очакваш да го грабне веднага щом се видят, нали?

Вин измънкал нещо и запалил нова цигара.

В 11.40 дори Елиът започнал да се поти. Джоуи бил в такова състояние, че трябвало да държи кърпата на лицето си, а Вин кръстосвал стаята напред-назад.

Внезапно спрял да крачи. Злобните му очи се изпълнили с ярост и той извикал:

— Тя е провалила нещата! Никога не съм вярвал, че ще го направи! Тя няма достатъчно опит, за да се справи!

— Затвори си устата — сопнал му се Елиът, — или искаш аз да ти я затворя?

Вин го погледнал кръвнишки.

— Ти и кой още… жалка протезо!

Елиът понечил да стане, Джоуи сложил ръка върху рамото му и го възпрял.

— Недейте… моля ви, сега не е времето…

След което ясно и разбрано се чул гласът на Синди, която казала: „Окей.“

Тримата се спогледали, като че ли не можели да повярват на ушите си.

— Чу ли? — усъмнил се Елиът.

— Беше Синди — казал Джоуи.

— Да — Вин дошъл до масата. — Тя успя!

С леко несигурна ръка Елиът взел телефонната слушалка и набрал номера на Ларимор. След кратко изчакване се чул мъжки глас:

— Тук е резиденцията на господин Ларимор.

— Обажда се Дон Елиът. Мога ли да говоря с господин Ларимор?

— Зает е в момента, сър. Да му кажа да ви се обади, когато свърши?

— Не, трябва да говоря с него веднага. Кажете му, че ще съм му много задължен, ако дойде на телефона.

Кратка пауза, после се обадил Ларимор.

— Ти ли си, Елиът?

— Здравей! Извинявай, ако прекъсвам нещо. Прислужникът каза, че си зает.

— Да… доста съм зает. Как си, Елиът? Не съм те виждал и чувал от месеци.

Е, сега, помислил си Елиът, поне е сърдечен.

— Възстановявах се. Ти чу ли за катастрофата?

— Разбира се. Много съжалявам.

— Лошо нещо, но сега поне се държа на протезата си. Искаш ли да поиграем във вторник? Скъсих замаха си, ограничих завъртането и играя по-добре от всякога. Трябва да пробваш това, Ларимор, то дава повече възможности.

— Добра идея. Да, нека направим една игра. Толкова се радвам, че пак си във форма. Моите поздравления. Значи във вторник в три часа?

— Точно така — Елиът продължил да бърбори за незначителни неща, за да даде на Синди необходимото й време, а накрая затворил телефона. Поел си дълбока глътка въздух. — Досега трябва да е видяла номера.

Нямало още 12.45, когато тримата видели Синди да се задава по пътеката в градината, скочили и тръгнали да я посрещнат с Елиът начело.

Тя била малко бледа, но му се усмихнала и когато той попитал:

— Взе ли го? Тя отвърнала:

— Да.

— Хайде… разказвай — казал Елиът, сложил ръка върху рамото й. — Браво! Знаех си, че ще успееш!

— Номерът на чекмеджето? — поискал да узнае Вин, като ситнел зад тях, когато те влизали в дневната.

— Тя няма да ти го каже, Вин — обадил се Елиът, нежно дръпнал Синди от Вин и застанал с лице към него.

Джоуи, който стоял на вратата, погледнал с облещени очи първо Синди, след това Елиът.

— Кой каза? — изръмжал Вин. — Имам право да го знам точно както и ти! Махни се от пътя ми! Ще говоря с нея!

— Успокой се — рекъл Елиът. — Когато ми кажеш името на купувача, ще ти дам номера на чекмеджето. Да не ни мислиш за глупаци? Никой от нас тримата не ти вярва, Вин. Твоята двойна игра няма да се получи.

Вин присвил очи.

— Двойна игра ли? Какво искаш да кажеш?

— Хайде да не си губим времето. Вземи името на купувача. Ще ти дам хиляда долара за Джуди. Вземи името довечера, а после с теб ще отидем в къщата на Ларимор и ще вземем марките, но аз ще се пазаря с купувача.

Вин се вторачил продължително в Елиът. Всичко било толкова неочаквано, че мозъкът му отказвал да усвои чутото. Едва сдържал гнева си, но разбрал, че му е нужно време да помисли, и свил рамене.

— Добре, добре, никой не ви моли да ми вярвате. Ще взема името на купувача, но ти няма да дойдеш с мен, копеле! Това е занимание за специалисти и не обичам да работя с аматьори.

— Вземи името — казал спокойно Елиът, — после ще говорим за всичко останало.

Вин погледнал Синди.

— Ще ми кажеш ли номера, скъпа?

Синди поклатила глава.

Вин й се озъбил злобно.

— Сигурна ли си? По-добре да си. Може после да съжаляваш.

Тя го погледнала решително.

— Сигурна съм.

— Окей!

Той се обърнал, излязъл от бунгалото и тръгнал към колата.

— По-добре да му кажем — рекъл със страх Джоуи. — Може да направи нещо на Синди.

— Няма да му казваме нищо — прекъснала го Синди и отворила чантата си. — Ето ги марките.